Линда Феърстийн
Вероятна смърт (6)

5.

Останалата част от деня се изниза бързо, докато бях заета с обичайния кръг проблеми и запитвания от младите юристи, които работеха с мен в екипа. Със Сара прекарахме обедната почивка в конферентната зала, хапвайки салата и отпивайки диетична кола, докато съставяхме списъци на обвиняеми и заподозрени, за които би си струвало да се направи подробно проучване при разследването на убийството на доктор Доджън. Лора отклоняваше обажданията, които не бяха особено важни, и едва през последния работен час прегледах събраните съобщения и отговорих на онези, които не можеха да почакат до следващата сутрин.

В шест и трийсет угасих лампите, отскочих до другия край на коридора да се обадя на началника на Съдебен отдел Род Скуайърс, че отивам на среща на разширения следователски състав, напуснах сградата и тръгнах към джипа с папката с обобщени сведения за предишни дела в ръка. Пиковият час бе отминал и спокойно се придвижих по Първо Авеню, като използвах времето да се обадя на най-добрата си приятелка — Нина Баум, и да оставя съобщение по електронната поща в кантората й в Лос Анджелис, както правех почти всеки ден.

Паркирах близо до участъка, в източния край на Петдесет и първа улица, влязох в сградата, обясних целта на посещението си и показах идентификационната си карта на портиера, който кимна и посочи към стълбището. Изкачих ред стъпала, натиснах дръжката на тежката метална врата и се озовах в коридора със зелени плочки на втория етаж. Стаите на униформените полицаи се намираха отдясно, офисът на криминалния отдел бе точно пред мен, а отляво бе общата зала на детективския състав.

Посещението в главния щаб по време на важно разследване, както винаги, бе възможност да видя каймака на нюйоркската полиция в стихията му. Нивото на енергията достигна електрически стойности, когато подбраният лично от Питърсън екип се събра, подготвен за съвещанието, което щеше да започне след по-малко от час, щом пристигнат големите началници. Огледах залата, за да видя кой друг ще работи с мен по случая, и подсъзнателно се опитах да преценя ролята на всеки — не само като следовател, а и като свидетел. Каквито и способности да проявяха в тази част от процеса, впоследствие положително или отрицателно влияние щяха да окажат и писменото представяне на фактите, и умението им да намират обяснение за всяка подробност, да поддържат последователността и да прилагат подходящи методи за извличане на най-изчерпателна информация. Важно бе дали внимателно ще събират улики, или небрежно ще пропускат съществени нишки.

Когато надникнах през вратата, в залата бе истинска лудница. Повече от двайсет детективи се бяха струпали около всяко от дванайсетте бюра, които заемаха единия край на стаята. На всяко бюро имаше стандартна пишеща машина, два телефона и кошче за смет — все още празно, но скоро щеше да бъде задръстено с изписани розови хартийки с печат на пети детективски отдел. Забелязах, че компютърната ера не е повлияла съществено върху ежедневието на работещите в този участък. На бюрата най-близо до входа седяха двама цивилни полицаи с унил израз на лицата. Явно бяха от редовия личен състав на седемнайсети районен участък, чийто дом бе завзет от избраните следователи. Трябваше да потиснат естественото си любопитство към случая „Доджън“ и да се съсредоточат върху обичайните си задължения да се грижат за реда в квартала. Гледаха натрапниците от елитния отряд, както навярно Пепеляшка е гледала как доведените й сестри се преобличат за бала.

Вдясно от мен бе голямата клетка — килия с една-единствена дървена скамейка, в която държаха арестантите, преди да бъдат регистрирани. Бях свикнала да виждам по двама-трима мъже, изтегнати на скамейката или направо върху плочките на пода зад заключената решетка, когато присъствам на разпит или разпознаване. Никога не бях виждала това, което забелязах тази вечер. Около и в килията, чиято врата бе широко отворена, имаше осем мъже. Някои от тях бяха седнали, други стояха, облегнати на стените, един се бе подпрял на решетката от външната страна, а друг крачеше навътре-навън. По омърляните им, провиснали дрехи и по немитите лица личеше, че навярно са бездомници. Никой не ги гледаше и те не изглеждаха особено потиснати.

