Линда Феърстийн
Вероятна смърт (19)

18.

Когато влязох в офиса си в осем часа във вторник сутринта, на телефонния ми секретар имаше съобщение от Роуз Малоун.

— Алекс, мистър Баталия се обади от колата си. В девет има среща с полицейския комисар. Иска да се видите веднага щом се върне. Нареди да опитам да се свържа с теб, преди да излезеш за разговорите със свидетели.

„Хайде, Роуз, подскажи ми. Добри или лоши изгледи?“ Тонът й бе равнодушен и аз не можах да отгатна.

През първия час написах на компютъра няколко заключителни писма до свидетели, чиито дела вече бяха приключили, и отговорих на предложението, получено от Баталия, за промени в закона за случаите на психически тормоз. Род Скуайърс се отби, за да се осведоми за последните подробности по разследването и да ми се похвали за новата работа на съпругата си.

Приятелското му посещение бе претекст. Всъщност бе дошъл да ме предупреди, че Патрик Маккини отново прибягва до подлите си номера. Род бе дочул Пат да казва на Баталия, че някои от детективите, които все още смятат Попе и Тенекеджията за вероятните виновници за смъртта на Доджън, се опасяват, че съм съсредоточила подозренията си върху висшия медицински персонал на „Мид-Манхатън“ и „Минуит“.

— По дяволите! Може би затова шефът иска да се види с мен. Ако твърде често се навъртам в медицинския център, бордът на директорите, включително и мисис Баталия, ще ме гледат накриво. Мислиш ли, че е време да отида в психиатрията „Стъйвесънт“, беснееща от ярост, и да ме сложат в усмирителна риза, или би ме защитавал, ако застрелям Маккини?

— С теб съм, Алекс. Просто мисля, че трябва да знаеш, че някои неща никога не се променят. Пат все още ти има зъб.

Род бдеше над мен още от постъпването ми на работа и разчитах на предаността и подкрепата му винаги, когато бях твърде заета, за да се оглеждам за дебнеща заплаха.

Лора все още не бе пристигнала, така че сама поех няколко телефонни обаждания в девет часа. Третото беше от Дру.

— Добро утро. Наистина имам предвид утро. На това крайбрежие е едва шест часът. Прекъсвам ли нещо?

— Избрал си подходящ момент. Прекият ми началник излезе преди малко, а клиентите все още не са започнали да се редят на опашка.

— Току-що дръпнах пердетата. Намирам се на върха на Стоктън Стрийт и наблюдавам залива. Гледката е великолепна. Исках да направя последен опит да те придумам да дойдеш за уикенда…

— Не мога, Дру. Нямам представа докъде ще стигнем, но в момента сме точно по средата.

— Тогава ще ми отделиш ли малко време през уикенда? Ще се върна с вечерен полет в четвъртък. Какво ще кажеш за вечеря в петък?

— С удоволствие.

— Избери ресторант. Ще се чуем отново, Алекс.

Прелистих бележника на бюрото, за да проверя графика си. Нищо чудно, че настроението ми така драматично се подобряваше. Не само нова връзка, а и начало на нов месец.

Лора донесе парче от сладкиша, който бе опекла вечерта.

— Хапни — каза тя и сложи резена пред мен. — Не зная как можеш да работиш цял ден, без да си започнала със солидна закуска. Обади се Пати. Била е в предварителното следствие. — Това бе бюрото, чрез което се обявяваха всички нови арести всеки ден от осем сутринта до полунощ. — Попаднала е на случай, за който трябва да знаеш, и тръгва насам с полицая. Позвъни и стоматологът ти. Да потвърдя ли часа ти за почистване в понеделник?

— Ако обичаш. Ще приема Пати.

След няколко минути пристигна Чапмън, придружен от Мики Дайъмънд, който, както всеки ден, слухтеше в изпълнителното крило на път за офиса на медийния екип. Високият слаб журналист с посребрени коси и изтъркано кафяво кожено яке ми досаждаше всяка сутрин. Опитах се да го отпратя, за да разбера преди него с какво е свързан новият случай, и бях сигурна, че е любопитен да узнае каква е причината да бъда толкова рязка.

