Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (56)

55

Когато Сюзън пристигна в седем и десет, Доналд Ричардс вече я чакаше на бара в „Пейлио“. Той прекъсна извиненията й.

— Движението беше ужасно, аз също дойдох току-що. Може би ще ви бъде интересно да го чуете — днес на обяд гостувах на майка си. Тя слушала програмата с мое участие и вие много сте я впечатлили. Въпреки това ми се скара, че съм уредил срещата ни тук. По нейно време един истински джентълмен винаги минавал да вземе младата дама от дома й и я придружавал до ресторанта.

Сюзън се засмя.

— Като се има предвид какво е движението в Манхатън, докато дойдете да ме вземете във Вилидж и после се върнем в центъра, ресторантите ще затворят.

Тя се огледа. Барът с форма на подкова беше пълен с хора и ограден от двете страни с малки маси, на които нямаше нито едно свободно място. Великолепна фреска в червено, изобразяваща известната конска порода „пейлио“, покриваше стените от четирите страни на помещението, което беше на два етажа. Осветлението беше приглушено, атмосферата задушевна и едновременно с това изискана.

— Никога не съм идвала тук. Изглежда много хубаво — каза тя.

— И аз не съм, но ми го препоръчаха горещо. Ресторантът е на втория етаж.

Ричардс съобщи името си на младата жена на бюрото.

— Резервацията е потвърдена. Можем да използваме асансьора — каза той на Сюзън.

Тя се опитваше да прикрие интереса, с който изучаваше Доналд Ричардс. Косата му беше тъмнокестенява с лек нюанс на червеникаво — „есеннокестенява“ би казала баба Сузи, за да я опише. Носеше очила с голям диоптър и стоманеносиви рамки. Лупите подчертаваха сиво-сините му очи — или може би бяха ясносини, но цветът им леко се променяше от рамките.

Сюзън беше сигурна, че облеклото му беше специално подбрано за вечерта. Предния ден и в понеделник, когато дойде в студиото, носеше блейзър и панталон. Тогава й се стори леко небрежен. Тази вечер изглеждаше видимо различен, в безспорно скъп тъмносин костюм и вратовръзка в сребристо и синьо.

Асансьорът пристигна. Двамата се качиха и когато вратата се затвори, той каза:

— Изглеждате прекрасно. Тоалетът ви е чудесен.

— Не съм убедена, че съм достатъчно елегантна за вас — каза Сюзън откровено. — Както би се изразила баба ми: „Вие сте безупречен“.

— Достатъчно е, уверявам ви.

„За втори път в рамките на пет минути се сещам за баба. На какво прилича това?“

Слязоха на втория етаж, където салонният управител ги посрещна и ги отведе на тяхната маса. Попита какво ще си поръчат за пиене и Сюзън си пожела шардоне; Доналд Ричардс — едно мартини, сухо.

— Обикновено не го пия чисто, но днес имах тежък ден.

„Заради обяда с майка ти?“ — запита се Сюзън. Мислено си отправи предупреждение да не проявява излишно любопитство. Не можеше да си позволи да забрави, че и той е психиатър и би регистрирал всеки опит за преценка. Но я измъчваха куп въпроси и тя се чудеше дали ще намери „безобиден“ начин да му ги зададе. Например, защо бе реагирал по този начин на въпроса на една слушателка дали книгата му има връзка със смъртта на жена му? Нямаше ли да бъде по-естествено, ако беше споменал факта, че познава туристическите кораби, когато разбра от думите на Сюзън, че Реджайна Клозън е изчезнала по време на едно такова пътуване? А според биографичните му данни, корабът, на който бе пътувала Реджайна — „Габриел“ — бил неговият любим кораб. Трябваше да го накара да говори за това.

„Най-добрият начин да насочиш един разговор в желаната посока е да обезоръжиш събеседника си — каза си тя, — да го накараш да се чувства свободно.“

Сюзън се засмя сърдечно.

— Една слушателка се обади днес, за да каже, че след като ви е чула, е отишла и си е купила вашата книга, която й доставила искрено удоволствие.

Ричардс отвърна на усмивката й.

— Чух я. Очевидно много благоразумна жена.

„Чул си я — учуди се Сюзън. — Заетите психиатри обикновено не слушат двучасови консултантски предавания.“

Питиетата им пристигнаха. Ричардс вдигна чаша за тост в нейна чест.

— Благодаря за удоволствието да се насладя на компанията ви.