На бюрото в отдалечения ъгъл видях единствената друга жена в стаята. Беше Анна Бартолди, постоянното присъствие в отдел „Убийства“. Безспорно Питърсън й бе поверил отговорната задача да систематизира документацията по разследването, което несъмнено щеше да бъде доста сложно. Фотографската памет на Анна, в съчетание с писарските й умения, щеше да помага на лейтенанта да следи съществената информация от стотици документи, събирани от полицаите, работещи или не по случая. Те щяха да водят записки за показанията на свидетелите и твърденията на добросъвестни граждани и въз основа на тях щяха да бъдат търсени доказателства срещу убиеца. Анна държеше слушалката до ухото си и пишеше в огромна протоколна книга, която заемаше цялото бюро. Предположих, че вече получава сведения на горещата линия, която бе обявена час по-рано по местните радиостанции.

Зад стола на Анна бе вратата за офиса на командира. Който и да бе той, за непредвидимо време мястото му бе заето от Питърсън, от когото при толкова нашумял случай щеше да се изисква възможно най-скорошен арест.

Мърсър Уолъс, най-едрият и единственият чернокож в стаята, пръв забеляза пристигането ми, когато оставих вратата да се затръшне зад мен и свалих палтото и шала си.

— Не гледай толкова учудено, Купър — подвикна той, даде ми знак да вляза и кимна към пъстрата сбирщина бездомници в килията. — Добре дошла в щаба на Армията на спасението. Качвай се на борда!

Познавах повечето полицаи в екипа и размених по няколко думи с онези, с които не се бях видяла в болницата сутринта, докато вървях към бюрото, на което се бе настанил Уолъс.

Когато стигнах до него, Уолъс продължи:

— Питърсън е вътре и чака да пристигне Макгроу. Комисарят и Макгроу дадоха изявления за вечерните новини по телевизията. Обичайните глупости — призовават обществеността да запази спокойствие, молят за съдействие. Кметът е предложил награда от десет хиляди долара за информация, която ще доведе до залавянето на убиеца. Веднага започнаха да звънят на горещата линия, за пари всеки е готов да издаде и най-близките си.

Погледнах над рамото на Анна и видях, че е записала трийсет и седмото обаждане в книгата. Преди години бе споделила с мен, че обикновено най-много едно на шейсет има някаква връзка с разследването, така че не се изненадах, когато наведе глава назад и комично завъртя очи, а после отново се залови да води бележки, въпреки вероятността усилията й да се окажат напразни. Двама от екипа трябваше да прегледат подробно всяко съобщение, колкото и налудничави твърдения да съдържа, защото бе възможно сред тях да има нещо изключително ценно — обаждане от някого, който познава убиеца и би продал душата му срещу парична награда.

— Хей, Русокоске, приготви залога. Ще зададат въпроса след прекъсването за реклама. — Гласът на Чапмън отекна в стаята, когато влезе от коридора до офиса на лейтенанта, дъвчейки залък от парчето пица, което държеше в ръка. — Там, в стаята за отдих на полицаите, има телевизор. Размърдай се!

Мърсър стана от бюрото си и ме побутна:

— Да вървим, Алекс. Залагам за теб. Там е и храната, така че ще има с какво да го замерваме, когато загуби.

Тръгнах след Мърсър към вратата и го последвах до дъното на коридора. Покрай стените на широката седем на пет метра стая плътно едно до друго бяха наредени очукани тъмнозелени шкафчета. Освен тях, вътре имаше кафемашина, стар хладилник „Аманда“, телевизор и голяма правоъгълна маса, отрупана с кутии сода, три пици, голям кашон понички с различна плънка, полупразни пакети бисквити и няколко стека цигари. Единственото украшение, окачено на единствената стена без шкафчета, бе голям плакат от стар брой на „Пентхаус“, на който върху главата на деветнайсетгодишната маникюристка, позирала за списанието, бе залепена портретна снимка на Джанет Рино. Спомних си, че Рино бе посетила участъка в края на 1996-а, за да донесе на полицейския комисар част от парите, отпуснати за борба с престъпността, и се засмях на шеговития монтаж, вдъхновен от посещението й.

— Категорията тази вечер е „Известни лидери“, Куп. Залагам петдесетачка. Ще започна това разследване в оптимистично настроение.

Чапмън извади банкнотата от портфейла си, сложи я на масата и си взе друго парче. Побутна кутията към мен, но когато повдигнах капака, забелязах, че пицата е изстинала и сплескана и я преотстъпих на Мърсър.

— По дяволите, това нещо е стояло тук от четири следобед! Пас съм. Залагам петдесет на малката, Чапмън.

