Линда Феърстийн
Вероятна смърт (22)

21.

Мърсър бе паркирал до сградата на противопожарна охрана на Хогън Плейс. Отвори багажника и Майк намести куфара ми вътре. Побутнах встрани две стари гуми, полуотворен сак, пълен с непрано бельо и чорапи, и шапка с емблемата на „Янкис Уърлд Сирис“, за да се настаня на задната седалка на стандартния полицейски „Краун Вик“.

Тръгнахме по „Лафайет“ към рампата на Бруклин Бридж и поредицата неравни магистрални участъци до летище „Кенеди“.

— Какви са последните новини за снощните инциденти?

— Жертвата от „Кълъмбия-През“ все още е в кома. Изгледите за нея не са обнадеждаващи и засега никой не е посочил евентуален заподозрян. Случаят в „Метрополитън“ изглежда провален опит за обир.

— Взето ли е нещо?

— Засега има две версии. Извършителят не е стигнал до лекарствата. Вероятно е възнамерявал да открадне упойващи вещества и спринцовки, но не е успял да се добере до тях. Имал е малък късмет в административния офис. Опразнил е чекмедже с дребни пари и е разпилял документите за персонала навсякъде. Но все още нищо не е ясно. Пълна бъркотия. Може би целта му е била друга. Размазал е фъшкии по всички листи и трудно се четат.

— Спести ми подробностите.

— Добре.

Движението бе натоварено, както обикновено в късния следобед. Мърсър се придвижи на зигзаг между пъплещите коли и бавно пропълзяхме последните няколко километра, докато пред погледа ни се разкриха складовете за товари. Потокът се ускори, щом наближихме терминалите, но здраво се хванах за облегалката, когато Мърсър рязко натисна спирачките пред параклиса в средата на летището. Беше малка постройка, покрай която бях минавала стотици пъти, но никога не бях влизала.

— Ние с Куп ще почакаме в колата. Искаш ли да кажеш някоя молитва?

— Не се подигравай с мен.

Чапмън се страхуваше да лети със самолет, но мразеше да му се присмиват за това.

— Не за полета. Пилотът ще се погрижи за вас там горе. Може би, за да ви провърви в Англия?

Отново потеглихме и свихме към входа за международни полети на сградата на „Америкън Еърлайнс“.

Мърсър изчака да слезем и като гръм от ясно небе съобщи страховита новина:

— Лейтенантът е получил резултатите от лабораторната проба на бонбоните от тайния обожател на Морийн.

Хвърлих поглед към Майк, който нервно мачкаше билета си, и се досетих, че именно това е прошепнал на Сара, когато излязохме от офиса.

— Пияни вишни… с по капка борова киселина. Някой откачалник я е инжектирал с игла, която е оставила по-малки дупчици от връх на карфица. Почти невидими.

Понечих да заговоря, но Мърсър обхвана лицето ми с огромните си длани, наведе се да ме погледне право в очите и носът му почти докосна моя.

— Всичко е наред, Алекс. Нищо не й се е случило, чуваш ли? Точно затова я изпратихме в онази болница. Да спипа убиеца, когото търсим.

— Но…

— Никакво но. Разговаряла си с Морийн снощи. Знаеш, че е добре. Сега заминавай да свършиш работата, за която те изпращат.

— Просто не мога…

— Погледни ме отново, момиче, право в тези големи кафяви очи. Нима искаш да кажеш, че ми нямаш доверие да се грижа за безопасността на Морийн?

Енергично поклатих глава.

— Тръгвай, Куп. Мразя дългите сбогувания.

С Майк влязохме в терминала и по пътя той ми обясни, че самата Морийн е настояла да ми кажат за отровните бонбони едва в последния момент. Не беше в стила й, но разбрах логиката на решението им и знаех, че Мо е безупречен професионалист.

Охраната вземаше строги мерки и изчакахме на дългата опашка за вечерните полети до Европа да проверят паспортите, да сканират багажа и да отбележат местата ни в туристическата класа на 767.

