Линда Феърстийн
Вероятна смърт (29)

28.

Реакцията на Баталия в понеделник, когато научи за неочакваното ми премеждие, бе нищо в сравнение с мъмренето, което изтърпях от Мърсър и Майк в неделя вечерта. Бяха пристигнали в седем часа, тъкмо когато докторът приключваше с прегледа и подробното документиране на нараняванията ми, за което бях настояла, защото информацията щеше да послужи като доказателство в съда. Накара момчетата да обещаят, че няма да усложнят нестабилното ми състояние с въпроси и коментари, провокиращи силни емоции, и настоя да присъства, докато им разказвам за срещата си с Коулмън Харпър.

— Никакъв кръстосан разпит, господа! — нареди той, преди да си тръгне. — Трябва да си легне рано и да се наспи спокойно.

Майк бе повикал Хал Шърмън от екипа криминалисти да фотографира раните ми. Нямах нужда от огледало, за да си припомня състоянието си, след като видях изражението му.

— Снимал съм трупове в доста по-приемлив вид от теб, Алекс. Щом ти си спечелила битката, представям си как изглежда победеният.

Чапмън повдигна косите над тила ми, за да покаже на Хал белезите от кабела.

— Не е за разправяне. Едва не го е скопила. Би могъл да пее сопран в момчешкия хор на Атика.

Светкавицата ме заслепи, когато снима в близък план синините на челото ми, а после се съсредоточи върху китките и лактите ми.

Никой не искаше да оставам сама, в случай че през нощта ми потрябва нещо. Затова приех поканата на Дейвид Мичъл да спя на разтегателния диван в хола му, където двамата с Рене можеха да се грижат за мен, а Зак щеше да ме пази, сгушена в краката ми. Мърсър и Майк си тръгнаха в девет и отнесоха дрехите ми, за да ги изпратят в полицейската лаборатория за серологичен анализ.

Бях твърдо решена да се появя на работа рано сутринта, напълно бодра, преди слуховете за схватката да добият митични измерения. Безспорно се налагаше делото за убийството на Джема Доджън да бъде поверено на друг заместник-областен прокурор, както и това за нападението срещу мен. Вече бях обикновен свидетел по този случай, а не прокурор. Род Скуайърс остави на мен да избера кой колега да поеме двете дела, стига да не е Сара или друг от отдела за сексуални престъпления. Помолих да бъдат възложени на Том Кендрис, приятел, от чиито способности се възхищавах.

Коулмън Харпър бе настанен в „Белвю“ и бях доволна, когато Баталия се обади лично, за да ми съобщи, че Роджър Хейс, мъдър и безкомпромисен съдия, е отказал на обвиняемия правото на освобождаване под гаранция.

Лора повече от мен заслужаваше седмица допълнителен отпуск. Няколко дни не можа да си отдъхне от обаждания на журналисти. Всеки се стремеше пръв да се добере до сензационната информация. Не можах да откажа на Кети Корик и Баталия, макар и с неохота, се съгласи сам да застане пред камерата на „Тъдей“ за дискусия на тема „Насилието срещу медицински лица на работното им място“. Майк Шийн настойчиво ме умоляваше да кажа няколко думи за „Фокс 5“, но знаех, че разчита на съдействието на доста хора в полицията, които можеха да ме отърват от това неудобство.

През по-голямата част от седмицата помагах на Том Кендрис и детективите и се готвех да дам показания пред съдебната комисия в четвъртък следобед. С часове анализирахме доказателствата по случая, включително и цялата документация на Джема, събирана в продължение на десет години, откакто бе поела ръководството на неврохирургичната програма в „Минуит“. Папките й бяха струпани из целия офис на Кендрис. Неведнъж се сещах за драскулката върху килима на местопрестъплението и се питах дали все пак умиращата не е напрегнала сили да остави някакво послание с кръвта си.

Сега недовършената буква ми приличаше на „О“ и си въобразявах, че започнатата дума е „Отхвърлен“. Всеки път, когато ме видеше да разглеждам снимките, Чапмън ги издърпваше от ръката ми и ми казваше да сляза на земята.

— В онзи момент не е имала сили да напише каквото и да е.

Опитвах се да си внуша, че е прав.

Морийн и съпругът й Чарлс бяха върнати от убежището си в неделя вечерта и в понеделник след работа Мърсър ме откара да се видя с тях. Притиснах я в прегръдката си така силно, че едва не строших ребрата й. Най-сетне се уговорихме да прекараме един уикенд през май в любимия си курортен комплекс със сауна и салон за масаж.

