Линда Феърстийн
Вероятна смърт (25)

24.

— Запазих ти няколко пъдпъдъчи яйца със сос от треска и сирене. Командирът казва, че не са за изпускане.

— Отказвам се.

— А от пая с месо и бъбрек?

— Ще поръчам само морски език на грил. Доувър. Всички забравихме за разследването, докато Доджън и Крейви ни изнасяха лекция за местните забележителности и митовете, свързани с Кливдън. След като поднесоха чая, опитах да осведомя Майк за разговора си с Мърсър, без Джефри да чуе. Той ми подаде меню с кливдънски специалитети и ми каза да го сложа в папката си, за да го вземем в Щатите.

— Видя ли това? Вярваш ли, че сервират десерт, наречен „петнист фалос“? Трябва да го покажа на Мърсър и момчетата от отдел „Сексуални престъпления“.

— Истински се гордея с бързото ти помъдряване. Поне се сдържа да не споделиш тази мисъл пред доктор Доджън.

Казах на Майк, че съм помолила Мърсър да провери данните за Дюпре и му напомних, че неврологът е един от лекарите, посещавали Морийн в „Мид-Манхатън“.

С Джефри Доджън изминахме краткото разстояние до работното помещение и отново заехме местата си около масата, докато Чапмън и Крейви отидоха до тоалетната. Едва дочаках Майк да се отдалечи, за да попитам Доджън дали си спомня обстоятелствата около смъртта на Карла Рено по време на операция в Лондон преди две години. Щом останахме насаме, тихо му зададох въпроса, който терзаеше съзнанието ми.

— Да, помня. Естествено Джема бе съкрушена от случилото се. Процедурата беше нова, разработена в нашата програма от Джеймс Бинчи, един от най-добрите ни хирурзи. Доста радикално нововъведение. Операцията продължи шест-седем часа. Затова Бинчи покани Джема да асистира. За съжаление тя твърде много се бе привързала към семейството. Силно желаеше експериментът да бъде успешен заради момичето и за утвърждаването на новия метод. Джема не бе губила много пациенти на операционната маса. Изживя го доста тежко. Сама трябваше да съобщи на съпруга. Той обезумя от скръб.

— И гняв към Джема?

— Беше сърдит на целия свят. Изнесе тирада от рода: „Тя имаше толкова неща, за които да живее! Господи, защо позволи да умре!“. Истината е, че Карла Рено щеше да живее не повече от месец по-дълго, ако не бе направен този опит, мис Купър. Това бе единствената надежда за младата госпожа Рено, но за съжаление операцията бе неуспешна. Какво общо има случаят с вашето разследване?

Майк застана на прага и отговори вместо мен:

— Както ви казах, докторе, преценяваме нещата от всеки ъгъл. Миналият декември, малко преди Коледа, човек, който имал зъб на лекар от онкологичното отделение на „Ню Йорк Хоспитъл“, проникнал в болницата и обезобразил лицето му. Пет години по-рано докторът оперирал сина му. Тийнейджърът починал от левкемия, въпреки неимоверните усилия на всички, и бащата просто не могъл да се примири. Нашата Агата Кристи си е втълпила, че може би вдовецът на Рено е таил същата жажда за мъст към Джема.

Доджън смръщи вежди и с гримаса на съсредоточение се опита да си припомни стари разговори по въпроса.

— Спомням си, че съпругът… беше адвокат, нали? Носеха се слухове, че е завел дело срещу Бинчи и Джема. Но навярно бързо се е отказал. Горкият младеж безутешно скърбеше за жена си. Беше се надявал поне да преживее операцията и да умре в обятията му. Но предполагам, че накрая разумът му е надделял и не зная дали Джема е разговаряла с него отново. Все пак не мога да бъда сигурен.

— Ще се залавяме ли отново за работа, Русокоске, или мислиш, че доктор Доджън би могъл да ти помогне още в твоя личен хороскоп?

С Майк си поделихме купчината формуляри с показания и започнахме да ги преглеждаме и да избираме моменти от тях, за които можехме да зададем въпроси на отзивчивия си свидетел. Крейви седна в далечния край на масата и се зае да прелиства копията от полицейските доклади, използвайки свои методи и тактики да се запознае с хода на разследването.

