Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where Are You Now?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 40 гласа)
Сканиране
orlinaw (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Къде си сега?

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-956-4


В памет на Патриша Мери Райкър, Пат, скъпа приятелка и прекрасна жена.

С обич

„Къде си сега?

Кой се крие зад твоята магия?“

„Песен от Кашмир“

По стихове на Лорънс Хоуп и музика на Ейми Удфорд-Финдън.

1.

Точно полунощ е, което означава, че Денят на майката[1] току-що е започнал. Тази вечер останах с майка си в апартамента в Сътън Плейс, където съм израснала. Тя е в стаята си на долния етаж и двете заедно провеждаме бдението си — едно и също бдение, което правим всяка година откакто брат ми, Чарлс Макензи младши — Мак — излязъл от апартамента, споделян с още двама студенти от предпоследния курс в Колумбийския университет. Оттогава никой не го е виждал. Но всяка година в един или друг момент от Деня на майката той звъни на мама по телефона, за да я увери, че е добре.

— Не се тревожи за мен — казва й. — Някой от тези дни ще пъхна ключа в ключалката и ще вляза вкъщи — и затваря.

Никога не знаем точно по кое време през тези двадесет и четири часа ще се обади. Миналата година Мак звънна само няколко минути след полунощ и бдението ни завърши почти веднага след започването си. Преди две години изчака до последната секунда и мама едва не се побърка от страх, че и този крехък контакт между нас и него е изчезнал.

Мак със сигурност знаеше, че баща ми е загинал в трагедията с кулите близнаци. Бях абсолютно сигурна, че каквото и да прави, този ужасен ден ще го принуди да се върне у дома. Но се излъгах — той така и не дойде. А на следващия Ден на майката, по време на ежегодното си обаждане, заплака и задъхано изрече:

— Съжалявам за татко. Наистина съжалявам — и прекъсна връзката.

Аз съм Каролин. Когато Мак изчезна, бях на шестнайсет години. Поемайки по неговите стъпки, се записах в Колумбийския университет, но после, за разлика от него, продължих в юридическото училище „Дюк“. Преди да изчезне, и Мак беше приет там. След като миналата година получих право да практикувам, започнах стажа си в гражданския съд в съдебната палата на Сентър Стрийт в долната част на Манхатън. Съдия Пол Хюът обаче се пенсионира, така че в момента съм безработна. Възнамерявам да кандидатствам за работа като помощник окръжен прокурор в Манхатън, но не точно сега.

Първо трябва да намеря начин да проследя и открия брат си. Какво всъщност се бе случило с него? Защо изчезна? Нямаше никакви признаци за нещо съмнително. Кредитните карти на Мак не бяха използвани. Колата му си бе в гаража близо до апартамента му. Никой с неговото описание не бе откаран в моргата, макар че в началото от време на време викаха родителите ми, за да видят трупа на някой неидентифициран млад мъж, изваден от реката или убит при злополука.

Докато растяхме, Мак бе най-добрият ми приятел, моят довереник, моят другар. Половината ми приятелки бяха влюбени в него. Той бе идеалният син, идеалният брат, красив, мил, забавен, отличен студент. Какво изпитвам към него сега? Вече не знам. Спомням си колко го обичах, но днес тази любов се е превърнала почти изцяло в гняв и негодувание. Дори ми се иска да можех да се съмнявам, че е жив, да мисля, че всички тези обаждания са жестока игра, измислена от някой друг, но със сигурност знам, че не е така. Преди години записахме едно от обажданията му и сравнихме честотата на гласа му със записите от домашното ни видео. Двете честоти бяха еднакви.

Всичко това означава, че мама и аз бавно се въртим по посока на вятъра и преди татко да загине в онзи пламтящ ад, и той правеше същото. През всички тези години така и не успях да вляза в някой ресторант или театър, без очите ми автоматично да обходят лицата на присъстващите, да не би по случайност Мак да се окаже там. Понякога някой мъж със сходен профил и пясъчноруса коса привличаше вниманието ми и ме заставяше да го погледна отново, а в някои случаи и да го огледам много внимателно. Спомням си как не един и два пъти почти съм събаряла хората по пътя си в стремежа си да се приближа до някой, който неизменно се оказваше съвсем чужд човек.