Лабораторните резултати потвърдиха, че „сестрата“, упоила Мо, й е дала конска доза успокоително, безопасна за живота й, но достатъчна, за да провали работата й под прикритие.

Нямаше напредък в разкриването на извършителя, въпреки че Майк подозираше, че по този начин Коулмън Харпър се е опитал да отклони вниманието на полицията от себе си към Дюпре, който бе един от лекарите, влизали при нея. Никой не би накарал Мо да повярва, че приятелят й Джон Дюпре има някаква вина. Трудно й бе да приеме факта, че не е истински лекар, защото държането му й бе харесало далеч повече, отколкото това на доктора, когото Дейвид бе помолил да уреди приемането й в болницата. Предполагахме, че в момента Джон обикаля страната и търси малко градче, където да открие нов кабинет. Може би този път щеше да използва името на покоен доктор, взето от надгробния му камък.

Джоан Стафорд се бе върнала в Ню Йорк във вторник вечерта и бе настояла да й гостувам за вечеря. Веднага щом ме настани на масата, тя ме постави натясно:

— Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш, защото всичко е уговорено. В четвъртък вечерта Нина ще хване самолет от Калифорния, а в петък трите заминаваме за Виниярд да подготвим вилата ти за сезона. Ще бъдем само женска компания, бебето й ще остане с баща си в Ел Ей, а Джим трябва да участва в конференция във Виена. От първи април има директни полети на „Ю Ес Еър“ от „Ла Гуардия“. Резервирах три места, така че не приемам възражения. Ще летим с последния полет в 5:45 в петък следобед и ще се върнем в понеделник призори. Ще бъдеш в офиса си преди девет. Какво ще кажеш?

Усмихнах й се:

— Вече съм нов човек, Джоуни. Приемам.

Исках да отскоча до вилата си и бе истински късмет, че двете ми най-добри приятелки щяха да бъдат до мен, когато минавам по Дагет Понд Уей за първи път след миналия октомври.

Нина Баум пристигна рано в петък. Бях й оставила резервните си ключове при портиера, за да вземе душ и да си почине, преди да дойде при мен в офиса. Приятелството ни бе започнало още първия ден, когато двете бяхме пристигнали в „Уелзли“ и ни бяха настанили в една и съща стая. Никога не бях имала по-предана и любяща приятелка.

Сара се бе обадила по-рано, за да ми каже, че е решила да ползва отпуск и за щастие, както никога, в отдела за сексуални престъпления бе спокойно. С Нина обядвахме във „Форлинис“, върнахме се да заключим бюрото ми за уикенда и хванахме такси, за да се срещнем с Джоан на „Ла Гуардия“.

Полетът бе спокоен и безпроблемен. Джоан бе уредила да наемем джип от летището, за да не губим време да вземаме старата ми кола от гаража, където бе оставена. Докато пътувахме по острова, наблюдавахме великолепния залез на пролетния ден. Зелените пъпки на повечето дървета бяха започнали да се разтварят, а нарцисите образуваха ярки жълти ивици покрай дворовете и алеите.

Стомахът ми се сви, когато Нина забави и взе завоя към пътеката, която водеше до къщата ми. Там бе загинала Изабела Ласкар и винаги когато минавах, щях да си спомням за това. Зарадвах се, щом видях, че Джо, градинарят ми, е посадил прекрасни лалета и перуники от двете страни на алеята и бе сложил гранитна плоча пред дървото, до което бе отнет животът на Изабела.

От малката къща се носеше приятен мирис на прясна боя, която бе заличила всички следи от праха, използван от полицаите за снемане на отпечатъци, а ръчно нарисуваните шарки и чистите светли дограми правеха атмосферата по-свежа.

Оставих багажа си в голямата спалня и излязох при Нина и Джоан на площадката.

— Не бих се справила без вас двете…

— Шшшт. Не съм виждала тази гледка от три години — напомни ми Нина. — Искам да й се насладя, преди напълно да се стъмни.

Аз също се чувствах като в рая, когато седях на парапета, заобиколена от красотата на хълмовете, осеяни с цветя, езерата, които не бяха пълни с лодки, както през лятото, и морето отвъд тях.

Джоан се изправи.

— Хайде, разполагаш с десет минути да излезеш от кожата на дама прокурор. Имаме резервация за вечеря в „Аутърмоуст“ за осем часа.

— Не знаех, че отварят преди началото на май.

— Напоследък беше толкова заета, че сигурно все още не знаеш и доста други неща. Ако бях оставила на теб, щяхме да вечеряме пуканки.