— Хайде. Ще те заведа в Адмиралския клуб. Имаме половин час, докато ни повикат.

Майк тръгна след мен по коридора и се качихме с асансьор до частния клуб на втория етаж. Приближих се към рецепцията и показах членската си карта, а Майк избърза напред да позвъни по телефона за последна проверка в отдела. Двойката пред мен се обърна и за своя изненада познах забележителния джентълмен, който също ме забеляза, докато прибираше билета си.

— Работа или удоволствие, Алекс? Закъде ще пътуваш?

Джъстин Фелдмън ме поздрави с целувка по бузата.

Беше изключителен юрист, експерт по безопасността, благодарение на което обикновено прекарваше повече време в по-спокойната атмосфера на федералните съдилища, отколкото сред гъмжилото при нас.

— Този път заминавам по работа. За Лондон. Поздравления за мястото ти в класацията на „Америкън Лойър“ миналия месец. Един от десетте най-добри юрисконсулти на охранителните служби в страната. Голяма чест.

— Някой ден ти ще се изкачиш по-високо в списъка, стига да преминеш в нашите редици. Запознай се с партньорката ми, Сюзън Лароса. Дамата, за която няма невъзможни неща.

Сюзън бе с няколко години по-млада от мен, но бях чувала за таланта и успехите й в съда от приятели, започнали частна практика. Подаде ми ръка, поговорихме за общи познати и решихме някой ден да обядваме заедно.

— А вие закъде сте тръгнали?

— За Париж. Кратка разходка на клиент, замесен в банковия скандал, който шефът ти се е заел да разнищи. Баталия ни създава доста работа. Може би някога със Сюзън ще се прехвърлим в криминалния съд за разнообразие.

Представителят на авиокомпанията върна картата ми и тримата тръгнахме към салона на клуба.

— Вчера следобед чух нещо за теб на едно събрание в „Милбанк“. Какво беше? О, сетих се…

Прехапах устни. Наистина в Ню Йорк нищо не оставаше скрито-покрито. Добавянето на пикантни измислици бе нещо обичайно.

— Говори се, че Дру Рено бил луд по теб. Наскоро сте се запознали, а? Партньорите му казват, че не са го виждали толкова щастлив и самоуверен, откакто загуби съпругата си.

— Всъщност все още не се познаваме добре. Сигурно нещо друго е повлияло на настроението му… твърде рано е дори…

— Чудесен човек е, Алекс, интелигентен и сериозен. Спомням си по какъв повод някой спомена за вас. Заговорихме за интересните съвпадения и стечения на обстоятелствата, които ни събраха със Сюзън да работим заедно по това дело. Партньорът на Дру каза, че и по-рано е чувал за странни случайности, но тази с Дру, теб и следствието, което си поела, наистина му се струва изумителна.

Застинах и озадачено погледнах Джъстин:

— За каква странна случайност говориш?

— За Дру и смъртта на жена му.

Усмивката на Джъстин бе изчезнала, а Сюзън избягваше погледа ми и тъмнокафявите й очи втренчено се взираха в пода.

— Известно ти е, че е починала от тумор в мозъка, нали? — Не долових никаква връзка и Джъстин явно се убеди, че знае повече факти от мен. — Докторката, чието убийство разследваш… извинявай, не запомних името й.

— Джема Доджън.

— Да, всички предполагахме, че знаеш това. Карла Рено е починала на операционната маса. Дру я откарал в Лондон за процедура, която трябвало да бъде извършена там. Много сложна, бил съставен екип от прочути неврохирурзи. Повикали Доджън от „Минуит“ да асистира. Смъртта настъпила по време на манипулация, изпълнявана от нея, по средата на операцията.