Щом стигнахме до доклада от аутопсията, Майк подаде страниците на Доджън.

— Няма причина да крием тези подробности от вас, докторе. Неприятни са, но поне ще разберете медицинската терминология. Предлагам да го прочетете и ако имате въпроси, да ни ги зададете.

Приветливият лекар започна от описанието на физическите белези на покойната. След първите няколко реда се оттегли в един ъгъл, седна с приведен гръб и потърка устните си, докато се опитваше да проумее информацията за множеството прободни рани и жестокостта на нападението.

Мълчахме почти пет минути, след което Майк ме потупа по рамото и посочи към вратата. Излязохме заедно от стаята, последва ни и Крейви. Четвърт час тримата обикаляхме около басейна и вдъхвахме от свежия пролетен въздух, докато Джефри Доджън бе сам с ужасяващия патологически портрет на своята приятелка и бивша съпруга. Когато се върнахме при него, личеше, че е плакал. Издуха носа си, преди да заговори.

— Знаех, че Джема умее да се отбранява. Като че ли вашият човек не е очаквал съпротива, така ли е?

Оставих Майк да говори:

— Партньорът ми предполага, че е познавала убиеца. Бил е някой, който е знаел, че ще я открие сама в кабинета й посред нощ и че няма да вдигне шум, когато го види да влиза. Може би е започнал разговор, в който се е надявал да я убеди за нещо. Но явно е бил подготвен за нападението, в случай че не постигне своето.

— А после я е вързал и е запушил устата й?

— Това е предположението на патолога. Но почти всяка от прободните рани би спряла съпротивата й. Ако е нанесъл първия удар изотзад, в средата на гърба й, би могъл веднага да я върже и да продължи.

— Не е ли крещяла?

— Не е имало кой да я чуе. По-лесно би било да събудите мъртвец от моргата, отколкото да ви чуе някой в онзи коридор в два сутринта, когато всички работещи там отдавна са си тръгнали. Дори ако Джема е успяла да изпищи, преди нападателят да сложи превръзка на устата й, следващото пробождане би я накарало да престане.

— Каква версия имате относно опита за изнасилване в това… състояние? Човекът не е бил с всичкия си, не мислите ли?

— Смятаме, че е искал да помислим именно това. Ако някога сте посещавали „Мид-Манхатън“, навярно знаете, че там е пълно с откачалки, имам предвид обитателите на подземията. Най-вероятно убиецът е нагласил нещата така, че да изглежда опит за изнасилване на Джема просто за да ни заблуди.

Майк зареди поредица диапозитиви в апарата.

— Това са част от снимките, направени на местопрестъплението, докторе. Не зная дали често сте виждали кабинета на Джема, но бих искал да ги погледнете.

— Влизал съм там няколко пъти. Дори имам снимки, които Джема ми изпрати. Беше ги надписала: „Аз — в естествената ми среда“.

Майк натисна бутона за превъртане на диапозитивите и на огромния екран се появи изображението от първия. Доджън остана неподвижен, докато ги разгледа. На много от тях се виждаха тъмните петна от кръв по килима под различен ъгъл.

Следваха няколко на бюрото и стола на Джема, както и на етажерките с книги над шкафовете с документи и чекмеджетата с рентгенови снимки.

— Ето потвърждение на думите ви — каза Крейви, нарушавайки тишината, и посочи едър предмет върху бюрото на Джема, който притискаше купчина документи. — Тауър Бридж, докторе. Предната и централната част.

— Купих й това от пазара на Портобело Роуд. С формата на моста, който толкова обичаше. Ако върнете кадър-два назад, Чапмън, бих могъл да ви осведомя кой е до нея на някои от снимките на етажерката. Самият аз съм заснел част от тях.

Майк завъртя в обратната посока. Доджън развълнувано изрече имената на хората от снимките, много от които бяха направени в Лондон преди години, съдейки по стила на обличане. Несъмнено тази процедура бе по-важна за Доджън, отколкото за нашето разследване, но Чапмън явно осъзнаваше разтърсващото емоционално въздействие на разпита върху добронамерения ни събеседник и го остави да даде воля на чувствата си.