— Внимавай, Мърсър. Това е неговата специалност — предупредих го, когато посегна към парите си. Чапмън бе следвал история във „Фордъм“ и това бе една от темите, на които лесно можеше да ме победи.

— Някога беше по-смела, Купър. Какво има? Известни лидери, всеки ден четеш вестници, може би става дума за съвременни политици, а не от миналото. Ако е някой роднина на Мърсър, предводител на племето Тутси в Черния континент, или президентът на прибалтийска държава, която съществува едва от три седмици, като нищо ще ме биеш. Приготви се. Требек излиза.

— Готова съм. Портмонето ми остана в другата стая.

Алекс Требек току-що бе задал въпроса на „Последна заплаха“ на тримата състезатели. На екрана се изписа името Медина Сидония. Нямах представа кой е.

Чапмън ме гледаше загадъчно и очакваше първа да направя предположение. С най-уверения тон, на който бях способна, му зададох въпроса:

— Кой е оглавявал бруклинската фракция на групировката Гамбино преди Джон Готи?

— Грешен отговор — каза той със злорадство, докато хапваше за десерт поничка с желе. — Сеньор Сидония, мис Купър, е не кой да е, а испански благородник, главен командир на Армадата, превел обречените моряци по крайбрежието с помощта на сухопътната войска на Алесандро Фарнезе, херцога на Парма…

— Добре, вечерята е за моя сметка — казах, без да се обърна, докато се отдалечавах от Мърсър и Майк, отново впечатлена от почти енциклопедичните познания на Майк по военна история. — Извинявай, че те подведох, Уолъс. Длъжница съм ти. Отивам да поговоря с Анна.

Когато излязох от стаята, видях началника Макгроу, застанал до отворената врата на офиса на Питърсън. До бюрото на лейтенанта бе сложен стар дървен статив, върху който бе разтворен голям скицник и на първата му страница някой старателно бе изписал: Болница „Мид-Манхатън“. Макгроу предложи да отидат в другата стая, за да видят как местната телевизия „Ню Йорк 1“ представя историята в новинарските си емисии на всеки половин час.

Мърсър бе спрял на крачка зад мен и прошепна в ухото ми:

— Макгроу се е гледал по телевизията поне шест-седем пъти, откакто свърши пресконференцията, но никога не му е достатъчно, нали?

Когато двамата излязоха, Питърсън ни даде знак да се върнем назад, подаде статива на Мърсър и се отправи към другия край на залата, за да повика още трима детективи, на които искаше да покаже изявлението. Макгроу се преструваше, че не ме е забелязал и аз избързах напред, за да предупредя Майк да не имитира началника си пред телевизора. Гледаше новините, които започнаха с водещото заглавие на клюкарските вестници за следващата сутрин: „Трагичен инцидент в Мид-Манхатън“, изписано върху снимка на познатия вход на болницата. Кметът бе заобиколен от репортери, докато изразяваше съжаление за смъртта на Джема Доджън и доверие в медицинските центрове в града.

— Почакай само онзи перко да разбере, че този път не са му отделили ефирно време — засмя се Чапмън. — Мрази да бъде изместван от кмета.

— Би ли искал да му кажеш това лично? В момента е на около пет крачки зад нас — предупредих го.

Мърсър ме настигна и остави статива. Повдигна първия лист и прегледа поредицата скици, с които някой от полицейските художници вече бе успял да представи разположението на корпусите на болницата, за да запознае началниците с територията. Въпреки че на грубата схема не бе отразено, всички знаехме, че комплексът е по-населен от половината градове и села в цялата страна. Имаше десетки входове и изходи към улицата, гаражи, лаборатории, складове и хранилища за хирургически инструменти. Хиляди хора работеха, лекуваха се или ползваха учебните помещения на центъра през всеки ден от годината.

Лейтенант Питърсън поведе Макгроу към препълнената стая и тримата детективи от специалния отряд ги последваха. Бяха прекарали целия ден в усилена работа в болницата. Търпеливо бяха разпитвали свидетел след свидетел, за да разберат дали някой е видял или чул нещо необичайно предишния ден или през нощта. Питърсън вдигна очилата на главата си, прикани ни да се съберем около масата и нареди на Мърсър да започне с това, което бе узнал за личността на покойната. Макгроу застана отстрани със скръстени ръце, стиснал между устните си цигара, на място, откъдето можеше да вижда всички ни и същевременно телевизора, чийто звук бе изключен, но на екрана все още показваха суетнята пред медицинския център.

