Линда Феърстийн
Вероятна смърт (23)

22.

Щом преминахме през проверките на летище „Хийтроу“, огледахме табелите в ръцете на шофьорите в сиви униформи, чакащи на изхода, докато видяхме една с надпис: „Кливдън“. Майк махна на човека, който я държеше, и той се приближи към нас, представи се и взе багажа ни. Бързо ни поведе към алея, в чийто далечен край бе паркиран лъскав черен „Ягуар“.

Артър, както беше името му, сложи чантите ни в багажника и отвори задните врати, за да се качим.

— Не е зле, Куп. Мисля, че тук ще ми хареса. Твоя ли е колата, Артър? — попита Майк, когато шофьорът се настани зад волана.

— Не, сър. Такива са всички служебни автомобили на Кливдън, сър. Марка „Ягуар“.

Произнесе името типично по британски, на три отчетливи срички.

Съмваше се, когато потеглихме за половинчасовото си пътуване до хотела, единственият във Великобритания, който бе държавна собственост. Вляхме се в сутрешния поток от коли към Лондон по А-4. Но когато свихме по магистралата и наближихме Бъкингамшир, нивите, горите и селските къщи с покриви от каменни плочи, ни накараха да се почувстваме, сякаш сме се върнали век-два назад във времето.

Артър ни разказа историята на имението, докато умело управляваше ягуара по криволичещите старинни алеи, които не бяха достатъчно широки, за да се разминат две коли. Разбрахме, че замъкът Кливдън е построен през 1666-а година от Бъкингамския херцог. Близо четиристотинте акра земя, върху която се намираха главните сгради с луксозни апартаменти, трапезарии и наскоро открити заседателни зали, разкошните, старателно оформени градини и естествени паркове, представляваха красив пейзаж над Темза. Имението дълго се бе славило като център на британския политически и обществен живот, а собствеността върху него бе преминавала в ръцете на няколко херцози, на един Уелски принц, а по-късно — на династията Астор, преди през осемдесетте години да бъде придобита от Националния тръст.

— Доста приятно място за конферентен център — отбеляза Чапмън.

Видяхме пренебрежителната гримаса на Артър в огледалото за задно виждане.

— Това е хотел, сър. Доста известен. Веднъж годишно тук отсяда министърът на правосъдието. Понякога идва и премиерът с официални лица от чужбина. Все важни клечки, сър. — Артър отново погледна в огледалото, сякаш за да се увери, че не сме от въпросната висша категория. — След вас очакваме няколко редовни клиенти. В края на месеца ще има сватба — на роднина на кралското семейство. После сезонът продължава с турнирите в Аскът и Уимбълдън.

— Ако решиш да удължиш престоя си, обади се. Сигурна съм, че Баталия ще отдели допълнителни средства от бюджета — казах на Майк, когато Артър сви към разкошния портал на замъка. Минахме покрай огромна скулптура на мидена черупка, заобиколена от херувими, в началото на широката алея и продължихме по чакълената настилка към великолепното главно здание на Кливдън.

Когато чакълът изхрущя под гумите, излязоха няколко пикола с раирани панталони, ливреи и бели ръкавици. Бяхме спрели под козирката и двама от старателните служители отвориха вратите ни.

Младеж с очила, с една глава по-нисък от мен, ми се поклони, подаде ръка на Майк, приветства ни с добре дошли и се представи с името Греъм. Запозна ни накратко с порядките в хотела, като подчерта, че в Кливдън съществува традиция да се отнасят с клиентите като с „гости на дома“. Нямаше регистрация и попълване на формуляри за меню и обслужване. Не връчваха ключове за стаите и вратите нямаха ключалки.

— Обадиха се от офиса ви и сме подготвени да ви посрещнем, мисис Купър. Вписахме името ви вместо това на мистър Баталия, където бе необходимо, и целият персонал е предупреден за промяната. Надявам се, че ще прекарате приятно в Кливдън. Да видим — каза той и се върна на старинното бюро до входа, — ще ви настаним в апартамента, резервиран за мистър Баталия. „Аскуит“. Разполагаме само с трийсет и седем стаи и в момента естествено всичките са заети от господата, които ще участват в конференцията ви.

