Линда Феърстийн
Вероятна смърт (26)

25.

Докато Майк взе душ и се преоблече за галавечерята, аз се загърнах с халата, изпънах кабела на телефона до леглото си, отпуснах се и поръчах да ме свържат с Вашингтон, като се надявах най-сетне да поговоря с Джоан Стафорд. Продиктувах на телефонистката номера на Джим Хейджвил и едва повярвах, когато чух гласа на приятелката си.

— Не искам да прозвучи твърде сантиментално, но къде изчезна, когато се нуждаех от приятелска подкрепа?

— Опитах да ти се обадя веднага щом чух съобщението ти. Дру също те е търсил, но…

— Съмнявам се, че ще позвъни отново. Последния път е вдигнал Майк и навярно мисли, че имам връзка с друг мъж. Джоуни, трябва да ми помогнеш. Помниш ли кога точно Дру ти каза, че иска да се запознае с мен?

— Защо го намесваш в разследването, Алекс? Преувеличаваш. Трябва да преодолееш онова, което преживя с Джед и неговата…

— Едното няма нищо общо с другото. Струва ми се малко странно, че Дру е пожелал да се запознае с мен, а седмица по-късно разбирам, че докторката, чието убийство разследвам, е държала скалпела, когато Карла Рено е издъхнала. Как започна всичко? Това искам да зная.

Последваха няколко мига мълчание, докато чаках отговора на Джоан. Мислех по-скоро като прокурор, отколкото като приятелка, и съжалявах, че не мога да срещна погледа и да преценя държането й.

— Джоуни?

— Не се опитвам да съчиня лъжа. Преглеждам бележника си. Помниш ли благотворителната проява за борба със СПИН в храма на Дендур в началото на март? С Джим тъкмо си тръгвахме, когато ти пристигна. Застана точно пред саркофага с две хиляди и петстотин годишната мумия, донесена от Британския музей…

— Коя от двете ни изглеждаше по-добре?

— Лично аз бих гласувала за мумията, но точно тогава Дру каза, че знае коя си и помоли за шанс да се запознае с теб. Вече бяхме на изхода, така че му казах да ни се обади, да ни посочи няколко удобни дати и обещах да поканя и двама ви на прием.

— И кога ти позвъни? Записала ли си и това в черното си тефтерче?

По-дълга пауза.

— Обадил се е едва след като е прочел във вестниците, че съм поела следствието за Джема Доджън? Така ли е? Ден-два преди приема, който вече беше организирала. Просто си добавила още един човек в списъка на поканените.

— Какъв е проблемът? Искам да кажа, наистина не знаех нищо по въпроса, Алекс. Но не бих упрекнала човека, че проявява любопитство към докторката, която е оказала толкова силно влияние върху личния му живот. Оттогава доста си поговорих с него и той наистина е луд по теб.

— Чувствам се ужасно неловко в средата на любовен триъгълник с мъж, който може би се опитва да предава съобщения на покойната си съпруга чрез прокурорката, поела следствието за убийството на жената…

— Престани! Трябва да затварям, бебето плаче и…

— Ти нямаш бебе.

— Е, Нина минава с този номер, когато я подлудяваш с обажданията си. Не е зле и аз да го използвам, докато изживееш тази фаза.

— Извинявай.

— Слушай, срещнала си се с този човек само два пъти. Джим го познава, откакто се помни. Остави случая настрана и дай шанс на Дру.

Лежах на една страна, подпряна на лакът, и държах слушалката до дясното си ухо. Побъбрихме няколко минути за незначителни неща, след което тактично се върнах към главната цел на обаждането си.

— Майк смята, че е прекалено, но мислиш ли… всъщност Джим мисли ли, че Дру е таял толкова омраза към доктор Доджън, че… не смятам, че е способен на насилие… но да наеме някого, който…

Джоан изкрещя от другия бряг на Атлантика:

— Помниш ли какво ми разказваше през първата си година в онова бюро на прокуратурата, където разни откачалки се обаждат с оплаквания? Когато някоя досадница не те оставяла на мира, идвал момент, в който си й казвала: „Съжалявам, госпожо, но нямам повече време да ви слушам“. Ако продължавате да говорите така, мис Купър, никога няма да намеря време за вас.

Чух как Джоан въздъхна дълбоко.

— Послушай Майк — каза тя. — Той има остър инстинкт за тези неща. Във вторник се връщам в Ню Йорк и ще вечеряме някъде заедно на спокойствие. Обади ми се в неделя, след като разопаковаш багажа и си починеш.