Пати Риналди, която отдавна бе в екипа, се размина с Мики на вратата. Беше елегантна и енергична, слаба и висока като мен, с буйни тъмни къдрици. Влезе, следвана от полицай Кериган, когото не бях срещала по-рано, а Чапмън се настани в ъгъла и прегледа клюкарските вестници.

— Днес се появиха два нови случая. Първият е на изнасилване от познат. Никакъв проблем, утре ще го свържа със съдебната комисия. Имаме надеждна свидетелка. Студентка последен курс в Нюйоркския университет. Другият е доста странен и мисля, че трябва да уведомиш шефа си. Обвиняемият се казва Фред Уърблин. Чувала ли си за него?

— Не — поклатих глава. — Трябва ли?

Кериган се засмя, явно нетърпелив да ме запознае с любопитните подробности. Заговори със силен ирландски акцент и приятелска усмивка:

— Той е равин, мис Купър. Представяте ли си? Равин, който се опитва да изнасилва жени.

— Внимавай, Брайън! — предупреди го Чапмън. — Мис Купър има еврейско потекло.

— О — изненадано каза полицаят, — не знаех това, как бих предположил? Името й не го издава.

— Неутрална фамилия — отбеляза Чапмън. — Но не е наследена от предците на семейството й. Просто някой я е измислил, когато дядо й слязъл от кораба на американска земя. Нали, Куп?

— Е, не съм изрекъл нищо обидно — каза Кериган. — Просто… е, вестниците вдигнаха също толкова шум и миналата седмица, когато на Роуд Айлънд осъдиха свещеник. Малтретирал малки момчета. Ужасен срам за църквата. Просто се чувствам по-спокоен, като зная, че не само ние имаме такъв проблем. Не исках да ви засегна, мис Купър.

— Не се чувствам обидена, полицай Кериган. Да, еврейка съм. И мога да ви уверя, че сексуалните престъпления са проблем на всички общности. Имали сме подсъдими от всяка етническа група, раса, религия и социална прослойка. Да чуем за какво точно става дума.

— Истинска трагедия — започна Пати. — Уърблин е на шейсет и две години и живее в Ийст Сикстис. В момента не проповядва, Алекс. Препитава се като учен и писател. Освен това има диагноза маниакална депресия.

— Подложен ли е на някакво лечение?

— Казва, че е бивш пациент на „Пейн Уитни“. Бил е на литий, но напуснал и тогава започнали тези епизоди.

— Епизоди? Повече от един?

— Да — отвърна Кериган. — Имаме три оплаквания. Различни жени.

— Как са станали негови жертви?

— Работят за почистваща фирма на име „Веселите елфи“. Обаждаш им се и изпращат някого да почисти апартамента или офиса ти. Уърблин повиквал чистачка. Сутринта я посрещал на вратата по халат. Жената влизала и започвала да разтребва жилището му. Обикновено изчаквал, докато стигне до кухнята, и тогава излизал от спалнята, съвсем гол. Притискал я в ъгъла и започвал да я опипва и целува. Всичките са успели да се освободят и да избягат. Подгонил последната по коридора с голяма вилица за скара.

— И трите ли са подали оплаквания?

— Е, мис Купър, не веднага. Нали разбирате, те са имигрантки. Двете — от Източна Европа, а третата — от Китай. Първите две не са казали нищо, а само отказали да отидат отново в апартамента му. Бояли се да не бъдат депортирани, ако се оплачат. Но последната съобщила за нападението и собственикът на компанията попитал другите две дали са имали лоши преживявания в дома на равина. Едва тогава те проговорили.

Обърнах се към Пати:

— Разговаря ли вече с жените?

— Не, полицай Кериган ще уреди това.

