Линда Феърстийн
Вероятна смърт (18)

17.

— Любов или пари?

— Петдесет на петдесет. Ези-тура.

— Мисля, че по-често е едното, отколкото другото.

— А къде причисляваш страстта? А когато деянието е провокирано единствено от гняв? А убийствата, свързани със секс? Като престъпления от любов? Не е логично.

— Няма значение. Мисля, че много по-често причината е пари, отколкото любов.

— Помисли за случаите на насилие в семейството. Тук не става дума за „любовта“, за която ти се сещаш, а за покварена любов.

— Така ли мислиш? Всъщност семейните скандали, завършващи с убийства, много по-често са свързани с пари, отколкото с някакво емоционално неразбирателство.

Излязох от дамската тоалетна в столовата на болница „Мид-Манхатън“ и се присъединих към поредния безкраен диалог на Чапмън и Уолъс за убийствата.

— Какво е твоето мнение, Куп?

— Не зная. Вероятно пари.

— Мърсър, най-често Пако застрелва Флако заради няколко сини или червени ластика.

Напоследък най-типичното разследване на убийство бе съсредоточено около престрелка между враждуващи наркомафии заради пачки, прихванати с разноцветни ластици — алени, тъмносини, лилави, жълти и така нататък.

— Понякога Флако намушква Пако, защото е преспал с любовницата му — продължи Майк. — Но обикновено се вбесява от това, защото тя е брънка от веригата за печелене на пари, а не защото я обича. Тези типове обичат питбулите, питоните и папагалите си. Но не и кучките си.

— Е, заради какво е пострадала Джема Доджън? Любов или пари? — попита Мърсър, макар и да знаеше, че нито Майк, нито аз имаме отговор. — Хайде да видим какво ще каже Спектър.

Тримата се придвижихме през лабиринта от двойни врати и асансьори от столовата на болницата до тихия шести етаж на медицинския колеж „Минуит“. Майк съобщи имената ни на главната администраторка.

— Доктор Спектър очаква ли ви?

— Да, госпожо. Ние сме детективи от отдел „Убийства“, а дамата е от Областната прокуратура.

Не бе казал, че сме болни от тиф, но споменаването на професиите ни предизвика подобна реакция. Жената ни изгледа намръщено, завъртя се на стола си и избегна погледите ни, докато позвъни в кабинета на Спектър, за да го уведоми, че „онези хора“ са пристигнали.

— Последната врата вдясно, преди библиотеката.

Продължихме по коридора покрай тъмния кабинет, който бе принадлежал на Джема.

Спектър ни посрещна на прага. Приветливата му усмивка и откритите маниери издаваха увереност, подобаваща на човек с неговата репутация. С ръста си — метър и седемдесет — бе по-нисък от всеки от нас, а червеникавокафявите му коси бяха леко оредели.

Все пак изглеждаше по-млад от петдесет и две години — възрастта, отбелязана в записките на Мърсър.

Също като кабинета на Джема, и неговият бе препълнен с различни научни материали, снимки и награди. Но най-съществената разлика бе, че тук имаше и доста неща, издаващи лична привързаност — от снимки в плексигласови рамки сияеха детски лица, а върху плакати и пластмасови модели на кости се четяха хумористични посвещения от студенти.

— Значи вие сте хората, които се опитват да възстановят реда в малкото ни домакинство?

— Едва ли ни приемат като такива, съдейки по поздрава на администраторката — отвърна Майк.

— Както навярно се досещате, все още сме далеч от нормалното ежедневие, ако в комплекс като този би могъл да се употреби изразът „нормално“. Пресата не се отнася никак ласкаво с нас. Изкарват ни неспособни да опазим пациентите си. А вие, млада госпожице — обърна се той към мен. — Когато тук влезе прокурор, много от лекарите изпадат в паника. Вечното недоверие между представителите на двете професии е пословично. Опитвам се да убедя персонала, че не сте дошли да проверявате дали вършим добре работата си.

— Надявахме се да ни помогнете да опознаем доктор Доджън — започнах. — Трудно е да се разбере нещо за нея. Изглежда, била е доста затворен човек.

— Такава беше. Мога да ви дам информация за професионалния й живот, а по-късно, когато се срещнете с доктор Бабсън, бихте могли да разпитате за личния. Джема е постъпила на работа в „Мид-Манхатън“ по-рано от мен, преди десетина години. Имаше забележителни способности за жена. Всъщност надминаваше и доста колеги мъже. Заслужено е получила покана да работи в този факултет, а по-късно стана негов ръководител. Невероятен интелект, истински новатор в областта.