Всичко това преминаваше през ума ми за кой ли път, докато нагласях телефона да звъни възможно най-високо, вмъквах се в леглото и се опитвах да заспя. Предполагам, че наистина съм се унесла в неспокойна дрямка, защото пронизителният звън ме накара да подскоча. От осветения циферблат на часовника видях, че е три без пет. С една ръка включих нощната лампа, а с другата сграбчих слушалката. Мама вече бе вдигнала. Веднага чух гласа й, задъхан и нервен:

— Здравей, Мак.

— Здравей, мамо. Честит Ден на майката. Обичам те.

Гласът му бе плътен и уверен. „Звучи така, като че ли нищо на този свят не може да го притесни“ — помислих си горчиво.

Както обикновено, звукът на гласа му съкруши мама и тя се разплака.

— Мак, обичам те. Искам да те видя — започна да го умолява тя. — Не ме интересува в каква беда се намираш, какви проблеми имаш да разрешаваш, ще ти помогна. Мак, за бога, минаха десет години. Не ми го причинявай повече. Моля те… моля те…

Той никога не е оставал на телефона за цяла минута. Знае, че ще се опитаме да проследим обаждането, сигурна съм, но сега, когато технологиите са толкова напреднали, винаги звъни от клетъчен телефон с предплатена карта.

Бях решила какво да му кажа и сега заговорих бързо, за да го накарам да ме чуе, преди да затвори.

— Мак, ще те намеря — казах му. — Ченгетата се опитаха и не успяха. Както и частният детектив. Аз обаче ще успея. Кълна се, че ще успея. — Гласът ми бе тих и твърд, както възнамерявах, но плачът на майка ми ме накара да престана да разсъждавам. — Ще те намеря, отрепка такава — изпищях в слушалката, — и дано имаш дяволски добра причина да ни измъчваш така.

Чух щракване и разбрах, че е прекъснал връзката. Искаше ми се да си прехапя езика, да върна думата, с която го бях нарекла, но разбира се, вече бе прекалено късно.

Знаех срещу какво се изправям, защото бях сигурна, че мама ще побеснее заради начина, по който се бях разкрещяла на Мак, сложих си пеньоара и слязох на долния етаж на апартамента, в който бяха живели двамата с татко.

Сътън Плейс е един от скъпите квартали в Манхатън, с градски къщи и апартаменти с изглед към Ийст Ривър. Баща ми купил жилището, след като завършил юридическото училище във Фордхам и успял да се издигне до мястото на партньор в една фирма по корпоративно право. Нашето привилегировано детство с Мак бе осигурено както от ума му, така и от непоклатимата етика на работещ човек, втълпена му от овдовялата му майка. Той никога не позволи дори един цент от парите, наследени от майка ми, да се отразят на начина ни на живот.

Почуках на вратата и я отворих. Тя стоеше пред огромния панорамен прозорец, който гледаше към Ийст Ривър. Не се обърна, макар да знаеше, че съм там. Нощта беше ясна. Виждах светлините на моста Куинсбъро отляво. Дори в този ранен час преди зазоряване по него се движеше дълга редица коли. За миг ми мина нелепата мисъл, че Мак е в една от тях и след като е направил годишното си обаждане, сега пътува към някое далечно място.

Мак винаги е обичал да пътува — в кръвта му е. Бащата на майка ми, Лиъм О’Конъл, се родил в Дъблин, завършил колежа „Тринити“ и дошъл в Съединените щати — умен, образован и пробивен. В продължение на пет години изкупувал картофените ниви в Лонг Айлънд, които накрая се превърнали в Хамптънс, недвижими имоти в Палм Бийч, парцели на Трето авеню, когато то все още било само мръсна, тъмна улица в сянката на надвисналата над него железопътна линия. А после повикал при себе си моята баба — английското момиче, което срещнал в „Тринити“ — и се оженил за нея.

