Линда Феърстийн
Вероятна смърт (9)

8.

Може би според някои Дон Аймъс не бе най-подходящият сигнал за събуждане, но при мен действаше като магия.

Алармата се включи в седем часа и радиото автоматично заработи. Аймъс прочете новините, като започна с подробен материал за „Мид-Манхатън“, обхващащ всичко — от убийството до живота в гъсто населените подземия на медицинския център.

— Като че ли мотел „Бейтс“ е нищо в сравнение с това заведение — каза той и се впусна да имитира пациент на психиатрията „Стъйвесънт“, тръгнал на разходка из болницата. Жалко, че след като се облякох, трябваше да изключа радиото и да изляза, обзета от опасения, че Аймъс и екипът му, които ежедневно бяха коментирали развоя на процеса срещу Симпсън по-задълбочено от всички журналисти в страната, ще оповестят самоличността на убиеца, преди полицията да реши, че е уместно.

Облякох черния си агнешки кожух и се опитах да свикна с отрицателната температура навън, докато вървях от блока към Трето Авеню, за да хвана такси до офиса си. Шофьорът знаеше пътя до Криминалния съд в центъра на Манхатън, така че спокойно се облегнах и прегледах заглавията в „Таймс“.

Смъртта на Джема Доджън й бе осигурила място на първа страница, а не, както обикновено, в рубриката „Метро“. Може би това донякъде се дължеше на престижа й, но в по-голяма степен — на мястото, където бе извършен бруталният акт. Читателите на „Таймс“ бяха далеч — физически и емоционално — от бордеите и враждата между улични банди, която често водеше до насилие и убийства. Но щом нечий живот бе отнет на обществено място, посещавано от „всички нас“ — някоя от големите болници в града, Сентръл парк или сградата на „Метрополитън опера“, смъртта приемаше различно измерение и се превръщаше във водеща новина, публикувана на първа страница.

Внимателно прочетох статията, за да преценя колко точно са отразени фактите и дали някой от нюйоркската полиция е издал информация. Засега положението бе под контрол. Никой не бе направил грешката да назове вероятни заподозрени, включително и осемте „гости“ на участъка, или прибързано да размахва пръст.

Докато прочета редакторските бележки, рецензията на книга и съобщението в притурката, излизаща всеки четвъртък, за предстоящ търг на антики, мълчаливият ми шофьор вече бе спрял на Сентръл Стрийт, номер 100, и бе спуснал пластмасовата преграда, за да получи своите четиринайсет долара и трийсет цента.

— Както обикновено? — попита продавачът на кафе, когато се приближих.

— Нека бъде двойно, ако обичате. Две дълги кафета без захар.

Повечето от хората от помощния персонал щяха да пристигнат след девет часа, но пъстро множество млади адвокати и стажанти бързаше към съда от всички спирки на метрото и автобусите в района.

Джоана Епстайн се качи след мен в асансьора. Работеше в отдела ми отскоро, но ентусиазирано поемаше дела и се подготвяше за съдебни процеси.

— Имате ли време да прегледаме един обвинителен акт днес? Делото, което ми бе възложено миналата седмица, помните ли фактите?

— Влизането с взлом в източния край на Девета улица… дрогираното момиче?

— Точно така.

— Как мина срещата със съдебните заседатели?

Друг наркоман проникнал в апартамента на жертвата, навярно убеден, че не би се обърнала към полицията поради собствената си пристрастеност към опиати. Но тя изненада и него, и Джоана с прямотата и готовността си за съдействие. Предишния ден трябваше да даде показания пред съдебната комисия, за да имаме основание да съставим обвинителен акт.

— Да, представи се добре. Ще ви задам само няколко въпроса. Колко обвинения в изнасилване да повдигна? Имам предвид, че я е нападал многократно, отивал до кухнята да си вземе бира и когато се върнел, отново я връхлитал. Всичко това отделни престъпления ли са или само едно изнасилване?

— Донеси материалите си около единайсет часа. Ще ги прегледам и ще ме запознаеш по-подробно с фактите, за да взема решение. Няма полза да предявяваме повече обвинения, но ако е имало няколко сексуални акта, между които са станали други събития, определено става дума за нееднократно престъпно деяние.