Около двайсет минути говори въодушевено за всеотдайността, с която Доджън извоювала престижа на неврохирургичния факултет в „Минуит“, и за гордостта й от изявите на нейни открития сред студентите с тази специалност.

Когато на Майк му омръзна да слуша щедрите хвалби, прекъсна разказа:

— Чухме достатъчно за Флорънс Найтингейл, докторе. Кой би имал интерес да се отърве от нея?

Спектър се стресна от неочаквания въпрос и неспокойно потърка тила си.

— Предполагам, че моето име е първо в списъка ви. Или е твърде нескромно да мисля така?

— Както желаете.

— Сигурен съм, че вече сте чули слуховете. Джема планираше да се върне в Англия и аз имах голям шанс да наследя ръководния й пост. Стига Бил Дитрих и хората му да не издиреха външен човек зад гърба ми.

— Каква беше вероятността доктор Доджън да напусне? — попита Мърсър.

— Никой не знаеше със сигурност. Беше потайна, както винаги. Зная, че при последното си пътуване до Босна на връщане се е отбила в Лондон. Чух от приятели в университета там, че биха я приели с отворени обятия. Отлични постижения. Освен това, разбира се — добави и кимна към мен, — фактът, че е жена, също е от значение.

— Беше ли си поставила краен срок да реши?

— Много неща в медицинския колеж ще бъдат решени през следващите две седмици. По-точно — на петнайсети април. Тогава трябва да обсъдим плана за есенния семестър и окончателно да определим кои студенти ще бъдат приети в неврохирургичната програма. Естествено за това трябва да попитате Дитрих. Неговият екип отговаря за административните решения.

— Да, разговаряхме…

— Опитайте да изкопчите от него и нещо пикантно. Имаше слабост към Джема, въпреки че скъсаха преди месеци.

И тримата бяхме достатъчно тренирани, за да понесем удара без коментар или реакция.

Майк, изглежда, направи някакъв извод, който не сподели, и продължи разговора със Спектър за плановете му.

— Да предположим, че следващия месец вие оглавите факултета. Каква промяна би настъпила в живота ви, докторе?

— Ако гледате на мен като на заподозрян, мистър Чапмън, отговорът е: почти никаква.

— Заплата?

— Същата. Може би ще получавам малко по-високи хонорари като гостуващ лектор, но тук, в болницата, бих спечелил само престижа на титлата. Нито долар повече.

— Но бихте се радвали да получите поста.

— Само глупак би отказал. Слушайте, истината е, че повечето специалисти в нашата област считат мен за глава на факултета. Напоследък Доджън не се задържаше дълго тук. Непрекъснато пътуваше до страни от третия свят. Когато хората говорят за „Мид-Манхатън“ — без или със светицата Джема — наричат това „факултета на Боб Спектър“. Този факт може да бъде проверен.

— Колко невролози имате…

— Поправка, мистър Чапмън. Не невролози, а неврохирурзи — сопна се Спектър на Майк, сякаш разграничението бе по-важно, отколкото дали Джема е жива или мъртва.

— Извинете, докторе, смесвам понятията. Бихте ли ми припомнили разликата?

Спектър се засмя на отговора му.

— Разликата? Около половин милион долара на година. Ние сме хората с трионите и бормашините, Чапмън. Ние оперираме, а те — не.

— Защо мислите, че Джема е възнамерявала да напусне „Мид-Манхатън“?

— Не мисля, мис Купър, зная със сигурност. Повечето специалисти в тази област изкарват прехраната си с отстраняване на тумори и хирургически процедури на гръбначен мозък. Някои от нас се занимават и с научни изследвания за различни заболявания и нарушения, както например аз — за болестта на Хънтингтън. Джема започна като всички останали, но по-късно се съсредоточи върху мозъчните травми. Ориентира се към тях в Ню Йорк, където в болниците толкова често постъпват жертви на престрелки и автомобилни катастрофи. В Лондон никога не бе оперирала пациенти с огнестрелни рани. Британците си падат по лова на яребици и фазани, но едва наскоро и при тях е възникнал проблемът с притежаването на огнестрелно оръжие, който тук съществува отдавна. Слава богу, по традиция при тях пушките са само в ръцете на аристократи, любители на лова. Сигурен съм, че това е известно на силите на реда. Както и да е, откакто бе започнала да се занимава с травми, посещаваше всички места в света, където се водят войни. Щом чуеше за размирици в някое селище в държава с труднопроизносимо име, която допреди десетилетие не е съществувала — и на следващия ден летеше натам.

