Линда Феърстийн
Вероятна смърт (12)

11.

— Не е за вярване, а? — попита Мърсър Чапмън, докато спираше пред участъка. — Макгроу все още не се е разбъбрил.

Намекваше за факта, че сградата не е заобиколена от журналисти, прииждащи като акули, надушили прясната кръв на заподозрян в нашумяло убийство.

Слязохме и тръгнахме към преддверието, минахме покрай униформения сержант на информацията и се качихме в общата зала на екипа. Този път дори детективите и полицаите от постоянния персонал на участъка проявяваха нескрит интерес. През следващите двайсет и четири часа на всеки от тях щеше да бъде възложена някаква дребна задача, за да подредим по-бързо парчетата от мозайката.

— Хей, Чапмън, ти ли се занимаваш с тази отврат?

— Пол Морели. По дяволите, не сме се виждали, откакто партньорът ти спипа зодиакалния убиец! Да не би след този арест да са те катапултирали от „Бед-Стъй“?

Разминахме се с Морели на стълбите.

— Да, право тук, в седемнайсети. Малко е скучно, когато човек е свикнал да преследва убийци.

— Да — съгласи се Чапмън и ни даде знак да продължим нагоре, — но ако предпочиташ жени, които имат зъби, Поли, по-добре е да работиш в Ийст Енд. Ще ни помогнеш ли в разследването за Доджън?

— Отивам да търся доброволци за разпознаването.

— Разпознаване? — попитах. — Най-добре успокойте темпото и нека някой най-сетне ми каже какво става.

— Затова си тук, Русокоске.

Мърсър ме поведе към залата. За разлика от предишната вечер, всички активно участваха в работата. Няколко души отговаряха на телефоните, докато другите разпитваха свидетели. Почти до всяко бюро стоеше човек в професионална униформа — някои бяха с бели медицински престилки, други носеха облекла с емблеми на фирмите за доставки, за които работеха. Забелязах и неколцина с познатите провиснали непрани дрехи на бездомниците от подземията.

Докато вървяхме към командния модул на Питърсън, забелязах, че вратата на килията отново е широко отворена. Но тази вечер имаше един-единствен гост.

Надникнах вътре. На скамейката седеше около шейсетгодишен чернокож. Беше се прегърбил до отсрещната стена, изпънал крака напред. До него в килията имаше две големи пазарски колички, чието съдържание отдалече бе загадка за мен. Видях, че е облечен с карирано вълнено сако с дълги ръкави, а отдолу е по тениска. Когато плъзнах поглед надолу по тялото му, забелязах бледозелените хирургически панталони с ластик на кръста. Погледът ми бе привлечен от тъмните червени петна по двата крачола. Кръвта на Джема Доджън.

Лейтенант Питърсън седеше на бюрото и тъкмо завършваше телефонен разговор, когато влязох. Намигна ми, докато говореше.

— Не, шефе, няма да позволим на онази мъжкарана да ни заповядва. За нищо на света. Просто реших, че би било разумно да я повикаме тук за юридически съвет, да ни издейства разрешително за обиск, да помогне при разпознаването и разпита. Не, ние командваме парада, ще бъде наясно с това. Дочуване.

— Добре дошла отново, Алекс. Май постигнахме пробив. Ела оттатък да те осведомим за събитията от деня.

Мърсър и Майк бяха влезли направо в стаята за съвещания, където забелязах няколко нови лица сред екипа от предишната вечер.

Питърсън представи всички и зае място на масата.

— Добре. Ето какво имаме. Отряд „Б“ прекара деня в „Мид-Манхатън“. Макгроу позволи да заведа отряд „А“ и няколко полицаи от седемнайсети участък да огледат сградите и бомбените скривалища. Хората ми разговаряха с административния и медицинския персонал в конферентните зали на колежа. Разпитаха трийсет-четирийсет души от неврологията и факултета на „Минуит“. Цял следобед влизаха и излизаха хора. Отговаряха на въпроси за миналото си, за отношенията си с доктор Доджън и дали са видели и чули нещо в нощта, преди да бъде открито тялото й. Обичайната процедура.