Тя знаеше, че подобни реплики са част от етикета. И все пак усети, че зад стандартния комплимент има нещо повече — таеше се в начина, по който го изрече, във внезапното присвиване на очите, сякаш я изследваше под микроскоп.

— Ще ви призная нещо. Прегледах информацията за вас в Интернет.

„Значи ставаме двама — помисли си Сюзън. — И доколкото разбирам, ще играем с открити карти.“

— Отраснала сте Уестчестър? — попита той.

— Да. Ларчмонт, после Рай. Но баба ми винаги е живяла в Гринич Вилидж и като малка често прекарвах събота и неделя при нея. Винаги ми е доставяло невероятно удоволствие. Моята сестра е с по-провинциална нагласа от мен.

— Родители?

— Разведоха се преди три години. И за съжаление не по стандартните причини, свързани с вечни разправии. Просто баща ми срещна друга жена и се влюби до уши. Майка ми беше съсипана и премина през какви ли не състояния — безутешна, гневна, непримирима, безпощадна… каквото ви дойде наум.

— А вие как го приехте?

— Тъжно. Бяхме едно задружно и щастливо семейство, или поне аз така смятах. Забавлявахме се заедно. И наистина се обичахме. След развода всичко се промени. Понякога ми се струва, че все едно сме на кораб, който се е блъснал в риф и потъва; макар че на борда всички оцеляват, всеки се озовава в различна спасителна лодка.

Тя си даде сметка, че противно на намеренията си бе казала твърде много и почувства благодарност, че той не се възползва от словоохотливостта й.

Вместо това го чу да казва:

— Любопитно ми е какво ви накара да напуснете поста на помощник-окръжен прокурор и да се върнете в университета за докторат по клинична психология?

За Сюзън отговорът на този въпрос не представляваше проблем.

— Мисля, че си бях дала сметка, че няма да намеря покой. Има хора — заклети престъпници, и аз се чувствах истински удовлетворена, че съм ги прибрала от улицата. Но после бях прокурор на едно дело, в което жената беше убила своя съпруг, защото се канел да я напусне. Тя получи петнайсет години. Никога няма да забравя стъписаното й изражение, неверието, изписано на лицето й, когато чу присъдата. Оставаше ми само да си мисля, че ако й бяха оказали нужната помощ, ако беше успяла да освободи онзи гняв, преди да я е съсипал…

— Ужасната мъка може да отключи ужасен гняв — каза той тихо. — Без съмнение по-късно сте видели и майка си в подобно положение и сте си дали сметка, че самата тя е можела да бъде на подсъдимата скамейка.

Сюзън кимна.

— За кратко време след раздялата, майка ми беше агресивна и в същото време склонна към самоубийство, поне ако се съдеше по начина, по който говореше за баща ми. Направих всичко, което беше по силите ми, за да й помогна. В известен смисъл съдът ми липсва, но зная, че това беше правилното решение за мен. А вие? Какво ви привлече в тази област?

— Винаги съм искал да бъда лекар. Докато следвах, си дадох сметка в каква степен активността на съзнанието се отразява на физическото здраве и така направих избора си.

Салонният управител пристигна с менюто и след кратка дискусия върху достойнствата и недостатъците на различните ястия, те си поръчаха вечерята.

Сюзън се беше надявала да използва паузата в разговора, за да го пренасочи към самия него, но той веднага се върна на темата за нейното радиопредаване.

— Имаше и нещо друго, което майка ми попита днес — отбеляза той небрежно. — Разполагате ли с нова информация за Карен, жената, която се обади в понеделник?

— Не — отвърна Сюзън.

Доналд Ричардс разчупи една питка.

— Вашият продуцент изпрати ли на Джъстин Уелс запис на предаването?

Сюзън не очакваше такъв въпрос.

— А вие познавате ли Джъстин Уелс? — попита тя, без да може да скрие изненадата в гласа си.

— Да, срещали сме се.

— Лично или професионално?

— Професионално.

— Може би сте го лекували от прекомерна и опасна ревност към съпругата му?

— Защо ми задавате този въпрос?

— Защото ако отговорът е „да“, според мен сте морално задължен да кажете на полицията какво знаете. Не исках да избегна отговора, когато ме попитахте за Карен, но истината е, че аз научих нещо повече за нея, въпреки че оттогава не сме се чували. Оказва се, че жената, която се нарече „Карен“, е съпругата на Джъстин Уелс. Нейното истинско име е Каролин и тя е паднала или е била блъсната само няколко часа, след като е разговаряла с мен.

Изражението на Доналд Ричардс бе по-скоро сериозно и замислено, отколкото изненадано.