Джоана слезе на шестия етаж, а аз продължих към осмия, където бе офисът ми, откакто оглавявах отдела за борба със сексуалните престъпления. Намираше се срещу просторния кабинет на Баталия, отвъд главния коридор, до офисите на други началници от Съдебен отдел. Под техния надзор се водеха хилядите дела за улични престъпления, които полицията струпваше пред прага ни през всяко денонощие в годината.

Запалих лампата в преддверието на офиса си, където работеше секретарката ми, и отключих вътрешната врата. Забелязах, че работното ми място е по-подредено от обикновено, което ме зарадва. Знаех колко претрупано ще бъде скоро, когато започнат да се събират документи, полицейски доклади, диаграми, бележки и вестникарски статии, както винаги при толкова сериозно разследване. Обичах купчините материали по различни дела да бъдат видимо отделени със зелена хартия, за да не ми убягва нищо, което изисква действие или внимание.

Първата ми работа бе да позвъня на Дейвид Мичъл.

Беше прочел сутрешните вестници и знаеше, че съм поела делото „Мид-Манхатън“.

— Снощи не бих ти оставил онази бележка за Зак, ако знаех, че си толкова заета. Извинявай за безпокойството.

— Шегуваш ли се? С удоволствие ще я взема при себе си, Дейвид. Освен това ще ми бъде приятно да потичам с нея през уикенда. Знаеш, че обичам да ми прави компания. Ако не съм у дома, когато тръгваш, просто я пусни вътре с твоя ключ.

— Страхотно! Утре сутринта ще я разходя и ще я оставя в апартамента ти.

— Имаш ли време за една услуга, преди да заминеш?

— За теб — винаги. Какво искаш?

Описах му накратко положението в медицинския център и обясних, че трябва да внедрим Морийн като наблюдател без знанието на администрацията и персонала.

— Няма да представлява голям проблем, стига да разполагат със свободни легла. В замяна ще ми помогнеш, когато Медицинската асоциация се опита да прекрати разрешителното ми за…

— Дадено! Полицейският комисар трябва да одобри цялата операция, така че ще получаваш преки указания от него, след като го уведомим. Зная, че има свободни легла. Двама от бездомниците са спали в празни болнични стаи през последните четири дни. Впрочем казват, че и храната не била лоша.

— Добре. Слушай какво предлагам: кажи на Морийн да ми се обади, за да обсъдим симптомите й. После ще се свържа с един невролог, който ми дължи услуга…

— Не, Дейвид. Доджън е била неврохирург. Искаме Морийн да влезе в неврохирургичното отделение.

— Не се тревожи, в „Мид-Манхатън“ те са на един и същи етаж. Нормално е първо да бъде изпратена при невролог.

— Не разбирам разликата. Ще ми обясниш ли?

— Разбира се. Невролозите са лекари, които изследват симптоми и лекуват заболявания на нервната система. На този етап не можеш да настояваш за участието на неврохирург, освен ако си готова да изпратиш Мо в операционната.

— Заедно ли работят невролозите и неврохирурзите?

— Да, но невролозите не могат да извършват хирургически операции.

— Доджън се е занимавала главно с мозъчна хирургия.

— Разбрах това от некролога й. Не забравяй, Алекс, че главният и гръбначният мозък и дори очите са част от централната нервна система. Затова има известно припокриване с някои от специалностите, свързани с тях — психиатрия, офталмология и ортопедия. Мисис Форестър ще симулира достатъчно болки, тикове и трептения, за да създаде работа на целия екип, докато се върна в понеделник. Това устройва ли ви?

— Благодаря, Дейвид. Мърсър ще се обади да придума Мо и ще те свържа с нея веднага щом се съгласи. А сега, след като свършихме с деловата част, мога ли да попитам коя е спътничката ти?

— Ще ви запозная, когато се върнем. Рене Симънс, сексолог. Мисля, че истински ще си допаднете.

Имах чувството, че обикновено едночасовата ни среща в неделя вечер, когато гледахме заедно „Шейсет минути“ и пийвахме коктейли, този път ще се проточи три часа.

