Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (1)

Пролог

Ашби Хол

Юли 1521 година

— Няма начин — каза безнадеждно лорд Морган. — Просто няма начин да осигуря зестра за осем дъщери. И какво ли би им донесло бъдещето при тези обстоятелства? Изглежда, Господ е проклел дните, в които моите скъпи сладурчета са видели бял свят. — Раменете му се смъкнаха отчаяно надолу.

— О, любов моя, не говори така — възрази жена му и като хвана ръцете му, го загледа със сиво-сините си очи, пълни със сълзи. — За всичко съм виновна аз, Роберт! Ако Гавин се беше родил пръв, а не последен, нямаше да имаме този проблем. И въпреки това, аз не се отказвам от нашите момичета. Сигурно ще намерим начин да осигурим зестра на една от тях, а после тя може да помогне на сестрите си да намерят съпрузи. Може и да сме бедни, но дъщерите ни са красиви. Аз знам, че това има значение за мъжете.

Роберт Морган въздъхна горчиво. После прегърна жена си. Как би могъл да й обясни, че би било чудо, ако можеха да съберат толкова, че да осигурят зестра на най-голямата си дъщеря. И че дори и да успее да събере нещо, то няма да бъде достатъчно, за да привлече за съпруг някой известен благородник. Повечето от тях се женеха в собствените си обкръжения за богати жени от благороден произход. Ех, ако някоя от дъщерите му би могла да влезе успешно в кралския двор, само тогава би могла да помогне на сестрите си да си намерят съпрузи. Дали богатите благородници можеха да бъдат така запленени от красотата на дъщерите му, че да не обърнат внимание на липсата на зестра? Как би могъл да обясни всичко това на сладката си женичка? Как би могъл да й каже, че само благодарение на бедността и отдалечеността на имението им техните прекрасни дъщери все още са благословено невинни в помислите си? Ако не беше така, те отдавна щяха да бъдат изкушени от доста по-ниско седящите в обществото.

Скъпата му Розмари не разбираше от тези неща. Тя бе дъщеря на земевладелец, родена и отгледана на село. През целия си живот не бе пътувала по-далеч от близкия град Херфорд. Тя беше добра съпруга, добра майка, добра домакиня, добра жена. Единственият й недостатък бе изобилието от дъщери, които бе народила. Но през шестнадесетте години, докато му беше съпруга, на нея не беше й се случвало да загуби дете и освен това не спираше опитите си да го дари с наследник. Пък и никога не се сърдеше без причина… Лорд Морган считаше, че бракът му е щастлив.

Наведе се и целуна пепеляворусата коса на жена си.

— Ще трябва да помисля по-сериозно по този въпрос, сладка моя. Остави ме сега сам — каза той и Розмари Морган с весела усмивка се оттегли, убедена, че той ще уреди всичко така добре, както винаги е успявал.

Лорд Морган се загледа навън през прозорците на малката стая, където се помещаваше библиотеката му. Ашби беше красиво имение. Имаше богата, плодородна земя, но тя трябваше да се запази цяла за петгодишния му наследник Гавин. Тези земи принадлежаха на Морганови още преди времето на Крал Уилям и беше немислимо да бъдат продадени. Но ако искаше да омъжи успешно дъщерите си, просто нямаше да има избор. Независимо дали една жена се омъжва, или се отдава на Бога, тя трябваше да има зестра.

Едно време по пасбищата на Ашби имаше големи стада дългоруни овце. Благодарение на тях семейството бе натрупало малкото си състояние. Фамилията никога не е била сред могъщите, управляващи семейства, но членовете й живееха добре. Те успяваха да осигурят прилична зестра на дъщерите си, изпращаха синовете си на война добре екипирани, сред техните роднини винаги имаше поне един епископ и редовно си плащаха данъците.

Преди дванадесет години обаче техните стада бяха пометени от епидемия. Две години след това създаденото отново малко стадо бе последвано от същата съдба. И последните пари от малкото богатство на Морганови бяха вложени в това стадо и бяха загубени. Времето не стигна да се възстанови загубата.