— Опасявам се, че сте права. Аз наистина трябва да разговарям с полицията — каза той мрачно.

— Разследването се води от капитан Ший, XIX полицейско управление — уточни Сюзън.

„Права бях — помисли си тя. — Очевидната връзка между случилото се с Каролин Уелс и телефонния разговор с мен е ревността на съпруга й.“

Тя се замисли за тюркоазния пръстен със сантименталния надпис, фактът, че Тифани си бе купила такъв от Гринич Вилидж вероятно не означаваше нищо. Също като пластмасовите статуетки на свободата, на Тадж Махал от слонова кост или медальончетата с форма на сърце, тези пръстени бяха типичен артикул за магазинчетата, в които се продаваха сувенири и всякакви дрънкулки.

— Как е салатата? — попита Ричардс.

Явно целеше да промени темата.

„И правилно — помисли си Сюзън. — Професионална етика.“

— Прекрасна. Аз ви разказах за себе си. А вие? Имате ли брат или сестра?

— Не, единствен син съм. Отраснах в Манхатън. Баща ми почина преди десет години. Тогава майка ми реши да живее в Тъксидо Парк през цялата година. Тя е художничка, доста добра, може би много добра. Баща ми беше роден моряк и често ме взимаше в неговия екипаж.

Сюзън мислено стисна палци.

— С интерес установих, че сте прекъснали следването си за една година, за да работите като помощник-директор на туристически кораб. Вероятно влияние на баща ви?

Чутото явно му се стори забавно.

— Значи и двамата сме се допитвали до Интернет? Да, това беше една страхотна година. Направих околосветско пътешествие, което включваше почти всички най-важни пристанища, после предпочетох по-кратките маршрути. Пообиколил съм земното кълбо.

— С какво точно се занимава един помощник-директор на туристически кораб?

— Помага за организацията и координацията на различните корабни дейности. Всичко — от изготвяне на програмата на платените развлечения и създаване на нужните условия за изпълнителите до поддържане на бинго залата, организиране на карнавалите и изглаждане на конфликтни положения. Освен това трябваше да следя за самотни или депресирани пасажери и да полагам специални грижи за тях. Какво ли не.

— В биографичните ви данни пише, че сте се запознали със съпругата си на „Габриел“; даже се споменаваше, че това е любимият ви кораб. Същият, на който е пътувала и Реджайна Клозън, преди да изчезне.

— Да. Аз не я познавах, естествено, но определено разбирам защо са й препоръчали „Габриел“. Чудесен кораб.

— Ако знаехте за изчезването на Реджайна Клозън, щяхте ли да се почувствате изкушен да я включите наред с останалите в книгата си?

Надяваше се, че въпросът е прозвучал неангажирано.

— Не, не мисля.

„В някакъв момент ще ми каже да престана да го разпитвам — помисли си Сюзън, — но дотук добре; ще продължа, докато ме спре.“

— Любопитна съм — каза тя, — какво ви даде идеята за написването на „Изчезнали жени“?

— Темата ме заинтересува, защото преди шест години имах пациент, чиято съпруга беше изчезнала. Просто един ден не се прибрала вкъщи. Той сия представяше във всякакви ситуации — като нечия затворничка, как броди с амнезия или пък е убита.

— В крайна сметка разбра ли се какво е станало със съпругата му?

— Да, преди две години. Близо до завоя към тяхната къща има езеро. Някой се гмурнал с акваланг там и видял кола — нейната кола, както се оказа — на дъното. Тя била в нея. Вероятно не е успяла да вземе завоя.

— И какво стана с вашия пациент?

— Животът му се промени. На следващата година се ожени отново; сега е съвсем различен човек от онзи, който дойде при мен за помощ. Тогава си дадох сметка, че може би най-голямата болка, когато загубиш любим човек по такъв начин, е, че не знаеш какво се е случило с нея… или с него. Съзнанието за това ме накара да проуча обстоятелствата и около други на пръв поглед безследно изчезнали жени.

— Как подбрахте случаите, които разглеждате в книгата си?

— Бързо си дадох сметка, че в повечето случаи причината за изчезването е измама. На тази основа анализирах как жените попадат в конкретните ситуации и после предложих начини за предотвратяването им.

Докато разговаряха, чиниите със салати бяха опразнени и заменени с ордьоври. Двамата продължиха да си приказват и през време на основното блюдо, като кулинарните тънкости се обсъждаха между по-съществените въпроси.

Дон Ричардс приключи с последната хапка и се облегна назад.