— Добре. Ще кажа на Баталия за случая, когато се видя с него тази сутрин. Погрижи се да изкопчиш от онези жени всички подробности.

Типично бе за свидетелките, особено онези, които имаха причина да избягват контакт със съдебната система, да крият за проявеното спрямо тях насилие. Незаконно пребиваващите чужденки се страхуваха от депортиране или наказание и почти не очакваха закрила от законите ни. Но какъвто и да бе статутът им, те имаха право на цялата подкрепа и помощ, която можехме да им предложим.

— Ще бъдат ли нужни преводачи, полицай Кериган?

— Да, ще попитам в агенцията какви езици говорят. Можеш ли да уредиш нещата тук? — попита той.

— Разбира се.

Разполагахме със списък от над петдесет езици, за които имахме преводачи на повикване. Това ни гарантираше получаване на по-пълни показания, защото свидетелите можеха да говорят на езика, който владеят най-добре.

— Поискай разрешение от съдебната комисия възможно най-скоро, Пати. Мисля, че защитата ще използва становище на психиатър и ще поработим върху тактиката. Благодаря, че ме уведоми толкова скоро. Ако няма предишни провинения, поискай някаква гаранция. И се постарай жените да разберат, че ще се погрижим за тях, няма за какво да се безпокоят.

Телефонът ми настойчиво зазвъня и лампичката на пряката линия от офиса на Баталия запримигва, когато Пати и Кериган си тръгнаха.

— Имаш ли няколко минути на разположение? — попита Баталия. — Ела. Ако другарчето ти от полицията е тук, доведи и него.

— Иска и ти да дойдеш, Майк. Да вървим.

Роуз ни посрещна весело, явно доволна да ни види.

— Следващия път, когато вляза тук, ще те поканя на обяд. Ти си единственият човек в цялата прокуратура, който всяка година изглежда все по-добре — поласка я Майк. — Навярно цигареният дим прави чудеса с кожата ти.

— Влизайте направо, Алекс — каза тя и нехайно махна с ръка в отговор на репликата на Майк. Роуз бе работила с полицаи почти двайсет години и знаеше точно колко може да се вярва на комплиментите им. Но поне топлият й прием бе знак да не очаквам строго порицание.

— Седнете и двамата — покани ни Баталия, захапа незапалена пура и посочи към облицованите с кожа кресла срещу бюрото си. — Току-що говорих с шефа ти, Чапмън. Опитвам се да привлека нови сили в полицейския екип тук. Понякога е доста твърдоглав.

— Да попитам ли коя страна спечели?

Устните на Баталия около пурата се разтегнаха в широка усмивка.

— Не е чак толкова твърдоглав. След около месец ще дойдат още шестима детективи. Впрочем попитах го дали мога да те взема назаем за няколко дни. Реших, че е най-добре първо да поговоря с теб.

— Както желаете, мистър Би.

— Тази сутрин в седем жена ми е разговаряла по телефона с главния директор на „Мид-Манхатън“. Казал й, че Джефри Доджън му се е обадил. Джефри е бившият съпруг на жертвата, нали? Искрено желаел да помогне. Сътрудничи като консултант на Лондонския университет. Получил е брошура за конференцията, на която трябва да присъствам тази седмица, и искал да знае дали ще се срещне с мен, ако отиде. Не може да долети тук в скоро време, защото е прекарал почти три седмици в Хималаите и му предстоят няколко планови операции.

Баталия не бе загубил нито миг. След ранното обаждане на директора до съпругата му бе замислил нещо, което бе неосъществимо без нашето участие.

— Вие двамата ще ми спестите доста неудобства, ако отидете вместо мен. Алекс ще участва в събранията и ще слуша безсмислици на тема „Престъпността в двайсет и първи век“, а ти би могъл да потърсиш отговорите на въпросите, които искаше да задам на Джефри Доджън. Аз ще остана тук да държа сенатора под око и да го дразня.

— Сериозно ли говорите?