— Не би ли могла да остане в „Мид-Манхатън“ и да продължи? Струва ми се доста благородно. Престижът й би бил от полза — каза Мърсър.

— Травмите не носят пари, господа. Повечето ранени при автомобилни злополуки и невинните пострадали при престрелки нямат медицински осигуровки. Може да прозвучи твърде жестоко, но аз осигурявам на болницата доста повече приходи, отколкото благородните дела на Джема. За повечето неврохирурзи случаите на наранявания не са добре дошли. Освен това най-добрият експерт по мозъчни травми в света работи точно тук, в Ню Йорк. Казва се Джим Гаджар. Най-великият в тази специалност. Доста по-млад от Джема и по-светски човек. Мисля, че тук имаше твърде голяма конкуренция. Освен това навярно е изпитвала носталгия.

За Спектър границата между самоувереност и прекалена самонадеяност бе почти недоловима.

Чапмън опита да се върне на темата за личния живот на Джема.

— Какво друго знаете за връзката й с Бил Дитрих?

— Първо, че не би трябвало да зная. Много пъти съм се срещал с Джефри, бившия й съпруг, на форуми и сбирки на различни места по света. Според мен има късмет, че се е разделил с нея. Втората му съпруга е доста по-страстно момиче. Държи се непринудено и не прихваща косите си на старомодна прическа. Джема никога не ме е привличала сексуално. Винаги ми се е струвало, че да легна с нея би било като… извинете, мис Купър, като да сложа интимните си части в менгеме. Но доста от мъжете тук не биха имали нищо против. Дитрих може да ви посочи някои от тях. Мисля, че искаше да се ожени за нея. За да измоли повишение на заплатата си. Тогава би могъл да си позволи да колекционира стари автомобили, към които има слабост.

— В началото на този разговор превъзнасяхте Джема Доджън, а сега я очерняте. Истина ли е, че сте я помолили да ви асистира в операционната сутринта, когато бе открито тялото й? — попитах.

— Изключителните й способности бяха безспорни — отвърна Спектър. — Чувствах се сигурен, когато е до мен в операционната, и често я канех. Но щом излезехме, започваше да ме дразни. Беше твърде критична към много от студентите, да не говорим за колегите й. Доста е допринесла за тази болница и колежа, но мисля, че беше крайно време да си тръгне. За никого не е тайна, че бих се радвал да я видя да заминава… но с „Конкорд“, а не в дървен ковчег.

Спектър нямаше какво повече да ни каже. Стана, извини се, че трябва да говори на събрание в библиотеката, и ни изпрати до вратата.

Майк изчака вратите на асансьора да се затворят, преди да заговори:

— По-скоро бих спал със змия. Бил Дитрих? Онзи с мургавото лице и пригладените с брилянтин коси? По-добре да беше се обвързал със собственичка на пералня. Сигурно е трябвало да пере калъфките по два пъти на ден, за да не остават мазни петна. С какво ли я е привлякъл?

— Пълна загадка. Е, какво мислите за Спектър?

— Той разкри картите си. Стори ми се напълно откровен, но предполагам, че това е нож с две остриета.

Припомнихме си репликите му на път за „Ню Йорк Хоспитъл“. Пазачът на главния вход откъм Йорк Авеню ни упъти до кабинета на доктор Бабсън в дъното на коридора на четвъртия етаж.

Когато почуках, отвори дребничка, около петдесетгодишна жена с кестеняви коси, дълги до раменете, и светлокафяви очи.

— Аз съм Джиг Бабсън. Всъщност казвам се Катрин. Заповядайте.

Бях предположила, че Джиг Бабсън е мъж и приятно се изненадах от възможността да добия представа за Джема от женска гледна точка. Огледах дипломите на стената — колеж „Васар“, шейсет и девета, и медицински факултет на „Харвард“, седемдесет и трета, докато Мърсър представи всеки от нас на докторката.

Бабсън ни разказа за приятелството си с Доджън.