— Да не би да е онази стройна брюнетка с ослепителна усмивка и страхотни крака, която те чакаше в бара до „Луми“ миналия вторник?

Една вечер преди седмица, докато излизах от любимия си италиански ресторант, Дейвид бе профучал покрай мен, бързайки за късна среща.

— Точно тя, навярно ще откриете доста допирни точки в работата си.

— Нямам търпение да се запозная с нея. Сигурно ще ти се обадя отново до края на деня.

Преди да затворя и да изхвърля празните чаши от кафе, в офиса ми влязоха Мариса Бърджис и Катрин Дашфър. И двете отдавна бяха част от екипа ми и мои приятелки. Също като Сара, бяха с няколко години по-млади от мен, омъжени и майки на капризни малчугани. Всяка от трите балансираше между кариерата и личния си живот с възхитителна енергия и неизчерпаемо чувство за хумор.

— Край на плановете за обяд във „Форлинис“ днес — каза Мариса и посочи заглавието във вестника на бюрото ми.

— Може би работата по нашумяло дело има едно-единствено предимство — гарантираното бързо отслабване. Хапване на крак, течна диета на кафе и сода, обтегнати нерви и неуморно тичане по цял ден в продължение на седмици или дори месеци. Възнамерявам да прекарам един ден в пазаруване, щом всичко това приключи, дами. Надявам се тогава да нося дрехи четирийсет и шести номер, както в студентските си години. Идвате ли с мен?

— Дадено. Междувременно имаш ли нужда от помощ? С Мариса бихме могли да облекчим труда на Сара, докато ти си заета с разследването на убийството.

— Страхотно предложение! Тази сутрин ще прегледам бележника си. Мисля, че има два разговора, които можете да проведете вместо мен другата седмица. Естествено, ако до уикенда не попаднем на сериозна следа. Тогава всичко ще бъде в ръцете на полицията, не в моите.

Лора Уилки, дългогодишната ми секретарка, надникна в стаята, поздрави ни и съобщи, че Фил Уейнбърг настоява да се види с мен, преди да се яви в съда. Спешно.

С Мариса и Катрин се усмихнахме подигравателно, преди Уейнбърг, „ревльото“, както го наричахме, да влезе в офиса ми. Фил винаги срещаше затруднения. Въпреки че бе добър юрист и състрадателен защитник, нуждаеше се от повече напътствия, за да се справи със съдебен процес, отколкото жертвите.

Фил определено не бе доволен да види, че имам компания. Знаеше, че в мига, когато излезе, ще започнем да го обсъждаме, но макар и с неохота, сподели проблема:

— Няма да повярваш какво направи една от съдебните заседателки вчера следобед.

— Да чуем.

Куриозните истории, които колегите ми разказваха за доблестните граждани и гражданки на Манхатън, нямаха край.

— Шансовете ми по делото срещу Тъгс са петдесет на петдесет.

Със Сара на смени бяхме наблюдавали Фил в съда през по-голямата част от деня в понеделник и вторник. Така процедирахме с всички млади членове на екипа, за да им поставим обективна оценка, да дадем съвети и да направим представянето на тези обещаващи оратори в съда по-убедително.

Бях добре запозната с фактите по делото. Жертвата познаваше изнасилвача. Бе приела покана да гостува на подсъдимия в дома му, след като се срещнали на купон. Двайсет и три годишната фотографка упорито твърдеше, че се е съгласила да придружи Айвън Тъгс без намерение да прави секс с него.

Но тази категория случаи винаги бяха спорни, въпреки факта, че отделът ни бе водил стотици подобни дела през последните десет години. Причината не бе неяснота в закона, а преобладаващото обществено отношение към този вид престъпления, поради което неопитните съдебни заседатели не гледаха сериозно на въпроса.

Главният проблем, с който се сблъскват жените, изнасилени от познати, е класическата тактика, използвана от защитата — да бъдат представяни като лъжкини или луди. Престъплението не е извършено, следователно жената е изфабрикувала цялата история. Или „нещо“ се е случило между страните, но тя просто е твърде смахната, за да повярва.