Стаите дори не бяха номерирани. Всеки апартамент бе наречен с името и титлата на уважавана фамилия, посещавала Кливдън някога в историята му.

Греъм каза на едното от пиколата да свали багажа ни от колата и да го отнесе в апартамент „Аскуит“. Обърна се към Майк.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мистър Купър…

— Чапмън — троснато го прекъсна Майк. — Реших да запазя моминското си име, Греъм. Казвам се Чапмън.

Взе чантата си и без да чака помощ, я внесе в сградата. Заливах се от смях, когато го последвах през разкошното фоайе. Едва сега осъзнах, че някой е пропуснал да предупреди домакините, че не е достатъчно просто да променят резервацията за Баталия и съпруга на „Купър и съпруг“.

— Какво, засегнат ли се чувстваш, Майки? Не ти ли харесва да бъдеш мистър Купър? Или се страхуваш да останеш насаме с мен на тъмно?

— Мистър Купър? Човек трябва да е страшен куражлия, за да поеме тази длъжност. Да разгледаме стаята, Русокоске.

Пиколото, което държеше чантите ми, ни чакаше.

— Асансьорът е насам, госпожо. Апартамент „Аскуит“ се намира на първия етаж.

Поведе ни по коридора под стълбището към малък асансьор, който затрака, докато бавно се издигаше до следващата площадка.

Стаята ни бе в дъното на тесен коридор и докато вървяхме по него, минахме покрай апартаменти „Уестминстър“, „Кързън“, „Балфор“ и „Чърчил“. Когато вратата се отвори и Майк забеляза еднаквите легла, разположени на около метър едно от друго, прошепна в ухото ми:

— Типично за англичаните.

Просторната спалня бе боядисана с вкус, в бледозелено с бели кантове. Имаше хол с писалище и диван и голяма баня. Изгледът към градините с подрязани храсти и безкрайните равни площи до брега на Темза бе великолепен.

Докато разопаковахме багажа си, стана почти девет часът. Но у дома все още бе нощ и двамата съжалявахме, че не можем да се обадим на Морийн или на работните си места, за да узнаем последните новини. Не бяха пристигнали факсове или съобщения за нас, което ни накара да предположим, че няма напредък и по двата случая.

— Искаш ли да се поразходим из местността? — попита Майк. Не познавам друг човек, който да се чувства бодър след толкова малко сън.

Обядът и конференцията, в която трябваше да участвам, започваха в един часа. Не исках Баталия да получи лоши отзиви за представянето ми и реших да поработя върху бележките си.

— Предпочитам да се измия, да си почина и да се преоблека спокойно за речта си.

— Аз излизам на разходка. Твърде дълго се заседях тук. До скоро виждане, лейди Аскуит.

Освежих се с горещ душ, а след това, загърната с възголям хавлиен халат с герба на Кливдън, избродиран на ревера, седнах на леглото и се залових за работа. Почивката ми се отрази добре, въпреки че не можах да поспя, и в дванайсет и петнайсет бях почти готова да изляза от стаята, когато Майк ми се обади от информацията.

— Приемаш ли посетители?

— Вече се каня да сляза във фоайето.

— Мисля да взема душ и да се преоблека, докато те няма.

Сресах косите си и докато слагах обеци, Майк влезе. Събрах записките си и му казах, че ще се видим в трапезарията на обяд. Слязох, прекосих просторния салон и бях привлечена от известния портрет, нарисуван от Джон Сингър Сарджънт на лейди Астор, американка по произход, с кръщелно име Нанси Лангхорн, първата жена, заела място в Парламента през 1919. Картината бе на централно място. Седнах на бюрото срещу нея да прегледам за последен път идеите, които щях да представя от името на Баталия.

Когато свърших, пресметнах, че в Ню Йорк наближава седем часът, вдигнах телефона и помолих да ме свържат с абонат там, като добавят разговора към сметката ми. Когато се включи номераторът в болница „Мид-Манхатън“, продиктувах на администраторката номера на стаята на Морийн.