В съзнанието ми се заредиха образи и се опитах мислено да възстановя последователността на нещата. Дали Дру бе изявил желание да се запознае с мен преди или след убийството на Джема? Дали някой от двама ни бе изрекъл името й, когато разговаряхме, и дали аз бях повдигнала въпроса или Дру? Защо не ми бе споменал нищо? Това навярно бе най-значимото и разтърсващо събитие в живота му.

— Извинявай, ако съм те разстроил, Алекс. Всички се радваме, че излизате заедно. Просто е странно, че този инцидент се е случил точно след запознанството ви.

— Не след, Джъстин. Доджън беше убита няколко дни, преди да срещна Дру.

Защо бе пожелал да се запознаем? Заради мен, или защото бях поела делото? Дали бе изпитвал омраза към Доджън? Явно не бе успяла да спаси живота на съпругата му.

— Извинете ме, ако обичате. Съжалявам, разсеяна съм. Трябва да се обадя на един човек, преди да се кача в самолета.

— Очевидно те разстроих, Алекс. Извинявай…

— Добре съм, Джъстин. Радвам се, че се запознахме, Сюзън. Довиждане и на двама ви.

В далечния край на салона, до прозореца, имаше няколко свободни стола. Взех слушалката на безжичния телефон от една полица и се отправих натам. Набрах домашния номер на Джоан и цифрите от кредитната си карта. Включи се секретарят й.

— Вдигни, за бога. Ако пишеш, правиш упражнения или говориш по другата линия, вдигни, Джоуни. Отчаяно се нуждая да поговоря с някого, преди да се кача в онзи самолет. Не се шегувам. — Изчаках няколко секунди, но не получих отговор. Ако Джоан бе някъде наблизо, щеше да вдигне. — Позвъни на пейджъра ми, ако чуеш това съобщение в близките петнайсет минути.

Прозвуча първото повикване на пътниците за нашия полет. Видях Майк в другия край на стаята да се смее в телефонната слушалка. Знаех, че се налага доста да повървим до изхода и че трябва да минем през детектора за метал. Погледнах часовника си и номера на Дру в хотела, който бях записала върху опаковката на билета, и позвъних в Сан Франциско. Там бе малко след пладне и нямаше надежда да е в стаята си. Чапмън бе свършил разговора. Потърси ме с поглед в салона, пристъпи към мен и ми махна с ръка да тръгваме.

Телефонистката ме свърза със стаята на Дру и едва след дванайсетото позвъняване попита дали желая да оставя съобщение за него. Не знаех какво да му кажа. Исках той да сподели с мен някои неща, без да го моля. Исках да разбера какво знае Джоан за всичко това, преди да говоря лично с него. Да узная дали от две години е имал зъб на Джема Доджън заради трагичната смърт на жена си.

— Не, не е необходимо. Ще се обадя по-късно.

Грабнах чантата си и настигнах Майк до входа на клуба.

— Добре ли си? — попита той. — Изглеждаш, сякаш току-що са те халосали с джанта.

— Да вървим! След малко трябва да бъдем на изхода.

Едва сдържах яростта си, докато слизахме с асансьора. Блъснах няколко души, за да си проправя път покрай билетните гишета в главния сектор на терминала, и застанах на опашката заминаващи пътници за предохранителна проверка на изхода.

— Какво те тревожи?

Вдигнах чантата си от скенера и веднага щом успяхме да застанем един до друг, започнах да преразказвам на Майк разговора, който бях имала в клуба.

— Приеми го както изглежда, хлапе. Чисто съвпадение.

— Глупости, не си по-убеден в това от мен.

— Гледаш твърде много филми. — Чапмън поклати глава и се захили. — Кажи ми какво си въобразяваш. Че новото ти гадже е убиецът на докторката? Ден след престъплението казва на приятелката ти, че изгаря от желание да се запознае с теб. Урежда се. Ти хлътваш по него. Преспивате…

— Не сме преспали.

— Нима? Нищо чудно, че все още не те е убил. Чака да те пробва, а после ще те очисти, за да не се занимаваш с делото за Доджън.

— Знаеш ли колко налудничаво звучи това?