Докато говорех по телефона, Майк успя да се обръсне и да вземе душ и излезе от банята, облечен с тъмносин костюм. Беше почти готов да слезе за коктейла, щом нагласи вратовръзката си.

Разговорът с Джоан ме бе накарал да гледам в перспектива и както обикновено, след размяната на шеговити реплики с нея, се чувствах ободрена. Нямаше причина напълно да изключвам Дру от живота си, особено когато разследването набираше скорост и едва ли щях да имам време за срещи. В часовете за почивка можех да поразмишлявам, да изясня чувствата си към него и да помисля за бъдещето след приключването на случая.

— Отново ли моята самотна приятелка ще прекара вечерта, затворена в стаята си, или този път ще се радвам на компанията й?

— Почакай ме половин час. Ще се поосвежа и ще сляза…

— Така каза и снощи.

Махнах му, преди да излезе, и влязох под душа да измия косите си. Вечерната ми рокля бе семпла, от черна коприна, с къса плисирана пола, която трептеше, когато се движех. Настроението ми бе по-ведро, отколкото през последните дни. Сложих официалните си обувки и се завъртях.

Малко след седем слязох в тържествената зала. Забелязах тъмните коси на Майк сред плешивите темета на възрастните академици и прекосих стаята, за да стигна до него. Докато вървях натам, поръчах да ми донесат „Дюарс“ с лед, но сервитьорът отвърна, че в бара има само чист малцов скоч. Предложи ми „Гленротс“.

Когато се приближих към Майк, той стоеше с гръб към мен и разглеждаше три огромни гоблена, които заемаха почти цялата стена. Плътно до него бе застанала жена с рокля без презрамки, чиято кожа бе бяла и гладка като порцелан, а платиненорусите й коси леко затрептяха под тиара с диаманти, когато поклати глава в отговор на някаква реплика на Чапмън.

Спрях крачка-две зад тях и изчаках случайно да ме зърнат, вместо да прекъсна разговора.

— Нямам представа дали Оркни е имал нещо общо със замъка, но зная историята на тези неща.

Чапмън повдигна ръката с чашата „Джеймсънс“ към рамките на стената. Разказваше на дамата за граф Оркни, първия английски фелдмаршал, командвал войската на херцога на Марлбъро при Бленхайм. Огромните гоблени бяха посветени на победата и както каза Майк, отразяваха изкуството на военната стратегия.

Любопитството ми надделя над добрите маниери и когато донесоха питието ми, заобиколих Майк, за да се включа в разговора им.

— Наздраве! Радвам се, че дойде, малката. За мен е удоволствие да ти представя моята херцогиня.

Елегантната дама премести чашата с шампанско в другата си ръка, подаде ми десница и рязко наведе глава назад, заливайки се от смях заради титлата, която Майк й бе приписал. Представи се с името Дженифър, лейди Търнбул. Често прекарвах вечерите си с по чаша ликьор и някое модно списание и представянето бе излишно. Нежните й черти и зашеметяващата фигура на професионален модел бяха красили безброй корици и статии. А историите за американската колежанка, която се бе омъжила за застаряващия лорд Търнбул и скоро след това бе наследила милионите му, бяха станали водеща новина в светските хроники, когато бях ученичка.

— Годеникът на Дженифър е човекът, на когото „Бритс“ възлагат организацията на тази конференция всяка година. По този повод са тук. Ето го там, мъжът, който разговаря с твоя нов приятел.

Лейди Търнбул хвана Майк под ръка и го накара да се обърне с лице към пълната с хора стая. Видях лорд Уиндълторн и събеседника му, чието лице ми бе познато от същите клюкарски издания. Беше британският индустриалец Бърнард Карл, около петдесетгодишен мъж с младежки чар.

— Страхотно се позабавлявахме с вашия детектив, Александра. Разказа ми много неща за вас. Толкова се радвам да се запознаем!

— Не ми повярва, когато ти казах, че с Крейви сме обиколили баровете с истинска херцогиня, нали?

Преди да отговоря, Дженифър размаха пръст.

— Непрекъснато напомням на Майкъл, че не съм херцогиня, но явно му харесва да ме нарича така. Снощи го разведох из целия район и той обеща да ми върне услугата, когато дойда в Ню Йорк.

Не можех да си представя лейди Търнбул, седнала на бара в „Раос“ с екстравагантния си тоалет и тиара сред тайфа полицаи от отдел „Убийства“ в Манхатън, но бях виждала там политици, филмови звезди и бизнесмени й знаех, че за Майк и това не е невъзможно.