— Комисарят се съгласи да поеме пътните ти разходи. Престоят и храната са за сметка на организаторите. Ще бъде само двудневна командировка, но би могла да се окаже от голяма полза за разследването, трябва да отидеш.

— Приемам — каза Майк с въодушевление.

— На Алекс ще й хареса — продължи Баталия. — Конференцията ще се състои в една от сградите „Стейтли Холмс“, на около час път от Лондон. В Кливдън. Чували ли сте?

— Лейди Астор? — Знаех, че американската наследница Нанси Астор е първата жена в Парламента, избрана за член на Камарата на общините в края на Първата световна война, и че десетилетие по-късно имението Кливдън е добило скандална известност с ширещите се в него пронацистки възгледи.

Чапмън имаше други спомени:

— Градът на Джон Профумо, Кристин Кийлър, щавените кожи и руските шпиони?

В отговор на изброяването Баталия каза:

— Мислех, че си твърде млад, за да знаеш всичко това.

— Профумо е бил министър на отбраната. Следвал съм история, мистър Би. Някои хора използват различни техники за запаметяване на факти. На мен ми е достатъчно да има зрънце скандал — и никога не ги забравям.

— Мисля, че ще бъде от полза. Жена ми ще се радва. Когато проблемите в болницата се решат, ще има време да довърши картината, върху която работи.

Ейми Баталия бе талантлива художничка, чиито картини бяха изложени в няколко американски музея.

Баталия прерови купчината документи на бюрото си, извади програма за конференцията и ми я подаде.

— Познавате командир Крейви, нали? — попита той.

— Да, Пол. И двамата сме работили с него.

Командир Джон Крейви бе началникът на разузнавателния отдел на Ню Скотланд Ярд. Беше едър като мечка, с къдрави мустаци, лондонски акцент и енциклопедични познания за убийствата на Джак Изкормвача. Преди година Крейви с месеци бе изучавал методите на отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция.

— Е, той ще води британския контингент на конференцията. Председател на срещата ще бъде лорд Уиндълторн, оксфордски професор по право. Не го познавам. Ще направи дълго изложение, но останалата част ще представлява само поредица обсъждания и дебати.

— Крейви е гениален детектив, Пол. Може би дори ще ни помогне с някоя блестяща идея.

— Утре ще пътувате с полета на „Америкън Еърлайнс“ в шест и петнайсет вечерта. Постарай се да държиш Чапмън далеч от лондонските кръчми, Алекс, за да бъде пътуването ви ползотворно. Роуз ще потвърди резервациите ви.

Майк излезе да обсъди плановете за полета с Роуз, а аз останах да разкажа на Баталия за вчерашния развой на разследването за Доджън и новия случай на Пати.

Казах на Лора да прегледа графика ми и да отмени някои уговорки за края на седмицата.

— Срещите, които съм отбелязала с молив за четвъртък и петък, трябва да бъдат отложени с няколко дни. Никоя от тях не е спешна. Кажи на Гейл, че със сигурност ще присъствам на произнасянето на присъдата по делото й утре. Би ли се обадила на приятелката ми Натали, за да й предложиш билетите ми за балет в четвъртък вечерта? Кажи й, че Катлийн Муър и Джил Богс ще играят в „Манон“. Веднага ще ги грабне. Ако се обади мъж на име Дру Рено, свържи ме — с риск да прекъснеш каквото и да е. На всяка цена трябва да говоря с него.

Последното, което бях очаквала, бе командировка извън страната. Обикновено работещите в местната прокуратура нямаха по-вълнуващи екскурзии от пътуванията до Бронкс, Бруклин и понякога нагоре по река Хъдзън — до Олбъни. В сряда вечерта с Майк щяхме да прелетим над океана за двудневна конференция и да се върнем в събота следобед. При моя график и този на Дру отношенията ни щяха да напредват бавно.

Лора съобщи, че някой настоява да говори с Майк. Дейвид Мичъл се обаждаше от болничната стая на Морийн, за да ни каже, че се е върнал и да провери дали имаме новини за него.