— Как се казва пациентът, с когото желаете да разговаряте?

Казах името на Морийн и след като не получих отговор, произнесох фамилията й буква по буква.

— Почакайте, госпожо.

След няколко минути нечий глас ми съобщи, че пациентката, която търся, е изписана. Беше едва четвъртък, а доколкото си спомнях, Мо трябваше да остане още едно денонощие. Изпитах облекчение, че някой е решил да я измъкне по-рано.

Часовата разлика вече ме дразнеше. Бях се надявала да се свържа с Морийн в този ранен час, защото знаех, че никой в болницата не може да спи след шест, когато санитарките минават да сменят подлогите и отнесат съдовете от вечерята и шумът събужда всички, освен онези, които са в кома. Но щом вече си бе у дома, налагаше се да почакам. Беше твърде рано да потърся и Джоан. В Лос Анджелис, при Нина, все още бе нощ, а бях решила да не се обаждам на Дру, преди да узная защо е избрал точно този момент за запознанството ни.

Греъм мина покрай мен, докато седях на бюрото и замислено се взирах в нежните черти на лейди Астор, нарисувана в бяла рокля с розови сатенени панделки, с голи рамене. Бе заела горда поза, навярно както в момента, когато бе отказала на Едуард VII да участва в игра на карти с репликата: „Боя се, сир, че не мога да различа поп от вале“.

— Мис Купър, мистър Бартлет… тоест министърът ме помоли да ви предам, че сутрешното съвещание е приключило и групата ви ще се събере в Палатата. Това е сградата точно до заседателната зала. Да предам ли, че ще отидете?

— Да, благодаря, Греъм. Ще почакам мистър Чапмън.

Няколко минути след като той се оттегли, видях Майк да слиза по стълбите в далечния край на салона, спирайки на всяка крачка, за да разгледа картините и рицарските доспехи, които бяха част от колекцията от антики на Кливдън.

— Хайде да оставим забележителностите за по-късно. Викат ни за обяд.

Върнахме се на главния вход, тръгнахме по пътеката, която Греъм ни посочи с бялата си ръкавица, и стигнахме до няколко сгради, в които се намираха конферентните зали. Палатата бе раздвижена постройка срещу плувния басейн, край който се бе разиграла скандалната сцена с Профумо. Бяха подредени осем правоъгълни маси за участниците във форума и гостите им.

Веднага забелязах внушителната фигура на командир Крейви, когато стана, даде ни знак да влезем и показа двете места, които бе запазил за мен и Майк. След като ме целуна по бузата и приятелски прегърна Майк, той привлече вниманието на любезните гости.

— Тази дама е Александра Купър, един от най-изявените прокурори в Америка. Изправя пред съда изнасилвачи, съпрузи биячи, педофили… такива чешити. Не ви съветвам да я закачате, докато е тук. А това е командир Майкъл Чапмън. Повиших го с няколко степени, но това е, защото тук, с уменията, които има, би ме изместил. Приятен обяд. Довечера ще имате достатъчно време да се запознаете с тези прекрасни хора.

Чапмън и Крейви веднага се впуснала да обменят информация за интересните събития, станали, откакто за последен път бяха имали възможност да разговарят на събрание в Ню Йорк. Докато хапвах салата, се огледах наоколо и потърсих познати лица. От списъка на участниците, който ми бе дал Баталия, знаех, че повечето са от Обединеното кралство и Западна Европа. Явно разнообразието не бе един от критериите при подбора на изразители на идеи за бъдещето на обществото през новото хилядолетие.

Около шейсетгодишната едра дама с червендалесто лице и превзети маниери, която седеше до мен, се опита да ме заговори. Представи се с името Уинифред Бартлет, съпругата на министъра на правосъдието.

— За какво ще говори съпругът ви на конференцията, скъпа? — поинтересува се тя и за миг спря да дъвче пушена сьомга и любопитно ме изгледа през тъмните си очила.

— Всъщност аз ще говоря следобед. Не съм омъжена. Майкъл е мой колега, а не съпруг.

