Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (30)

29

Дъг Лейтън стоеше пред открехнатата врата на малкия офис, който Джейн Клозън беше запазила за себе си в апартамента на фондация „Клозън“ в Крайслер Билдинг. Дори нямаше нужда да се напряга, за да чуе разговора й по телефона с доктор Сюзън Чандлър.

Докато слушаше, започна да се поти. Нямаше никакво съмнение, че проблемът, който тя искаше да обсъди с Чандлър, беше свързан с него. Дъг Лейтън си даваше сметка, че тази сутрин допусна грешка. Госпожа Клозън беше пристигнала рано и той й беше донесъл кафе с намерението да уталожи евентуалното раздразнение, което тя би могла да изпитва. Двамата често пиеха заедно кафе преди заседания, като използваха това време да обсъдят заедно някои молби за помощи.

Когато пристигна тази сутрин, тя беше разгърнала пред себе си дневния ред на заседанието и само вдигна поглед към него. Очите й бяха студени и строги.

— Не желая кафе — заяви му тя. — Ти отивай. Ще се видим в заседателната зала.

Нямаше дори дежурното „Благодаря, Дъг“.

Очевидно една от папките специално бе привлякла вниманието й, защото тя я донесе на заседанието и зададе куп въпроси по същество. Папката съдържаше информация относно парите, отпущани в помощ на сираците в Гватемала.

„Държах всичко под контрол — помисли си Дъг гневно — и после изведнъж се издъних.“ С надеждата да отклони евентуална дискусия, като пълен идиот, той заяви:

— Това сиропиталище беше особено важно за Реджайна, госпожо Клозън. Тя ми го каза веднъж.

Дъг потръпна, спомняйки си ледения поглед, който му отправи Джейн Клозън. Опита се да замаже положението, като добави припряно:

— Имам предвид, че вие сама цитирахте думите й на едно от първите ни заседания, госпожо Клозън.

Както обикновено, Хюбърт Марч, председателят, беше полузаспал, но Дъг видя израженията на другите попечители, които се втренчиха в него изпитателно, а Джейн Клозън заяви с леден тон:

— Не, никога не съм казвала подобно нещо.

А сега си уреждаше среща с доктор Чандлър. Щом чу лекото щракване от оставянето на слушалката върху вилката, Дъг Лейтън почука внимателно на вратата и изчака госпожа Клозън да отговори. Дълго време тя изобщо не реагира. Той вече се канеше да почука отново, когато долови слабо стенание и се втурна вътре.

Джейн Клозън седеше облегната на стола, а лицето й беше сгърчено от болка. Вдигна поглед към него, поклати глава и посочи встрани. Той знаеше какво означава това. Напусни и затвори вратата зад себе си.

Подчини се безмълвно. Без съмнение, състоянието й се влошаваше. Тя умираше.

Дъг отиде незабавно на рецепцията.

— Госпожа Клозън има пристъп на главоболие — каза той на жената. — Мисля, че трябва да задържите обажданията известно време, за да може да се съвземе.

Върна се в офиса си и седна на бюрото си. Усети, че дланите му са влажни. Извади носна кърпа от джоба си, избърса ги, после стана и отиде до тоалетната. Там наплиска лицето си със студена вода, среса косите си, оправи вратовръзката си и се погледна в огледалото. Винаги изпитваше благодарност, че външният му вид — тъмноруси коси, стоманеносиви очи и аристократичен нос — бяха продукт на генетичния код на фамилията Лейтън. И досега си личеше, че майка му е била хубава жена, но се смръщи само при спомена за родителите й, с техните месести безлични черти.

Беше сигурен, че в сакото и панталоните на Пол Стюарт и връзка в червеникавокафяво и синьо има вид точно на доверения съветник, който ще движи делата на починалата Джейн Клозън така, както тя би желала. Нямаше никакво съмнение, че след нейната смърт Хюбърт Марч ще му предостави ръководството на фондацията.

Дотук всичко вървеше отлично. Нямаше да позволи на Джейн Клозън в последните си дни да осуети плана му.