— Опитай се да надушиш нещо любопитно в медицинския колеж, докторе. Една приятелка на Доджън твърди, че останалите от ръководството са били враждебно настроени към нея заради несъгласието й да приеме в програмата студенти, които нямали необходимата подготовка. Нарече я бунтарка, а никой в „Мид-Манхатън“ не бе споменал, че е била такава. Може би ще споделят с теб нещо, което премълчават пред нас.

Дейвид ни увери, че ще опита и предаде поздрави от Мо.

Майк остана на телефона, за да уреди повторните ни разговори в колежа „Минуит“. Бил Дитрих се бе съгласил да ни преотстъпи кабинета си, след като го разпитаме, и да уговори срещите ни с лекари, сестри, аспиранти и студенти.

— Какво пазите в тайна от мен? — попита Мики Дайъмънд и застана зад рамото на Лора, която се опитваше да скрие графика ми от погледа му. — Редакторът ми хареса днешната история. Ще ми дадете ли кратко интервю?

— Не мога да повярвам, че си успял да се добереш до това. Оплакването е подадено едва тази сутрин. Нас ли подслуша или го научи от щаба?

— „Равинът развратник“. Така ще озаглавим материала. На четвърта страница във вечерното издание. Знаете, че никога не издавам информаторите си.

— Защо редакциите на клюкарските вестници имат такава слабост към алитерацията? Не, няма да ти дам интервю. И този път не измисляй реплики, които уж съм изрекла. Разбрано? Не ме интересува колко красноречива ще ме изкараш, не искам да бъда цитирана, преди да е започнал процесът.

С Чапмън облякохме палтата си.

— Закъде тръгвате? — продължи да любопитства Дайъмънд. — Да не би да си решила да тормозиш още бездомни старци, Алекс? Или сте попаднали на нещо ново, на истинска следа?

— Застреляй го, Чапмън, моля те. Няма ли най-сетне да се разкараш, Мики? Не гониш ли краен срок?

— Не. След като излезете, ще поостана при Лора и ще се опитам да изкопча нещо от нея.

Невъзможно бе човек да обиди Мики Дайъмънд или да развали настроението му. Беше спокоен, невъзмутим и готов на всичко, за да узнае с подробности какво става в криминалния съд.

Мърсър щеше да ни чака в кабинета на Бил Дитрих в административното крило на медицинския комплекс. Дитрих бе обещал да поръча храна за обяд, за да можем да работим без прекъсване целия следобед.

Придвижихме се с колата на Чапмън по калните улици до центъра. Денят бе необичайно топъл и слънчев за сезона и почернелите остатъци от последната снежна виелица бяха започнали да се топят.

— Дитрих попита дали имаме нещо против на разговорите да присъства юридически съветник на ръководството. Казах му, че трябва да се допитам до теб.

— Дума да не става!

— И ти ли имаш същите опасения като мен, Куп?

— Да. Превод: опит за цензура. Досадна работа. Сигурно от убийството насам всеки пациент, възмутен от нещо, което му се е случило в болницата, ги заплашва с граждански иск. Последното, което ни трябва, е някакъв адвокат, работещ за болницата, да докладва на ръководството за всичко, казано от персонала пред нас. Целта е хората да се страхуват да бъдат откровени, не мислиш ли?

— Права си. Ще му кажа, че възразяваме.

Паркирахме пред комплекса и Майк сложи до стъклото табелата на полицейски служител. Охранителите от следобедната смяна изглеждаха достатъчно будни, за да ни познаят и ни махнаха да влезем, без да поискат легитимация.

Мърсър вече бе в чакалнята пред кабинета на Дитрих. Секретарката ни поведе към залата на управителния съвет и аз я помолих да съобщи на Дитрих, че предпочитаме да водим разговорите си с персонала без присъствие на юридическо лице от комплекса. Това вероятно го ядоса, защото ни накара да чакаме половин час, преди да се появи.