Лора ми бе дала стандартна прокурорска папка за дело за убийство, кафеникавочервена на цвят и с разтегателен гръб, за да побира бързо увеличаващите се материали при подобно разследване. Извадих бележниците, които бе сложила вътре, няколко празни и два — изписани със сведенията, които бяхме подготвили със Сара през деня за тази среща. Всеки от полицаите отвори джобния си стенографски бележник, без който работата му по случая бе невъзможна. Трябваше да водим записки, докато Мърсър говори.

— Джема Доджън. Както вече знаете, господа, доктор Доджън е била петдесет и осем годишна, бяла жена, поддържала е добра физическа форма и е живеела съвсем сама. Родена е във Великобритания и е отраснала в малко градче на крайбрежието на Кент, наречено Броудстеърс. Завършила образованието си в Англия и се преселила тук преди десет години, когато получила покана да работи в неврохирургичното отделение и я приела. Забележителни постижения за жена лекар. Да не забравяме и престижния й ръководен пост в медицинския колеж. Била е уважавана не само като практикуващ лекар, а и в академичните среди. Развела се, преди да дойде тук. Няма деца. Съпругът й, Джефри Доджън, е извън подозрение. Също лекар, запознали се по време на следването си. През деветдесет и първа година се оженил повторно и тази седмица е на експедиция в Хималаите с младата си съпруга. Живеят в Лондон и както съдя по няколко писма, които намерих в апартамента на Доджън, идиличната им връзка продължава. Ще се върне следващата седмица и трябва да поговорим с него, за да узнаем нещо повече за личния й живот, но определено няма основания да бъде заподозрян.

Полицейският началник все още не се бе съсредоточил. Взираше се в телевизионния екран и както обикновено, не усещаше, че цигарата е изгоряла почти до устните му и всеки момент ще се навлажни и ще угасне. Тогава машинално щеше да посегне към кутията, за да запали нова, както го бяхме виждали да прави хиляди пъти.

Уолъс продължи:

— Доджън е живяла на „Бийкмън Плейс“, недалеч от болницата. Охранявана сграда, висок наем, голям апартамент с една спалня и тераса с изглед към реката. Джордж Зотос все още е там. Трябва да прегледа тонове книжа. Дамата педантично е пазела всяка хартийка, така че е трудно да се каже дали има нещо важно или не. Но също както в кабинета й, не открихме почти нищо, което да ни даде представа за личния й живот. Повечето снимки са от детството й или когато е получавала дипломи и награди.

Макгроу разтвори устни, за да смени цигарата.

— Чухте ли някакви клюки от пазачите и съседите?

— Портиерът потвърди, че е имала претоварен график. Вечно бързала за болницата и обратно или за летището, рано сутрин, а често и по залез, тичала за здраве покрай реката. Понякога имала гости — различни мъже, но човекът не си спомни нито едно име. А съседите на етажа не можаха да помогнат с нищо. Едната двойка се е нанесла едва преди два месеца, а другите цял ден не се прибраха. Работата в сградата продължава.

Мърсър отвори бележника си на следващата страница.

— Започнахме и проучване за местопрестъплението, Лу. Търсим сведения за други инциденти в самия медицински център, но ще получа резултата от компютърната справка едва утре. Вероятно на този етап Алекс знае повече от мен по въпроса. Що се отнася до професионалния живот на жертвата, съставихме списък, по който през тази седмица ще привикваме всеки от колегите й за разпит. Неврохирургичното отделение не е голямо. Ще успеем да поговорим с повечето от тях преди уикенда. В общи линии може да се каже, че не е била майка Тереза, но не е имала и явни врагове. Непоколебим професионалист, какъвто е трябвало да бъде, защото при нейната специалност отклонение с десета от милиметъра би могло да коства живота на пациента. Следващата ми задача бе да проверя за подобни случаи в другите големи градове на източното крайбрежие. Двама лекари от вашингтонската болница „Метро“ са били убити в разстояние на месец, докато вървели към паркинга след работа. И двете жертви са мъже, и в двата случая вероятният мотив е грабеж или търсене на наркотични вещества и рецепти. Калибърът на куршумите съвпада. Няма заподозрени. В една от частните клиники във Филаделфия пациентка е била изнасилена от наркоман, който проникнал с взлом през нощта, за да краде хиподермични игли, но бил хванат на местопрестъплението от медицинска сестра. От бостънската полиция не можаха да дадат информация, но очаквам обаждане след ден-два. Това е всичко, до което успях да се добера, шефе.