— Запознахме се преди три години. Всъщност тогава работехме заедно. Бяхме в хирургическия екип, който спаси момиченцето Ванеса. Може би помните случая?

Разбира се. Историята бе трогнала всички в Ню Йорк. Аварирал частен самолет се приземил на летище „Ла Гуардия“ и осем души на борда загинали. Четиригодишната Ванеса била изтласкана от развалините и оцеляла без изгаряния, но прекарала шестнайсет седмици в кома. Роднините й изявили желание да изключат животоподдържащите й системи, защото загубили надежда, че мозъчните й функции ще се възстановят.

Но екип от неврохирурзи, чиито имена не помнех, извършили медицинско чудо. Детето излязло от кома и след месеци възвърнало умствените си способности и било изписано от болницата. В съзнанието на всички се бе запечатала снимката на усмихнатото момиченце, застанало на стъпалата пред входа на „Мид-Манхатън“ заедно с медицинския екип, който му бе дарил нов живот.

— Джема бе несравнима в работата си. Тя спаси живота на Ванеса. Откри увреждането на мозъчната кора, което бе причинило голям съсирек. Останалите се страхувахме за изхода на операцията, но Джема влезе и отстрани тромба. Действаше уверено, дръзко и с безпогрешна точност. Ако не бе тя, детето все още щеше да бъде жив труп.

— Да поговорим за другата страна, доктор Бабсън. Защо — попитах, — защо някой би пожелал да й навреди?

— Нима мислите, че Джема е била предварително набелязана? Искам да кажа, че не е бил някой крадец или бездомник, който случайно я е заварил там в онази нощ? Трудно е за вярване. Всички смятахме, че е лудост да остава до толкова късно в кабинета си. Не предполагахме, че в болницата не е в безопасност, но наистина се тревожех, когато пристигаше или си тръгваше нощем. Не приемаше съвети. Спеше съвсем малко. Беше свикнала да прекарва по-голямата част от нощта в кабинета си и да се прибира в три сутринта. Два часа почивка, а после на разсъмване — джогинг. Всеки, който познаваше Джема, знаеше кога може да я открие в „Минуит“.

— Какво знаете за плановете й да напусне Ню Йорк?

— Единствено, че наистина имаше такова намерение. Не беше решила твърдо, но й бе омръзнало в „Мид-Манхатън“.

— Защото няма достатъчно пациенти с травми?

Бабсън ме погледна с въпросително изражение:

— В Ню Йорк? Шегувате ли се?

— Доктор Спектър каза, че…

— Забравете какво ви е казал. Тя се доверяваше само на един човек. На Джефри Доджън, бившия си съпруг. Дори с мен не споделяше подробности.

— Защо?

— Не искаше да се замесвам. Опитваше се да ме предпази от евентуални конфликти с администрацията. По-млада съм от нея с няколко години и Джема не желаеше кариерата ми да излезе от релси, както й се струваше, че става с нейната.

Озадачено се спогледахме. Какви ли бяха тези конфликти, за които Спектър не бе споменал нищо?

— За какво „излизане от релси“ говорите?

— Знаете, че беше бунтарка, нали? Предполагам, че Бил Дитрих ви е казал.

— Всъщност — откровено отвърнах аз, въпреки че Чапмън и Уолъс все още проявяваха предпазливост — досега не сме чули нито дума за конфликти. Отначало всички предполагахме, че нападението е случайно, доктор Бабсън. Знаете ли за някого, който е тормозел Джема?

— Тормозел? Никога не ми е казвала. Но ако все пак бе принудена да подаде оставка, щеше да направи изявление пред медицинската общност. Мога да ви уверя в това. Нямаше да остави нещата така.

— Срещу какво се бунтуваше?

— Не съм напълно сигурна. Беше изправена пред някаква етическа дилема. Имаше нещо общо с „Минуит“, по-скоро с колежа, отколкото с болницата. Искаше от всички да се придържат към нормите, които сама бе създала за себе си. Това е изключително тежко бреме, според някои — непосилно. Студент по медицина от Западното крайбрежие кандидатства за специализация като неврохирург при Джема. Но тя установи, че е излъгал в молбата си, представил фалшиви данни в автобиографията или нещо подобно. Не го включи в програмата, въпреки че двама от колегите й настояваха да бъде приет. Непрекъснато имаше подобни проблеми. Всички я критикуваха за решенията й. Никой не желаеше да бъде публично изобличен. Защото това би навредило на репутацията на болницата. Но когато оглави факултета, беше невъзможно да й се противопоставят.