В такива случаи за прокурора по-голямата част от борбата се състои в сполучливия подбор на съдебни заседатели. Интелигентните граждани, надарени със здрав разум и много либерални инстинкти, придобити при ежедневния сблъсък с градския обществен живот, винаги вземат трезви решения. Но тесногръди жени, които често са много по-критични към поведението на други представителки на своя пол, отколкото мъжете, обикновено са по-надеждни кандидатки за съдебни заседатели, когато обвинението в изнасилване е срещу непознат, отколкото при ситуация, приличаща на интимна среща. Бях стигнала до това прозрение от личен опит и трябваше да го предам на учениците си.

— Видя имената на съдебните заседатели, нали, Алекс?

— Да, защо?

— Е, какво мислиш?

— При подобно дело предпочитам по-малко от тях да са жени, но ти сам каза, че не си имал голям избор.

— Кълна се, Алекс, трябваше да избирам между цяла армия дами. Нямаше начин да променя положението.

„Престани да хленчиш, Фил.“

— Какъв е проблемът?

— Всичко вървеше добре до малко преди края на деня. В осемдесет и втора зала беше студено и заседателите помолиха съдията да усили отоплението, малко преди на скамейката да седне първият полицай, изпратен на местопрестъплението. Час по-късно стана толкова горещо, че всички плувнахме в пот. Заседателка номер три се изправи пред всички, гръмогласно се извини и свали пуловера си. Знаеш ли какво имаше отдолу? Тениска, голяма колкото рекламно табло, с искрящ цикламен надпис: „Освободете Майк Тайсън“.

Едва сдържах смеха си, но Мариса и Катрин не успяха.

— Не е смешно, момичета. Процесът срещу Тайсън беше през деветдесет и първа, нали? Това означава, че жената или не си е купувала нови тениски от шест години и не е имала друг избор, освен да облече тази, или искрено вярва в каузата си. Ако случаят е такъв, мисля, че сме загубени.

— Какво каза съдията? — попита Мариса.

— Нищо. Само се спогледахме, но…

— Искаш да кажеш, че не си я помолил да поговори със заседателката на четири очи? Тичай веднага при нея, Фил. Чух онази част от речта ти, в която ги попита дали вярват, че връзката между страните по делото е „личен въпрос“, а не престъпление. Получи недвусмислени отговори. Работиш със съдия, който умее да се справя с подобни ситуации. Поискай почивка и я помоли да зададе няколко въпроса на заседател номер три, когато продължите.

— Не мислиш ли, че аз трябва да ги задам?

— В никакъв случай. Ще ти ги напишем, а ти ще подадеш бележката на съдията. Последното, което искаме, е заседателката да си помисли, че си я нарочил. Ако устои на предизвикателството и не се откаже от участие в процеса, нека вярва, че не ти, а съдията не харесва стила й на обличане. Не бива да допускаме да се настрои против нас заради твоето дело.

Катрин предложи да отиде с Фил и да му помогне с каквото може, а аз да се заловя с по-важните си задължения.

Лора ми позвъни по интеркома:

— Мо се обади, докато разговаряхте с Фил. Ще я свържа. Вече е уплашена и замаяна след обаждането на Мърсър.

Взех един бележник, погледнах часовника си и казах на Лора, че тръгвам към офисите на съдебната комисия на деветия етаж, за да образувам официално следствие срещу убиеца на Джема Доджън. Областният съд на Ню Йорк свикваше по осем комисии на ден за изслушване на фактите по безброй случаи, които изискваха решение. Четири от тях заседаваха в десет сутринта. За нито едно престъпление в щата Ню Йорк не можеше да бъде предявено обвинение без допитване до съдебната комисия.

Преди да мисля как и кога ще разкрием самоличността на извършителя, за да започне съдебен процес, първата ми грижа винаги е да се явя пред двайсет и три членната комисия. От тях зависи дали прокурорът има законно право да издава призовки и да изисква доказателства при криминално разследване. Въпреки че в половината щати в страната тази система бе отменена преди години, в щата Ню Йорк няма изгледи за промяна. Тук никой областен прокурор не притежава пълномощия да изисква предоставяне на документи или явяване на свидетели в офиса си. Две телефонни обаждания бяха достатъчни, за да се сдобия с докладите на полицията и съдебните лекари. Но за медицинските картони, разпечатките на телефонни разговори, регистрите на охраната и други потенциални писмени доказателства по случай като този с Джема Доджън бе необходимо разрешение.