Майка ми Оливия е типична английска красавица — висока, стройна като върба, въпреки че е на шейсет и две години, със сребърна коса, сиво-сини очи и класически черти. На външен вид Мак е същинско нейно копие.

Аз съм наследила червеникавокестенявата коса, кафявите очи и волевата челюст на баща ни. Когато майка ми носеше токчета, ставаше малко по-висока от татко; също като него, и аз съм със среден ръст. Прониза ме копнеж; той да е тук, докато прекосявах стаята и обгръщах раменете на майка си с ръка.

Тя рязко се обърна и ме плисна гневът, който бликаше от нея.

— Каролин, как можа да говориш на Мак по този начин? — остро попита тя, притиснала здраво ръце към гърдите си. — Не разбираш ли, че трябва да има някакъв ужасен проблем, който го държи далеч от нас? Не можеш ли да проумееш, че сигурно е ужасно уплашен, чувства се безпомощен и тези обаждания са вик за разбиране?

Преди смъртта на баща ми двамата често водеха такива емоционални разговори — майка ми винаги защитаваше Мак, а баща ми стигаше до състояние, в което бе готов да си измие ръцете от цялата история и да спре да се безпокои.

— За бога, Лив — сопваше се той на мама, — по гласа му личи, че всичко е наред. Може би се е забъркал с някоя жена, която не желае да доведе тук. Или пък се опитва да пробие като актьор — нали това искаше, когато беше дете. Може да съм бил прекалено строг с него, като съм го карал да работи през лятото. Кой знае?

Накрая винаги се извиняваха един на друг — мама обляна в сълзи, татко измъчен до краен предел и разгневен на самия себе си, задето я е разстроил.

Не възнамерявах да задълбочавам грешката си, като се опитвам да се оправдая. Вместо това казах:

— Мамо, чуй ме. След като досега не успяхме да намерим Мак, значи заплахата ми не го притеснява. Погледни на нещата по този начин: знаеш, че е жив. Гласът му звучеше бодро, направо оптимистично. Наясно съм, че ненавиждаш хапчетата за сън, но знам също така и че лекарят ти е предписал такива. Затова сега вземи едно и си почини.

Не изчаках да ми отговори. Знаех, че няма смисъл да оставам повече при нея, защото и аз бях ядосана — ядосана на нея, задето избухна така срещу мен, ядосана на Мак, ядосана на факта, че този двуетажен апартамент с десет стаи е прекалено голям, за да живее мама сама в него, прекалено изпълнен със спомени. Не иска да го продаде, защото не вярва, че ежегодното обаждане на Мак ще бъде прехвърлено към новото й жилище, а освен това, разбира се, не спира да ми напомня думите му, че някой ден ще пъхне ключа в ключалката и ще си влезе вкъщи… Вкъщи. Тук.

Върнах се обратно в леглото, но сънят бе на светлинни години от мен. Започнах да планирам откъде да подхвана търсенето на Мак. Помислих си да отида при Лукас Рийвс — частния детектив, когото на времето бе наел татко, но после се отказах. По-добре да се отнеса към изчезването на Мак така, сякаш се е случило вчера. Първото, което направи татко, след като разбрахме, че брат ми е в неизвестност, бе да позвъни на полицията и да съобщи, че е изчезнал. Щях да започна отначало.

Познавах някои хора в съда, където се намира и кабинетът на окръжния прокурор. Реших да започна търсенето си оттам.

Най-после се унесох и засънувах как вървя след обгърната в сенки фигура, която крачи по един мост. Колкото и да се опитвах да не го изпускам от поглед, той бе прекалено бърз за мен и когато стигнахме до твърда земя, не знаех накъде да се обърна. Но после го чух да ме вика. Гласът му бе скръбен и тревожен:

— Каролин, не се приближавай, не се приближавай!

— Не мога, Мак — казах на глас, след като се събудих. — Не мога.

Бележки

[1] В Съединените щати Денят на майката се празнува през втората неделя на месец май. — Б.пр.