Линда Феърстийн
Вероятна смърт (17)

16.

Охранителите изпълзяха на четири крака иззад редицата грозни храсти пред сградата на криминалния съд, когато слязох от таксито в осем и трийсет в понеделник сутринта. Ревностно пазена тайна бе, че едно от местата в Манхатън, където най-лесно може да се намери зареден пистолет, е зад тези жалки храсталаци, които бяха част от представата на някой служител на обществото за приличен облик на града.

Точно на главния вход имаше два детектора за метал, които засичаха всеки, който влиза в сградата. Ежедневно стотици осъждани и неосъждани нарушители на реда пристигаха в съдебната палата, за да се явят на разглеждането на делата си. Мнозина от тях бяха твърде глупави, за да се досетят, поне при първото си посещение, че ще бъдат претърсени и сканирани. Понякога — и денем, и нощем — мъже и жени изкачваха стъпалата, а после се връщаха, за да скрият зад неугледната растителност револвери, ножове и какви ли не собственоръчно направени оръжия.

Онези, които влизаха през централния вход, без да очакват, че ще излязат през задния и ще бъдат натоварени в зелен автобус с решетки на стъклата, любезно предоставен от Изправителния отдел, редовно оставяха играчките си зад храстите. Двама-трима униформени охранители, които правеха обиколки на сградата по няколко пъти дневно, ги събираха.

— Намери ли нещо ценно? — извиках на Джими О’Мара, когато се изправи и пусна няколко предмета в черна кожена чанта.

— Два автоматични и една ножовка. Скучна нощ, Алекс.

Срещнах Сара до количката за закуски. Купихме си кафе и заедно се качихме да отворим офиса. Чапмън ме бе изпреварил. Седеше на стола ми, опрял крака на бюрото, и истерично се смееше по телефона. Когато влязохме, остави слушалката, стана и силният му глас отекна в най-сполучливата му имитация на телевизионен водещ.

— Край на обажданията, дами и господа, имаме победител!

— За какво говориш?

— Установени са още неуредици в болницата и може би детектив Форестър се е докопала до нещо голямо.

Потръпнах при мисълта, че Морийн е била в опасност, докато аз бях прекарала вечерта в приятната компания на Дру. Със Сара в един глас попитахме какво се е случило с Мо.

— Нищо, нищо, нищо. Добре е. Съпругът и децата й са били при нея през целия ден. Малко преди да загасят осветлението, влязла медицинска сестра с нареждане да направи на Морийн клизма, преди да заспи. От нейния лекар. Мо знае, че това е невъзможно, защото докторът й е извън града до днес. Сестрата била упорита и двайсет минути се карали, докато най-сетне онази отишла да повика старшата. Междувременно, половин час по-късно, телефонът на Мо зазвънял. Обадил се мъж, който се представил с името доктор Хейвън. Твърдял, че е дежурен през нощта и е получил от лекуващия й лекар нареждане за сапунена клизма. Мо го заблудила, че току-що й е била направена. После започнал да й задава странни въпроси, накарал я да опише как се е почувствала. С подробности.

Сара поклати глава и се отпусна на един стол.

— Докато Мо говорела с него по телефона, момчетата пред монитора засекли обаждането. Едва ли онзи идиот е предполагал, че разговаря с детектив под прикритие. Забавлявала го около осем минути, той й благодарил и затворил. Съвременните технологии ни помогнаха да открием номера, от който е дошъл импулсът, и да установим къде се намира абонатът.

— Нека позная. Някой от персонала на „Мид-Манхатън“?

— Не ставай смешна. Обаждането е било от частно жилище. От домашния офис на Артър Дж. Саймънсън. Парк Авеню номер 710.

— Съжалявам, но нищо не ми говори.

— Мистър Саймънсън е президентът на Фармацевтичната компания за животоспасяващи медикаменти. Най-големият дистрибутор на капсули и таблетки в страната.

Изръмжах, когато ми хрумна какви заглавия ще се появят в клюкарските вестници, щом се доберат до тази история.

