Линда Феърстийн
Вероятна смърт (15)

14.

Наближаваше седем часът в петък вечерта, когато изкачих стъпалата в участъка. Въодушевлението на екипа от сутринта се бе изпарило. Долавяше се разочарование.

Джери Маккейб говореше по телефона на едно бюро до прозореца. Закри слушалката и ми каза:

— Те са в дъното на коридора с Бейли. Върви при тях.

Оставих палтото и документите си в офиса на Питърсън и отидох в стаята за отдих. Лейтенантът и Уолъс стояха с гръб към мен, двама други мъже се бяха облегнали на стените, а Попе седеше на масата, съблечен само по чифт мръсни боксерки.

Медик от „Бърза помощ“ бе застанал на колене пред Остин Бейли и старателно оглеждаше левия му крак от бедрото до прасеца и надолу до ходилото.

— Няма дори драскотина — съобщи той на лейтенанта, когато стана и се отдръпна от масата.

Питърсън ме представи на Хуан Гуера, който току-що бе завършил щателния преглед на Остин Бейли. Затворникът не помръдна от масата, опря брадичка на голите си гърди и започна да мърмори нещо под носа си, а отчаяните полицаи го гледаха като рядък екземпляр в зоопарк.

— Мърсър, нали имаш по едно копие от полароидните снимки на панталоните, на които се виждат петната? — попитах.

Докато Уолъс извади куп снимки от джоба на якето си, Бейли вдигна поглед към мен и се ухили:

— Казах ви, че е боя, госпожо.

Подадох полароидите на Гуера, показах най-големите петна по долната част на левия крачол и му обясних, че има доста кръв и по десния, и по обувките.

Докторът кимна и произнесе една-единствена дума:

— Варикоза.

В стаята отекна хорово изречен въпрос:

— Какво е това?

— Готов съм сам да дръпна шалтера на електрическия стол заради онази кървава баня, а вие твърдите, че нещастникът страда от разширени вени? — попита Уолъс.

— Често се случва, особено на бездомниците, които са лишени от редовни медицински грижи. — Гуера отново коленичи пред Бейли и спокойно го помоли да протегне двата си крака. Повдигна ходилата му едно по едно, прокара ръка по кожата и описа кръг около изпъкналата кост от вътрешната страна на всеки глезен. — Определено има разширени вени. Когато се спукат, кръвта му би могла да изтече, ако не получи медицинска помощ.

Попе се озърташе, докато всички говорехме за него, чешеше корема си с една ръка и нервно прокарваше пръстите на другата по бюрото.

Клекнах и разгледах глезените на Бейли заедно с лекаря.

— Помня, че баба ми също страдаше от това, Хуан — каза Питърсън, — но какво точно представлява?

— Внимавайте, лейтенант — посъветва го младият медицински експерт, — обикновено е наследствено. Разширените или усукани вени причиняват бърза умора. Венозните клапи, през които циркулира кръвта обратно към сърцето, не функционират както трябва. Би могла да потече през стари рани от употреба на наркотици или просто…

Уолъс посочи белезите от игли по ръцете и бедрата на Бейли.

— По дяволите, боцкал се е повече от „Би енд Оу Рейлроуд“!

— Но не виждам нито един нов белег. Нито драскотина, нито точица, освен онези стари петна — отбелязах.

Гуера продължи:

— Мис Купър, виждал съм кръвта да блика през тези отвори като от петролен кладенец. Сърцето продължава да изтласква, вената се спуква и кръвта няма къде да отиде. Миналата седмица с колегата ми получихме повикване от трийсет и шеста улица. Обувките на един старец се бяха напълнили с кръв и преливаха. Сложих пръст върху вената, голямата, до глезена, притиснах я за около минута и кръвотечението спря. Раната бе едва забележима като от убождане с карфица. Но ако не се действа бързо, пациентът може да умре от загуба на кръв.

— Защо просто не ни каза, че кръвта е негова? — попита Мърсър неясно кого.

Попе хвана ръката ми, когато се отдръпнах от масата.

— Казах ви, че стъпих в кофа с боя и че съжалявам за случилото се с докторката.

Явно самият Бейли не помнеше какво е преживял и вероятно дори не бе имал представа с какво са изцапани дрехите му.

— Нека се облече — казах аз и излязох. — Когато го откарате в „Белвю“, погрижете се да бъде обстойно прегледан. Може би поне той ще има полза от цялата тази заблуда.