— Облеклото ми е твърде скромно в сравнение с вашето…

— Не се безпокойте. С Бърни сме се издокарали така, защото сме домакини на банкета. Подхожда на обстановката, не мислите ли?

През следващия половин час се чувствах излишна в компанията на полицая и херцогинята и изпих още един „Гленротс“. Често поглеждах крадешком към мистър Карл, за да видя дали държи под око годеницата си, но навярно бе свикнал с държането й и не се съмняваше в предаността й.

Малко преди осем часа Греъм обиколи залата и предупреди гостите, че вечерята ще бъде сервирана във френската трапезария. Лейди Търнбул поведе Майк за ръка по коридора и докато аз бавно се придвижвах след тях, не можах да избегна досаден разговор за престъпността сред малолетните със скучния датски криминолог. Тя зае мястото си начело на дългата маса, отрупана с чаши, които отразяваха блясъка на позлатените стени и тавана, светлината от полилеите с различна големина и пламъците от множеството свещници.

Когато я заобиколих и потърсих табелите с имената ни, Дженифър посочи стола до себе си и даде знак на Майк да се приближи.

— Това е френска трапезария и си позволявам волността да настаня Еркюл Поаро точно до себе си. След всички приказки за престъпления на тази конференция мисля, че той най-добре би се грижил за безопасността ми.

— Поаро е белгиец, Майки. Не е бил французин, а и ти не си. Напомни й, че корените ти са в Бей Ридж и може би отново ще те преотстъпи на мен — прошепнах, ужасявайки се от мисълта да прекарам вечерта в компанията на австралийския експерт по наказателно право и тевтонския етнолог.

— Не се отнасяй неучтиво с моята херцогиня, Русокоске. Ако отново си в кисело настроение, може би е най-добре да вечеряш в стаята.

Намигна ми и леко щипна ръката ми, когато минах зад него.

Почти обиколих масата, докато най-сетне видях името си между тези на лорд Уиндълторн — безспорно идея на Майк — и посланик Ричард Феърбанкс, американския делегат на Тихоокеанската икономическа конференция. Един сервитьор издърпа стола ми и ми помогна да се настаня.

След миг Уиндълторн седна до мен и бях принудена да изслушам лекция за британския закон за лъжа и клевета и прилагането му напоследък в съдилищата, която приключи едва когато свършвах с предястието — раци по корнуолски с лимон и бахар. По средата на второто ястие от задушени зеленчуци и трюфели вниманието на Уиндълторн бе привлечено от жената от другата му страна, която бях готова да разцелувам от благодарност. Представих се на Феърбанкс, с когото досега не се бях запознала.

Посланикът бе чаровен, привлекателен и забавен и водих интересен разговор с него до края на вечерята, без да броя различните бели и червени вина, поднасяни с всяко ястие.

Когато десертите и шампанското бяха на привършване и позлатеният часовник отбеляза полунощ, Бърнард покани по-издръжливите гости да изпушат по пура и да пийнат портвайн с него. Европейците, чиито полети бяха най-рано сутринта, станаха от масата и пожелаха лека нощ, както и повечето съпруги, които не понасяха мириса на цигарен дим.

Аз също с радост бих отишла да си легна, но флиртът на Дженифър с Майк отново събуди любопитството ми. Беше го обсебила напълно, когато се отправиха към вратата на трапезарията, така че си спомних колко приятен ми се бе струвал някога мирисът на пурите на баща ми и тръгнах след тях към библиотеката с дървена ламперия на стените и огромна камина. Спрях се до посланик Феърбанкс и съпругата му Шанън и накрая Дженифър и Майк се присъединиха към нас. Чапмън донесе още една чаша портвайн за мен.

— Никога не съм опитвал нещо по-пивко. Трябва да го пробваш.

Греъм се приближи към канапетата, където се бяхме настанили, близо до камината.

— Извинете, сър — тихо каза той на Чапмън. — По време на вечерята се обади майка ви, но ме помоли да не ви безпокоя. Каза, че е искала само да ви съобщи някаква информация, за която сте настояли. Предпочете аз да ви я предам, когато ви видя, и ме увери, че ще разберете за какво става дума. Мисис Чапмън каза, че снощи категорията е била география. Ще ви съобщя отговора.

— Почакай, Греъм.

Майк задържа пурата в ъгъла на устата си. Явно кокетниченето на Дженифър му доставяше удоволствие и той с интерес изчака реакцията й на загадъчното съобщение на Греъм. Започна да й обяснява какво е „Последна заплаха“, но тя го прекъсна с пискливия си глас и го сграбчи за ръката.

