Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (88)

87

Сюзън излезе от апартамента си в девет часа и отиде направо на Седмо Авеню. Оттам тръгна на експедиция по улиците, чийто наклон вървеше на запад към река Хъдсън — като се започнеше с Уест Хюстън, после Кларксън и Мортън Стрийт. Беше решила да стигне в западна посока до Гринич Стрийт, която вървеше успоредно на авенютата, после да завие на север към следващото каре и да тръгне обратно на изток, докато стигне до Шесто Авеню. Озовеше ли се там, щеше да се обърне и да поеме на запад по следващата улица.

Повечето от тези улици бяха с жилищни домове, макар да попадна на няколко магазинчета за сувенири. В никое от тях обаче не видя и сянка от предмети в индийски стил. Поколеба се дали да не разпита наоколо къде се намира магазинът, който търсеше, но после се отказа. Ако все пак успееше да го намери, не искаше продавачът индиец да бъде предупреден, че тя идва.

По обяд използва мобифона си, за да се обади на Джейн Клозън в болницата „Мемориал Слоун-Кетъринг“. За нейна изненада госпожа Клозън с готовност прие молбата й за посещение. Всъщност, тя дори остави у нея впечатлението, че едва ли не я очаква с нетърпение.

— Ако сте свободна по-късно днес следобед, ще се радвам да ви видя, Сюзън — каза й тя.

— До четири най-късно ще бъда при вас — обеща й Сюзън.

Денят беше започнал облачен и мразовит, но в ранния следобед слънцето успя да пробие и улиците, почти пусти до преди няколко часа, сега бяха изпълнени с хора.

„Дали денят е бил такъв, когато Тифани и Мат са се разхождали преди една година?“ — запита се тя. Реши да продължи издирването, като изследва района източно от Шесто Авеню и зави към Макдугъл Стрийт. Докато вървеше към центъра от площад „Вашингтон“, тя си мислеше за разговора си с Мат Бауър. Усмихна се при спомена за слона бог и как Тифани казала, че повечето й клиенти в „Пещерата“ приличат на него.

Слонът бог.

Сюзън спря толкова внезапно, че момчето, което вървеше отзад, се блъсна в нея. Сюзън не му обърна внимание. Тя се взираше във витрината на някакъв магазин, пред който се бе озовала току-що. Хвърли бърз поглед към входа, над който висеше овална табела с надпис „Тъмни наслади“. Вътре яркочервен сатенен колан за жартиери бе закачен върху куп видеокасети с многозначителни крещящи заглавия, изписани върху кутиите. Около тях бяха разпръснати куп други, вероятно считани за „еротични“ подробности, но Сюзън изобщо не ги погледна. Вниманието й бе приковано в един предмет в средата на витрината: покрит с тюркоаз слон-бог с щръкнал напред хобот.

Тя се озърна. Отсреща на улицата видя знак „дава се под наем“ на витрината на малък магазин за сувенири.

„О, не!“ — възкликна мислено тя. Прекоси тясната уличка в посока към магазинчето. Макар че изглеждаше пълно със стока, надзърнеше ли вътре, човек оставаше с впечатлението, че не е отваряно от дълго време. Точно пред входа се виждаше щанд с касов апарат. Вляво забеляза голям боядисан транспарант, който изпълняваше ролята на преграда. „Вероятно това е преградата, която ми описа Мат и зад която бяха стояли заедно с Тифани, когато онзи мъж беше влязъл да купи тюркоазен пръстен.“

Собственикът? Втурна се обратно към порно-магазинчето. Вратата беше отворена и изглежда търговията спореше. Един мъж плащаше на касата, а след него се бяха наредили двама юноши с размъкнат вид и дълги сплъстени коси.

Приключил с покупките си, мъжът я изгледа на излизане, но извърна глава, когато Сюзън не отмести поглед. Няколко минути по-късно си тръгнаха и двете момчета, като гузно гледаха встрани, докато минаваха покрай нея.

„Те са малолетни и нямат право да купуват този боклук“ — помисли си тя.

Щом видя, че няма друг клиент, Сюзън влезе вътре. Продавачът беше слаб, грозноват човек, който също като вещите около него изглеждаше някак нечистоплътен.

Той я съпроводи с напрегнат поглед, докато тя се приближаваше към щанда. Сюзън осъзна, че може би той я смяташе за цивилен служител от полицията, който щеше да го накаже, че извършва незаконна търговия с малолетни.

„Хванах го на местопрестъплението — помисли си тя. — Лошото е, че не мога да го задържа.“

Сюзън посочи към магазинчето за сувенири отсреща и попита:

— Откога е затворено?

Долови внезапна промяна в отношението му. Нервното напрежение изчезна и в ъгълчетата на устните му трепна снизходителна усмивка.

— Госпожице, вие не сте ли чули какво стана? Абдул Парки, собственикът на това място, беше убит във вторник след обяд.

— Убит! — Сюзън не се опита да прикрие ужаса в гласа си.

„Поредната жертва — помисли си тя, — поредната! Тифани говори за собственика на магазина в моето предаване.“

— Вие познавахте ли Парки? — попита мъжът. — Беше добър човек.