— Това не е прецедент, дами. Питърсън се свърза с Бил Дитрих снощи, малко след единайсет часа, за да му съобщи фактите. Явно е имало подобни случаи тук, в „Ленъкс Хил“ и „Маунт Синай“. Поне в пет други болници. Дитрих е знаел, но наредил на администраторките да си траят. Поради специфичния си предмет на дейност, компанията на мистър Саймънсън получава копия от регистрите на пациентите на всички медицински центрове, в които са отбелязани и имената на лекуващите лекари. Явно е търсил в списъка жени, настанени в самостоятелни стаи. Обаждал се на медицинските сестри рано вечерта, когато лекарите са приключили с визитациите си и са си тръгнали. Твърдял, че току-що е разговарял с доктора, който е приел или прегледал пациентката, и е бил помолен да даде нареждане от негово име за клизма и ректален термометър. Изчаквал около половин час и се обаждал на пациентката, като предполагал, че процедурата е извършена. Искал от нея да опише преживяното с най-малки подробности, слушал… и дявол знае какво е правил от другия край на линията.

— Не се наемам да гадая какво точно възбужда онзи извратеняк. Оставям това на Мики Дайъмънд.

Дайъмънд, ветеранът на съдебната хроника в „Ню Йорк Поуст“, бе експерт по странностите и безумията.

— С цялото си безсрамие ще иска на всяка цена да отпечата материал на първа страница.

Екипът на Мики бълваше жълти заглавия, разтръбяващи за най-разтърсващите престъпления в града. Двете със Сара бяхме звездите на рубриката му, защото черпеше сведения направо от извора.

— Не се безпокой, Мики те изпревари с петнайсет минути. Тази сутрин е получил информацията от щаба. Ще я отпечата под заглавие: „Клизмаджия тормози болни жени“.

— А нашата пациентка? Как е Морийн?

— Чувства се страхотно. Никой не я е докоснал с пръст, а и успя да разнищи цялата история с едно телефонно обаждане. Саймънсън призна всичко. В момента е под наблюдение за самоубийство в централния арест. Ще използват показания от другите болници, както и неговите, така че засега не се налага Мо да разкрива самоличността си. Доволна е. Очаква да се върне приятелят ти Дейвид Мичъл, хапва бонбони, лежи по онзи красив халат и чете криминални разкази по-бързо, отколкото смогваме да й занесем нови. Обади й се. Зная, че би искала да чуе гласа ти.

Следващата забележка на Майк бе към Сара:

— Защо изглеждаш толкова угрижена тази сутрин?

Тя потърка корема си и се засмя:

— Просто си мисля. Канех се да изляза в майчинство три седмици преди раждането, за да не получа контракции в метрото на път за прокуратурата. Ако това се случи, би трябвало да кръстя детето Вито или Хесус — на онзи от спътниците ми, който успее да го изроди и повие в леко използван „Дейли Нюз“ от предишния ден. Но когато чувам какво става в болниците, струва ми се, че метрото е за предпочитане.

— Хей, нали знаете правилата на Уорън Мъртъг? — Един приятел, който отдавна оглавяваше съдебно бюро, бе създал поредица канони, приложими при широк кръг ситуации по време на работа. — Правило на Мъртъг номер девет: „Всички щуротии се струпват накуп по едно и също време, на едно и също място, при едно и също дело“. Напълно важи за нашия случай.

Все още стоях права.

— Погледни това.

Извадих белия лист от бележника си и го подадох на Майк. Изражението му внезапно се промени, когато изправи гръб и сложи листа на бюрото пред себе си.

— Откъде се взе това? Защо не ми се обади?

Сара докосна ъгъла на страницата.

— Уреди си среща с Баталия, веднага! Това няма да му хареса.

— Намери ми папка за документи. Ще я взема, за да потърсим отпечатъци.

— Да, но трябва да елиминирате тези на любимото ти куче. Някой е пъхнал бележката под вратата. Зак я притискаше с лапите си. Може би ще откриете и засъхнали лиги. Не зная дали ще има полза, въпреки че бях внимателна.