— Зная за това шоу. Винаги го гледам, когато сме в Щатите.

— Десет долара, херцогиньо. Разбирате ли нещо от география?

— Петдесет долара, детектив Чапмън. А вие?

Беше се обърнала към мен и се интересуваше дали ще участвам в залагането. Знаех, че шансовете ми са малко по-добри, отколкото ако областта бе физика или Библията, и казах, че също влизам с пет.

— Говори, Греъм.

— Госпожата каза, че въпросът е… — Замълча за миг и погледна изречението, което бе написал на гърба на пощенска картичка с изглед от Кливдън. — Старото му име е Монт Маккини, а сега индианците наричат този най-висок връх в Северна Америка „Големия“.

Дженифър удари по облегалката на дивана и извика:

— Зная го! — Едновременно с нея Греъм попита Майк дали е разбрал съобщението. — А вие?

Въпросът на Дженифър бе отправен към мен. С фалшива усмивка предположих:

— Какво е Монт Рейниър?

Дженифър бе свила крака под роклята си. Поклати глава и ме увери, че греша. След това хвърли поглед към Майк, който седеше до нея.

— Нямам представа, милейди — каза той с ослепителната си усмивка.

— Какво е Денали? Това е сегашното му име. Миналото лято Бърни спонсорира експедиция до този връх. На екологична организация или нещо подобно. Удивително, нали?

Наистина бе удивително. Още по-учудващ бе фактът, че Майк веднага потърси в джоба си пари, което никога не се бе случвало, когато се обзалагаше с мен. Най-често чувах репликата: „Длъжник съм ти“. Тази жена едва ли се нуждаеше от петдесетте му долара повече, отколкото аз — от още едно питие.

— Извинявай, Греъм. Би ли ми донесъл още портвайн?

Тъкмо се бе върнал с чашата ми, когато Бърнард прекоси стаята и потърси безценното си съкровище, за да се приберат в стаята си. Майк стана да размени целувки със своята херцогиня, която обеща и на двама ни, че скоро ще се видим в Ню Йорк. Благодарихме на мистър Карл за щедростта и отново заехме местата си до камината, докато участниците в конференцията продължиха да се изнизват.

Някой бе пуснал сиди-плейъра, поставен на маса в ъгъла. Гласът на Бет Мидлър достигна до мен, питайки дали бих искала да потанцувам под лунната светлина. Тръгнах към двойната врата за терасата. Няколко души бяха излезли навън да подишат свеж нощен въздух, да избягат от дима или от топлината на огъня.

Застанах до каменния парапет, оставих чашата си и се загледах в градините, озарени от звездна светлина. Вдишах дълбоко, за да се почувствам по-бодра.

Майк ме последва.

— Спи ли ти се?

— Преди час клюмах, но се разсъних.

— За какво мислиш?

— За разследването. Чувствам се неловко в тази разкошна старинна обстановка, докато други хора работят по случая ни. Нямам нищо против, но бих искала да зная докъде са стигнали. Мислиш ли, че е Дюпре?

— Познаваш ме. Подозирам всички, докато не се докаже кой е.

В момента от сиди-плейъра вътре звучеше мъжки глас. Между репликите на Майк успях да различа няколко фрази. „Когато денят…“, Чапмън заглуши следващите думи, „и се спусне нощ…“. Наистина луната бе единственото, което виждах в момента.

— Ще потанцуваш ли с мен? — попитах. Понесох се сама в ритъма на музиката по неравните стари плочи и се замислих колко ли мъже и жени с благороднически титли са танцували валс на тази тераса от векове насам.

Запях заедно с Бен И. Кинг с надеждата моят партньор да застане до мен. Чапмън стоеше с пура в ръка и не можа да сдържи усмивката си, докато гледаше леко замаяния ми танц.

Повторих, този път по-настойчиво:

— Ще потанцуваш ли с мен? — Все още се колебаеше. — Просто те каня на танц, не съм поискала…

— Добре, добре.

Остави пурата, сложи чашата си до моята и запристъпва заедно с мен под звуците на нежния глас на Кинг.

— С кого танцувам тази вечер, с нимфа или херцогиня?

Не разбрах намека.

— Моля?

— Какво целиш — да ме накараш да танцувам до смърт като кралицата на нимфите или бедният бачкатор ти се струва по-привлекателен сега, след като привлече вниманието на лейди Търнбул?