В стаята отекна пронизително пиукане на пейджър. И четиримата посегнахме към коланите си, разменихме погледи и се засмяхме.

— Как сме се справяли, преди да изобретят тези неща? — запита се Бабсън. Беше нейният и тя позвъни по телефона, за да провери защо я търсят. — Може ли да приключим засега? — попита ни. — Трябва да сляза в спешното отделение. Току-що на Второ Авеню автобус излязъл от контрол и се качил на тротоара. Ще докарат някои от пострадалите пешеходци и искат да бъда там, ако се нуждаят от мен.

— Бих искала да поговорим отново, доктор Бабсън. След като се срещнем с Бил Дитрих.

— Разбира се. Просто ми позвънете, когато мога да бъда полезна.

Бабсън ни изпрати до вратата.

— Бихте ли могли да ни кажете нещо за отношенията й с Бил Дитрих? Имам предвид — личните? — попитах, докато излизахме.

— Радвам се, че скъса с него. Всъщност никога не съм му имала доверие. Долавях в него нещо потайно, по-скоро подлост, отколкото злоба. Но мисля, че се е чувствала самотна и е била поласкана от вниманието му. Известно време беше доста настойчив. Но по-късно тя престана да говори за него. И при последните й битки винаги бяха в противникови лагери. Той е истински използвач. Не можех да си обясня какво намира в него, а и не разпитвах.

Повиках асансьора, когато Бабсън отвори вратата за задното стълбище, за да слезе в спешното отделение. Мърсър зададе още един въпрос:

— Ходили ли сте някога на бейзболен мач с доктор Доджън?

— Моля?

— Падаше ли си по спорта? Бейзбол? Футбол?

— Джема беше спортна личност. Обичаше физическите предизвикателства. Бягане, каяк, ски. Аз не намирам време за такива неща. Никога не съм ходила с нея на мач. И не си спомням Джема да ми е разказвала. Единствената причина да посещавам подобни зрелища веднъж годишно са хотдозите на стадион „Янки“. Не мога да ви кажа нищо за тази част от живота й. Съжалявам.

Бабсън пое надолу по стълбите, преди вратите на асансьора да се отворят и ние да тръгнем към фоайето. Когато излязохме от болницата, минаваше пет часът.

— Накъде?

— Какво ще кажете за вкусно домашно приготвено ястие, за разнообразие? — попита Мърсър.

— Без мен, момчета.

— Не, не. Да вземем нещо от супермаркета. Ние с Майк ще го сготвим. Ще ти оставим само да заредиш съдовете в миялната машина.

— Така съм съгласна.

Бяхме на няколко пресечки от апартамента ми. Изчаках в колата, докато двамата отскочиха до магазин за хранителни стоки и след десет минути излязоха с пазарска чанта, пълна с продукти.

— Добре. Ще направим салата „Цезар“, рецептата на майка ми за пилешки гърди със сос от горчица „Дижон“ и задушен зелен фасул.

— И чесън — добави Майк. — Проблем ли е за любовния ти живот?

— Той е извън града, Майки. Да вървим.

Паркирахме на Трето Авеню и повървяхме до блока. Вместо каишката на Зак, върху масичката в антрето имаше букет цветя и бележка от домашната помощница на Дейвид, която бе отвела четириногата ми другарка при господаря й.

Майк и Мърсър се разположиха в кухнята, докато аз се преоблякох и прослушах телефонния си секретар. Имаше съобщение от Дру, който безуспешно се бе опитвал да се свърже с мен в офиса. Майка ми се бе обадила, за да ме предупреди да не пропусна рождения ден на снаха си, а Нина явно се бе чудила с какво да убие времето, докато е чакала, заклещена в задръстване на магистралата в Санта Моника.

Наблюдавах как двамата ми готвачи нарязват зеленчуците и месото и слагат продуктите в тава. Блейзерът на Майк и сакото на Мърсър бяха метнати на дивана в хола, а вратовръзките им — пъхнати в джобовете. Бяха навили ръкавите на ризите си и слушаха песни на Марта Рийвс.

— Готови сме — каза Мърсър. — Да вечеряме след новините?

