Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (53)

52

Пациентът за два часа пристигна само пет минути след като Сюзън се върна в кабинета си. В таксито беше успяла да освободи мислите си от всичко, освен от историята на човека, когото очакваше. Майър Уинтър беше шейсет и пет годишен пенсиониран директор, преодолял пораженията от скорошен удар. И сега, макар че се движеше с бастун и леко накуцваше, нищо не подсказваше за продължителността и жестокостта на неговата болест. Нищо, ако не се смяташе дълбоката депресия, причинена от страха, че всичко това може да се случи отново.

Днешното му посещение беше десето по ред и когато си тръгна, Сюзън доби усещането, че регистрира видимо подобрение — този вид обрат в поведението на пациентите си, който й носеше такова удовлетворение. Собствената й реакция при подобни победи се изразяваше в искрена радост заради решението й преди шест години да избере за професията на своя живот не правото, а психологията.

Веднага щом господин Уинтър напусна, влезе Джанет с няколко съобщения.

— Обади се Памела Хейстингс. Каза, че си е вкъщи и изгаря от нетърпение да разговаря с теб.

— Веднага ще й се обадя.

— Цветята не са ли страхотни? — попита Джанет.

Сюзън изобщо не беше забелязала вазата с цветя, поставена на ниския шкаф. Сега се приближи към тях и очите й се разшириха.

— Трябва да има някаква грешка — възкликна тя. — Тази ваза е Уотърфорд.

— Никаква грешка — увери я Джанет. — Опитах се да дам бакшиш на човека, който донесе букета, но той отказа. Каза, че били от шефа му. Предполагам, че е шофьор или нещо подобно.

„Естествено. Алекс е доловил нещо в гласа ми, след като ми каза, че е поканил и Дий на приема в събота — помисли си Сюзън. — Това обяснява подобен галантен жест. Колко е проницателен. И колко съм глупава, че допускам емоциите ми да са така прозрачни.“

Подаръкът беше прекрасен, но удоволствието, че го получава, се намаляваше от съзнанието за причината да й бъде поднесен. За момент тя се замисли дали да се обади на Алекс веднага, за да му каже, че вероятно няма да може да приеме вазата. После поклати глава — с всичко това можеше да се оправи по-късно. Сега имаше по-належащи неща. Посегна към телефона.

Разговорът беше кратък и приключи с обещанието на Памела Хейстингс да бъде в кабинета на Сюзън на следващата сутрин в девет часа.

Сюзън погледна часовника си — до следващия уговорен сеанс оставаха секунди. Тя просто нямаше възможност да разсъди над очевидния факт, че Памела Хейстингс е разстроена по някаква причина, която няма нищо общо с критичното състояние на приятелката й. Тя беше казала: „Д-р Чандлър, аз трябва да взема трудно решение. То засяга онова, което се случи с Каролин Уелс. Може би вие ще ми помогнете“.

Сюзън изпита желание да упражни натиск за повече информация, но си даваше сметка, че разговорът можеше да се окаже труден и тя просто трябваше да изчака.

— Госпожа Ментис е тук — обяви Джанет, надзъртайки през вратата.

В четири без десет се обади Доналд Ричардс.

— Сюзън, исках да се чуем, само за да потвърдя срещата за тази вечер. Седем часа в „Пейлио“ на Западна петдесет и първа, нали така?

След този разговор Сюзън видя, че разполага с още няколко минути преди следващия си пациент. Намери номера на Джейн Клозън и бързо го набра. Никой не вдигна и тя остави съобщение за нея на телефонния секретар.

Беше шест и пет, когато изпрати последния си пациент. Работният ден на Джанет вече беше приключил и тя си беше тръгнала. На Сюзън й се искаше поне за няколко минути да си отиде до вкъщи, но си даваше сметка, че времето щеше да й стигне само колкото да се поосвежи тук в кабинета си, преди да вземе такси до ресторанта.

Имаше намерение по-рано да се обади на домашния телефон на Тифани и да се опита да я убеди поне да си уговорят среща, за да могат да сравнят нейния тюркоазен пръстен с този, който Джейн Клозън беше намерила сред вещите на Реджайна. Но Тифани с положителност сега беше на работа, а по вечерно време ресторантът беше в най-натоварения си период. „Ще й се обадя по-късно, когато се прибера у дома — реши Сюзън. — Тя каза, че работи нощна смяна, значи сигурно се връща късно. Ако не я намеря у тях, ще опитам утре сутринта.“

Сюзън потръпна. Защо мисълта за Тифани я изпълваше с такова безпокойство? Беше усещане, близко до онова, което баба й наричаше „пресантиман“.