— Не е честно, аз…

— Шшшт. — Повдигна лявата си ръка и допря пръст до устните си. — Замълчи. Търся начин да се сдобия с такава тиара за теб. Ако приятелят й я бе оставил с мен още само час, щях да изпрося онази, която носеше тази вечер, и да ти я подаря. Би изглеждала неотразима пред съдебните заседатели с тиара в косите. Не би загубила дело.

Отново превключиха диска и Смоуки оживи темпото с откровението си, че тази вечер ще се позабавлява на воля. Майк се приближи с танцова стъпка към парапета и взе пурата си. Продължих да се поклащам сама. Видях как полата ми се разпери, когато се завъртях, и припявайки на „Миракълс“, тръгнах след Майк да взема чашата си и да поискам още портвайн.

— Стига толкова, Русокоске. Барът е затворен.

— Само да довър…

— Да се прибираме. Предстои ни дълъг ден, а и имаме доста за наваксване, когато се завърнем.

Хвана ме под ръка и ме поведе през библиотеката и тържествената зала.

— Снощи не си измъкнал Дженифър така, нали?

— Тя носи доста повече от теб, малката. По стълбите или с асансьора?

Когато стигнахме до стълбището, погледнах трите реда стъпала и ми се стори, че се движат като ескалатор.

— Предпочитам с асансьора, благодаря.

Бавно се издигнахме до нашия етаж и Майк ми напомни да сниша глас, когато минаваме покрай редицата врати преди нашата. Внимателно завъртя бравата и влязохме. Подаде ми ризата, с която бе облечен през деня, и грабна халата, който бях оставила на леглото.

— Влез в банята, измий зъбите си, пийни два аспирина и се приготви за сън.

Когато излязох след пет минути, той ми подаде бележка с моето име на гърба, която някой бе сгънал и бе пъхнал под вратата, докато бяхме на вечеря.

Разгънах листа, погледнах написаното и се опитах да позная по изражението на Майк дали го е прочел. „Обади се господин Рено. Ако обичате, позвънете му, когато се приберете, независимо колко е часът.“ Навярно Джоан го бе открила и го бе осведомила какви са отношенията ми с Майк.

— Да изляза ли?

Поклатих глава.

— Ще почака, докато се върна у дома.

Едва се държах на краката си.

— Хайде, Русокоске, лягай си.

Камериерката бе застлала леглата. Разопаковах бонбона с мента и какао, който открих на възглавницата, сложих го в устата си и се пъхнах под завивките. Когато посегнах да угася лампата, Майк се наведе към мен и целуна върха на главата ми.

— Пияна си, Куп. Кротка, но пияна.

Навярно веднага съм заспала, защото не помня нищо друго до позвъняването за събуждане в осем часа. Чух шум откъм пода до леглото на Майк. Надигнах се, но видях само панталоните от костюма му, които трептяха и от тях се носеше странно бръмчене, сякаш в джоба му бе влязъл огромен бръмбар и отчаяно се опитваше да избяга.

— Добро утро. С риск да отговориш, че не е моя работа, мога ли да попитам какво има в панталоните ти?

— Моля?

Не изглеждаше по-бодър от мен, когато се претърколи и ме погледна.

— Нещо подскача в панталоните ти. Посочих към движещата се купчина на пода.

— Пейджърът — засмя се той. — Снощи е останал в джоба ми. Бях го нагласил на вибриращ режим, за да не вдига шум, ако някой ме потърси по време на вечерята. Затова се е разиграл така.

Майк стана, вдигна треперещите панталони и извади машинката от джоба.

— Номерът е на Джон Крейви.

Обади се на рецепцията и помоли да го свържат. След кратък разговор с командира отново се обърна към мен:

— Мърсър се обадил на Крейви, защото пейджърът не действа на такова разстояние, а администраторът отказал да ни безпокои през нощта. Джон Дюпре е офейкал. Напуснал е града преди по-малко от двайсет и четири часа. Мърсър е взел някои неща от кабинета, претърсили са и къщата му. Но съпругата изпаднала в истерия. Вайкала се, че е останала сама с двете деца и твърдяла, че няма представа къде е мъжът й. Да събираме багажа. Мърсър ще ни разкаже останалото, когато ни вземе от летището.

— Е, невролог ли е нашият човек или не?

— Шегуваш ли се? Мърсър все още не знае истинското му име. Не е Джон Дюпре, не е лекар и, изглежда, дори не е следвал медицина. Той е самозванец и мошеник. Когато установят самоличността му, ще мислим как да го открием.