— Не й се подигравай. Това е едно от малкото ястия, които умее да готви, Джоан.

Влязох да се преоблека с джинси и сако и седнах на задната седалка на джипа. Нина ни откара до западния край на острова, Гей Хед, където Хюи и Джийн Тейлър бяха построили най-прекрасния частен хотел. Беше нео-викторианска къща само със седем стаи за гости, всяка облицована с ламперия от различно дърво. Намираше се в живописна местност, която се простираше до Виниярд Саунд. Оттук се виждаше най-красивият залез на света.

Бяхме пристигнали твърде късно за това удоволствие, но готвачката им Барбара бе завършила кулинарния институт и правеше невероятни специалитети. Носех под мишници две бутилки вино, защото в този край на острова трудно се намираше алкохол.

Прекосихме тревната площ до входа на хотела. Джийни ни посрещна сърдечно, когато й представих приятелките си, и попита дали бихме искали да пийнем вино на верандата, преди да влезем в трапезарията. Барът бе на открито, на широка тераса срещу водата, и аз уверих Джоан и Нина, че ако харесват същите гледки, които привличат мен, непременно трябва да видят тази.

Поведох ги навън и застинах на прага. Хюи засвири на пиано, а хор от познати лица запя „Честит рожден ден“. Всички държаха чаши с шампанско. Майк бе зад бара и естествено помагаше на бармана Холис. Мърсър бе довел Франсин, а до тях стояха Сара и Джим, Чарлс и Морийн, Род Скуайърс, Рене и Дейвид. Джоуни и Нина бяха запазили всички стаи в хотела — и купонът започваше.

Сияех от щастие, когато обиколих компанията, размених целувки с всички и изслушах разказа как приятелите ми тайно са подготвили тази изненада и са пристигнали с три коли сутринта.

— Отвори подаръците! — извика Майк и посочи към куп кутии, струпани в далечния край на бара.

— Подранили сте с няколко седмици — закачливо ги укорих. — До последната минута ще ви напомням, че все още съм на трийсет и четири.

— Добре, но Нина каза, че ще прекараш рождения си ден при родителите си. Решихме, че единственият начин да те изненадаме, е да го отпразнуваме по-рано.

Приех чаша студено шампанско и вдигнах наздравица за всички. Джоан ме отведе до висока ваза с жълти рози, поставена на бара. Картичката, скрита сред тях, бе с посвещение от Дру. Прехапах устни и си обещах да му се обадя на следващия ден, да си уговорим среща за вечеря и да поговорим за изминалите няколко седмици.

Когато се приближих към Сара и Франсин, за да ги поздравя за добре запазената тайна, чух Майк и Мърсър да разговарят зад гърба ми за убийството на Джема Доджън.

— Помниш ли спора, който водихме в участъка, дали в повечето случаи мотивът е любов или пари? Е, отново се оказах прав. Коулмън Харпър. Как мислиш, защо онзи чешит не е бил доволен да бъде просто лекар, а се е стремял към нещо повече?

— Струва ми се, че някои от хората, които разпитахме през тази седмица, можеха да проговорят по-рано — отвърна Мърсър. — Сега се надпреварват да твърдят, че Харпър винаги е имал зъб на Доджън заради отношението й към него, още откакто са се запознали преди близо десет години.

— Трябва да видиш какво откриха Зотос и Лозенти при обиска на апартамента му.

Възползвах се от възможността да науча някои подробности, които Том Кендрис бе скрил от мен. Не желаеше да ме запознава с новите доказателства, защото бях свидетел.

Майк продължи:

— Какви ли не дегизировки — перуки, мустаци, грим. Дори са попаднали на бележка, изпратена от Робърт Спектър преди месеци, в която се казва, че е направил всичко възможно, но Доджън „те е очернила пред целия свят“. Харпър е бил готов на всичко, за да постигне целта си. Предполагам, че е отишъл в болницата посред нощ, сигурен, че ще я открие сама в кабинета й. Вероятно се е надявал да я сплаши и да я убеди да не го отхвърля отново. Имал е подкрепата на Спектър и тя е била единствената пречка за приемането му в програмата. Впрочем, ако наистина се е канела да напуска, навярно е представлявала спънка само в неговите очи. Мисля, че категорично му е заявила да се откаже веднъж завинаги и затова я е нападнал. Влязъл е, въоръжен с касапския си нож, подготвен за отмъщение.

Не можех повече да се преструвам, че не слушам. Облегнах се на бара и въпреки че Майк ме стрелна с поглед, Мърсър продължи да говори.