Чапмън огледа съдовете с храна, подредени на бюфета за нас. Грабна една чиния, намаза две филии ръжен хляб с горчица, направи си сандвич с шунка, сирене и домати и се нахрани, докато чакахме. Ние с Мърсър хапнахме зелена салата и изслушахме разказа му за безкрайната поредица разговори с пациенти, които бе провел за две сутрини в психиатричния център „Стъйвесънт“.

Стените бяха облицовани с тъмна махагонова ламперия. В залата имаше дълга маса от масивно дърво и двайсет стола със зелени тапицерии. На страничните стени висяха пет-шест маслени портрета на внушителни мъже с бели коси и колосани яки. Почти цялата далечна стена бе заета от огромно изображение в цял ръст на Питър Минуит, патрона на медицинския колеж, с бричове и бастун. Изражението му издаваше задоволство — навярно от прословутата покупка на остров Манхатън от индианците срещу кесия с дрънкулки за двайсет и четири долара.

Бил Дитрих изглеждаше по-самодоволен и от самия Минуит, когато най-сетне благоволи да дойде при нас в един и трийсет.

— Извинете, че ви задържах толкова дълго — каза той, но по всичко личеше, че е неискрен. — Е, какво обяснение ще ми дадете, че ни безпокоите отново? Честно казано, изпитахме облекчение, когато толкова рано заловихте онзи тип с кръвта по панталоните. Напълно ли го изключихте от списъка?

На всеки две минути Дитрих вдигаше лявата си ръка към слепоочието и приглаждаше зализаните си коси. Всеки път, когато отместваше дланта си от тях, ми се струваше, че ще видя на нея мазно петно. Сякаш ги бе намазал с вакса или нафта.

Чапмън нямаше намерение да споделя подробности с Дитрих или с когото и да било на този етап.

— Никой не е напълно изключен, мистър Дитрих. Затова ще преобърнем всеки камък на това място.

— Стараем се да ви съдействаме, детектив Чапмън. Колкото по-скоро свършите работата си и ни оставите на мира, толкова по-доволни ще бъдем всички.

— Тогава да говорим по същество, а? Щяхте ли да подновите договора на Доджън следващия месец или това беше лебедовата й песен в „Мид-Манхатън“?

Дитрих въодушевено потвърди уважението на всички към Доджън и изтъкна постиженията й. Раздразнението на Чапмън бе очевидно. Стана, пъхна ръце в джобовете си, обърна се с гръб към Дитрих и закрачи около масата.

— Нека не си играем, мистър Дитрих. Готов ли сте да затворите кабинета си и колежа за два дни и да отговорите на тези въпроси пред съдебната комисия или предпочитате да се отървете по-леко, като ни кажете истината тук, в собствения си заден двор?

Дитрих хвърли поглед към мен с надеждата да бъда по-снизходителна, но аз не престанах да се взирам в лъскавата повърхност на масата и оставих Чапмън да го притиска.

— Всъщност… Джема беше много упорита. Отказваше да разкрие плановете си на администрацията до деня на смъртта си. Знаехме, че е получила други предложения, но ни бе доста трудно да кроим планове за следващата година.

— А какво не й харесваше тук, мистър Дитрих?

— Навярно доктор Спектър ви е казал. Предлагаше да превърнем отделението в травматологичен център. Обичаше да се занимава с този вид работа, но не желаеше да се нагърбва с досадното управление на фондация за финансиране, което беше неизбежно.

Продължи да увърта и си придаде озадачен вид, когато споменахме за проблемите на администрацията с Джема. Изказването му прозвуча така, сякаш със Спектър бяха репетирали заедно сценария.

— В заключение — прекъсна Чапмън излиянията на Дитрих — искахте ли доктор Доджън да остане тук или предпочитахте да се отървете от нея?

— Не бих могъл сам да взема такова решение, детектив Чапмън. Искам да кажа, при подобно положение всичко зависи от президента на „Минуит“, който действа, независимо от…

Усилието му да се разграничи от професионалната съдба на Джема красноречиво говореше, че не е бил неин поддръжник в колежа.