В щаба бе тихо. Питърсън и останалите ме последваха вътре, докато двамата медици събираха принадлежностите си и се готвеха да си тръгнат.

Прелистих бележника си с номера и потърсих домашния телефон на Чет Кършнър. Повторих на главния медицински експерт теорията на Гуера за разширени вени и той ме увери, че това е логично обяснение за кръвта, заради която Попе Бейли изглеждаше идеалният заподозрян.

Когато затворих, чух Питърсън да говори с Бил Дитрих. Искаше администрацията на болницата да бъде уведомена възможно най-скоро, че убийството все още не е разкрито и вероятният риск за персонала и пациентите не е отстранен.

— Някой наглежда ли Морийн? — попитах.

— Чарлс се съгласи да се включи в плана и ще прекара вечерта при нея. — Съпругът на Морийн бе напуснал полицейския участък и сега ръководеше разузнавателния отдел на голяма корпорация. — Днес всичко протече гладко. Техниците, които влязоха да монтират устройство за наблюдение, са наши хора. Инсталирали са микрокамера зад пролука в тавана и са я свързали с монитор в микробуса си. Паркирали са точно зад медицинския колеж „Минуит“. Може да спи спокойно, Алекс. В безопасност е.

— Ще ми кажете ли какво ще правим сега?

— Предлагам да свършваме за тази вечер — каза Уолъс. — Утре сутринта ще продължим със свежи сили търсенето в болницата. Под и над земята.

— Започнете подробно проучване за Джема Доджън. Когато се съсредоточихме върху Попе, мислехме, че не е била предварително набелязана, а случайна жертва. Сега, след като всички ни казаха, че се е държала надменно и не е била харесвана като човек, не е зле да обмислим версията, че някой съзнателно се е опитал да се отърве от нея.

— Не мога да повярвам, че загубихме цяло денонощие напразно.

— Къде се бави Чапмън? — попита Питърсън и погледна часовника си. Работният му ден бе продължил повече от дванайсет часа.

С Мърсър се спогледахме и за първи път, откакто Шийфър ми бе съобщил резултата от кръвната проба, аз се усмихнах. Майк несъмнено бе седнал за петнайсет минути да си почине в някой бар между „Мид-Манхатън“ и участъка, пийваше бира и с удоволствие сравняваше умствените си способности с тези на Алекс Требек.

— Тръгвам си, преди да се е появил. Иначе цяла вечер няма да мога да се откопча. Ще бъда у дома през уикенда, Лу. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

Взех папката си и се подготвих за краткото пътуване до апартамента си.

— Имаш право. Почини си. Струва ми се, че ще преживеем още много моменти на надежда и разочарование, докато разрешим този случай. Да те откарам ли?

— Сержантът от информацията ще уреди да се кача в някоя патрулна кола. Не живея твърде далеч. Лека нощ, Мърсър. И на теб, Лу. Утре ще се чуем.

Настаних се на задната седалка в колата на двама млади униформени полицаи, които ме оставиха пред блока. Портиерът ми каза, че в кабината му има пратки за мен и аз изчаках, докато донесе куп писма и списания и няколко тоалета от химическо чистене.

Когато отворих вратата на жилището си, Прозак лежеше на изтривалката. Размаха настръхналата си опашка, вдигна глава и аз изпитах радост, че ще ми прави компания през уикенда.

Домашната помощница на Дейвид Мичъл бе довела Зак в апартамента ми и бе оставила бележка на поставката до лампиона, заедно с каишката на кучето: „Нахраних я, преди да тръгна в шест часа. Трябва само да я разходите още веднъж, преди да си легнете“.

Оставих багажа си, нахлузих клин и широка риза с мъжка кройка и пръснах по малко „Калеш“ зад ушите и около китките си. Бях се отказала от любимия си „Шанел“ след последната си злополучна връзка.

Влязох в кухнята и надникнах във фризера. На долните рафтове имаше кутии сладолед с различен аромат, но всичките с познатия знак за съдържание на шоколад, няколко пакета замразена диетична храна над десертите и пластмасов съд с бучки лед от автомата. Предостатъчно провизии за приятна вечер у дома.

Избрах лазаня, 143 калории, отстраних целофановата опаковка и пъхнах порцията в микровълновата фурна. През шестте минути, докато коравата като камък храна се отпусна и затопли, напълних чаша „Бакара“ с бучки лед. Винаги използвах кристални и порцеланови съдове, когато вечерях сама, за да си представям, че хапвам истинска гозба.