— Всъщност да. Затова го изрекох на глас, а ти не се решаваш. Наистина ли подозираш, че този уважаван адвокат, който от две години скърби за жена си, има нещо общо с бруталното убийство на Доджън посред нощ в кабинета й? Освен очевидния ти чар, какво друго би го привлякло в теб… освен ако възнамерява да те убие, за да те отстрани от делото, защото не желае да бъде разкрит. Зная, че такива мисли се въртят в главата ти сега и те уверявам, че това е лудост. Може би просто не желае да говори за жена си. Може би дори не помни името на докторката.

— Може би, може би, може би. Искам да узная отговорите. Мразя неизвестността и съвпаденията.

— Мразиш обстоятелства, които не можеш да контролираш. Просто се успокой и изхвърли тези мисли от уморената си главица, докато се върнем.

Почти бяхме стигнали до края на коридора и вече виждах колоната пътници, минаващи през изход А20.

— Върви, качи се в самолета. Аз ще опитам още веднъж да се свържа с Джоан. Моля те.

Спрях до телефонен автомат, набрах номера и докато чаках връзката, за последен път повикаха пътниците за полета ни. Майк посочи към мен и каза нещо на жена с униформа на стюардеса. Последните на опашката показваха билетите си и се качваха. Чапмън подаде плика си и пробяга двайсетината метра до телефоните, докато от ново настойчиво подканвах Джоан да вдигне. Все още не се бе прибрала и най-сетне й казах да ми позвъни на другия ден в Кливдън.

Майк взе чантата ми, хвана ме здраво под ръка и ме повлече към гишето.

— Трябва да дадеш бордната си карта.

Направих го и видях как служителката задраска няколко цифри и отбеляза други места. Подаде картата на стюардесата, която ни помоли да я последваме в самолета. Вместо да ни поведе надясно между редиците седалки, над които пътниците едва успяваха да сместят багажа си, тя посочи вляво.

— Вие сте за първа класа, 2А и 2В. Приятно пътуване.

— Не смея да попитам кого подкупи, за да уредиш това. Нали не си показал значката си и не си се самоповишил в чин? — Поне ме накара отново да се усмихна. — Или си заплашил някоя нещастна стюардеса?

— Защо си толкова скептична, Русокоске? Хрумна ми, че би било приятна изненада. Помниш ли Чарли Бардонг? — Чарли бе работил известно време в полицейския екип към прокуратурата, а сега бе частен детектив. И двамата добре го познавахме. — Жена му е шеф на обслужващия персонал в „Америкън“. Тази сутрин й се обадих и тя каза, че ако има свободни места в първа класа, няма да представлява проблем. Горе главата, Куп! Няколко коктейла след излитането — и аз ще забравя за аерофобията си, а ти — за Лу…

— Дру.

— Както и да е името му. Казвам ти, престани да фантазираш. И без това положението е достатъчно объркано.

В първа класа на 767 имаше само дванайсет места, половината от които бяха свободни. Седнах до прозореца, извадих няколко списания от чантата си, обух чехлите от любезно предоставения пакет и се настаних удобно. Майк ми поръча „Дюарс“, а за себе си — двоен „Джеймсънс“, явно забравил за намерението си да ме накара да премина на ирландско уиски.

Когато самолетът достигна максималната височина, навън се виждаше само тъмно небе и от време на време светлините на друг самолет, профучаващ под нас. Вече бяхме на второто питие, привършвахме печените ядки и размишлявахме кое от притоплените ястия да изберем за вечеря. Алкохолът ме отпусна и разсея безпокойството ми за обстоятелствата около запознанството ми с Дру. Щях да имам предостатъчно време да мисля за това, когато се завърнем в Ню Йорк. Радвах се, че се намирам десет километра над земята, далеч от обсега на пейджъри и телефони. Харесваше ми да летя в усамотение.