Макгроу изсумтя, а Питърсън даде знак на Чапмън, че е негов ред. Мърсър седна до мен, когато Майк се изправи да говори.

Чапмън извади черния маркер, закачен с връвчица за скицника, свирукайки основната мелодия от телевизионното шоу „Зоната на здрача“, и се опита да имитира Род Сърлинг:

— Добър вечер. Ще бъдете пренесен в ново измерение, господин Макгроу, място, където болните и уморените намират утеха, ранените се възстановяват, а сакатите прохождат. Как да го наречем? „Зоната на Мид-Манхатън“. — Сърлинг отново стана Чапмън. — Там бродят какви ли не маниаци, които би трябвало да бъдат прибрани в „Белвю“, „Крийдмор“, „Манхатън Стейт“ или някоя друга психиатрична клиника, а вместо това, се спотайват в коридорите, тоалетните или сутерените на тази болница и си живеят царски като гостите на хотел „Пиер“.

Уолъс ми прошепна:

— Успя да привлече вниманието на шефа, Куп. Дръж се да не паднеш.

Макгроу отмести поглед към Майк и запали поредната цигара „Кемъл“.

— Извинете, шефе, но наистина е срамота. Ако на някого от нас се наложи да лежи в болница, преди да приключим този случай, едва ли би могъл спокойно да затвори очи. Комплексът е с размерите на малък град, а в него няма постоянно полицейско присъствие, въпреки че охраната му е шибано-кошмарна задача.

— Добре, Майк — прекъсна го Питърсън. — Само без нецензурни изрази.

Знаех, че мрази, когато подчинените му ругаят пред дами.

— Не се притеснявай от Купър, Лу. Приятелките й от „Уелзли“ са ми казвали, че е била на стаж в чужбина — във флотския тренировъчен лагер на остров Парис. Не се прави на срамежлива, Русокоске, чувал съм те да използваш доста по-неприлични думи.

Нямаше смисъл да споря. Както са ни учили в юридическия колеж, истината е най-добрата защита. Чапмън се държеше непочтено и някой ден щеше да си изпати.

— Добре, да се върнем на въпроса за местопрестъплението. По нареждане на лейтенанта в продължение на два часа обикалях корпусите с директора на болницата — Уилям Дитрих. Всеки от присъстващите в тази стая е влизал в комплекса, посещавал е пациент или е имал уговорка за среща със свидетели в някоя от сградите. Трябва да ви кажа, че днес видях неща, които биха ви накарали да настръхнете и да мечтаете за дните, когато лекарите са посещавали болните в домовете им. Да започнем с разположението. Основните неща, показани на тази скица, са известни на всички ви. Най-лесният достъп до „Мид-Манхатън“ е през главния вход — откъм Четирийсет и осма. През осем двойни врати направо от улицата се влиза в така нареченото частно крило на болницата. Представлява двайсет и шест етажно архитектурно чудо, съдържащо хиляда петстотин шейсет и четири легла. Ако се интересувате от подробности, мога да ви осведомя къде се намира всяко от медицинските и хирургическите отделения. Фоайето е малко по-малко от това на „Пен Стейшън“ и вътре се навъртат също толкова привлекателни особи.

— Каква е охраната, Чапмън? — попита лейтенантът.

— Едва ли може да се нарече охрана, шефе. Цивилни лица. И майка ми би могла да седи на информацията и да раздава пропуски, докато гледа сапунени сериали. Става дума за нелицензирани, необучени и неквалифицирани за толкова сериозна работа хора. — Продължи: — Броят им е недостатъчен, като се има предвид непрекъснатото движение навътре-навън и денем, и нощем. Освен това, ако ги наблюдавате, както направих аз днес, ще забележите, че биват спирани възрастни жени и безобидни на вид граждани, които лесно могат да се сплашат, а безпроблемно се пускат съмнителните типове. Такова е положението на централния вход. Освен него, от всички страни на сградата има врати. Би трябвало да се използват само за изходи и затова не се отварят отвън. Но ако застанете наблизо и изчакате някой да излезе, спокойно бихте могли да се разминете с него и няма кой да ви спре. Отзад, срещу паркинга, има друг вход, предназначен само за персонала, но няма почти никаква пречка случаен минувач да се вмъкне през него.

Макгроу подкани Майк да продължи:

— А какво ще кажеш за медицинския колеж, където е била убита?