— Знаете ли кога е започнало всичко?

Поклатих глава.

— Предшественикът на Джема пръв се е усъмнил в способностите на Харпър. Било е преди десетилетие, хлапе. Доктор Рандъл му казал, че ще го приеме в неврохирургичната програма, но едва след като завърши неврологична специализация. Доджън поела поста след напускането на Рандъл по-късно същата година, но взела свое решение. Преценила отзивите за работата на Харпър и твърдо отказала да бъде обвързана с обещанието, дадено от Рандъл. Постарала се да го лиши от шанс да влезе в програмата.

— А „Мет Геймс“? — попитах.

— Това е дело на Спектър. По негово настояване Харпър постъпил на работа в „Метрополитън“ за година. Предполагал, че за това време ще убеди Доджън да промени отношението си. Но Харпър продължил да се издънва. Известно време практикувал на юг. Наскоро Спектър отново му дал надежда. Уредил аспирантурата му в „Мид-Манхатън“. Мислел, че след напускането на Джема ще има последен шанс да помогне на своя човек, преди да е станал твърде възрастен за тази специализация. Ако започнел сега, при завършването си Харпър щял да бъде на петдесет години. Но планът не се оказал сполучлив. Спектър избързал с една година. Доджън отново не отстъпила.

Излишно бе някой да напомня, че до петнайсети април остават само няколко дни.

— Установихте ли защо Спектър толкова се е старал да лансира Харпър? — попитах.

— Все още не. Но бележката на Джема, която ти откри, наистина е ценна следа. Засега и двамата мълчат по въпроса, но ще разнищя тази история. Освен това — продължи Мърсър — Робърт Спектър е имал интерес. Знаел е, че за да не изневери на принципите си, Джема ще напусне в мига, когато Коулмън Харпър бъде включен в неврохирургичната програма. Тогава постът й автоматично щял да бъде поет от Спектър, каквато е била главната му цел.

Майк се намеси:

— Мисля, че при последния разпит стреснахме Харпър, когато му казахме, че ще проверим архивите на болниците за последните десет години. Знаел е, че в „Минуит“ не пазят информацията толкова дълго. Но явно не е имал представа колко време се съхраняват данните в „Метрополитън“ и дали заклетият му враг Джема Доджън няма свое копие от досието му. На колко бихте се обзаложили, че той е злосторникът, проникнал в „Метрополитън“, за да отнесе своята папка от архива? Именно затова е запазил ключовете на Джема, след като я е убил. В неделя се е промъкнал в апартамента й, за да унищожи сведенията, с които е разполагала за него, защото се е страхувал, че рано или късно някой ще се добере до компрометиращите документи.

— А защо ме остави да довърша разговора си с Мърсър, вместо веднага да ме сграбчи, преди да разкажа за материалите, които съм открила?

— Ако Харпър те бе връхлетял, докато говориш по телефона, Мърсър, макар и да се е намирал далече, щеше да позвъни на 911 и полицията щеше да пристигне, преди да успее да те убие и да излезе спокойно от сградата. Навярно е решил, че ако се отърве от теб, след като затвориш, и види сметката на единствения останал комплект документи на Доджън, ще имаме само показанията на Мърсър срещу неговите, без никакви доказателства, които да ги подкрепят.

— Вероятно отново дегизиран, Харпър е минал покрай портиера и е пъхнал онази бележка за черното и бялото под вратата ти — предположи Мърсър. — Може би не е знаел цялата истина за Джийн Дюпаи, но също както Джема, е подозирал, че в миналото му има нещо тъмно. Хитро и нагло се е възползвал. Не забравяй, че и двамата са работили на юг. Мисля, че Харпър е знаел нещо за истинския Джон Дюпре, което го е накарало да се замисли. Както и да е, и двамата са се страхували да не бъдат въвлечени в разследването и затова си прехвърляха топката един на друг. Навярно са били адски уплашени, когато са видели онзи окаян старец, заспал в рентгенологията, и всеки е търсел начин да си измие ръцете. Няма смисъл да умуваме кой всъщност го е открил пръв.

— Мислите ли, че шофьорът, който се опита да ме блъсне с колата, също е бил Харпър? — попитах, когато си спомних как със Зак се бяхме отървали на косъм.

