Серия
В градината (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Lily, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 100 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2009)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Червена лилия

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова, Красимир Димовски

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-260-392-4


Пролог

„Ашладисването и присаждането на пъпки е съединяване на две отделни растения, така че да заживеят като едно силно, здраво растение, притежаващо само най-добрите характеристики на двамата си родители.“

Сдружение на американските градинари „Разсаждане на растения“

„Младостта отминава, любовта замира, за приятелството настъпва есен. Съкровените майчини надежди надживяват всичко.“

Оливър Уендъл Холмс

Мемфис, Тенеси

Януари 1893 г.

Бе отчаяна, самотна жена със замъглен разсъдък.

А някога бе красавица с остър ум и една огромна амбиция — охолния живот. Постигна го, използвайки тялото си, за да съблазнява, и пресметливия си ум, за да получава това, което желае. Стана държанка на един от най-богатите и влиятелни мъже в Тенеси.

Къщата й бе разкошна, обзаведена по неин вкус, но с парите на Реджиналд. Имаше прислужници, готови да изпълнят всяка нейна прищявка; тоалети — съперничещи на тези на най-известните куртизанки в Париж; бижута, забавни приятели, собствена карета…

Устройваше разточителни приеми и събуждаше страстни желания и завист.

Тя, дъщерята на жалка домашна прислужница, притежаваше всичко, което ненаситното й сърце поиска.

След това роди син.

Нежеланият нов живот, който носеше в себе си, я промени. Стана център на нейния свят, единственото, което обичаше повече от себе си. Кроеше планове за сина си, представяше си бъдещето му и му пееше, докато спеше в утробата й.

Изживя мъчителните болки при появата му на бял свят, но и радостта, че щом отминат, ще държи своето скъпоценно дете в ръцете си.

Казаха й, че е родила момиченце. Твърдяха, че е мъртво.

Това бяха лъжи.

Дори в дните на безумна скръб, докато потъваше в бездната на отчаянието, тя го знаеше. Дори в лудостта си бе уверена, че са я излъгали. Синът й бе жив.

Бяха откраднали бебето от нея, навярно за откуп. Нима бе възможно истината да е друга, щом беше чувствала ударите на сърцето му, както тези на своето?

Но не й го бяха отнели акушерката и лекарят, а Реджиналд, който купи мълчанието им с парите си.

Толкова ясно си спомняше как той влезе в приемната й след месеци безутешна скръб и тревоги. „За да приключи с мен завинаги, след като се сдоби с това, което винаги е искал — син и наследник“, помисли си тя, докато закопчаваше сивата си рокля с треперещи пръсти. Синът бе единственото, което коравосърдечната му съпруга бе неспособна да му даде.

Реджиналд я използва, а сетне й отне единственото съкровище, сякаш имаше пълното право на това. В замяна й предложи пари, за да замине за Англия.

„Ще си плати, ще си плати! — повтаряше съзнанието й, докато тя стоеше пред огледалото. — Но не с пари. О, не, не с пари.“

Бе останала без пукната пара, но щеше да намери начин отново да уреди живота си веднага щом си върне своя скъп Джеймс.

Прислужниците — като плъхове, напускащи потъващ кораб — бяха отмъкнали част от бижутата й. Знаеше това. Принуди се да продаде повечето от останалите, но я измамиха с цената. Ала какво можеше да очаква от хитрия грозноват бижутер? Все пак и той бе мъж.

Лъжци, измамници и крадци — всичките бяха еднакви!

Щеше да накара всеки от тях да си плати.

Не можа да открие гривната с диаманти и рубини — сърцевидни камъчета с цвят на кръв и лед, която Реджиналд й бе подарил по повод новината, че е бременна.

Всъщност това бе дрънкулка, твърде дребна и незабележима за нейния вкус, но на всяка цена трябваше да я намери. И тя преобърна наопаки цялата си спалня при упоритото търсене.

Заплака като дете, когато вместо на гривната, попадна на брошка със сапфири. Но скоро сълзите й пресъхнаха, стисна накита в шепа и забрави за гривната и отчаяното си желание да я открие. Забрави, че я е търсила. Усмихна се при вида на бляскавите сини камъчета. Щеше да получи за тях достатъчно, за да издържа себе си и Джеймс в началото. Щеше да го отведе някъде, може би извън града. Докато отново стъпи на крака.