— Медицински колеж „Минуит“, построен през 1956-а и спонсориран от потомците на Питър Минуит, човекът, управлявал Нова Холандия и откраднал Манхатън от индианците за двайсет и четири долара. — Чапмън начерта стрелки от главния корпус към скицата на модерната висока сграда на медицинския колеж. — Шедьовър на съвременната архитектура, шефе, свързан е с „Мид-Манхатън“ не само с множество коридори и асансьори, а както разбрах едва днес — и с поредица подземни тунели, прокопани в годините, когато вашите приятелчета мислели, че всички бихме намерили спасение в бомбените скривалища при ядрена катастрофа. Медицинският колеж е рожба на петдесетте. Бил е предназначен за централен щаб, в случай че в града избухне атомна бомба, и има тайни проходи, които вероятно е било планирано да стигат чак до Китай.

— Какво има в тях? — попита Питърсън.

— Неправилен въпрос, Лу. Не какво, а кой. Видя ли онези отрепки в килията? В тунелите и каналите живеят стотици бездомници. Тази сутрин ги обходихме. Натъкнахме се на окаяни старци, свити на кълбо да спят, наркомани и спринцовки, разпилени навсякъде, и цяла армия дрипави повлекани, които седят и си говорят сами. В една отсечка открих трима, които бях заловил през деветдесет и четвърта при акция за конфискуване на наркотици, а мисля, че старият дебелак с лъскав костюм от ламе, който уринираше в един ъгъл, когато минахме покрай него, може би беше Елвис, но не съм сигурен.

— Чапмън — попита началникът, — забеляза ли признаци, че могат да проникват в сградите на болницата?

— Доста. Половината от тях бяха облечени с лекарски престилки — явно отмъкнати от етажите. Някои дояждаха остатъци от храна в съдове от болницата, а около тях имаше празни шишенца от лекарства, които се дават само с рецепта. Използват подлоги за възглавници и топлят ръцете си с гумени ръкавици. Не се шегувам, представете си, че отваряте очи посред нощ в самостоятелната стая, която можете да си позволите, след като частната ви здравноосигурителна компания е отделила хиляди долари, и виждате тази сган да се мотае из коридорите. Без съмнение или веднага ще оздравеете, или ще получите удар.

Майк отгърна скицника на следващия лист и придвижи маркера от горната част до средата на страницата.

— Не забравяйте и третото парче от мозайката. Все още не съм споменал за симпатягите от психиатричния център „Стъйвесънт“, който се намира точно до южната стена на „Мид-Манхатън“, и както навярно се досещате, е свързан и с двете други сгради на всяко ниво, под и над земята.

Уолъс отново ми прошепна, едва сдържайки усмивката си:

— Сега ще започне да се прави на куку. Макгроу ще побеснее.

Майк започна поредната си имитация и ни преведе по маршрута на сутрешната си разходка около всичките сто четирийсет и шест легла в психиатричната клиника. Описа пациентите и различните степени на изолация, в която бяха държани — от нещастниците, заключени в килии като затворници, очакващи процес, и пищящите безумци в усмирителни ризи до кротките симулатори и пожизнени пациенти, които след дълъг престой бяха спечелили приятелството и доверието на персонала и през повечето време се разхождаха свободно.

Питърсън се опита да го накара да се държи сериозно:

— Не ми казвай, че тези пациенти са оставяни без надзор.

— Най-сериозно болните — определено не, но има някои трайно пребиваващи, на които, изглежда, им е позволено да обикалят из целия район.

— Искаш да кажеш — и извън сградата, в останалата част от центъра?

— Няма какво да ги спре, Лу. Просто обуват чехлите си и затътрят крака по коридора.

— Покрай цивилната охрана?

— Лу, казвам ти, че ако някой от тях беше дошъл при пазачите днес и бе казал: „Здравейте, казвам се Джефри Дамър и съм гладен“, онези слабоумници щяха да го пуснат и дори да му посочат къде е детското отделение.

Макгроу изрази недоверие:

— Господи, тази болница е рай за престъпниците! Удивително е, че това е първият подобен случай.

— Не бързайте, шефе. Купър има няколко изненади за вас, които ще разширят кръга. Ако не смятате, че имам достатъчно заподозрени, сестра Рачет ще ви даде друг повод за притеснения. Мисля, че е най-вероятно да открием убиеца сред призраците от подземията, но Алекс ще ни разкаже няколко истории, които ще ни предупредят да не изключваме никоя възможност.