— Никой не очакваше толкова скоро да имаме успех. Лесно попаднахме на следа.

— Около шест и половина детектив Лозенти получи обаждане от двама лекари, с които вече бяхме разговаряли по-рано през деня. В момента са тук, Алекс. Може би ще поискаш да поговориш лично с тях. Излезли заедно от неврологичното отделение и тръгнали към радиологията на втория етаж. Трябвало да погледнат някакви рентгенови снимки на пациент, когото лекували. Влезли в склада до рентгеновата зала и открили онзи приятел, който седи в килията, задрямал на пода. Побутнали го, за да го изгонят и забелязали, че по панталоните му има кръв. Единият останал при него, а другият се обадил на Лозенти, който по-рано им дал телефонния си номер, за да позвънят, ако си спомнят да са чули или видели нещо. Все още бил в медицинския комплекс и веднага тръгнал към радиологията.

Погледнах лицата на детективите. Беше девет и половина вечерта, а всеки от тях бе започнал работа призори, но оптимистичните очаквания разследването да приключи толкова скоро бяха повдигнали духа на всички и отново ги бяха сплотили.

— Какво казва онзи тип?

— Или се прави на глупав, или си имаме работа с истински психо. Няколко души се опитаха да поговорят с него и не стигнаха доникъде. Искам Чапмън и Уолъс да го отведат в някоя от стаите за разпит и да опитат постигането на напредък. Това ще отнеме часове. Той пелтечи, твърди, че единственото му име е Попе, а червените петна по панталоните му са от боя. Стъпил в кофа с червена боя. После — като гръм от ясно небе — се извинява за „случилото се с дамата“.

— Възможно ли е?

— Кръв е, Алекс. Човешка кръв. Все още не сме направили тест, но съм се нагледал на кръв за шест живота и не бих се заблудил. Затова настоях да дойдеш. Да видиш какво можем да предприемем без разрешително и как би искала да действаме, за да запазим всички доказателства. Предложенията на Макгроу не ме интересуват. Ако иска, може през цялото време да се перчи пред медиите, а ние ще довършим разследването, както аз реша. Имаше една поговорка преди около четирийсет години, когато учехме заедно в Академията и когато нещата в Ню Йорк бяха различни. За началник, който не подхожда към разследванията като истински детектив, се казваше, че не може да намери евреин на Гранд Конкорс. Не се обиждай, Алекс.

— Забрави, Лу! — каза Чапмън. — Сега и Шерлок Холмс не би открил евреин на Гранд Конкорс.

В този район на Бронкс някога бяха живели хиляди амбициозни източноевропейски имигранти, а днес бе изцяло населен с испаноезични жители.

— За какво е разпознаването? Искам да кажа — кой може да идентифицира човека и какво е бил забелязан да върши?

— Почти всички, с които разговаряхме, са видели някого в коридорите, асансьора или на стълбището във вторник вечерта или през нощта. Не зная дали става дума за един и същи човек в медицинския център или за дузина различни неканени гости, или просто им се е сторило. Но ще покажем Попе на онези смотаняци, за да видим дали някой ще го познае.

— Не мисля, че на този етап би имало полза от разпознаване. Нямаме свидетел, който да твърди, че е чул нещо от кабинета на Доджън или е видял някого да излиза оттам, нали? Нека не губим време.

— Алекс, попаднахме на много хора — чистачки, санитари, студенти по медицина, които са влизали и излизали от онези коридори през цялата нощ. Бих искал да проверя дали някой от тях е видял онзи тип в непосредствена близост до местопрестъплението. Продължавай да работиш, както желаеш. Това не би навредило.

— Напротив, Лу. Да предположим, че той е нашият човек, а никой не го е виждал преди. Излишно е да прибързваме.

— Най-важното е да свалим онези панталони от него и веднага да ги изпратим в лабораторията. Да изследват кръвта и да установят дали съвпада с тази на Доджън. Повика ли фотограф?

— Да, Шърман чака.