— Какво стана? Чу ли нещо до вратата, видя ли някого?

— Не бях у дома, Майк. Вечерях навън и портиерът просто е пуснал някакъв доставчик да се качи. Намерих я, когато се прибрах.

— Интересно от кого е бележката, но съм не по-малко любопитна да узная с кого си вечеряла — каза Сара.

— Слушай, който и да я е оставил, просто е целял да ме сплаши. Портиерът дори не знаел, че не съм у дома, а онзи не е изчакал да провери.

— Следващия път, когато опита, Зак няма да бъде там, за да го изплаши. Откъде знаеш с какви намерения е дошъл пред вратата ти? Имала си късмет, че кучето е било вътре и навярно е залаяло по непознатия, нали?

Може би бе прав. Позвъних в офиса на Баталия и Роуз вдигна. Казах й, че трябва да се видя с областния прокурор във връзка с нещо спешно и тя ме увери, че мога да отида.

— Да вървим. Не е зле всички да чуем мнението му.

Тримата оставихме кафетата си на бюрото ми, прекосихме коридора и дежурният полицай, който стоеше до вратата, ни пусна да влезем. Роуз изглеждаше доволна да ни види и ни покани направо в офиса на шефа си. Той говореше по телефона и ни даде знак да седнем до масата в средата на стаята, докато довърши разговора.

— Още седемстотин и петдесет хилядарки за спонсорство — и джебчиите ще бъдат прогонени от парка завинаги. Трябва да завърша речта си, преди да замина извън града в края на седмицата. Конгресионният комитет свиква заседание в средата на април и аз съм водещият на шоуто. Обичайната практика — цифрите не лъжат, но лъжците знаят как да си служат с тях. Кажи на сенатора, че ще присъствам.

Баталия дойде при нас, кимна на Сара и мен за поздрав и се ръкува с Майк.

— Пура, Майк? Дами?

— Не, благодаря, мистър Баталия — отвърна Чапмън.

— Свършихте страхотна работа при онази наркопласьорска касапница на Четирийсет и трета улица. Добре организирана акция. Поздравления.

— Имаме късмет, когато са глупави, мистър Би. Доста улесняват работата ни. Онзи беше застрелял четирима души в осем без двайсет в евтин хотел в театралния квартал, а после наредил на шофьора да даде газ до дупка. Мисля, че само трийсетина-четирийсетина свидетели бяха запомнили номера. Справихме се без особено усилие. Дано имаме същия успех с онзи кошмар в „Мид-Манхатън“.

— Какво ново?

Запознахме областния прокурор с всичко, което се бе случило, откакто му бях докладвала, че сме елиминирали Бейли, и му показахме писмото, оставено в дома ми. Дори споменах за случката с колата, която сякаш нарочно се бе опитала да ме блъсне, докато разхождах Прозак, но се постарах да не изглеждам твърде разтревожена.

— Има ли причина да се безпокоя?

— Абсолютно никаква, Пол. Просто исках да знаеш и да видим дали ще ти хрумнат други идеи.

— Засега най-добрата е час по-скоро да разрешите този проклет случай. В четвъртък заминавам за Лондон. Ще се проведе интердисциплинарна конференция по етика. Насоки за новото хилядолетие или нещо подобно. Преди шест месеца обещах да участвам, но моментът се оказа неудобен, защото Конгресът се опитва да оттегли обещанието си за субсидия от миналата есен.

Чапмън го подразни:

— Хей, мистър Би, докато сте там, бихте ли имали нещо против да поговорите с няколко свидетели? Ще ви съобщя координатите, преди да тръгнете, и ще ви дам напътствия за тактиката.

Баталия стана, върна се на бюрото си и даде знак за край на съвещанието ни.

— Ще помисля върху предложението. За предпочитане е, отколкото да стоя в задушна зала и да слушам изводите на европейските социолози, че най-сериозният проблем с престъпността там е футболното хулиганство. Пази се, Купър, разбрано?