Оттогава насам лорд Морган водеше непрестанна борба, за да може да събере достатъчно пари поне да си плаща данъците, да изхранва семейството и селяните си. Помагаше му само твърдата решимост да не допусне да изгуби земите си. Сега, като гледаше вълнуващите се поля и леко извисените хълмове, той за пръв път се замисли за възможността да продаде или да отдели по няколко акра за всяка от дъщерите си като зестра. После поклати глава. Кой ли би приел, или би разбрал жеста му? Защото той не би могъл да откъсне кой знае колко от наследството на сина си. И все пак не можеше да позволи дъщерите му да бъдат омъжени за някой от по-нисше потекло… А по-добре ли щеше да бъде, ако останат неомъжени? Ситуацията беше наистина безнадеждна и той се чувстваше като животно, хванато в капан.

Внимателно почукване на вратата го изтръгна от тъжните мисли.

— Влез — извика той и вратата се отвори. Влезе един от слугите.

— Дошъл е един конник, милорд. Желае да разговаря с вас.

Лорд Морган кимна.

— Изпрати го тук — каза той.

Слугата се обърна и кимна на неясната фигура, застанала зад него. Роберт Морган скри горчивата си усмивка. Помисли си, че домът му не се отличава с твърде изискани маниери като онези на богатите.

— Лорд Морган? — Един слуга в оранжево — светлокафява ливрея със златна бродерия застана пред него.

— Аз съм лорд Морган.

— Моят господар, лорд Едмънд Уиндам, е на един час път от Ашби. Той моли да го приемете. Трябва да му занеса вашия отговор.

Роберт Морган се изненада. Едмънд Уиндам беше граф на Лангфорд — богата и малко загадъчна личност. Какво ли би искал подобен човек от него? Не можеше да не бъде гостоприемен.

— Ще бъде чест за мен да приема твоя господар, графа.

Слугата се поклони много учтиво, обърна се и напусна стаята.

Лорд Морган нетърпеливо дръпна кадифения шнур на звънеца до камината и заповяда на появилия се слуга:

— Бързо намери господарката си!

— Ще имаме посещение — съобщи развълнувано на съпругата си след минута. — Граф Лангфорд. Ще пристигне след по-малко от час.

Роберт изчака да види как ще реагира тя.

— Ще остане ли за вечеря? — разтревожено попита лейди Розмари. — Благословена майко божия, моля те да откаже! Нямаме нито месо, нито дивеч, нито риба. Щяхме да вечеряме само супа. Разреших на готвача да заколи онази стара кокошка, която вече не снасяше. Супа и хляб само, Роберт! Как може това да се предложи на гост, още повече на един граф.

Той се усмихна.

— Нищо не беше казано за това, че графът ще остане за вечеря. Разбрах, че иска само да говори с мен. Имаме една малка бъчвичка със сладко вино в килера, запазена за по-добри времена. Можем да го почерпим. Имаме ли някакви дребни сладки?

Тя кимна леко успокоена.

— Добре — каза той. — За толкова неочакван посетител, мисля, ще бъде достатъчно и това.

— Трябва да смениш ризата си, господарю мой — каза сериозно загрижена Розмари. — Имаш някакво петно отпред. Не можеш да посрещнеш госта си в този вид.

— Веднага ще го направя — съгласи се лорд Морган.

И двамата се втурнаха в различни посоки. Лейди Розмари — към своите задължения на домакиня, а лорд Роберт — да смени дрехите си. Когато отново слезе долу, той беше облякъл най-хубавия си черен брокатен жакет, който ползваше рядко и изглеждаше в добро състояние. Отдолу се показваше чиста бяла риза с набори около врата и маншети, панталони от черно кадифе, чорапи на червени и черни райета и черни обувки. Тежка сребърна верижка с инкрустиран медальон се открояваше върху чернотата на жакета. Това беше единственото скъпо бижу на лорд Морган, като не се смята фамилната златна гривна с голям берил, която носеше на лявата си ръка, и обикновената златна халка, която съпругата му беше подарила толкова отдавна.

— Ти все още си най-красивият мъж, когото познавам — заяви Розмари Морган на съпруга си, като го видя да слиза по стълбището откъм спалнята.