— Добре. Нека го снима, както е, а после в близък план краката му така, че да се вижда, че няма наранявания. Огледайте и ръцете му, за да проверите дали е успяла да го одраска…

— Направихме го. Няма следи.

— Е, Чет не мисли, че й е дал възможност. Има ли какво да обуе, когато свалите панталоните му?

— Тук има повече хирургически дрехи, отколкото в количката на Скръбс. Да, ще му дадем чисти.

Чапмън попита лейтенанта какво е открито в количките, които бяха в килията.

— Попе твърди, че едната от тях е негов дом, мистър Чапмън. Не бива да претърсваме жилището му без разрешително за обиск, нали? Затова засега ще остане паркирана там. Може би сте забелязали, че са две. Другата принадлежи на добър приятел на Попе, който сега е на разпит с Рамирес.

— А осемте ви „гости“ от снощи отидоха ли си?

— Не ставайте смешна, млада госпожице. Ралф — Питърсън погледна Лозенти, — на кого гостуват моите приятели днес?

— Преместихме ги в службата за борба с престъпността, Лу. Тази вечер ще гледат баскетболния мач. Преди малко ги нахранихме с вкусни ребърца от „Уайлис“. Защо биха поискали да си тръгнат?

Питърсън изложи плана си. Чапмън и Уолъс щяха да заведат Попе в помещението за разпознаване и да започнат разпита си там. Така ако двамата пожелаехме да наблюдаваме част от него, можехме да надникнем през огледалното стъкло, което позволяваше да виждаме хората от другата страна без тяхно знание.

— Доброволците за разпознаването ще пристигнат най-рано след час, но трябва да се свърши доста друга работа. Алекс, с какво би искала да започнеш?

— Първо искам да се обадя на Баталия, за да бъде в течение, преди да чуе новината в късната емисия. Мисля да поговоря и със Сара Бренър и да я помоля за помощ. Някой трябва да се заеме с разрешителните, а тя е човек, на когото наистина мога да разчитам. После и аз ще поговоря с лекарите, открили Попе, и хората, които може би ще го разпознаят. О, Майк, направи ми услуга и се обади на Морийн. Кажи й, че независимо от това, което ще чуе в новините, задачата й за утре не се отменя. Всичко е уредено. Може би по този начин ще получим повече информация и ще разберем какво точно става там.

— Добре. Ползвай телефона в офиса ми, а аз ще се опитам да намеря друга стая за разговорите.

— Куп, от „Стивс Пица“ доставят ли храна толкова далеч? — попита Уолъс.

— Защо не поръчаме от заведението зад ъгъла? — предложи Питърсън.

Чапмън се намеси:

— Ще бъде дълга нощ, Лу. Нали не искаш някой от нас да получи разстройство? „Стивс“ е най-добрата пицария, а доставчикът би се разходил и до Джърси заради Купър. Намира се на Седемдесет и втора улица. Ще пристигне за двайсет минути. Знаеш ли номера?

Можех да го набера и насън. Продиктувах го и чух Чапмън да поръчва шест големи бюрека от фини кори с всички подправки, но двете парчета за мис Купър да бъдат без аншоа.

— Пишете ги на нейната сметка.

Би било наивно от моя страна да мисля, че съобщавам на Баталия нещо, което все още не е разбрал, особено като имах предвид поста на съпругата му в управителния съвет на „Мид-Манхатън“. Не бях изненадана, когато ми каза, че е очаквал да позвъня тази вечер.

— Какви са изгледите според теб?

— Все още не съм започнала, Пол, но по дрехите на онзи тип има ужасно много кръв. Питърсън нареди да огледат тялото му за наранявания, за да се уверят, че не е негова. Мисля, че след няколко часа ще приключим. Няма да се обаждам до утре сутринта, но знаеш къде да ме намериш.

Сара вече бе сложила бебето да спи, когато се свързах с нея. С Джеймс довършваха спокойната си вечеря.

— Ще повикам такси и ще дойда веднага.

— Сигурна ли си, че е разумно да се нагърбваш с това? Не целя да те разубедя, за да дам този шанс на някого друг, но не бих искала да те натоварвам, ако е твърде изтощително или опасно за бременността ти.