За повечето граждани не е нужно да знаят целта и функциите на тази комисия, наречена „голямото жури“, за да се прави разлика с дванайсетте съдебни заседатели при процеси за криминални престъпления. Създадена е по модел, заимстван от британската съдебна практика, за да упражнява контрол над прокурори, чиито мотиви за образуване на следствия могат да се окажат политически или неоснователни. Нейните правила са коренно различни от тези за съдебните заседатели при процес. Заседанията й са тайни и представители на никоя обществена организация нямат достъп до тях. Обвиняемият може да бъде изслушан, въпреки че рядко се случва да изяви желание за това. Защитата няма право да призовава свидетели, а тези на обвинението не се подлагат на кръстосан разпит. Задачата на двайсет и тримата членове, след като изслушат показанията, е да гласуват за предявяване на обвинение, ако доказателствата са достатъчни.

Чакалнята бе пълна с помощник-областни прокурори и свидетелите им. Повечето от първите бяха развълнувани и нетърпеливи и трескаво преглеждаха трогателните си истории за човешко страдание, чието представяне бе началният етап от подготовката за процес. С това работата под ръководството на хора като Баталия привличаше младите юристи. Изглеждаха най-доволни, когато им се струпат по много дела наведнъж. Наблюдавах ги, докато формулираха обвиненията си в по три екземпляра, които трябваше да бъдат предоставени на всяка комисия, свикана да се произнесе първа по въпроса за основанията. Заставаха рамо до рамо до високата катедра в залата и се съревноваваха кой по-бързо ще убеди комисията и ще получи разрешение за започване на следствие.

Свидетелите бяха по-мрачна компания — хора пребити или ранени с нож, лишени от портфейлите или колите си, измамени от непознати или роднини, които с тревога очакваха мъчителните часове на сблъсък със съдебната система.

Само двама от колегите ми се намръщиха, когато минах покрай тях, за да говоря с пристава, който определяше реда на разглежданите случаи по време на сесията. Присъствието ми в чакалнята и новината, че съм поела нашумял случай, означаваше, че съм дошла да моля да бъда приета извънредно. И че прокурорите с материали за големи кражби и контрабанда на наркотици, чиито свидетели вече бяха чакали повече от час, ще трябва да потърпят още.

— Спокойно, Джийн. Излизам след минута. Нямам свидетели. Просто трябва да започна следствие, за да мога да изпратя няколко призовки. Няма да ви забавя.

— Деби е с едно петгодишно момиченце в офиса си. Приятелката на баща му го заляла с гореща вода, защото не преставало да плаче. Много е изплашено…

— Това трябва да мине първо, няма спор. Ще вляза след нея.

Щом приставът даде знак, че вече има кворум, позвъних на Деби и предложих да доведе детето да свидетелства. Обгореното момиченце с опадали коси и ужасяващ белег от лявата страна на главата стискаше ръката на прокурорката, докато вървяха между множеството колеги, полицаи и цивилни граждани. Спряха заедно до масивната дървена врата и преди да влязат в заседателната зала, Деби погледна детето в очите, за да му вдъхне кураж и попита дали е готово.

Отговорът бе утвърдително кимване, след което вратата се отвори и Деби поведе момиченцето за ръка към свидетелската скамейка. Съдебната стенографка ги последва. Бях преживявала това стотици пъти през последното десетилетие — с жени, мъже, юноши и деца. Бях виждала двайсет и тримата заседатели да зяпват от ужас, потресени от жестокостта, проявена от едно човешко същество към друго. Съобразявах се с авторитета на тази комисия, но разбирах, че всеки хитър областен прокурор би могъл да се възползва от неравновесието в нея, за да постигне целта си, и бях съгласна със съвременната максима, че прокурорите могат да изправят пред съда и сандвич с шунка, стига да пожелаят.

Детето излезе шест минути по-късно, след като бе разказало за случилото се. Останалите свидетели бяха бащата и двамата полицаи, пристигнали на местопрестъплението и арестували извършителката. Кратко и ясно изложение, както ни бяха учили, само на неоспоримите доказателства за криминално престъпление, бе достатъчно за решението на съдебната комисия. Нямаше сблъсък на гледни точки, не присъстваше нито съдия, нито адвокат или самата обвиняема.