— Няма съмнение — отвърна Майк без колебание. — Може би просто е обезумял от страх. Два дни по-рано сам ни бе посочил душевноболен с окървавени панталони, когото всички бяхме взели за убиеца. После е чул във вечерните новини в петък, че ти, Алекс Купър, си снела подозрението от стареца. Мърсър мисли, че докато е чакал първата вечер в участъка, случайно е дочул как Питърсън дава разпореждания да те откарат до дома ти и е диктувал адреса. Побеснял е, след като е узнал новината, и е тръгнал натам, без дори да предполага, че ще те види. Просто му е провървяло и в единайсет часа ти си излязла. Но съм сигурен, че тогава не е имал ясен план. Бил е отчаян.

Отново замълчахме, когато наоколо се разнесе глъчка.

— Знаете ли кое ме вбесява най-много? — попита Майк. — Слабоумниците, които отказват да съдействат на полицията, когато стане убийство, а после нямат търпение да уверят всеки срещнат репортер, че през цялото време са знаели кой е убиецът и какви са били мотивите му. Прочете ли статиите?

— Не ми показват нищо. Забрави ли, че съм свидетел?

— Бившата съпруга е заявила пред някакъв южняшки вестник — каза Мърсър, — че според Харпър Джема Доджън е била единствената причина той да не може да следва неврохирургия, в който и да е университет. А един от лекарите, с които е работил преди две години, твърди, че Харпър е изпитвал „маниакална враждебност“ към Доджън и е имал фиксидея да стане неврохирург — единственото му несбъднато желание. Дори я е обвинявал за всичките си проблеми десет години след като го е прецакала.

— Имат предимство пред нас, Мърсър. Полицията не може да плаща на тези глупаци колкото клюкарските издания. Никой не желае да каже и дума за заподозряно лице. Но ако види микрофон и камера или му предложат стотачка, за да говори, всеки твърди, че от самото начало е знаел истината.

— Не и новият шеф. Прочетох коментара на Спектър в „Мъндей Поуст“. Не вярва, че неговият любимец е способен на това. „Харпър има забележителен ум. Помагал ми е при доста важни изследвания.“

— Е, сега ще изследва въздействието на затвора върху нервната система двайсет и пет години или до живот. Стига сме говорили на тази тема, Русокоске. Не сме нито на работа, нито на свидетелската скамейка. Хайде, отвори първо моя подарък. — Майк посегна към купчината и ми подаде пакет. Беше червена кожена кутия за бижута, вързана с широка бяла панделка. Издърпах я, отворих закопчалката и когато повдигнах капака, под него заблестя лъскава тиара. Нина я грабна и я нагласи на главата ми, докато Майк ме успокояваше, че е имитация и че е платил повече за кутията, отколкото за фалшивите диаманти.

— Слушайте! — извика Майк. — С Джоуни сме съставили програма за гастрономическа екскурзия из Виниярд по случай рождения ден. Идеите от мен, парите от нея. Естествено отправна точка е ресторантът на „Аутмоуст“, където предлагам да започнем вечерята с ролца от раци, пастет от омари и домашно приготвен ментов сладолед. Утре ще закусваме при Примо. Кафе и кифли на терасата на „Чилмарк Стор“. Вкусна храна и сладки приказки. Обяд в „Байт“, заведението на неотразимите сестри Флин. Най-добрата рибена крем супа и миди. Вечеря при Тони и Дейвид във „Фийст“. Пастата „Фра дяволо“ не е за изпускане.

Свалих обувките си и пристъпих надолу по стъпалата към обширната поляна, обградена от Виниярд Саунд.

Майк разпалено продължи с менюто за неделна закуска в хотела, обяд в пицарията на Примо и прощална вечеря в „Червената котка“ — филе с карамелизиран лук. Бе направил старателно проучване за най-добрата храна, която се предлага в района.

Братът на Хюи, Джеймс, тихо пееше за огъня и дъжда, докато Майк забавляваше тайфата. Чух го да казва, че главната им задача през този уикенд е да намерят най-високото стълбище на острова, ако искат да видят как имитирам Тина Търнър.

Спуснах се по полегатия склон, потопих крака в ледената вода и се загледах в недалечната ивица, където лагуната се съединяваше с Атлантика. Вдъхнах соления въздух откъм океана и проследих примигващия сигнал на големия фар, който от двеста години предупреждаваше корабите да избегнат близките скали на „Девълс Бридж“. Шумът на вълните бе почти толкова успокояващ, колкото смехът на хората, които обичах. По-късно вечерта, когато духнах свещите на тортата, щяха да настояват да споделя с тях какво съм си пожелала. Сега, докато стоях сама и се взирах в милионите звезди, сияещи над мен чак до далечния хоризонт, мислено изредих всички свои желания за следващата година.