— Знаеш, че не бих отказала да работя с теб по този случай. Ще остана няколко часа тази вечер, за да видим докъде ще се стигне. Трябва ми само допълнителен стол да облягам краката си от време на време. Ще се видим след половин час.

— Готова съм, Лу — казах, когато се върнах при Питърсън в общата зала.

Уолъс стоеше, облегнат на вратата на килията. Чух го да разговаря с Попе и да го пита дали ще бъде така добър да дойде с нас и да повтори историята си още веднъж. Когато тръгнаха един зад друг към помещението за разпознаване, казах на лейтенанта, че искам да прегледам записките от разпитите на двамата лекари, преди да разговарям с тях.

— Чапмън, зарежи телефона и донеси на Купър бележките си.

Майк ползваше бюро в отдалечения край на стаята. Остави слушалката, грабна папката си и се върна в офиса на Питърсън заедно с добре облечен мъж на около петдесет и пет години.

— Мистър Дитрих, бих искал да ви запозная с началника си, лейтенант Питърсън, и Александра Купър, която… също се явява нещо като мой шеф — добави Майк с насмешка. — Тя е човекът от областната прокуратура, който пое случая. Това е Уилям Дитрих, управителят на „Мид-Манхатън“.

— Приятно ми е. Бих искал да ви благодаря за усилията, които положихте до момента, лейтенант Питърсън. Всички сме потресени от убийството на доктор Доджън. Чудех се дали на този етап бихте могли да ми кажете…

Питърсън го прекъсна:

— Знаем как се чувстват хората ви, мистър Дитрих. Щом стигнем до нещо, което е уместно да оповестим, ще се обадим първо на вас.

Изкуствено придобитият тен на Дитрих, пригладените му черни коси и изтънчените маниери бяха фалшива фасада. Той бе най-висшият ръководител на болничния комплекс и отчаяно се опитваше да съхрани обществения имидж на медицинския център, в който цареше пълен хаос.

Лейтенантът се върна до бюрото си да вземе нова цигара, а Дитрих се опита да спечели благоразположението ми.

— Днес направих проучване за вас, Александра. Нали нямате нищо против да ви наричам така?

— Нямам, мистър Дитрих.

— Имате завидна репутация. Искам да кажа — в борбата с този вид насилие.

Запитах се откъде ли е получил информацията. Застана до мен, галантно повдигна лакътя ми и ме поведе към по-усамотено място да поговорим на четири очи.

— Аз съм голям почитател на баща ви, мис Купър. Името му наистина е легенда в медицинските професионални среди. Предполагам, че като пенсионер се радва на приятна почивка.

„Не си и помисляй да използваш баща ми като примамка, мазник такъв.“

— Доста приятна, мистър Дитрих, благодаря.

— Не забравяйте да му предадете най-сърдечните ми поздрави. С удоволствие бих го поканил да се върне в Ню Йорк, за да изнася лекции пред нашите студенти и да консултира кардиолозите ни.

— Е — казах и сграбчих папката си с две ръце, — ако ви попадне интересен случай на артериален кръвоизлив, веднага би хванал първия самолет. А сега ме извинете, мистър Дитрих…

— Казвам се Бил, Алекс. Наричай ме просто Бил.

— Ще ви помоля да изчакате отвън, докато с детектив Чапмън работим.

— Разчитам на теб да ме държиш в течение, Александра. Мисля, че знаеш по-добре от всеки как е в голяма болница като нашата. Съдбата на твърде много хора е заложена на карта и не бива да научавам за развоя на събитията едва в късната емисия, заедно с всички останали в Ню Йорк.

— Ще направим всичко възможно, мистър Дитрих — уверих го аз, отдръпнах се от него и се върнах в офиса на Питърсън.

 

 

Майк затвори вратата и аз седнах на бюрото да прегледам бележките му.