Той й се усмихна.

— А вие, госпожо, сте така красива, както в деня, когато ви видях за първи път.

— По-стара съм — възрази тя.

— Така ли? Не бях забелязал — каза той галантно.

Тя се изчерви красиво и тихичко прошепна:

— Обичам те, Роб. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

За момент те останаха загледани един в друг.

После, като чуха през отворената врата звуци от конски тропот по насипания с дребен чакъл път, водещ към входната врата, той й подаде ръка и я изведе навън, за да поздравят благородния си гост.

Кафявите очи на Едмънд Уиндам не бяха пропуснали нищо, докато приближаваше дома. Земята беше плодородна, но зле обработвана. Лесно можеше да се види как гората превземаше пасбищата. Къщите, макар и наскоро поправени, носеха белега на някаква тъга, а децата, които играеха пред тях, бяха дрипави и недохранени. И все пак те изглеждаха доста жизнерадостни, а лицата, които надничаха иззад вратите на къщите, бяха приятелски и любопитни. Лорд Морган може и да беше беден, но очевидно беше, добър господар.

Уиндам видя пред себе си стопанина, застанал пред вратата на красива каменна къща. До него стоеше дребна, красива жена във виненочервена копринена рокля, с разделена на две пола, под която се показваше красива кремава фуста, бродирана на малки черни и златни цветя. Русата й коса, сресана на път по средата, беше покрита отчасти с гъста златна мрежа. „Господарката на имението очевидно е облечена с най-красивото си облекло“ — помисли си лорд Уиндам и се усмихна. Привлекателността на двойката отпред беше знак за нещо добро.

Спря пред входа на Ашби, скочи грациозно от коня си и се обърна към стопаните.

— Лорд Морган? Аз съм Едмънд Уиндам. Благодаря, че ме приехте след толкова кратко предизвестие.

— Въпреки че не сме се срещали досега, сър, ние ви приветстваме с най-голямо удоволствие в Ашби. Да ви представя моята съпруга, лейди Розмари.

Едмънд Уиндам се наведе над ръката на лейди Морган и устните му леко докоснаха китката й.

— За мен е чест, мадам — каза той. Тя се поклони леко.

— Аз също ви приветствам с „добре дошъл“ в Ашби, милорд.

— Заповядайте в къщата, милорд — каза Роберт Морган. Очите му изплашено огледаха ескорта на графа. Имаше поне дузина мъже.

Едмънд Уиндам забеляза бързия поглед и се обади със спокоен глас.

— Ако разрешите на моите хора да напоят конете си, те ще ме изчакат тук.

— Може би те самите са жадни, милорд — каза лейди Морган. — Ще наредя на слугите да им поднесат сайдер. Съжалявам, че не мога да им предложа вино, но избата ни е малка.

Графът й се усмихна и Розмари Морган усети краката си да изтръпват.

— Водата ще бъде напълно достатъчна за тях, уверявам ви, мадам. Сладкият ви сайдер ще бъде само похабен. Благодаря ви за гостоприемството. — Той се обърна и последва стопанина вътре в къщата. Розмари даде няколко бързи нареждания на слугата и побърза да ги настигне. След като настани двамата мъже в библиотеката и им поднесе сладко вино и бисквити, тя се обърна, за да излезе. В този момент графът се обади.

— Милорд, може би ще пожелаете вашата съпруга да остане. Онова, за което искам да поговорим, засяга и двама ви.

Лорд Морган кимна на жена си и тя седна до него.

— Очакваме да чуем онова, което искате да ни кажете, милорд — отвърна Роберт.

— Аз бях женен — започна графът. — Осемнадесет години споделих с лейди Катерин де Хавън. Преди тринадесет месеца моята съпруга почина. Нямахме деца. Въпреки че имам наследник — най-големия син на сестра ми — аз съм едва тридесет и пет годишен и мисля, че има време да бъда баща на свой собствен син. Разбрах, че вие сте родители на осем дъщери и тъй като се надявах, че една или повече от тях са на възраст, която позволява да бъдат омъжени, дойдох при вас, за да си потърся съпруга.