Докато сервираха вечерята, Майк не престана да говори. Разказа ми за стари случаи и забавни преживявания с бивши партньори, неразкрити убийства и жертви, чиито трупове са останали неидентифицирани или непотърсени. Когато поднесоха мелби и коняк, малко преди десет часа, спуснах облегалката и се сгуших под одеялото. Намирахме се някъде на изток от Гренландия.

— Ако можеше да приемеш самоличността на друг човек, кого би избрала?

— Какво?

— Не си ли опитвала да излезеш от собствената си кожа и да си представиш, че си някой друг? — попита Майк. — Назови трима души, живи или мъртви, на чието място би искала да бъдеш. Просто фантазия. Не е задължително да са светила като майка Тереза, Алберт Швайцер, Джонас Салк или Клара Бъртън. Само за забавление, с кого би се разменила, ако можеше?

Бях свила краката си на седалката и задържах чашата „Курвоазие“ с две ръце, докато обмислях какво да отговоря.

— Първи избор, Шекспир.

— Нима? Никога не би ми хрумнало. Зная, че имаш страхотен вкус за облекло, но не предполагах, че би се чувствала добре в мъжки дрехи.

— Струва ми се невероятно, че нечий ум е създал всички онези забележителни творби — езика, темите, образите, истински извор на думи и идеи. Може би по-скоро бих избрала ролята на мисис Ш. Просто да лежа у дома вечер и да слушам как ми чете редовете, върху които е работил цял ден. Да бъда вдъхновението за тази неповторима поезия. Не мисля, че някой някога е използвал речта по по-великолепен начин.

— Всичко ли ти харесва? Искам да кажа, всичките му пиеси ли си чела?

— Не, но препрочитам любимите си. Най-вече трагедиите и историческите драми. Естествено повечето исторически също са трагични. Обожавам трагедиите му. — Вдигнах глава и хвърлих поглед към Майк. — Странно ли ти се струва? Че обичам да чета трагедии толкова, колкото и мистериозни криминалета? За човек с моята професия?…

— Сега ли стигна до това заключение?

— Мисля, че ми е хрумвало и по-рано. Какъв е твоят избор?

— Нийл Армстронг. Първият човек, стъпил на Луната. Идеята да бъда пионер в един напълно нов свят…

— Таймаут. — Притиснах пръст към страничната облегалка и имитирах наказателния сигнал на телевизионната игра. — Грешен отговор. Ти изпитваш ужас от летене. Не можеш да бъдеш астронавт.

— Просто ми се иска да бях човекът, направил първите стъпки на Луната. Не съм казал нищо за пилотиране на В-52 или…

— Не е честно. Има един-единствен начин да се стигне до Луната, поради което нямаш шанс. Твърде дълъг полет, без никакъв алкохол. Следващата идея?

— Добре. — Замисли се, преди да продължи. — Предпочитанията ми се променят от време на време, в зависимост от това чия биография чета. Обикновено на първо място е Уелингтънският херцог. Страхотен военен стратег, съставил гениалния план за битката при Ватерло. Но има дни, в които по-скоро бих избрал Наполеон. Преди Ватерло. Наближа ли 1815-а, се отказвам. Понякога дори се вживявам в ролята на Анибал, който води онези слонове през Алпите. Нали разбираш, виждам се като велик генерал, повел войската си в битка, готов да загине геройски на бойното поле. Ти кого другиго би избрала?

— Нищо изненадващо. Балерина. — Погледнах часовника си. — В момента някой друг седи на мястото ми в Американския балетен театър и се възхищава на изпълнението на Катлийн Муър. Това е изкуство, което не позволява несъвършенство. Публиката вижда всяка грешка, неуверена стъпка или моментна загуба на равновесие. Бих искала да притежавам такава грация и елегантност. Наталия Макарова, мечтая да съм на нейно място. Но също сменям предпочитанията си. Понякога си представям, че съм Фери, Кент или Муър. Танцувам като насън и се оставям изцяло в плен на музиката. Знаеш ли, дори от балетните спектакли най-много харесвам трагедиите. Мислиш ли, че имам повод за безпокойство?