— Хоп! Задръжте, ако обичате. — Доджън скочи на крака и присви очи, когато се приближи към екрана. — Може би вече знаете това. Виждам, че сте доста прецизни в работата си. Известно ли ви е, че ключодържателят й липсва от етажерката?

С Чапмън озадачено се спогледахме.

— Какъв ключодържател? За какво говорите?

— Отново с фигурка на Тауър Бридж. Виждате ли тази кукичка на винкела?

По две тънки стоманени греди прикрепяха рафтовете към стената в кабинета на Джема. Доджън застана до екрана и посочи извития край на скоба, която стърчеше точно над голямото бюро.

— Тук Джема държеше резервните си ключове. Закачаше металния обръч за кукичката и така двата най-важни ключа — за офиса и за дома й — винаги й бяха подръка, в случай че не желае да носи цялата чанта със себе си. Нали разбирате?

Доджън хвърли поглед към мен.

Кимнах в отговор. Аз също имах резервен комплект, който използвах, когато ходех да разходя Зак или да потичам, защото не можех да нося багаж. Полицаите бяха открили чантата на Джема непокътната в чекмеджето на бюрото й и от нея бяха взели ключовете, които бяхме използвали с Мърсър, за да влезем в апартамента й.

— Твърдите, че от време на време сте виждали комплект ключове там, когато сте я посещавали?

— Твърдя, че винаги ги държеше там, детектив Чапмън. Шегуваше се с това. Сега никак не звучи смешно, но наричаше кабинета си „Портала на изменниците“ като онази част от Лондонската кула, където са въвеждали затворниците, осъдени на смърт. Оттам за последен път виждали света, докато вървели към гилотината. Ирония на съдбата, но бе започнала да се чувства като пленница в „Минуит“. Казваше, че това са ключовете към свободата й. Бяха неизменно на това място, за да може да протегне ръка и да ги вземе, когато поиска бързо да се махне оттам. Да потича, да отскочи до апартамента си, да избяга от хората, които не харесва. Уверявам ви, че ако погледнете която и да е снимка на кабинета, направена преди смъртта на Джема, ще видите ключодържателя с фигурката на Тауър Бридж, окачен точно на тази кукичка.

Доджън говореше разпалено и енергично докосна уголеменото изображение, което затрепери, когато екранът се полюшна към стената.

Нито Майк, нито аз имахме представа дали новината, която бяхме узнали от Доджън, е важна. Оставихме го да се успокои и докато доразгледахме диапозитивите, стана почти пет следобед. Когато докторът излезе да ползва телефона, Майк сви рамене и ме попита какво мисля.

— Озадачена съм. Предполагам, че никой, освен чистачките не би могъл да ни каже докога онзи ключодържател е бил в кабинета й. Но ми се струва уместно да включим това в списъка с въпроси към хората, набелязани за разпит през следващата седмица.

— Да, но какъв е смисълът? Никой не би проникнал в кабинета й само за да открадне ключа от него, нали? Струва ми се глупаво. А и от апартамента й не личеше да е откраднато нещо.

— Може би убиецът го е запазил като трофей.

— Отдавна те съветвам да престанеш да разсъждаваш като герой от криминале, Куп. Четеш твърде много романи за серийни убийци и бюлетини на ФБР. Свършихме ли с Доджън? Какво ще кажеш?

Отвори вратата и потърси с поглед доктора.

Тримата изпратихме Джефри Доджън до паркинга пред замъка.

— Джема разговаряше ли с вас за личния си живот, за мъжете, с които се срещаше?

— Не, не. Не споделяше с мен такива неща.

— Предполагам, че сте чували името Уилям Дитрих, като се има предвид ръководният му пост в „Минуит“.

— Познато ми е поради две причини. — Доджън се намръщи. — Знаех за професионалните им разногласия с Джема и бях чувал слуховете за интимна връзка помежду им от нейни колеги, които не я одобряваха. Разбрах, че е имал финансови затруднения, а отчаяно желаел да купи някаква кола. Джема винаги се е притичвала на помощ на приятели, изпаднали в нужда. Материалните неща не я интересуваха. Беше постигнала всичко сама, печелеше доста и с радост се раздаваше. Не зная нищо повече, но трябва да призная, че не харесвах особено онзи Дитрих.

Стараехме се разговорът да изглежда непринуден и Майк попита доктора какво е правела Джема за удоволствие и развлечение.