Роберт Морган чу тихичкото изхълцване на съпругата си и се зачуди дали и той самият не е зяпнал от изненада от думите на графа. Но се чу да отговаря сдържано:

— Аз бих счел за чест да сродя семейството си с вашето, милорд. Освен това имам достатъчно дъщери за женене, но макар че съм от древна фамилия и имотът ми е голям, аз съм беден човек. Дори днес разговаряхме с жена ми за трудностите, които срещаме да осигурим зестра на едно от децата си, да не говорим за осемте. Мога да предложа само малко земя като зестра. Не искам да ви заблуждавам, лорд Уиндам. Колкото и да бих бил щастлив една от дъщерите ми да стане ваша съпруга, аз нямам възможност да се справя с изискванията, каквито такава богата женитба би предявила. Въпреки това съм ви благодарен, че избрахте моето семейство.

— Преди да дойда в Ашби, аз добре се запознах с вашето положение, сър — каза графът. — Злато, земи и сгради имам достатъчно. Онова, което ми липсва, са децата. Нуждая се от син, а за негова майка искам да имам здрава и силна съпруга. Моята Кати беше крехка жена. Бяхме сгодени още от люлката. Тя беше единственото останало живо дете на своя баща. Неговите земи, които не подлежаха на наследяване, граничеха със земите на моя баща. Решено беше, че ние с Кати си подхождаме. Познавахме се от рождението си. Но така както и кралица Катерина, моята Катерина също не можеше да износи децата си и ги помяташе през всичките, иначе щастливи, години на нашия брак. Тя умря при раждането на единственото дете, което успя да износи докрай. За съжаление, нашият син последва майка си часове след смъртта й и бе погребан в прегръдките й.

Гласът на графа трепна и той наведе глава, за да скрие мъката си. След малко заговори отново:

— Казаха ми, сър, че на лейди Розмари никога не се е случвало да загуби дете нито преди, нито след раждането му. Сигурно дъщерята на толкова здрава жена също би била здрава. Затова дойдох при вас, лорд Морган. Затова искам една от вашите дъщери за съпруга. Имате ли някоя, която да е на възраст, позволяваща й да се омъжи?

— Имам три, милорд графе, а предполагам, че и четвъртата скоро също ще бъде узряла за женитба, но отново ви казвам, че аз не виждам как бих могъл да дам зестра дори и на една от дъщерите си.

— Здрави ли са дъщерите ви, сър?

— Никога през живота си не са боледували. За мен това е чудо, защото синът ми например всяка зима кашля и киха, така както се случва и с мен.

— Дайте ми, която и да е от дъщерите си, милорд Морган. Вие изберете. За мен друго няма значение, само да е здрава и на възраст да може да ражда деца. Запазете земите за сина си. Аз ще взема дъщеря ви без зестра. Като част от брачния ми подарък за нея ще осигуря на всяка от другите ви дъщери зестра, така че вие да можете да ги омъжите подходящо. Към моята съпруга ще се отнасят като към кралица и на нея няма да й липсва нищо: заклевам се пред вас и пред душата на скъпата ми Катерина.

Розмари Морган притисна ръка до устата си, за да задържи възклицанието. Не можеше да повярва в това, което току-що чу, защото то бе чудо и сигурно бе отговорът на техните горещи молитви. Сиво-сините й очи бяха отворени широко и обърнати към съпруга й. Той беше пребледнял от шока, изпитан след думите на графа. Като че ли измина цяла вечност, докато той се съвземе.

Най-после лорд Морган въздъхна дълбоко и като че да освежи главата си, я разтърси.

— Аз, естествено, бих избрал най-голямата си дъщеря. Тя трябва да се омъжи първа — каза той. — Ще навърши шестнадесет години в края на ноември. Казва се Блез^[1].

— Необикновено име — отбеляза графът.

— Всички наши дъщери носят необичайни имена — обади се лейди Морган, съвзела се най-после от изненадата. — Опасявам се, че отец Джон не ги одобрява. За да го направя обаче, аз съм кръстила дъщерите си първо с име на светица. Но тъй като първото име на всички е Мери, всички ги знаят с имената, които съм им дала аз като втори.