Сюзън поклати глава, като в същото време направи усилие да се успокои.

— Една моя приятелка ми препоръча магазинчето му — каза тя внимателно. — Някой й подарил от тюркоазните пръстени, негова изработка. Вижте — каза тя, отвори чантата си и извади пръстена, който беше получила от Джейн Клозън.

Човекът се втренчи в пръстена и после в нея.

— Да, този е от неговите, така е. Беше луд по тюркоаза. Всъщност аз съм Нат Смол, собственик на това място.

— Сюзън Чандлър — каза тя и протегна ръка. — Доколкото виждам, бил ви е добър приятел. И как се случи?

— Беше намушкан с нож. Ченгетата мислят, че е заради наркотици, макар че, доколкото разбирам, досега не са намерили нищо. Той наистина беше добър човек. И знаете ли, лежа там вътре почти цял ден преди да го намерят. Като не отвори и в сряда, аз викнах ченгетата.

Сюзън забеляза искрената тъга, изписана на лицето на Нат Смол.

— Моята приятелка ми каза, че бил много мил човек. Имаше ли някакви свидетели?

— Никой не е видял нищо.

Както говореше, Смол поклати глава и се извърна. „Той крие нещо — помисли си Сюзън. — Трябва да го накарам да го сподели с мен.“

— Всъщност младата жена, която ми каза за Парки, бе намушкана с нож в сряда вечерта — добави тя тихо. — Мисля, че човекът, който ги е убил, е клиент, купил от него няколко такива тюркоазни пръстена през последните три-четири години.

Когато Сюзън срещна погледа му, восъчното на цвят лице на Нат Смол стана пепеляво.

— Парки ми разказа за този човек. Смяташе го за истински джентълмен.

— Описа ли го как изглежда?

Смол поклати глава.

— Нищо повече не е казвал.

Сюзън реши да рискува.

— Мисля, че нещо криеш, Нат.

— Грешите. — Той отмести поглед към вратата. — Вижте, нямам нищо против да си говоря с вас, но вие ми плашите клиентите. Отвън обикаля един човек и съм сигурен, че няма да влезе, докато сте тук.

Сюзън изгледа дребния човечец право в очите.

— Нат, Тифани беше двайсет и пет годишна. Била е намушкана с нож в сряда вечерта на излизане от работа. Аз водя едно радиопредаване, в което тя се обади по-рано през деня и разказа за някакво магазинче за сувенири във Вилидж, откъдето нейният приятел й купил тюркоазен пръстен с надпис „Ти ми принадлежиш“, гравиран от вътрешната страна на халката. Описа магазинчето и спомена собственика, който според нея бил индиец. Каза, че докато те двамата с приятеля й били вътре, един мъж — друг клиент — купил тюркоазен пръстен, точно като нейния. Аз съм убедена, че причината за смъртта й е онова, което каза, че е видяла. Мога да ти се закълна, че Парки е мъртъв, защото е бил в състояние да разпознае същия този човек. Нат, чувствам, че нещо премълчаваш. Длъжен си да ми го кажеш, преди да умре още някой!

Нат Смол за пореден път хвърли напрегнат поглед към вратата, сякаш се страхуваше от нещо.

— Не искам да се замесвам — изрече той с тих глас.

— Нат, ако знаеш нещо, вече си замесен. Моля те, кажи ми. За какво се отнася?

Сега гласът му премина почти в шепот:

— Точно преди един часа в сряда по обяд някакъв мъж се въртеше наоколо и разглеждаше моята витрина — точно както прави сега онзи човек отвън. Аз си помислих, че иска да си избере нещо или може би, че се притеснява да влезе — изглеждаше като истински богаташ. Но после изведнъж прекоси улицата и влезе в магазинчето на Парки. След това ми дойде клиент и аз престанах да наблюдавам.

— Каза ли на полицията какво си видял?

— Не го направих. Щяха да ме карат да гледам в техните регистри и да го описвам на полицейския художник — губи време. Той не беше човек, който може да попадне в полицейските регистри. А пък мен хич не ме бива да казвам на хората какво да рисуват. Видях го в профил. Изглеждаше изискан, към четиридесетте. Носеше шапка, шлифер и очила, но въпреки това успях да видя профила му съвсем ясно.

— Мислиш ли, че ще го разпознаеш, ако го видиш отново?

— Госпожице, в този бизнес аз съм длъжен да познавам хората. Ако не си спомням как изглеждат полицаите под прикритие, може и да загазя, а ако не мога да различа един наркоман, може и да ми видят сметката. Вижте, трябва да си вървите. Пречите ми на търговията. Момчетата не искат да влизат в магазин, в който се върти толкова елегантна дама.

— Добре, тръгвам. Само че Нат, кажи ми… би ли познал този мъж, ако ти покажа негова снимка?

— Да, със сигурност. А сега вече тръгвате ли си?

— Незабавно. А, и още нещо. Нат, не говори за това с никого. Става въпрос за собствената ти безопасност.

— Ама вие шегувате ли се? Разбира се, че ще си трая. Обещавам. А сега си тръгвайте и ме оставете да изкарам някой и друг долар, става ли?