— Дитрих дойде тук с хората си — двамата свидетели. Опита се да влезе в ролята на адвокат, но главният представител на болницата беше на третото си мартини преди вечеря. Казах му просто да се опита да помогне на полицията. Двамата, с които искаш да разговаряш, са в стаята отсреща. Лозенти е направил грешката да ги разпита заедно. Разделих ги, за да поговорим поотделно с всеки от тях.

— Кои са?

— Джон Дюпре. Мъж, чернокож, четирийсет и две годишен. Женен, с две деца. Невролог. Завършил е университета „Хауърд“ и медицинския колеж „Тюлейн“. Отраснал е на юг. Преди две години открил частен кабинет в Манхатън и оттогава е във връзка с болницата. Другият е Коулмън Харпър. Мъж, бял, на четирийсет и четири. Разведен, без деца. Също невролог. Учил е в полувисшия институт и медицинския колеж „Вандербилт“. Практикувал известно време. В момента е аспирант.

Какво означава това?

— Сама трябва да го попиташ. Не успях да стигна толкова далеч. Той е един от хората, които Спектър, неврохирургът, е избрал да асистират при операцията, когато Доджън не се появила. Пациентът е в добро състояние.

— С кого предпочиташ да започнем?

— Ще доведа Дюпре.

Чапмън се върна след две минути с доктор Джон Дюпре. Станах да го поздравя и докато му подавах ръка, незабелязано го огледах от главата до петите. Беше с осем години по-възрастен и с няколко сантиметра по-висок от мен, с късо подстригани коси, мустаци, очила с телени рамки и стройна фигура. Бе облечен със спортно яке и тъмносини панталони и имаше сериозно изражение — като на повечето хора, въвлечени в разследване на убийство при първите разпити.

— Зная, че сте имали дълъг ден, доктор Дюпре. С детектив Чапмън бихме искали да повторите разказа си още веднъж, ако нямате нищо против.

— Нямам, стига да бъде от полза. Цяла вечер правя само това. Пристигнах в медицинския колеж рано следобед. Личният ми кабинет, където приемам повечето си пациенти, е на Сентръл Парк Уест. Дойдох в „Минуит“, за да ползвам медицинската библиотека. Намира се на шестия етаж, където е или по-скоро беше кабинетът на Джема. В библиотеката бе доста оживено, както всеки следобед. Обсъдих с няколко колеги един случай, по който работи доктор Спектър.

— Боб Спектър? Неврохирургът, който е помолил Доджън да асистира сутринта, когато е била убита?

— Точно така. Спектър провежда доста задълбочени изследвания за болестта на Хънтингтън. Знаете ли какво е това?

Дюпре вдигна глава и ни погледна, след като изрече въпроса си с провлачен южняшки акцент.

— Единствено, че е наследствена болест, за която не е открито лечение.

— Точно така, мис Купър. Нарушение на централната нервна система, което се характеризира с прогресивна интелектуална деградация и неволни двигателни действия. Спектър посвещава голямо внимание на това заболяване и е светилото, около което се навъртат…

— Но Доджън е била ръководителят, нали? — попита Чапмън.

— Да, но се носеха слухове, че е решила да се върне в Англия след края на академичния семестър. Така че, честно казано — Дюпре леко повдигна крайчеца на устните си, — много от нас смятат, че Спектър е този, чийто задник трябва да целуват. Извинете за грубия израз, мис Купър. Мнозина се опитват да се присламчат към Спектър. Мисля, че той ще бъде новият ни началник.

— Какви бяха отношенията ви с Джема Доджън?

— Жената айсберг? Не бяхме особено близки. Всъщност разбирахме се, когато се налагаше да работим заедно. Но не я познавах много добре, а и… зная, че вече сте чули това от други хора — тя не изпитваше симпатия към мен.

— Защото?

— Нямам представа. Няма да я нарека расистка, както може би очаквате. По-скоро беше снобка. Навярно не смяташе, че си струва да говори с мен, защото не съм хирург. Беше доста затворен човек. Понякога я срещах, когато изляза на джогинг — и двамата редовно тичахме край реката, но мисля, че се чувстваше най-щастлива, когато е сама.

— Вие ли бяхте един от лекарите, които асистираха на Спектър вместо Джема сутринта, когато бе убита?