Деби и стенографката се върнаха при нас в чакалнята, за да започне процесът на обсъждане и гласуване. Позвъняването, което бе сигнал за взето решение, прозвуча след секунди. Никой от хората, които бяха видели детето, не се съмняваше, че ще бъде образувано следствие. Обвиняемата щеше да отговаря пред съда за опит за убийство.

Приставът ми даде знак да вляза. Прекосих залата и сложих бележника си и копие от Наказателния кодекс на масата, предназначена за това.

— Добро утро, дами и господа. Казвам се Александра Купър. Заемам длъжността помощник-областен прокурор и съм тук, за да образувам следствие за убийството на Джема Доджън.

Никой не прояви особен интерес. Членовете на съдебната комисия седяха като в амфитеатрална ложа срещу мен. Две редици от по десет стола бяха подредени в двоен полукръг, а трите, поставени най-високо, бяха местата на председателя, заместника му и секретаря, които ръководеха процедурата. Както обикновено, все още държаха в скута си вестници и дъвчеха тестени закуски, които скришом бяха пренесли покрай табелите, предупреждаващи, че внасянето на храна в залата е забранено.

— Днес няма да ви предоставя доказателства, но отново ще се явя преди края на мандата ви във връзка със същия въпрос. Предлагам ви кодово име, с което ще наричам случая винаги когато заставам пред вас. Мисля, че това ще ви помага да си припомняте обстоятелствата, тъй като ежедневно изслушвате множество различни изложения. Кодовото название ще бъде „Болница Мид-Манхатън“.

Не беше остроумно, колкото някои други ключови имена, които бяхме измисляли, но бе достатъчно ясно. Едва сега заседателите започнаха да се раздвижват и се заслушаха по-внимателно. Неколцина прошепнаха нещо на съседите си — явно обяснение, че става дума за убийството на онази докторка, за което вече бяха чули по телевизията и бяха прочели във вестниците. Кафявите кесии с остатъци от закуски бяха затворени и прибрани. Двама мъже на първия ред се приближиха и ме изгледаха от главата до петите, сякаш преценяваха дали да се радват, че ще ме видят отново преди края на месеца, когато дойда да назова убиеца.

— Днес ще ви помоля за нещо. Както някои от вас вече знаят, по телевизията и във вестниците се появиха материали за смъртта на доктор Доджън. Когато се натъквате на тези истории, бих ви посъветвала да не им обръщате внимание.

„Никакъв шанс“, помислих си, докато изричах молбата. Сега, когато знаеха, че делото е в техни ръце, повечето от тях щяха да превключват каналите и да следят новините, към които по-рано едва ли бяха проявявали интерес.

— Единствените доказателства, които ще бъдете помолени да разгледате в този случай, са показанията на свидетелите, които ще застанат пред вас, и документите, които ще ви бъдат предоставени в тази зала по законния ред. Статиите, репортажите и мненията на вашите роднини и приятели не са доказателства. Освен това естествено не е редно да обсъждате фактите помежду си. Ще оставя няколко призовки, за да бъдат подписани от председателя и следващата седмица отново ще се явя тук. Благодаря за вниманието.

Ако детективите не попаднеха на невероятно ценни улики в близките ден-два, едва ли щях да мога да предоставя показания, преди да бъде набелязан заподозрян.

Бързо излязох от залата и преотстъпих комисията на колегите си.

— Ще дойдеш ли на тържеството за Бродърик тази вечер? — попита Джийн, когато се отправих обратно към офиса си. Друга колежка бе решила да напусне прокуратурата и да започне частна практика.

— Да. В седем и трийсет имам лекция, но после ще се отбия, стига да не изникне нещо във връзка с този случай.

Лора ме пресрещна на площадката на осмия етаж, за да ми предаде, че Баталия иска незабавно да говори с мен.

Свих към неговото крило и секретарката му ме покани в преддверието, където беше бюрото й.

— Хей, Роуз, страхотен костюм! Този цвят ти отива.