— Не би било много популярен ход за медицинската общност извън „Мид-Манхатън“, нали?

— Да прекратим договора на Джема тук?

— Да я уволните? Изгоните? Изритате?

— Е, не бих се изразил така, детектив Чапмън. Мисля, че някои от колегите й са се надявали сама да направи избор. Да се върне в Лондон, за което често говореше. Изкарвате положението по-зловещо, отколкото бе в действителност. Джема беше непримирима, но допринасяше много за болницата. Загубата й е истинска трагедия за нас.

Чапмън явно реши, че напразно си губим времето с него.

— Тогава предполагам, че не бихте имали нищо против да ни предоставите някои документи, които съдебната комисия желае да види. Алекс, искаш ли да покажеш на мистър Дитрих съдебните нареждания, които си донесла?

— Разбира се.

Отворих папката си и извадих големите бели листи, които Лора бе подготвила по моя молба сутринта.

— Ще ви помолим за списък с имената на студентите, кандидатстващи за неврохирургичната програма. Предполагам, че не са много на брой — между осем и десет. Искаме да прегледаме молбите и копия от извлеченията…

Дитрих обхвана главата си с две ръце. Смръщи вежди и заеквайки, се опита да ни зададе въпрос:

— Не… не разбирам какво търсите тук. Няма нищо в тях…

Продължих:

— Това е съдебно нареждане да изискаме сведения за всички, работещи във факултета. Както виждате, отнася се за цялата документация, включително данни за постиженията и заплатите им, оплаквания срещу тях, ако са подавани такива, и евентуално — някаква кореспонденция с Джема Доджън. Списъкът продължава, но е напълно ясно за какво става дума.

Дитрих прегледа книжата, когато му ги подадох.

— Ще се наложи да запозная адвокатите ни със съдържанието им. Има доста поверителна информация…

— Предполагам, че адвокатите ви биха желали да разговарят с мен, мистър Дитрих, но не настояваме за нищо, което да е строго поверително. Не искаме данни за пациенти, а само неща, свързани с персонала. Сигурен съм, че вашите адвокати ще ви посъветват да ни предоставите материалите час по-скоро, за да се махнем от главата ви.

Последното място, където бих искала да бъда, бе близо до мазната глава на Бил Дитрих.

По челото му избиха капки пот. Чапмън изчака, преди да премине от професионалната към личната страна. Заобиколи масата и застана зад Бил Дитрих, подпрян с една ръка на високата облегалка на стола с тапицерия от зелена кожа.

— Зная, че на мнозина в болницата би им се сторило нагло от наша страна, най-вече на вас.

Дитрих стискаше листите в ръката си. Плахо извърна глава и погледна Чапмън в очите.

— Знаем за връзката ви с доктор Доджън. Трябва да ви зададем няколко въпроса и за това.

Дитрих рязко се завъртя на сто и осемдесет градуса, за да се увери, че вратата зад него е затворена.

— Слушайте, не зная какво ви е казал някой, но с Джема се разделихме преди месеци, най-малко шест. Тази история няма нищо общо с ужасяващата й смърт, абсолютно нищо.

Лицето му се изчерви, а гласът му прозвуча пискливо.

Мърсър Уолъс спокойно продължи с въпрос в същата насока:

— Кажете ни точно какви бяха отношенията ви преди шест месеца и какви — през последните няколко седмици.

Дитрих се държеше като животно в клетка. Бе заобиколен от трима ни и не можеше да се втурне към вратата и да обясни на персонала, че срещата е приключила преждевременно, защото е отказал да отговаря на въпроси за личния си живот.