„Всъщност всичко е много просто“, помисли си тя с усмивка, докато се взираше в отражението си. Сивата рокля бе семпла, елегантна, подходяща за майка. Корсажът бе леко провиснал, но не можеше да стори нищо. Вече нямаше прислужници или шивачки, които да го преправят. Щеше да възстанови заоблените си форми, когато намери красива къща за себе си и Джеймс.

Нави русите си коси на масури, които прихвана високо, но за жалост трябваше да се откаже от ружа. Реши, че е по-добре да изглежда скромно. Негримираното лице би вдъхвало повече спокойствие на едно дете.

Просто щеше да отиде да го вземе. Да посети Харпър Хаус и да поиска това, което й принадлежи.

Пътуването от града до великолепната къща бе дълго, студено и скъпо. Вече нямаше собствена карета, а много скоро агентите на Реджиналд щяха да я изхвърлят и от дома й, както вече бяха заплашили.

Но си струваше да плати за файтон. Как иначе щеше да отнесе своя Джеймс обратно до Мемфис, за да го сложи нежно в бебешкото креватче и да му попее приспивна песен?

— Синя лавандула, дили-дили-дили… — тихо запя тя и като преплете тънките си пръсти, се загледа в заскрежените дървета край пътя. Бе взела одеялцето, поръчано от Париж, и малката сладка шапчица и терлички. В мислите й детето й все още бе новородено. В замъгленото й съзнание шестте месеца, изминали от раждането му, не съществуваха.

Файтонът се спусна по дългата алея и пред погледа й се разкри Харпър Хаус в цялото си великолепие.

Жълтата каменна фасада и бялата дограма се открояваха, топли и изящни на фона на сивото зимно небе. Триетажното здание се издигаше гордо сред дърветата, храстите и обширните морави.

Беше чувала, че някога из имението са бродели пауни, разперили прелестни опашки, но писъците им дразнели Реджиналд и когато станал господар на къщата, наредил да бъдат убити.

Властваше като крал. И тя му бе дарила принц наследник. Но един ден нейният син щеше да свали баща си от трона. Тя щеше да властва над къщата заедно с Джеймс. Нейният скъп, сладък Джеймс.

Стъклата на огромните прозорци блестяха от слънцето и се взираха в нея като страховити очи. Гледайки ги, тя продължи да си представя, че живее там със своя Джеймс, грижи се за него, разхожда го из градината и слуша звънливия му смях, отекващ в коридорите.

Един ден това щеше да бъде реалност. Къщата бе негова, което означаваше, че е и нейна. Щяха да живеят там щастливо, само двамата. Както би трябвало да бъде.

Слезе от файтона — бледа, слаба жена в провиснала сива рокля, и бавно запристъпва към главния вход.

Сърцето й биеше неудържимо. Джеймс я очакваше.

Почука и за да накара ръцете си да престанат да треперят, силно ги притисна към талията си.

Мъжът, който отвори, бе с черна униформа и макар да я огледа от главата до петите, изражението му не издаде нищо.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо?

— Дойдох за Джеймс.

Веждите му съвсем леко се повдигнаха.

— Съжалявам, госпожо, но сред обитателите на тази къща няма човек на име Джеймс. Ако питате за някого от прислугата, входът е отзад.

— Джеймс не е прислужник! — кипна тя и ядно си помисли: „Как смее да ми говори така!“. После обясни: — Той е синът ми, вашият господар. Дойдох за него. — Дръзко пристъпи към вратата. — Донесете ми го веднага!

— Мисля, че сте сбъркали къщата, госпожо.

— Няма да ми попречите да стигна до него. Джеймс! Джеймс! Мама е тук — развика се тя.

Втурна се към стълбището и бе готова да драска и хапе, когато икономът сграбчи ръката й.

По широкия коридор забърза жена, също със слугинска униформа, която попита отдалеч:

— Данби, някакъв проблем ли има?

— Тази… жена. Изглежда разстроена.