Влязохме в приемната и налях по едно питие, докато чакахме емисията в шест и трийсет. Майк се обади на лейтенант Питърсън, за да му съобщи резултатите от двата ни разговора и да узнае докъде са стигнали останалите от екипа. Детективите продължаваха да оглеждат коридорите на подземното бомбено скривалище, да разпитват скитниците и да търсят следи.

Когато затвори, Майк ни погледна.

— Питърсън иска да знае какво мислите на този етап.

— Нещо се върти в главата ми цял следобед. Какво мисля ли? Убедена съм, че от самото начало сме на погрешен път. От момента, в който хората ви са пристигнали на местопрестъплението.

Мърсър се наведе напред с чаша в ръка и бавно поклати глава. Явно разбираше за какво намеквам.

— Мисля, че сте видели точно това, което убиецът е искал да видите. Сексуално насилие. Жертва, загинала при опит да се защити от изнасилвач. Нападение на луд, който случайно се е натъкнал на жена, сама в кабинета си посред нощ. Просто лош късмет. Според мен всичко това е заблуда.

Майк намали звука на телевизора и втренчи поглед в мен.

— Убийството на Джема Доджън е било хладнокръвно и преднамерено — продължих. — Извършителят е нагласил нещата така, че да изглежда изнасилване, за да ни подведе и ни накара да търсим някого, който не е имал никаква връзка с Доджън. Като Попе. Или Тенекеджията. Там е пълно с такива нещастници. Убил я е, а след това е свалил бикините и е вдигнал полата й. За да решим, че е сексуално престъпление. Не мисля, че някой се е опитал да я изнасили. Вероятно последното, което е искал убиецът, е било… сексуален контакт с доктор Доджън.

— Може би желанието ми да работиш с нас по този случай е било толкова силно, та онази сутрин дори не ми хрумна, че всичко може да е за заблуда — отвърна Майк.

— Нима не е логично? Убиецът оставя тялото в такъв вид, че да изглежда изнасилване или очевиден опит за това. Но няма следи от сперма, никакво уличаващо доказателство в раните или дори косъм от него върху тялото й. Естествено изглежда възможно да е бил прекъснат или изплашен, но бих се обзаложила, че не е имал никакво намерение да я изнасилва. Колкото повече научаваме за Доджън, толкова по-основателно ми се струва да подозирам, че някой е искал смъртта й и е бил достатъчно разумен, за да състави този подвеждащ план.

— Губят си времето със смахнатите отрепки в подземията. Нашият човек е напълно с всичкия си като онези, с които разговаряме ние, с официалните костюми и белите престилки — каза Майк.

— Както призна Спектър — напомни ми Мърсър, — лекарите вече са изпаднали в паника заради твоето участие.

— Това е глупаво. Едва ли някой друг изпитва толкова дълбоко уважение към медицинската общност, колкото аз. Двамата мъже, които съм обичала най-много на света — имах предвид баща си и покойния си годеник Адам — са лекари. Не познавам по-внимателни и всеотдайни хора от тях.

— Освен това — добави Майк — никой не твърди, че убиецът е лекар. Но съществува твърде голяма вероятност да е някой, който е познавал Доджън. Знаел е привичките й, обичайния й график. Както и че всеки би предположил, че е достатъчно силна, за да се съпротиви при опит за изнасилване и би се защитила дори ако нападателят е въоръжен.

— Мисля, че утре отново трябва да посетим „Мид-Манхатън“ — предложи Мърсър. — Кой издирва бившия съпруг? Имате ли представа?

— Да, лейтенантът каза, че днес следобед се обадил в Лондон и се свързал с него. Бил готов да окаже съдействие, искрено скърбял. Казал на Питърсън, че е загубил най-старата си приятелка.

— Надявам се, че ще опитат да го доведат тук да поговорим с него. Безспорно би могъл да хвърли светлина по някои въпроси.

По време на новините шеговито поспорихме кои от свидетелите ни харесват и кои не и какъв трябва да бъде редът на разпитите ни през седмицата.

Майк ни даде знак да замълчим, когато видя шапката на предаването „Последна заплаха“.

Мърсър се обади на Морийн, за да попита как е настроението й, без да се извини, че заглушава шоуто, защото знаеше, че първият кръг не е интересен нито за Майк, нито за мен. Подаде телефона на всеки от нас и Мо ми разказа как е минал денят й.

Беше разговаряла с невролога Джон Дюпре при редовната му визитация.