Бутилката скоч бе в килера и Зак тръгна по петите ми, когато отидох да си налея. Сложих на масата салфетка в комплект с подложка и погледнах през прозореца прекрасния градски пейзаж. Пуснах компактдиск и докато слушах излиянията на Смоуки пред момичето, чиято любов бе загубил заради един свой каприз, и припявах „О, скъпа моя“ заедно с поддържащите вокалистки, чух звън, който ме подсети, че храната е готова.

Вестник „Таймс“ бе твърде сериозен за вечерно четиво, а клюкарските издания бяха пълни с криминални истории и не биха ми помогнали да се отърся от въздействието на събитията от деня. Заплетената история за неволите на лейди Юстъс от романа на Тролъп напълно би отклонила вниманието ми от скромната трапеза и реших, че е по-добре да почета от нея преди заспиване. Грабнах априлското издание на „Стил“ от купчината непрочетени списания в килера с надеждата, че елегантните пролетни тоалети ще повдигнат настроението ми.

След вечеря се затворих в кабинета си и позвъних на неколцина приятели. Не очаквах много от тях да са си у дома в този час в петък вечер, но опитах да се свържа с Нина Баум, предполагайки, че благодарение на часовата разлика със Западното крайбрежие ще мога да си побъбря с нея. Оставих съобщение на телефонния й секретар с молба да ми се обади през уикенда.

В десет часа, въпреки че едва държах очите си отворени, извадих скиорското си яке от гардероба и закачих каишката на Зак, за да я изведа на разходка. Тръгнах към северния край на алеята и свих вляво. Вятърът бе утихнал и вечерният въздух бе приятен. Поведох я към Трето Авеню, пресякох „Лексингтън“, заобиколих блока и продължих към парка.

Отбих се в един частен магазин зад ъгъла на „Леке“ да купя колумбийска канела за сутринта.

Тротоарите бяха почти пусти. Срещнах само неколцина собственици на кучета и двама тичащи за здраве. Със Зак минахме по последната уличка, покрай редица къщи и държавно училище, чиито прозорци бяха тъмни. Спрях на светофара на Трето Авеню и слязох от бордюра, когато светна надпис „Премини“.

От средата на съседната улица се приближи дребничък мъж с шалче на врата, следван от бостънски териер. Зак задърпа каишката, опитвайки се да стигне до тротоара, докато аз все още бях на платното.

— Кротко, момиче! — казах и се опитах да я удържа.

Чух зад дясното си рамо изскърцване на спирачки като при рязък завой. Вниманието ми бе съсредоточено върху кучето, но за миг извърнах глава, за да видя какво става. Колата взе завоя с изумителна скорост и с вдигнати предни гуми се устреми право към мен.

Зак забърза напред да подуши териера, пуснах каишката й и се хвърлих към последната кола, паркирана до бордюра преди ъгъла.

Господарят на териера хвана нашийника на Зак и ми извика от тротоара:

— Добре ли сте? Удари ли ви?

Затаих дъх и изтичах да прегърна Зак. Коленичих до нея, за да се уверя, че не е пострадала. Ръцете ми неудържимо трепереха.

— Не се безпокойте, госпожице — продължи непознатият, който приличаше на късогледия мистър Маго. — Кучето не беше в опасност. Само вие. Добре ли сте?

— Нищо ми няма — отвърнах, изправих се и изтупах дрехите си. — Сигурно шофьорът е загубил контрол, пийнал е или…

— Ако питате мен, като че ли нарочно се бе насочил към вас. — Дръпна каишката на своето куче, за да го отдалечи от Зак, леко се засмя и попита: — Да се обадя ли на полицията? Имате ли врагове?

— Толкова много, че не бих могла да ги изброя. Защо? Видяхте ли номера на колата?

Опитах се да си внуша, че е глупаво да подозирам, че някой съзнателно е целял да ме блъсне. Все пак осъзнах, че е напълно възможно.

— Не. Шофьорът изключи фаровете, когато мина под лампата. Не видях нищо, освен че е голяма кола с тъмен цвят.

Благодарих му за проявената загриженост, погалих гладката шоколадова кожа на Зак и я държах близо до себе си, докато вървяхме от вътрешната страна на тротоара по пътя до апартамента ми.

Качих се с поверения си за уикенда товар, преоблякох се и взех в спалнята питие, за да успокоя нервите си, преди да се опитам да заспя. Искаше ми се да вярвам, че едва избегнатата злополука е била случайна, но неволно започнах да се питам кой би могъл да желае смъртта ми.