Преди да прекрачим прага, той се свърза по телефона с общината, за да каже на кмета, че позицията му по отношение на наркотиците не е достатъчно категорична и трябва да бъде преосмислена.

Поехме обратно през чакалнята под зоркия поглед на бившите областни прокурори, чиито сурови лица се взираха в нас от портретите по стените. През последните десет години бях прекарала толкова часове в чакане за среща с Баталия, че можех да назова всеки от отдавна забравените юристи и периода, в който е заемал длъжността. Бях ги поставила в категорията „нещо, което си струва да знаеш“, както се изразяваше баща ми за безполезните подробности, с които двамата с Майк пълнехме главите си.

— Каква е стратегията по-нататък? — попитах, когато се върнахме в офиса ми. Чапмън се настани на бюрото ми да състави списък на хората, с които трябваше да разговаряме, а аз се загледах над главата му в гълъбите, накацали по бароковите орнаменти на сградата отсреща.

— Сара ще поддържа огъня тук. А ние ще започнем с Боб Спектър. После Спектър иска да отидем до „Ню Йорк Хоспитъл“, за да се срещнем с един лекар там. Казва се Джиг Бабсън. Спектър твърди, че Бабсън е бил един от най-близките приятели на Джема. Трябва да проверим и слуха, че е възнамерявала да напусне — кога и защо. Имаме достатъчно работа за целия следобед.

Обичайната върволица от колеги се зареди пред прага ми.

Стейси Уилямс застана до бюрото на Лора с фактура в ръка. Трябваше й подписът ми за пътните разходи до Канзас Сити, откъдето щеше да доведе жертва на изнасилване за разглеждане на дело.

— Къде се загуби, Стейс? — попита Чапмън. Стейси бе стажантка при колега от екипа и от шест месеца излизаше с приятел на Майк от отдел „Убийства“.

— Всичко свърши, Майк. Преди две седмици скъсах с Пийт. Оказа се, че ме е лъгал. През цялото време твърдеше, че с жена му са разделени.

Прегледах фактурата за самолетния билет и я подписах. Сара влезе в типичната си майчинска роля:

— Стейси, не помниш ли поучителната реч на Пат Маккини? Когато някое ченге ти каже, че са разделени, има предвид, че в момента, в който говори с теб, се намира в единия край на Лонг Айлънд Експресуей, а жена му е в дома им, на сто и петдесет километра оттам, с четирите деца. Това е полицейското определение за разделени съпрузи.

Погледнах красивото лице и фигура на Стейси, когато се обърна да си тръгне, и си помислих, че едва ли дълго ще страда заради него.

— Ето фактурата. Постарай се да ме уведомиш, когато започне процесът, Стейси.

— Не е особено умна, Куп — отбеляза Чапмън. — Толкова често е виждала трите думи над козирката на бейзболната шапка, която Пийт носи всеки ден, а не се е досетила, че е женен? Сигурно предполага, че „Детска лига Масапикуа“ е любимата му благотворителна организация.

— Остави момичето на мира, Майк. — Сара стана и тръгна към своя офис, за да организира деня си. — Ще ме държиш в течение, нали, Алекс?

Майк се обади на лейтенант Питърсън и го помоли да изпрати някой детектив да вземе заплашителната бележка за лабораторен анализ. Обадихме се на Боб Баниън да уреди достъп до видеозаписа, за да прекараме час в подробно проследяване на кадри в близък план и да стигнем до изводи коя част от папките и бележките на Доджън са били прелистени.

С Чапмън седнахме в хранилището на операторския екип и многократно превъртяхме записа. Приближавахме набелязани области и се опитвахме да установим каква е била целта на нападателя. Дали папките, които се виждаха и които безспорно трябваше да прегледаме лично, имаха нещо общо с откритите в контейнера за смет? Дали убиецът ги бе взел от кабинета на Доджън? От бюрото й или някое от многобройните чекмеджета?

— Някакъв напредък? — попита Боб.

— Сигурен съм, че ще имаме, когато разберем какво точно търсим. Все още не знаем.