— Много просто. Преди година, може би и два месеца, прекарвахме доста време заедно, докато работехме по проект за „Минуит“. Подготвяхме форум на Световната здравна организация на тема „Мозъчни травми“. Джема беше гениална, красива… не мисля, че има какво повече да ви казвам за връзката ни. Една нощ си тръгнахме заедно, изпратих я до дома й и тя ме покани да пийнем по нещо. Да ви опиша ли с подробности какво си случи по-нататък, мистър Уолъс, или сам си представяте?

Мърсър зададе обичайните въпроси: колко често са се виждали, къде са прекарвали времето си заедно и как е завършила романтичната им история.

— Джема сложи край. Истината е, че исках да се оженя за нея. Отначало прие идеята на шега, но бързо промени отношението си. В края на лятото се върна от почивка в Англия и ми каза, че повече не желае да се срещаме.

— И вие се предадохте толкова лесно?

— Нима намеквате, че като последния глупак бих я преследвал из операционната с касапски нож? Съжалявам, господа, не.

— Не пожелахте ли да се съберете отново, не й ли се обаждахте? — попитах.

— Естествено — в началото. Но както ви казах, тя беше инат. Нямаше нищо против от време на време да прекарваме по някоя нощ заедно, но без никакво обвързване. И никакви разговори на професионална тема.

Уолъс бе заинтригуван:

— Кога за последен път бяхте заедно?

Дитрих се поколеба, сякаш обмисляше какво може да сме разбрали от портиера и съседите.

— Седмица преди убийството я поканих на вечеря. Тръгнахме си оттук късно и се отбихме да хапнем в „Билис“, на Първо Авеню. После отново отидохме в апартамента й. Любихме се, спахме. Прибрах се у дома, когато тя излезе за джогинг. Край на историята. Но някой мним приятел се е раздрънкал пред вас. — С ехидна усмивка добави: — Вероятно ви е казал и за парите, които Джема ми даде назаем.

— Да — излъга Чапмън. — Забелязахме нещо странно в банковото й извлечение и попитахме.

Все още не бяхме проверили сметката й, но това щеше да ни спести някои изненади, когато се доберяхме до информацията за финансовото й състояние.

— Не се безпокойте, детектив Чапмън, няма проблем. Ще ги възстановя.

— Само веднъж ли е прехвърляла сума на ваше име? — блъфира Чапмън.

— Да, през юли миналата година. Четирийсет хиляди долара.

Прочетох мислите на Майк. Четирийсет хилядарки. Повече от годишния доход на мнозина. Доджън му ги бе дала в разгара на връзката им и все още не бяха върнати.

— Настояваше ли да ги получи обратно? — попита Майк. Премълча думата „напоследък“. Искаше да знае дали въпросът е бил повдиган през последните няколко седмици.

— Парите не бяха от голямо значение за Джема. Прекарахме един уикенд заедно в провинцията, на Източното крайбрежие. Посетихме търг за автомобили антики. Видях модел на „Делаж“, в който се влюбих. От трийсет и втора, изключително рядък. Тя искаше да се сдобия с него, а не можех да си го позволя. Тогава реши да ми направи подарък, но когато сключих сделката, връзката ни бе приключила. Каза ми, че мога да й върна парите, когато съм в състояние. Навярно вече знаете, че не беше материалистка. Имаше предостатъчно, за да си позволи всичко, което пожелае. — Дитрих се отдръпна от масата и стана. — Предполагам, че имате още въпроси към мен, но сега ви моля да поговорите с персонала. Уведомих хората, с които държите да се срещнете, и бих искал да приключите по-бързо, за да продължат те работата си с пациентите. Ще отида в кабинета си и ще се посъветвам с адвокатите ни за тези документи.

Отново приглади косите си с лявата ръка и взе купчината съдебни нареждания. След това извади от джоба си връзка ключове и избра единия от тях, навярно за кабинета.

Бил Дитрих се отдалечи от нас, без да каже нищо повече, и аз забелязах, че от ръката му виси същата фигурка на Тауър Бридж като онази на ключодържателя на Доджън, който бях забравила да върна на Мърсър. Запитах се дали Дитрих все още притежава ключ от дома на Джема.