— Развлечение? — озадачено повтори Доджън. — Тя не беше по тази част. Искам да кажа, обичаше приятелите си, добрите филми и увлекателните четива, но Джема бе твърде отдадена на кариерата си.

— Споменавала ли е някога, че посещава бейзболни мачове или други подобни прояви? „Метс“, „Янкис“, „Никс“?…

— Никога не съм я чувал да изрича думата „бейзбол“. Не мисля, че се е интересувала от подобни игри. Мразеше колективните спортове.

Въпросите на Майк ми напомниха за папката с надпис „Мет Геймс“, която бях видяла в апартамента й, когато с Мърсър бяхме влезли там преди повече от седмица.

Доджън продължи да разсъждава на глас:

— Джема обичаше природата. Чувстваше се доволна, когато кара кану или изкачва планински възвишения, но никога не съм предполагал, че би проявила интерес към отборен спорт. При това американски бейзбол? Твърде бавна игра, която не би изтърпяла да изгледа докрай. Нямаше достатъчно търпение за тези глупости.

Трябваше да проверя съдържанието на папката. Или може би тази среща бе пълна загуба на време, защото Джефри Доджън просто не познава добре бившата си съпруга след годините, които са прекарали разделени.

 

 

С Майк се сбогувахме с Доджън и командира и влязохме в приемната. Едно пиколо ми подаде лист хартия и ми каза какво гласи съобщението. Трябваше да се обадя на мистър Мърсър в офиса на Сара Бренър. „Добра и лоша новина“, се казваше в бележката.

Майк ме последва по стълбите до стаята ни. Оставих папката на бюрото и казах на телефонистката, че се налага да позвъня в прокуратурата.

Вдигна секретарката на Сара и ме свърза с нея.

— Първо ще ти съобщя добрата новина. Постигнали са напредък по случая с докторката от „Кълъмбия-Презбитириън“. Някой се обадил снощи и ги насочил към заподозрян, който вече е арестуван. Кажи на Майк, че се оказа прав. Негодникът забелязал знака, че колата принадлежи на медицинско лице, и сам спукал гумите, като се надявал да открадне от жертвата наркотични вещества или кочан с рецепти. Когато видял, че е жена, се опитал и да я изнасили. Но този извратеняк е от покрайнините. Няма нищо, което да го свързва с „Мид-Манхатън“. За съжаление животът на жертвата все още е в опасност. Морийн ми изпраща съобщения чрез комисаря веднъж дневно. Всичко е наред, опитай се да бъдеш спокойна, докато се върнеш. А сега Мърсър ще ти каже лошата новина.

Чух го тихо да тананика песен на „Платърс“ и плътният му басов глас запя в слушалката: „О, да, той умее да се преструва…“.

— По дяволите! Появи ли се истинският Джон Дюпре? Какво откри, Мърсър?

— Имай предвид, че офисите на медицинския колеж „Тюлейн“ отварят едва в десет, а оттогава е изминал само час. Единственият Джон Дюпре, който притежава диплома от престижното им учебно заведение и е отличен за постиженията си, е завършил… да видим… през 1933-а, което е доста по-рано от годината на раждане на нашето момче. Освен това напълно съм съгласен, че едва ли някой уважаващ себе си събрат от неговата раса носи името Джеферсън Дейвис. Е, кога ще върнеш партньора ми у дома?

— Приключихме. Тръгваме утре с обедния полет.

— Ще ви взема от „Кенеди“, за да обменим информация. В момента Сара ми печата съдебно нареждане за обиск в кабинета на Дюпре. Няма да разтръбявам за това в болницата, за да не хвърля персонала в паника. Ще отида при секретарката и ще кажа, че съм забравил да задам още няколко въпроса за Джема Доджън. Междувременно Сара ще поиска завеждане на дело за практикуване на медицина без документ за правоспособност. Съдебното нареждане ще ни даде право да проверим и дипломите, окачени на стената, и част от регистъра на пациентите. Може би ще имам късмет да засека нещо, което да го свърже с отровните бонбони и нападението срещу Морийн онази вечер.

— Стискам палци. Дръж ни в течение.

— Нека се обади Чапмън. Нямам търпение да му кажа колко ми липсва.