— Той е единият от лекарите, които са открили Попе в рентгенологията, нали? Изкуших се да му позволя да ми направи подробен физически преглед. Какво е мнението ти, Алекс? Според мен изглежда доста добре.

— Утре ще ти кажа. Майк иска отново да го разпита. Обещахме на съпруга ти, че никой лекар няма да те докосне с пръст, Мо. Дръж се прилично.

— Какво да прави едно момиче тук? Единствената новина, която чух в солариума днес, беше от съседката ми от най-близката стая. Лекуващата й лекарка споменала, че Джема си е падала по млади мъже.

— Колко млади? Каза ли имена?

— Всъщност жената, която ми разказа това, е осемдесет и две годишна, така че от нейна гледна точка всички минават за млади. За съжаление — никакви имена.

— Утре Сара ще дойде при теб на свиждане. Впрочем в момента другите двама мускетари ме хранят и поят.

— Завиждам ти. Дочуване.

Когато Требек застана под прожекторите, слепият лингвист от Тампа вече водеше пред другите двама състезатели с четири хиляди долара.

— Днес категорията на „Последна заплаха“ е изкуство — обяви той. — Ще се видим отново след рекламна пауза.

Майк изкрещя срещу телевизионния екран:

— Как могат да задават на един слепец въпрос за изкуство? Срам и позор, това е дискриминация, това е…

— Всъщност говориш така, защото нямаш никакви познания в тази област. — Намигнах на Мърсър и с тон като при кръстосан разпит в съда попитах: — Нали, детектив Чапмън?

— Пет долара, Куп. Това е залогът ми.

— Още веднъж, съжалявам, Чапмън. Заведението открива с десет. Бих вдигнала на петдесет. Ще възвърна парите си.

Мърсър, както обикновено, влезе в ролята на рефер:

— Залогът е десет долара.

Требек изгледа тримата напрегнати състезатели, преди да изрецитира обяснението.

— Холандски портретист, известен с миниатюрите си на заможни особи, чиято най-прочута творба е „Мирът в Мюнстер“.

Когато прозвуча музикалният сигнал, че времето тече, Майк подхвърли нелепа забележка, че всеки, дръзнал да участва, би трябвало да се справи с този труден въпрос.

— Не, съжалявам, мистър Кайзер — каза Требек на първия състезател. — Франс Хале е добро предположение, но избързвате с един век.

— Искаш ли да ти кажа преди него, за да се убедиш, че не блъфирам? — попитах Чапмън, когато и вторият състезател направи неправилно предположение, че става дума за Рембранд.

— Виждаш ли, Мърсър? С такива безсмислици им пълнят главите в училище „Седемте сестри“. Затова когато завършат, се перчат толкова. Кой е, Русокоске?

— Кой е Джерард Тербох? — попитах, спазвайки основното правило да изрека отговора си под формата на въпрос.

Требек успокои слепия състезател, който нямаше представа и не бе отбелязал нищо върху брайловата си карта.

— Не мога да повярвам, че са ви учили на такива безсмислици. Удивително е как ги помниш.

— Не го зная оттам — споделих, докато Мърсър очакваше Требек да потвърди предположението ми, след което изключи телевизора, взе дистанционното управление на сиди-чейнджъра, пусна концерт на Род Стюърт и ни поведе към кухнята.

— Зная, зная. Твоят старец имаше една картина, нали? Онзи малък портрет на плешив мъж с лула, който висеше до вградения гардероб в старата ви къща, преди да се преместите. А моята майка, Мърсър, все още не е свалила от стените на всички стаи в къщата снимките на Нормън Рокуелс, които е изрязвала от кориците на списание „Поуст“ през петдесет и втора. Няма смисъл да ти плащам, Куп. Ако беше малко по-умна, щеше да продадеш онзи плешивец — картината на Тербох — и да осигуриш препитание за цял живот и на трима ни. Да вечеряме!

Сервирахме храната на масата в трапезарията. Запалих свещи и седнах между двамата си приятели, доволна, че приятната им компания ще ми помогне да се отърся от проблемите с разследването.

Отделих аншоата и повдигнах първата хапка към устата си. Почти за половин час успях да забравя за Джема Доджън, докато дрезгавият глас на Стюърт ми припомни, че „първият разрез винаги е най-дълбок“. Разрези, кръв, местопрестъпление. Бях пропуснала да сравня списъка си от инициали е драскулките по килима в кабинета.