Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (51)

50

С вяла неприязън Джейн Клозън влезе в болничната стая. Както подозираше, нейният лекар бе настоял да постъпи за незабавно лечение. Ракът, който неизбежно печелеше битката с тялото й, изглежда бе решил да не й отпусне силите и времето, които й бяха необходими, за да се погрижи за всичко, което се нуждаеше от грижата й. Джейн Клозън искаше просто да може да каже: „Край на лечението“, но не беше готова да умре. Още не. Имаше чувството, че ако й се отпусне малко време, би могла да се погрижи за една недовършена работа — сега, когато имаше лъч надежда, че може би ще научи истината за съдбата на Реджайна. Ако жената, която се бе обадила по време на предаването на доктор Чандлър, се появи и покаже снимка на човека, който й бе подарил тюркоазния пръстен, най-накрая поне щяха да имат откъде да започнат.

Тя се съблече, окачи дрехите си в малкия гардероб и си сложи нощницата и халата, които Вира й беше опаковала. Поредната серия химиотерапия щеше да започне на другата сутрин.

Когато донесоха вечерята, тя си взе само чаша чай и препечена филийка, после си легна, глътна успокоителното, което й донесе сестрата, и започна да се унася.

— Госпожо Клозън.

Тя отвори очи и видя загриженото лице на Дъглас Лейтън, надвесено над нея.

— Дъглас. — Не беше сигурна, че появата му й доставя удоволствие, но определено намираше известно успокоение в явната му загриженост.

— Обадих ви се вкъщи, защо се нуждаехме от вашия подпис на един формуляр. Когато Вира ми каза, че сте тук, незабавно дойдох.

— Мисля, че подписах всичко на заседанието — изрече тя неясно.

— Опасявам се, че един лист е пропуснат. Но това може да почака. Сега не искам да ви притеснявам повече.

— Това е глупаво. Дай ми го.

„Не се чувствах добре на съвещанието — помисли си Джейн. — Учудена съм, че не съм изпуснала и повече.“

Тя се пресегна за очилата си и впери поглед във формуляра, който Дъглас й подаде.

— А-а, този. — Взе писалката от ръката му и се подписа внимателно, като правеше усилие да не излиза от реда.

Тази вечер на приглушеното осветление на болничната стая Джейн Клозън си помисли колко много Дъглас прилича на Лейтънови, които тя бе познавала във Филаделфия. Хубава фамилия. А предишния ден така бързо го бе лишила от доверието си. „Ето това е бедата“ — помисли си тя. Болестта и всички тези лекарства й отнемаха способността да преценява правилно. Утре щеше да се обади на доктор Чандлър и да й каже, че съжалява за прекалената си подозрителност към Дъглас, че не е била права и е проявила ужасна несправедливост.

— Госпожо Чандлър, мога ли да ви донеса нещо?

— Не, нищо, но благодаря за грижата, Дъглас.

— Мога ли да се отбия утре?

— Първо се обади. Може да не ми е до посетители.

— Разбирам.

Джейн Клозън усети как той повдига ръката й и нежно я докосва с устни.

Потъна в сън, преди Дъглас да излезе на пръсти от стаята, но дори и да беше будна, вътре беше тъмно, така че едва ли щеше да забележи доволната усмивка на лицето му.