— Очевидно. Госпожице? Моля ви, госпожице, аз съм Хейвърс, главната домашна помощница. Успокойте се и ми кажете какво има.

— Дойдох за Джеймс. — Ръцете й затрепериха, когато ги повдигна към къдриците си. — Трябва да ми го донесете веднага. Време е за следобедния му сън.

Лицето на Хейвърс имаше приветлив израз, а сега към него се прибави и топла усмивка.

— Разбирам. Може би е най-добре да поседнете за малко, за да се успокоите.

— И тогава ще донесете ли Джеймс? Ще ми дадете ли моя син?

— В приемната има чудесен огън. Днес е доста хладно, нали? — Жената настойчиво погледна Данби, давайки му знак да пусне ръката й. — Последвайте ме, ще ви заведа.

— Измама! Още една измама! — разкрещя се Амелия и побягна към стълбите.

Викайки Джеймс, стигна до втория етаж, но слабите й крака не издържаха повече и тя се строполи на площадката.

Отвори се врата, през която излезе господарката на Харпър Хаус. Позна съпругата на Реджиналд. Беатрис. Беше я виждала веднъж в театъра и в магазините.

Бе красива, но студена, с очи, напомнящи за синкави късчета лед, с тънък нос и месести устни, които сега бяха презрително смръщени. Дневната й рокля бе от тъмнорозова коприна с висока яка и пристегната талия.

— Кое е това създание?

— Съжалявам, госпожо. — Хейвърс, по-пъргава от иконома, първа стигна до вратата на всекидневната. — Не каза името си. — Инстинктивно се наведе и закрилнически обгърна раменете на Амелия. — Изглежда много разстроена и премръзнала.

— Джеймс! — Амелия протегна ръце нагоре и Беатрис рязко отдръпна полите си. — Дойдох за Джеймс, моя син.

Изражението на Беатрис за миг се промени, преди да процеди през стиснати устни:

— Да влезе тук. — Обърна се и закрачи обратно към всекидневната. — И да почака.

— Госпожице — тихо заговори Хейвърс, докато помагаше на разтрепераната жена да се изправи, — не се бойте, никой няма да ви нарани.

— Моля ви, донесете бебето ми. — Амелия отчаяно се втренчи в очите й и сграбчи ръката й. — Моля ви, донесете ми го!

— Вървете, поговорете с госпожа Харпър. Да сервирам ли чай, госпожо?

— Не, разбира се. Затвори вратата! — сопна се Беатрис.

После се отправи към красивата камина от гранит и се обърна с гръб към тлеещия огън. Изразът на очите й остана хладен, когато вратата тихо се затвори.

— Ти си… била си — поправи се тя с присвити устни — една от курвите на съпруга ми.

— Казвам се Амелия Конър. Дойдох…

— Не съм те питала за името ти. Не ме интересува, нито пък ти. Мислех, че жени като теб, които предпочитат да се смятат за държанки, а не за обикновени уличници, имат достатъчно благоразумие и достойнство да не стъпват в домовете на мъжете, които наричат свои покровители.

— Тук ли е Реджиналд?

Трескаво се огледа, бегло забелязвайки красивата обстановка в стаята, изрисуваните лампиони и кадифените тапицерии. Не си спомняше напълно как се е озовала тук. Яростта й бе отшумяла и сега чувстваше студ и празнота.

— За твой късмет не е у дома — отвърна й Беатрис. — Знам всичко за вашата… връзка, както и че той я е прекратил и че си получила щедро обезщетение.

— Реджиналд?

В откъслечните проблясъци в съзнанието си тя го виждаше застанал пред камина. Но не тази, а камината в нейния дом, в приемната й…

„Нима мислиш, че ще позволя на нищожество като теб да отгледа сина ми?“, спомни си ядно тя думите му.

— Дойдох за сина си, за Джеймс. Одеялцето му е във файтона. Ще го отведа у дома.

— Ако си въобразяваш, че ще изкопчиш пари и от мен за мълчанието си, жестоко се лъжеш.

— Аз… дойдох за Джеймс. — На устните й затрептя усмивка, когато пристъпи напред с протегнати ръце. — Той има нужда от майка си.