— И вашата дъщеря Блез ли е така упорита като вас, мадам? — пошегува се графът. — Надявам се, че името не определя характера й.

— Блез е добро дете, сър, но ще бъда честна към вас — каза лейди Морган. — Тя не е с лесен характер. Никоя от дъщерите ми не е.

— А какви са имената на другите? — засмя се той.

— След Блез са Блис (блаженство) и Блайт (щастие), нашите четиринадесетгодишни близначки. После идва Дилайт (удоволствие). Тя е на тринадесет и все още не е зряла. Нашата втора двойка близначки — Ларки (закачка) и Линет (пойна птичка), са на девет години. Ванора е на седем, а Гавин и сестра му Глена са на пет години.

Графът отново се усмихна на лорд и лейди Морган.

— Завиждам ви за това чудесно семейство. Особено заради малкия ви син — каза той.

— Беше време, когато дори и аз вече не се надявах, че някога ще се роди — откровено призна Роберт Морган.

— Но той все пак се роди — натърти графът. — С една млада и здрава съпруга до себе си аз се надявам, че също ще се радвам на син. Значи решено, сър? Ще ме приемете ли за зет?

— Разбира се, с удоволствие, макар че се срамувам, защото ще ви дам дъщеря си само с нейните дрехи на гърба. Но въпреки всичко ще потъпча гордостта си заради нея и заради останалите си дъщери. Аз ги обичам и искам да бъдат щастливи.

Двамата мъже се изправиха и стиснаха ръце.

— Няма ли да останете на вечеря в такъв случай и да се запознаете с Блез? — попита лорд Морган.

Съпругата му вдигна изплашено очи към небето. „Света майко! Мила света Ана! Роберт не помни ли, че вечерята ни е само от супа и хляб? Боже, дано графът откаже! Ако го направи, ще запаля свещи чак в катедралата на Херфорд“ — молеше се тя наум.

— Съжалявам, но не мога, сър — отвърна лорд Уиндам. — До дома ми има цели дванадесет мили. Аз трябва да съм там преди залез. Днес е рожденият ден на сестра ми. Организирал съм празненство в нейна чест. Брачните договори ще бъдат написани и ще ви бъдат изпратени. Вие можете да промените в тях всичко, което пожелаете, и да ми върнете подписаните договори. Веднага ще бъде разпоредено трикратното обявяване на имената ни в църквата. А на тринадесети септември аз ще дойда отново, за да честваме сватбата ми с вашата дъщеря.

— Един момент, милорд — каза лейди Морган. Тя се изправи и грациозно пресече стаята. Върху голямата маса имаше правоъгълна кутия от тъмно дърво, обкована със сребро. Когато я отвори, се видя, че вътре има няколко миниатюрни портрета. Тя взе първия, извърна се и му го подаде. — Нашият роднина, господин Питър, се забавлява да рисува портрети на децата ни всяка пролет. Това е последният портрет на Блез. Помислих, че вие, милорд, бихте пожелали да го притежавате.

Когато прие подаръка, той се вгледа в дребното, но с гордо изражение лице на миниатюрата. Мислите му все още бяха дотолкова завладени от Кати, че дори не бе и помислял до този момент как би могла да изглежда новата му съпруга. Досега това не бе имало значение. Искаше само тя да е здрава и да може да изпълни върховния си дълг — да му роди здрави наследници.

Но лицето пред очите му беше красиво. Овалът му бе чист и съвършен, с красиво разположени тъмносини очи и гъсти тъмнозлатисти мигли. Носът й беше леко вирнат. Устата — малка, но с плътни и красиви устни. Беше уста, която мъж не би могъл да се въздържи да не целуне. „Ако чувствителността на устните й е наистина такава, каквато изглежда тук…“ — помисли той. Косата й, разделена на път по средата, беше златисто кестенява и падаше меко, но тежко отстрани на красивото й лице.

Той вдигна поглед.

— Мадам, дойдох да ви моля за съпруга — каза той, — а вие ми предлагате съкровище. Аз съм очарован и безкрайно благодарен.