— Не, не. Не зная нищо по въпроса, детектив Чапмън. Дори не бях в болницата в сряда сутринта. Като невролог не мога да извършвам хирургически процедури. Лекувам пациенти с мозъчни заболявания, но не и в операционната.

— Защо се наложи да отидете до радиологията?

— Всъщност идеята не беше моя, а на доктор Харпър. Коулмън Харпър. Спектър бе направил няколко рентгенови снимки на пациент с „Хънтингтън“, чието състояние следи от години. Заговорихме за този случай и Коулмън предложи да ги разгледаме и сравним с направените миналата година. Слязохме на втория етаж. За наша изненада, хранилището беше отключено. Вече знаете за проблемите ни с охраната. Впрочем така е не само при нас. Такова е положението във всички големи медицински центрове, които съм посещавал. Дори си спомням, че чух за подобно убийство в Белвю, преди да се преместя в Ню Йорк.

— Какво се случи, искам да кажа — какво точно се случи, когато влязохте?

— Човекът, който сега седи в арестантската килия, се бе сгушил на пода и спеше дълбоко. Коулмън включи осветлението и го видяхме. Нямаше начин да не забележим петната по панталоните му. Веднага разбрах, че са от кръв. Казах на Коулмън незабавно да повика някого, а аз останах да пазя онзи чудак да не избяга.

— Събудихте ли го?

— Едва когато Коулмън се върна. Не видях оръжие, но не можех да бъда сигурен, че не е скрито под тялото му. Побутнахме го с крака. Отвори очи и започна да мърмори несвързано. Повтаряше само: „Съжалявам, съжалявам…“. Нямам никаква представа дали съжаляваше, че сме го спипали на място, където не би трябвало да бъде, или за това, което е сторил с Джема.

— После?

— Детективът, когото повикахме, пристигна след по-малко от десет минути и отведе непознатия.

Чапмън зададе на Дюпре още няколко въпроса, докато аз записах подробностите в бележника си. Благодарихме му и го помолихме да остане в участъка още малко, но да не обсъжда показанията си с никого.

Питърсън го изведе, а Чапмън отиде да доведе Коулмън Харпър.

Доктор Харпър все още бе с бяла лабораторна престилка, когато влезе в офиса, въпреки че откакто го бяха довели от болницата в участъка, за да разкаже какво са открили с Дюпре, бяха изминали повече от три часа. Беше малко по-нисък от Дюпре, почти колкото мен, с преждевременно побелели кичури сред тъмнокафявите коси. Имаше набито телосложение и нервно заклати левия си крак, когато седна на стола срещу бюрото.

Подадох му ръка, обясних защо се налага да го разпитаме и му казах да се успокои.

— Наистина е смущаващо, мис Купър. Никога досега не съм се замесвал в нещо подобно.

— Не се безпокойте, повечето свидетели, които призоваваме, никога не са участвали в разследване. С Майк ще ви зададем няколко въпроса.

Чапмън започна с обичайната обща информация. Помоли Харпър да разкаже за себе си и професионалната си биография.

— За първи път се свързах с „Мид-Манхатън“ преди десетина години. Но напуснах около година след като пристигна доктор Доджън, така че не съм работил дълго под нейно ръководство. Върнах се в Нешвил, където живееше семейството на съпругата ми, и продължих неврологичната си практика там. По-късно, когато бракът ми се разпадна, реших, че е време да се върна в голямата университетска болница и да се заема с нещо, което винаги съм искал да правя. Работя тук от септември миналата година.

— На аспирантура ли сте? — попитах, след като отново погледнах записките на Чапмън.

— Да, зная, че е малко налудничаво, но когато съпругата ми ме напусна, реших да променя живота си, като се захвана с неща, които биха ме накарали да се чувствам щастлив. Винаги съм се интересувал от неврохирургия. Поех по най-разумния път към желаната професия. По-възрастен съм от повечето мъже и жени в програмата, но предимството е, че сега мога да асистирам при операциите. Може би наистина ще събера кураж да се запиша в неврохирургичната програма тук. Трябваше да го направя преди години.