— Според мен това си беше жив кръстосан разпит, а аз бях потърпевшият — констатира той добродушно. — Казах ви всичко за себе си. Хайде сега да поговорим за вас, Сюзън. Както вече ви споменах, аз съм моряк. А вие какво правите през ваканциите си?

— Карам ски — отвърна Сюзън. — Баща ми е страхотен скиор и той ме научи. Точно както вие сте плавали с баща си, моят винаги ме вземаше, когато отиваше да кара ски. Мама мрази студа, сестра ми също, а и не проявяваше никакъв интерес, така че баща ми имаше предостатъчно време за мен.

— Карате ли още заедно?

— Не. Опасявам се, че той завинаги си е прибрал ските.

— Откакто се ожени повторно?

— Горе-долу оттогава — Сюзън беше благодарна, че сервитьорът пристигна с менюто за десертите. Уж искаше да научи подробности за Доналд Ричардс, а вече му разкри толкова неща за себе си.

И двамата решиха да пропуснат десерта и си поръчаха еспресо. След като го донесоха, Ричардс спомена името на Тифани.

— Беше някак тъжно да я слушаш днес. Тя е ужасно уязвима, не мислите ли?

— Според мен копнее да се влюби и да бъде обичана — каза Сюзън в подкрепа на думите му. — Изглежда никога не е имала по-продължителна връзка от тази с Мат. Назовала е собствената си потребност с неговото име.

Ричардс кимна.

— И се обзалагам, че ако Мат наистина желае да й се обади, няма да го направи, защото е доволен, че Тифани придава такова значение на случайния му порив да й купи този сувенирен пръстен. Повечето момчета се плашат от такива чувства.

„Той не отдава ли такова значение на пръстена?“ — запита се Сюзън. Думите на песента „Ти ми принадлежиш“ зазвучаха в съзнанието й:

„Виж пирамидите край Нил.

Наслади се на залеза над тропически остров…“.

Когато си тръгнаха от ресторанта, Ричардс спря такси. Качиха се и той каза на шофьора нейния адрес. После я погледна дяволито.

— Не чета мисли, просто видях, че фигурирате в указателя под името С. К. Чандлър. Какво е „К“?

— Конъли. Моминското име на майка ми.

Щом пристигнаха пред нейното жилище, той помоли таксито да изчака и я изпрати догоре.

— Майка ви ще бъде доволна — каза му Сюзън. — Безупречен джентълмен.

В този момент се сети за Алекс Райт, който направи същото преди две вечери. Двама кавалери за три дни. Не е лошо.

Ричардс хвана ръката й.

— Мисля, че казах „благодаря за удоволствието да бъда във вашата компания“ в началото на вечерта. Сега го казвам отново, дори още по-настоятелно.

Погледна я сериозно и добави:

— Не се страхувайте от евентуален комплимент, Сюзън. Знаете, че ви е страх, а не бива. Лека нощ.

И си тръгна. Сюзън заключи два пъти и за момент се облегна на вратата, опитвайки се да сложи в ред чувствата си. После се отправи към телефонния секретар. Имаше две съобщения. Първото беше от майка й. „Обади ми се по всяко време до полунощ.“

Беше единайсет без петнайсет. Без да чуе второто съобщение и като се молеше да няма нищо лошо, Сюзън започна да набира.

Напрежението в гласа на майка й беше очевидно, когато, едва изчакала поздрава на Сюзън, започна, заеквайки, да обяснява причината за обаждането си.

— Сюзън, това е безумие. Чувствам се така, сякаш съм принудена да избирам между дъщерите си, но…

Сюзън изслуша обърканото обяснение на майка си, за това как Алекс Райт очевидно бил доволен, че се е запознал с нея в неделя, но сега Бинки се опитвала да го свърже с Дий.

— Знаем, че Дий е самотна и изнервена, но ще ми бъде много неприятно тя да се намеси в приятелство, което може би на теб ти харесва. — Гласът на майка й заглъхна. Този разговор очевидно бе тежък за нея.

— Ще се почувстваш отвратително да видиш как Дий отново се насочва към мъж, който проявява интерес към мен. Това е, нали, мамо? Виж, аз наистина прекарах една много приятна вечер с Алекс Райт, но нищо повече. Знам, че Дий му се е обаждала. Всъщност, той я е поканил заедно с нас на приема в събота вечерта. Не желая да се състезавам със сестра си. Когато срещна подходящия за мен човек, ние и двамата ще го знаем и аз няма да се тревожа, че той ще припне, щом моята сестричка го привика с пръст. Защото ако той е такъв, аз просто не го искам.