— Надяваме се — каза Розмари Морган с лека усмивка, — че ще кажете всички тези приятни думи и на моята дъщеря. Тя никога не е била ухажвана. Срамно ще бъде, ако тя не преживее тази толкова очарователна част от брачната церемония.

— Никак няма да бъде трудно да се каже това на Блез — отвърна й той. — Нейната красота почти отне дъха ми.

— Бъдете търпелив с нея, милорд. Тя е млада, но е умна и здрава. Аз ви се кълна, че вие няма да съжалявате за избора си.

Едмънд Уиндам кимна.

— Моето хоби е да облагородявам рози, мадам. Розите са придирчиви същества, които изискват много любов и внимание, докато отвърнат с идеално цъфнал цвят. Вие ми давате една чудна роза и аз се кълна, че ще я съхраня с цената на живота си и ще се отнасям с нея с най-голямо внимание.

После той пое ръката й, целуна я, сбогува се и напусна библиотеката, придружен от Роберт Морган.

Лейди Розмари гледаше как мъжът й изпраща госта. Двамата мъже продължаваха да разговарят, но тя вече не чуваше думите им. Погледна към ръката си, като че ли очакваше да я види променена. После леко се засмя. Съзна, че се беше държала като младо момиче, но разбра, че това се дължи на влиянието на граф Лангфорд. Почти завиждаше на дъщеря си. После въздъхна. Блез дори и не подозираше каква късметлийка е!

Лейди Морган изтича нагоре по стълбите към стаите на децата, където намери старата Ада, бавачката, заедно с трите най-малки.

— Къде е госпожица Блез? — попита тя слугинята.

Старата Ада я погледна и се замисли за момент.

— Ларки и Линет трябва да са в кухнята с готвача или на пасбището да видят новородените жребчета.

Лейди Морган пое дъх и зачака да чуе по-нататък. Старата Ада знаеше всичко, което става в Ашби, но й беше нужно време да си припомня.

После възрастната жена продължи да говори бавно:

— Сега… Дилайт тръгна да догони двете близначки, а пък те бяха с госпожица Блез…

— Къде, Ада?

— Тичат боси по поляните и горите — последва неодобрителният отговор. — Аз мисля, че никак не подхожда на момичета за женене да се държат по този начин. Защото ако ги видят, кой ще ги вземе такива, нашите девойчета? Кой ще се ожени за нашите сладки красавици? — Тя се заклати напред-назад на стола си и по лицето й потекоха сълзи.

Лейди Морган напусна детската стая и се върна долу в главния коридор на къщата. Носеше със себе си най-прекрасната и възхитителна вест! Искаше да каже на Блез за огромното щастие, което я е сполетяло. И къде беше това късметлийче? Без съмнение тича босо по поляните като някоя селска мома. „Не съм я наказвала достатъчно“ — помисли си тя.

А после Розмари Морган се засмя на глас. Те възпитаваха децата си да бъдат доста по-свободни от останалите благородници, нали? И без това не се срещаха с висшето общество. Никога не са очаквали, че някое от техните деца ще влезе в семейството на благородници от най-висшите слоеве. А сега… Колко се промени всичко! Естествено, че всички момичета имаха благородни маниери, те бяха и добри домакини. Но сега ще трябва да научат много повече от това. Особено Блез, щом ще се омъжи след по-малко от два месеца за толкова богат и знатен мъж.

Лейди Морган излезе навън. Съпругът й, вече изпратил лорд Уиндам, се насочваше към оборите. Графът и придружителите му се отдалечаваха по пътя. Тя внимателно огледа околността за своенравните си дъщери. За съжаление, нито една от тях не се виждаше наоколо.

— Ех, нескопосници такива — тихо изруга тя и сама се изплаши от това, че употребява такава груба дума. Но й беше трудно да се сдържи: знаеше такава прекрасна новина, а нямаше на кого да я каже. Прехапа раздразнено устни. „Ах, Блез, каква си проклетница!“ Не можеше да я извика, тъй като Едмънд Уиндам можеше все още да чуе. Въздъхна ядосано и влезе обратно вкъщи, като силно затръшна вратата.