— Роденото от теб копеле, което ми бе натрапено, носи името Реджиналд, като баща си.

— Не, аз го нарекох Джеймс. Казаха ми, че е мъртъв, но чух плача му. — Лицето й издаде тревога, докато оглеждаше стаята. — Чувате ли го? Трябва да го намеря, да му попея, докато заспи.

— Мястото ти е в приют за душевноболни. Почти изпитвам съжаление към теб. — Огънят запращя зад гърба на Беатрис. — И двете нямаме избор. Но аз поне съм невинна. Аз съм неговата съпруга, майката на децата му, родени в законен брак. Преживяла съм загубата на дете и поведението ми винаги е било безукорно. Преструвах се на сляпа и глуха за извънбрачните връзки на съпруга си и не съм му дала нито един повод за недоволство. Но не му родих син и това е смъртният ми грях. — Страните й поруменяха от ярост. — Нима мислиш, че се радвам, задето ми натрапиха твоето копеле? Детето на една уличница да ме нарича своя майка! Кой ще наследи всичко това? — Тя тръсна гневно ръце. — Иска ми се да бе умряло в утробата ти, а и ти заедно с него.

— Дай ми го, върни ми го! Нося му одеялце — продължи да нарежда Амелия, свела поглед към празните си ръце. — Ще го отведа…

— Всичко е свършено! Двете с теб сме в един и същ капан, но ти поне заслужаваш наказанието си, а аз не съм сторила нищо.

— Не можеш да го задържиш, та ти не го искаш! Не може да бъде твой…

Втурна се напред, широко отворила очи и оголила зъби. Ударът, който се стовари върху скулата й, я тласна назад и я повали по гръб на пода.

— Ще напуснеш тази къща. — Беатрис говореше тихо, със спокоен тон, сякаш възлагаше дребна задача на някоя от прислужниците си. — Ако пророниш и дума на някого за това, ще те пратя в лудница. Няма да допусна брътвежите ти да опетнят репутацията ми, уверявам те. Нито ще стъпиш отново в Харпър Хаус или имението, нито някога ще видиш детето си. И това ще бъде твоето наказание, въпреки че според мен съвсем не е достатъчно.

— Ще живея тук с Джеймс…

— Ти си луда — каза Беатрис с известно злорадство. — Захвани се отново със занаята си. Сигурна съм, че ще намериш мъж, който с удоволствие би посял друго незаконно семе в утробата ти. — Отправи се към вратата и енергично я отвори. — Хейвърс! — Изчака, без да обръща внимание на жалните ридания зад гърба си. — Кажи на Данби да изхвърли това същество от къщата.

 

 

Но тя все пак се върна. Избутаха я навън и наредиха на кочияша да я откара, но тя отново дойде в имението в мразовитата нощ. Проблясъците на разум бяха все по-откъслечни, но за сетен път успя да измине разстоянието с открадната каруца. Беше с мокри от дъжда коси и прилепнала към тялото бяла нощница.

Искаше да ги убие. Всичките. Да ги нареже на парчета, да ги накълца. Тогава, с окървавени ръце, щеше да отнесе своя Джеймс със себе си.

Но нямаше да й позволят. Никога нямаше да държи своето бебе в ръцете си, никога нямаше да види сладкото му личице.

Освен ако…

Когато слезе от каруцата, Харпър Хаус бе потънала в призрачни сенки. Тъмните прозорци проблясваха на лунната светлина. Всички вътре спяха.

Дъждът бе спрял, небето се бе прояснило. Над земята пълзяха мъгли, които обгръщаха премръзналите й боси крака като сиви змии. Подгъвът на нощницата й се влачеше в размекнатата кал, докато вървеше, тананикайки си приспивната песен.

Щяха да си платят — скъпо и прескъпо!

Беше посетила вуду магьосницата и знаеше какво трябва да стори, за да получи веднъж завинаги това, което искаше.

Продължи през градините, сковани от студ, към гаража за файтони, за да намери това, което й бе нужно.

Отново запя, докато крачеше с него във влажната нощ към великолепната къща с каменни зидове, озарени от луната.

— Синя лавандула — пееше тя. — Зелена лавандула.