— Добро утро, Алекс. Благодаря. Само почакай няколко минути, докато приключи телефонния си разговор, и ще влезеш.

Роуз се обърна встрани и продължи работата си на компютъра. Хвърлих бегъл поглед към купчината писма на бюрото, но се постарах да не приложа „номера на Ковингтън“. Род Скуайърс често се бе подигравал на един бивш колега, Дейви Ковингтън, който владееше до съвършенство изкуството да наднича в кореспонденцията на Баталия. Заставаше срещу Роуз и докато водеше непринуден разговор с нея, преглеждаше писмата на областния прокурор от горе до долу. Баталия неведнъж го бе хващал в крачка. Когато Дейви бе подшушнал на пресата за обвинение срещу местен конгресмен във финансова злоупотреба, още преди да бъде официално повдигнато, областният прокурор го бе изпратил с доста топли препоръки на друга работа — на около трийсет километра разстояние. Изкушението да надзърна бе голямо, но назидателният пример го правеше по-лесно за устояване.

Взех новия брой на „Юридически журнал“ и прочетох водещото заглавие. Доводите на апелативния съд по повод постановление за полицейско издирване на изоставен куфар при пристанищните власти ми се сториха интересни и си набелязах да помоля Лора да изреже материала.

Лъхна ме познатият аромат на „Монте Кристо номер 2“, който бе знак, че Баталия идва да ме покани в офиса си. Благодарение на него областният прокурор не можеше да изненада нито мен, нито Род с неочакваните си посещения в нашето крило. Неизменният цигарен дим и този мирис често достигаха до нас секунди преди него, което бе достатъчно време Род да свали краката си от бюрото, а аз — да се обуя.

— Нещо ново, Алекс? Влез.

Притежаваше удивителното умение да върши четири неща едновременно. Нито дума, изречена от мен, нямаше да бъде пропусната или забравена, въпреки че докато ме слушаше, преглеждаше куп писма, които Роуз току-що бе разпечатала и донесла за одобрение, и умуваше дали да отговори на обажданията по две от шестте телефонни линии, чиито лампички примигваха, когато влязох.

— Може би трябва да се обадиш, Пол. Ще почакам.

— Не, сенаторът ще позвъни по-късно. Иска съвет за онзи закон за правата на жертвите, но просто ми доставя удоволствие да го подържа в напрежение. Другото ще отнеме само минута. Седни.

Баталия натисна прозрачния бутон и се заслуша.

— Да, в момента е при мен. Какво искаш да знаеш? — Пауза. — Задръж. — Погледна ме: — Какво научи за съпруга и семейството на Доджън?

Последваха три подобни въпроса, всичките безобидни.

Дадох му информацията, която имах, и се запитах на кой вестник прави услуга. Умело преценяваше какво да каже и никога не издаваше нищо неуместно. Подхвърляше на няколко благонадеждни журналисти трохи, които скоро биха могли да получат и по обикновени канали. Внимателно слушах как с лекота и увереност води разговора. Събеседникът му каза нещо, от което явно се почувства поласкан и устните му се разтегнаха в широка усмивка. Аз също се усмихнах, докато наблюдавах издълженото му лице с едър орлов нос и гъсти, посивели коси. Този човек бе гений в общуването с пресата.

— Това трябва да ги укроти за известно време. Е, някакви следи, за които не зная?

Разказах му какво бе станало вечерта и споделих плановете си за деня.

— Знаеш ли, никой от медицинския център не е доволен от онези статии за проблемите с охраната.

— Е, Пол, трябва да признаеш…

— Просто се постарайте да няма повече подобни истории, Алекс. Хора, които се нуждаят от спешни операции и лечение, напускат болницата, сякаш е колония на прокажени. Така е не само в „Мид-Манхатън“. Обадиха се и от „Кълъмбия-Презбитириън“ и „Маунт Синай“. Като че ли пишат за „Гранд Сентръл Стейшън“ или мисията „Бауъри“, а не за медицински център. И още нещо: Пат Маккини беше тук малко преди теб. Каза, че началникът Макгроу му се оплакал за нещо, което си сторила снощи в участъка.