— Намекваш ми, че бих приела баща ти отново — реагира майка й.

— Не, от къде на къде? — възрази Сюзън. — Разбирам великолепно колко противно се чувстваш заради онова, което ти погоди татко. Аз също се чувствам ужасно. Но когато злоупотребиш с оказаното ти доверие, за много хора, и за мен включително, това означава край на една връзка. Така че нека видим какво ще стане. В края на краищата аз съм имала една-единствена среща с Алекс. Втория път може да се отегчим един от друг.

— Просто разбери, че бедната Дий е безкрайно нещастна — изрече умолително майка й. — Обади ми се днес след обяд, за да каже, че се връща в Ню Йорк. Окончателно. Ние й липсваме, а и модната агенция явно й е омръзнала. Баща ти ще й подари едно пътуване с кораб следващата седмица. Надявам се, че това ще й повиши духа.

— И аз се надявам. Добре, мамо, скоро ще се чуем отново.

Най-накрая пусна и второто съобщение. То беше от Алекс Райт.

„Една делова вечеря се отложи и аз събрах смелост да ви потърся без предупреждение. Не особено добри маниери, зная, но наистина исках да ви видя. Ще ви се обадя утре.“

С усмивка Сюзън пусна съобщението повторно. „Ето един комплимент, който доктор Ричардс не би ме видял да откажа — помисли си тя. — Освен това съм ужасно щастлива, че Дий заминава на пътешествие следващата седмица.“

 

 

След известно време, когато вече си беше легнала и се унасяше, Сюзън си спомни, че искаше да се обади на Тифани в „Пещерата“. Просто трябваше да я убеди да се видят, за да сравнят пръстена й с този, намерен сред вещите на Реджайна Клозън. Тя светна лампата и погледна часовника. Беше дванайсет без петнайсет.

„Ще успея да я хвана — помисли си Сюзън. — Може би ако я поканя да дойде утре в студиото и й предложа да я заведа на един бърз обяд, тя ще приеме.“

Взе от „Справки“ номера на италианския ресторант и набра.

Телефонът звъня дълго, докато най-накрая някой вдигна и изръмжа:

— „Пещерата“.

Сюзън попита за Тифани, после изчака няколко минути, докато се обади. Още щом чу името й, Тифани избухна:

— Доктор Сюзън, повече не искам да чуя нито дума за този глупав пръстен! Майката на Мат ми се обади и ми каза да престана да говоря за него. Каза ми, че щял да се жени. Тъй че аз хвърлих оня тъп пръстен! Не че не ви уважавам, но сега ми се ще изобщо да не бях слушала предаване ви онзи ден. Ще ми се двамата с Мат изобщо да не бяхме стъпвали в онова идиотско магазинче за сувенири. И особено ми се ще да не бяхме слушали, когато онзи човек, дето държеше онова идиотско магазинче, ни каза, че мъжът, дето току-що си излязъл, купил няколко пръстена за различни свои приятелки.

Сюзън мигновено седна в леглото.

— Тифани, това е важно. Ти видя ли онзи човек?

— Че как. Кукличка. От класа. Не като Мат.

— Тифани, трябва да говоря с теб. Ела утре в града. Ще обядваме заедно и моля те, кажи ми, възможно ли е да приберем онзи твой пръстен?

— Доктор Сюзън, той сигурно вече е под купища пилешки кости и пица и точно там му е мястото. Не желая повече да говоря за него. Чувствам се ужасно идиотски, че съм разправяла на целия свят колко страхотен е Мат. Ама че глупак! Вижте, трябва да вървя. Шефът почва да ме гледа лошо.

— Тифани, спомни ли си откъде сте купили пръстена? — попита умолително Сюзън.

— Казах ви, от Вилидж. Западната част. Беше близо до една спирка на метрото. Единственото, което си спомням със сигурност за мястото, е, че точно отсреща имаше някакъв порно магазин. Трябва да свършвам. Чао, доктор Сюзън.

Вече напълно будна, Сюзън бавно остави слушалката на вилката. Тифани беше изхвърлила своя тюркоазен пръстен, което беше твърде лошо, но пък си спомняше някакъв мъж, който очевидно купил няколко.

„Канех се да се обадя на Крис Райън да пусне проверка за Дъглас Лейтън — помисли си тя. — Ще му дам и домашния телефон на Тифани. Той ще може да ми издири адреса й. Ако пък не успее, утре вечер засядам в «Пещерата» и започвам да се наслаждавам на най-хубавата италианска кухня в Йонкърс.“