— Твърде късно е. Изпълнявала ли си някога главна роля, докато посещаваше балетна школа?

— Кралицата на нимфите. Такъв беше късметът ми. Никога не съм играла Одилия, Копелия или принцеса Аврора.

— Какви нимфи? Не съм чувал за това.

— Девойки, умрели от несподелена любов, в балета „Жизел“. Безброй балерини с дълги рокли от тюл, които се носят по цялата сцена. Почти през цялото второ действие омагьосват разбивачите на женски сърца и ги карат да танцуват до смърт. Някой ден ще те заведа да го гледаш. Ролята подхождаше на темперамента ми. А твоят следващ избор?

— Джо Димаджо. Понякога бих предпочел да съм Бейб Рут или Мик, но Джо е имал най-много звездни мигове като бейзболист, плюс Мерилин Монро. Все още се държи. Или някой друг герой на най-американския спорт отпреди стачката. Бях на шестия мач от серията, когато „Янките“ победиха. Тогава с радост бих заел мястото на когото и да е от тях — Бърни Уилямс, Дерек Джитър. Бих продал душата си на дявола, за да се превъплътя в Уейд Богс, когато обиколи стадиона, възседнал кон, след като толкова години бе чакал да влезе в серията. Какъв миг!

— Не забравяй Анди Петит. Този път наистина успя да ме заинтригуваш. Любопитна съм да си те представя като Анди Петит или Дерек Джитър.

— Последен шанс. Най-смелите ти фантазии. Чие място би заела?

— Никакво колебание. Тина Търнър. След Айк, държа да уточня.

— Най-сетне те разбирам, Русокоске. Страхотен избор.

— Помниш ли турнето „Частна танцьорка“, през осемдесет и пета? Тина слиза на сцената по онова стълбище, издигнато до тавана на Медисън Скуеър Гардън. Буйна грива, безкрайно дълги крака, минипола и петнайсетсантиметров ток. С танцова стъпка се придвижва в ритъма на „Какво общо има любовта с това?“ Не се хваща за нищо и не забавя дори за един такт по стоте стъпала надолу. Бих убила човек само за да заместя една от поддържащите й вокалистки в онази вечер. Нина ми изпрати концерта на видеокасета и когато се нуждая от антидепресант, просто пускам този номер. За три минути съм излекувана. Искам да бъда Тина.

— Онази вечер, на банкета на Баталия, направи доста добра имитация за бяла жена. Щеше да припадне, когато те видя да танцуваш по стълбите от частния салон до фоайето на „21“.

— Господи, нима помниш това? Мислех, че вече си е тръгнал. Не предполагах, че ще ме види.

— Можеш да опиташ, Куп. Единствената възрастна жена в света със стройни крака като на Тина е майка ти. Трябва само да поработиш върху гласа си.

— А твоят трети избор? — попитах с усмивка.

— Някой велик филмов режисьор. Например Хичкок, Спилбърг или Трюфо. Бих искал да имам такъв творчески талант. Да пресъздавам истории на екрана и да им вдъхвам живот. Непрекъснато да забавлявам милиарди хора. Саги, епически сюжети, фантастични същества или ескапистки теми. Спирам се на Карло Понти.

— И той ли е режисьор? Мислех, че е продуцент.

— Няма значение. Все още в края на деня си ляга със София Лорен, а това не е за изпускане.

— Предсказуемо. Защо да се заблуждавам, че във фантазиите ти има нещо необичайно? Всъщност дори се оказаха по-оригинални, отколкото очаквах.

С Майк бяхме освободили съзнанието си от грижите за известно време. Бяхме по-далеч от дома, отколкото който и да е от двама ни бе очаквал да пътува по време на сериозно разследване, и не по-близо до отговорите, отколкото в самото начало. Броенето на овце никога не ми бе помагало и затова опитах да броя нимфи, докато започнах да се унасям.