Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (34)

33

Доктор Доналд Ричардс си тръгна от студиото веднага след края на предаването и със закъснение си спомни, че Рина щеше да му приготви обяд.

Намери телефонен автомат и се обади вкъщи.

— Забравих да ти кажа, трябва да свърша една работа — извини се той на Рина.

— Докторе, защо винаги се обаждате, когато съм ви приготвила нещо топло?

— И Кати все това ме питаше… Не можеш ли да го оставиш само леко да се подгрява или нещо такова? Ще се върна след около час.

Той се усмихна на себе си. После, осъзнавайки защо чувства очите си така напрегнати, свали очилата си за четене и ги пусна в джоба си.

Когато пристигна в кабинета си час и половина по-късно, Рина го чакаше с готовия обяд.

— Ще оставя подноса на бюрото ви, докторе — каза тя.

Срещата му в два часа бе с трийсетгодишна бизнес дама, страдаща от остра форма на анорексия^[1]. Това беше четвъртото й посещение. Ричардс слушаше и си водеше бележки.

Пациентката най-накрая започна да се разкрива пред него и да му разказва за болезнените си изживявания, когато започнала да напълнява и никога не можела да издържи една диета.

— Обичах да похапвам, но после се поглеждах в огледалото и виждах какво си причинявам. Започнах да мразя тялото си, а после и храната, защото тя беше виновна за онова, което ставаше с мен.

— Все още ли мразите храната?

— Ненавиждам я, но понякога си мисля колко хубаво би било да й се наслаждавам. Сега се срещам с един човек, който означава много за мен, и зная, че ще го загубя, ако не се променя. Той ми каза, че му е омръзнало да ме гледа как подбутвам храната в чинията.

„Мотивация — помисли си Дон. — Това е първата главна стъпка към всяка промяна.“ В съзнанието му се мярна лицето на Сюзън Чандлър.

В три без десет, след като беше изпратил пациентката си, той се обади на Сюзън Чандлър с мисълта, че разчетът на времето й е също като неговия — отделяше на пациента петдесет минути и после разполагаше с десетминутна почивка преди следващия.

Секретарката й го уведоми, че Сюзън в момента говори.

— Ще почакам — отвърна той.

— Опасявам се, че я очаква още един разговор.

— Ще рискувам.

В три без четири минути той вече се канеше да се откаже; собственият му пациент от три часа беше пристигнал и чакаше в приемната. И тогава чу гласа на Сюзън, малко задъхан и напрегнат.

— Доктор Ричардс? — каза тя.

— Това, че сте в кабинета си, не означава, че не можете да ме наричате Дон.

Сюзън се засмя.

— Съжалявам. Радвам се, че се обадихте. Тук е малко напрегнато, а аз исках да ви благодаря, че бяхте страхотен гост.

— А аз пък исках да ви благодаря за възможността за изява. Моят издател беше страшно доволен, че съм говорил за книгата във вашето предаване в два поредни дни. — Той погледна часовника си. — Сега ме очаква пациент, а вероятно и вас. По-добре е да прекъсваме. Можете ли да вечеряте с мен довечера?

— Не тази вечер. Трябва да работя до късно.

— Тогава утре вечер?

— Да, би било чудесно.

— Да речем към седем. Ще ви се обадя в кабинета утре, когато избера място.

„Наистина планирана среща“ — помисли си той. Сега беше твърде късно.

— Ще бъда тук целия следобед — отвърна Сюзън.

Ричардс си записа часа, измърмори едно припряно „дочуване“ и затвори. Знаеше, че трябва да побърза, за да приеме пациента си, но въпреки това се забави още минута, мислейки за утрешната вечер и за това докъде да се разкрие пред Сюзън Чандлър.