Джанин Бормън, една от заместничките в съдебния подотдел за леки престъпления, ме чакаше, когато отново слязохме в офиса ми.

— Съдията в пета зала ми даде час на разположение да се позова на някой закон, или ще издаде заповед за освобождаване. Нямам време да търся. Надявах се да си водила подобно дело.

Страхотно извинение — нямала време да търси! „По-скоро не знае как да търси“, казах си.

— Какъв е проблемът?

— Делото е за сексуален тормоз. Случило се е в метрото. Няма подадено оплакване. Разполагам само с показанията на дежурния полицай.

Обикновено при по-леки престъпления, извършени в метрото, местните жертви рядко се обръщат към полицията. От дългогодишен опит знаят, че вероятността някой да бъде изправен пред съд е незначителна, а да получи наказание — още по-нищожна. За повечето жени, пътуващи с метрото до работните си места в „Голямата ябълка“, търкането на нечии интимни части в гърбовете им в претъпкан вагон е част от цената, която плащат. Единственото предимство на зимния сезон е, че зимното палто представлява допълнителна защита срещу наглия спътник.

— Какво по-точно се е случило?

Джанин, изглежда, изпитваше неудобство от езика, който бе неизменна част от ежедневната ми работа. Запелтечи и смутено погледна Чапмън, докато ми описваше фактите.

— Онзи… хм… обвиняемият, Антъни Гавропулос, стоял в другия вагон, срещу полицая. Полицаят казва, че видял обвиняемия да се пипа зад жената, която била сама. Твърди, че Гавропулос… че той извадил…

— Пениса си? — попитах.

— Да. И че имал… ерекция, и… като че ли започнал да го търка в жената.

— „Като че ли“ или със сигурност, Джанин? Едното е престъпление, а другото не е.

— Съжалявам, просто…

— Слушай, ако ще се занимаваш с такива дела, трябва да свикнеш с изразите и названията на частите на тялото. Никакви евфемизми, никакво смущение. Това е работата ни.

Тя събра кураж и отново заговори:

— Предложението е за споразумение. Виновен за сексуален тормоз. Условието е да бъде включен в програма за лечение на сексуални престъпници.

— Добре. Е, и?

— Адвокатът на подсъдимия упорства, че клиентът му не желае споразумение. Защитата твърди, че полицаят лъже. Гавропулос казва… че му е твърде малък. Че полицаят не би могъл да го види през преградите дори ако е имал ерекция. Водила ли си подобно дело?

Чапмън я прекъсна, размахвайки пръст във въздуха:

— Няма нужда да се позоваваш на закон, нито да търсиш друг такъв случай. Ето какво ще направиш. Слез в съда и кажи на адвоката да се оттегли от битката. Да се разкара. Излишен е. И посъветвай мистър Гавропулос да се държи като мъж. „Бъди горд, Антъни. Приеми проклетото споразумение.“ Ако бях на негово място, бих преглътнал обвинението, вместо да призная, че ми е твърде малък, за да бъде забелязан.

Джанин зяпна от изумление, сякаш за миг повярва, че трябва да се вслуша в съвета на Чапмън.

— Той просто се шегува, Джанин.

Излязох с нея от офиса и й казах как да постъпи със съдията, като й посочих няколко подобни казуса, преди да я изпратя обратно в съда.

Чапмън държеше палтото ми, когато се върнах вътре.

— Хайде, Русокоске, да се махаме оттук. Ще вземем Мърсър и ще продължим работата по истински случай. Помниш ли какво ми каза твоята баба Джени, когато майка ти организира купон-изненада за теб преди две години?

Знаех точно за какво говори. Баба ми, руска еврейка, пристигнала тук и сама осигурила добро образование на синовете си в колежи и професионални училища, често недоволстваше и обвиняваше държавата.

Когато й представиха Майк като един от колегите ми, тя го изгледа гневно и каза:

— Седем години учи в най-престижния университет, където синът ми можеше да си позволи да я запише, а Пол Баталия я превърна в експерт по пениси и вагини. Ой, така става в тази ваша Америка!