Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (7)

6

В своя апартамент на Бийкъм Плейс седемдесет и четири годишната Джейн Клозън изключи радиото, а после дълго време остана така седнала, вперила поглед навън през прозореца в бързото течение на Ийст Ривър. С привичен жест тя приглади назад кичура мека посивяла коса, който беше паднал на челото й. През последните три години, откакто дъщеря й Реджайна бе изчезнала, тя се чувстваше така, сякаш се бе вледенила вътрешно, вечно заслушана да чуе превъртането на ключ в ключалката или звън на телефон и грижовния поздрав на дъщеря си: „Мамо, надявам се, че не те безпокоя?“.

Тя знаеше, че Реджайна е мъртва. Тази сигурност извираше от сърцето й. Беше знание първично, първосигнално и тя го имаше от самото начало, от момента, в който й се обадиха от кораба, за да й съобщят, че Реджайна не се е върнала на борда, както бе заявила, че ще направи.

Тази сутрин нейният адвокат Дъглас Лейтън позвъни ядосан, за да я предупреди, че доктор Сюзън Чандлър възнамерява да обсъжда изчезването на Реджайна по радиото.

— Опитах се да я разубедя, но тя настоя, че за вас ще бъде по-добре, ако цялата истина излезе наяве, и после ми затвори — беше казал той с напрегнат глас.

Е, доктор Чандлър грешеше. Реджайна — толкова интелигентна, търсена и високо ценена във финансовия свят — беше невероятно притеснителен и затворен човек.

„По-саможива и от мен“ — помисли си Джейн Клозън делово. Преди две години от онова телевизионно предаване за изчезнали хора бяха настоявали да направят една част за дъщеря й. Тогава тя отказа да им сътрудничи от същите съображения както и сега, докато слушаше предаването на доктор Чандлър. Беше възмутена, когато онзи писател, Доналд Ричардс, изказа предположение, че Реджайна може да е била достатъчно глупава да тръгне с почти непознат мъж.

„Аз познавам дъщеря си — помисли си Джейн Клозън. — Това не беше в неин стил. Но дори и да е допуснала тази грешка, тя не заслужаваше да бъде разисквана на всеослушание по телевизията или по радиото, за да буди хорското съжаление или злорадство.“ Джейн си представяше как таблоидите разтръбяват факта, че при цялото си възпитание, образование и успех във финансовия свят, Реджайна Клозън не е била достатъчно разумна или проницателна да разпознае един жалък убиец.

Единствено Дъглас Лейтън, адвокатът в инвестиционната фирма, който отговаряше за семейните авоари, знаеше колко отчаяно беше търсила ключа към загадката около изчезването на дъщеря си. Само той знаеше, че първокласни частни детективи бяха провели щателно разследване в усилие да разкрият случая с изчезването, дълго след като полицията вече беше вдигнала ръце.

„Но аз не бях права — помисли си Джейн Клозън. — Сама си втълпих, че смъртта на Реджайна в известен смисъл е била нещастен случа“ Това правеше загубата по-поносима. Беше си измислила собствен сценарий, който я успокояваше. Според него Реджайна, която отдавна имаше шум на сърцето, внезапно бе получила инфаркт, отнел живота на баща й толкова рано, и някой — може би шофьор на такси — просто се беше уплашил, да не би да си навлече неприятности и се бе отървал от тялото й. В тази нейна фантазия Реджайна нито беше разбрала какво се е случило, нито бе страдала.

Но тогава как да си обясни онова телефонно обаждане от Карен, която позвъни в ефир, за да съобщи за някакъв мъж, който я приканвал да прекъсне пътуването си по море? Тази Карен спомена нещо за някакъв пръстен — пръстен с надпис „Ти ми принадлежиш“, гравиран от вътрешната страна на халката.

Джейн Клозън разпозна фразата незабавно и когато тази сутрин чу познатите думи, се вцепени. По предварителен план Реджайна трябваше да слезе в Хонолулу. Когато не се върнала на кораба, дрехите и личните й вещи, останали там, бяха прибрани и изпратени на домашния й адрес от същото пристанище. По молба на властите Джейн ги беше прегледала щателно, за да види дали не липсва нещо. Беше забелязала пръстена, защото той беше толкова непретенциозен, така очевидно евтин — малък пръстен с тюркоаз, от онези, които туристите купуват под въздействието на внезапен порив. Тя беше сигурна, че Реджайна или не е забелязала изречението, или не му е обърнала внимание. Тюркоазът беше камък, който трябваше да носи по зодия.

Но ако тази жена, която нарече себе си Карен, беше получила същия пръстен само преди две години, това означаваше ли, че човекът, виновен за смъртта на Реджайна, продължава да напада и други жени? Реджайна беше изчезнала в Хонг Конг. Карен спомена, че трябвало да слезе от кораба, за да отиде в Алжир.

Джейн Клозън стана, изчака болката в гърба да отшуми и след това бавно отиде от кабинета в стаята, която тя и нейната икономка предпазливо наричаха „гостната“.

Година след изчезването тя бе освободила апартамента на Реджайна, а после беше продала и собствената си твърде голяма къща в Скарсдейл. Беше купила този петстаен апартамент на Бийкъм Плейс и бе обзавела втората спалня с личните мебели на Реджайна. Чекмеджета и гардеробите бяха препълнени с дрехите на Реджайна, а наоколо Джейн бе подредила снимки и дреболии.

От време на време, когато беше сама, Джейн си вземаше чаша чай в стаята, сядаше на тапицираната с брокат кушетка, която Реджайна беше купила от някакъв търг, и оставяше мислите й да я понесат обратно към едни по-ведри и щастливи времена.

Сега отиде до скрина, отвори най-горното чекмедже и извади кожената кутия, в която Реджайна държеше бижутата си. Тюркоазният пръстен беше в едно покрито с кадифе отделение. Тя го взе и го сложи на пръста си.

Отиде до телефона и се обади на Дъглас Лейтън.

— Дъглас — изрече тя тихо, — днес в три без петнайсет ние двамата с теб трябва да бъдем пред офиса на доктор Сюзън Чандлър. Предполагам, че си слушал предаването?

— Да, госпожо Клозън.

— Аз трябва да говоря с жената, която се обади в ефир.

— По-добре да се обадя на доктор Чандлър и да я уведомя, че ще отидем.

— Точно това не желая да правиш. Възнамерявам да бъда там и лично да разговарям с онази млада жена.

Джейн Клозън затвори телефона. Откакто бе разбрала колко малко време й остава, тя се успокояваше със съзнанието, че скоро това мъчително усещане за загуба ще свърши. Но сега беше обзета от непознато до този момент чувство — искаше да се увери, че никоя друга майка няма да изпита болката, която през тези три години бе неин неизменен спътник.