С Чапмън се спогледахме и незабелязано кимнах към клатещия се крак на Харпър. Предположих, че на Майк му е хрумнала същата мисъл, както и на мен, и бях благодарна, че не подхвърли някакъв дебелашки намек колко уверени ръце трябва да има Харпър, за да стане мозъчен хирург. Един спокоен разговор с местните сили на реда — и докторът се бе разтреперил. С Майк имахме такова въздействие върху доста хора.

— Разбрах, че сте били в операционната вчера сутринта, когато доктор Доджън не се е появила, така ли е?

— Да, да, бях. Доктор Спектър оперира пациент с инсулт. Беше засегнато дясното мозъчно полукълбо. Наблюдавам Спектър винаги, когато мога. Той е истински гений.

— И избра вас измежду всички да асистирате?

— Да, може да се каже. Но присъстваха само дванайсет от нас, сред които едва неколцина бяха работили с него при такава процедура. Беше голяма чест.

— Резултатът за пациента е добър, доколкото разбрахме.

— Все още не се е възстановил, но в момента състоянието му е стабилно.

— Участвате ли и в неговата програма, свързана с болестта на Хънтингтън?

— Не официално. Но определено разчитам на подкрепата му, за да се включа в неврохирургична програма. Естествено в годините, през които работех като невролог, имах възможност да изучавам това нарушение. Би могло да се каже, че внимателно следя работата му.

— Как се озовахте заедно с доктор Дюпре тази вечер?

— Отидох до библиотеката да потърся един том, който ми трябваше. Когато влязох, няколко колеги говореха за новите рентгенови снимки на пациент, който е под наблюдението на Спектър, и Дюпре предложи да им хвърлим по един поглед. Бяха в радиологията на долния етаж. Исках първо да открия литературата, която търсех, но…

— Извинете — прекъснах го, — но чия беше идеята?

— На Джон Дюпре. Каза ми, че не може да ме чака, защото трябвало да се прибере у дома за вечеря и ме помоли веднага да отида с него.

Страхотно! Половин час работа по случая и вече имаше противоречие в показанията, макар и незначително. Дюпре бе казал, че идеята да отидат в радиологията е била на Харпър, а Харпър твърдеше, че Дюпре е настоял.

По време на обучението ми Род Скуайърс казваше, че несъответствията са най-верният път към истината. Според мен бе напълно прав. Изтъкваше, че макар и да е естествено хората да виждат едни и същи събития от различни гледни точки, противоречията биха могли да се окажат съществени за разкриването на тежко престъпление.

— Добре, значи с доктор Дюпре слязохте на втория етаж. Какво стана после?

От този момент нататък версията на Харпър потвърждаваше тази на Дюпре.

— Щом видях кръвта, веднага се сетих за Джема. Онзи призна ли нещо?

— Нека ви попитам, доктор Харпър, чухте ли го да казва нещо за доктор Доджън или за нападението?

— Не, почти не проговори в мое присъствие. Но аз изтичах до дъното на коридора да се обадя по телефона. Малко след като се върнах при него, вашият детектив пристигна. Човекът ми се стори доста странен.

— Добре ли познавахте доктор Доджън?

— Зависи какво имате предвид. Не беше лесна…

Лейтенант Питърсън отвори вратата:

— Извинявай, Алекс. Сара е тук и мисля, че почти сме готови да започнем с разпознаването. Стойте далеч от прозорците! Някой се е разприказвал пред пресата. Отпред има два екипа фоторепортери и ако успеят да ви снимат тук, сигурно ще бъдат доволни. Благодаря, доктор Харпър. Извинете, че ви прекъснах. Бихте ли изчакали отсреща? Ще поговорим отново с вас веднага щом свършим част от другата работа.

— Хапнете парче пица, докторе — каза Чапмън, стана и потупа Коулмън Харпър по гърба. — Сред бездомниците, които гледат баскетболен мач в сградата, ще се намерят доброволци за разпознаването. Вие с доктор Дюпре също бихте могли да помогнете.