Трябваше да предположа, че онзи негодник ще се свърже със себеподобния си. Маккини, един от преките ми началници, който не пропускаше възможност да ме постави в неудобно положение, веднага бе дотичал като махленска клюкарка да злослови срещу мен пред областния прокурор. Не издадох раздразнението си, защото знаех, че Баталия мрази противоборствата между своите подчинени.

— Единственото, което мога да ти кажа, Алекс, е, че навярно си постъпила правилно. Макгроу е непоносим досадник. Пътищата ни се кръстосаха преди дванайсет години, когато командваше участъка в Южен Манхатън. Никога не се е сработвал добре с жени. Истински неандерталец. Не му позволявай да ти пречи. — Стана и тръгна към вратата, за да сложи край на срещата ни. Стисна пурата между зъбите си и ме изпрати с още по-широка усмивка: — Ако се заяжда с теб, поздрави го от мое име. Предай му, че съм казал да закопчае дюкяна си и да те остави на мира.

 

 

Взех съобщенията от касетката върху бюрото на Лора и открих сред тях това, което очаквах. Дейвид Мичъл се бе обадил да потвърди, че е насочил Морийн Форестър към невролог, свързан с болница „Мид-Манхатън“. Въз основа на оплакванията й пред него и резултатите от предварителния преглед, бе препоръчал да бъде приета в болницата в петък сутринта. Естествено доктор Мичъл бе настоял да не бъдат предприемани никакви сериозни изследвания и процедури до завръщането му в Ню Йорк в началото на следващата седмица. Само наблюдение и пълно спокойствие.

Обадих се на Сара, за да й съобщя новината и да попитам дали би могла да отиде на „свиждане“ при Мо в петък следобед. После позвъних в магазин „Бергдорфс“ и поръчах на следващия ден да доставят кафяв халат в неврологичното отделение с послание:

„Ти си нашата смела героиня под прикритие. Приятно прекарване!

С обич, от твоите приятели Майк, Мърсър и Ал“.

Джина Брикнър изчака, докато затворих, преди да влезе с папките си и касетофон. Изглеждаше отчаяна.

— Лора ми каза, че излизаш по обяд, но трябва да изслушаш този запис, преди да тръгнеш. Повдигнах обвинение за онова изнасилване след купон в университета „Кълъмбия“ миналия месец. Но тази сутрин получих касетата от телефон 911, заедно с разпечатката. Джеси Пойнтър, жертвата, твърдеше, че в онази нощ е изпила само две бири. Убеждаваше ме, че е била напълно трезва, когато се върнала в стаята на приятелката си в общежитието, за да позвъни. Прослушах записа… Алекс, толкова е пияна, че едва се разбира какво иска да каже.

— Невероятно!

— Става все по-лошо. Всеки път, когато телефонистката попита за адреса, Джеси не може да отговори на въпроса. Не помни името на общежитието. После диспечерката иска номера, в случай че адресът, който най-сетне е успяла да продиктува, се окаже грешен. Джеси изрича шест цифри, а после двете дълго спорят дали телефонните номера се състоят от по шест или по седем. Звучи, сякаш напълно е загубила разсъдъка си.

— Повикай я отново утре. Прочети й показанията, които е дала. После й пусни записа. Кажи й, че има един-единствен шанс да ги промени. И че трябва да признае в съда, че не е казала истината за състоянието си пред теб и полицаите. Никога няма да разбера защо някои жени лъжат за обстоятелствата, довели до нападението, а после очакват да повярваме на останалите им твърдения. Това не е игра, за бога, човешки живот е заложен на карта. Стараем се да им помогнем, а те ни смятат за глупави и се надяват да не разберем какво се е случило всъщност. Ако иска да има съдебен процес за изнасилване, всяка друга подробност, която сподели с теб, трябва да бъде потвърдена.

Нищо не ме вбесяваше така, както увъртанията на истински жертви, които със собственото си поведение правеха услуга на виновниците. Освен това караха всички да се отнасят по-скептично към напълно достоверните показания на други жертви след тях.

 

 

Когато свършвах с телефонните обаждания и уговарянето на срещи със свидетели, Мърсър пристигна да ме вземе.

— Позвъни, ако имаш нужда от мен, Лора. Ще бъдем в моргата.