— Колко свежо, Алис! — бе шеговитият отговор. — Значи командир Крейви не се е пошегувал? Наистина ли се занимавате с онези отвратителни престъпления?

— Да. Работата ми е интересна, мисис Бартлет, и ми доставя огромно удоволствие.

— В Британия нямаме много подобни проблеми. Тук не се намира достатъчно работа за хора като вас, скъпа.

— Може би до скоро е било така, но напоследък все по-често се съобщава за изнасилвания из цяла Великобритания.

Явно след тази реплика тя реши, че не си заслужава да отклонява вниманието си от обяда, за да разговаря с мен. Съсредоточи се изцяло върху чинията пред себе си.

— Не мисля, че сте права, скъпа. По-рано съпругът ми беше главен прокурор. Злоупотреби, измами със застраховки, от време на време по някое убийство. Но не и гадостите, които вие разследвате. Намерете си мъж, Алис, и оставете тази противна работа на хора като Крейви. Ужасна е за едно момиче. Нищо чудно, че досега не сте се омъжили.

Не бях прекарала там достатъчно време, за да се осмеля да отговоря така, както бих искала, а и не биваше да забравям, че представлявам Баталия.

Джон Крейви ме насърчи да се включа в разговора за акцията на хората му срещу колумбийски наркокартел близо до Тилбъри, докато сервитьорите донесоха десерта и по чаша кафе за завършек на обяда.

— Радвам се, че се запознахме, мисис Бартлет — излъгах.

— Аз също.

И тя не бе по-искрена.

Последвахме благовъзпитаните гости, които се отправиха от Палатата към заседателна зала „Чърчил“. Трийсетина мъже със суховато държане се струпаха до входа на конферентната зала, а петнайсет-двайсет дами се отдалечиха в противоположната посока. Лорд Уиндълторн застана в края на масата и ми се представи, когато минах покрай него, за да потърся мястото си. Изглеждаше над петдесет и пет годишен, слаб, със скулесто лице. Беше мургав като Грегъри Пек и имаше строгите черти на професор от Оксфорд.

Поздрави ме и посочи табелата с името ми. Беше през два стола, между професор Виторио Викарио от Миланския университет и мосю Жак Карне от институт Де ла Пе в Париж. Викарио кимна за поздрав, а Карне ми се усмихна, огледа ме от главата до петите и ме удостои с комплимент.

— Мистър Чапмън — каза Уиндълторн на Майк, когато влезе след мен, — на масата има места само за говорителите. Както виждате, зад тях са подредени други столове, за съпруги… или лични гости… на участниците. Повечето придружители бяха тук сутринта. Всъщност сега заминават на кратка екскурзия до известните паркове, замъка Уиндзор и на разходка с катер по Темза. Може би предпочитате…

— Не бих пропуснал тази проява за нищо на света.

Огледах се из залата. Главната представителка на австралийските социологически служби бе единствената друга жена на масата. Столът зад нея бе празен. Почти всички места за придружители пустееха, освен зад възрастния министър на правосъдието на Франция, чиято привлекателна съпруга или любовница благоприлично бе заела мястото си, и зад датски криминолог, чиято приятелка — момиче на не повече от двайсет години, го милваше по тила, докато чакахме всички да се настанят.

Чапмън промърмори в ухото ми:

— Дължиш ми извинение. Тук се отнасят с мен като с ненужна притурка, която си довела да носи багажа ти.

— Лично аз смятам, че е по-добре да отидеш на екскурзия с останалите придружители. Може би ще си намериш другарче в компанията.

— Не бързай да хлътваш по Уиндълторн, Русокоске. Зная колко си падаш по чаровници с матова кожа.

Погледнах към председателското място. Лордът дъвчеше края на телената дръжка на очилата си и обсъждаше някакъв важен въпрос с трътлест германец, който енергично жестикулираше. Страните ми пламнаха, когато Уиндълторн забеляза, че го гледам и отвърна на усмивката ми. Майк бе прав, беше точно мой тип.

Лорд Уиндълторн помоли всички да запазят тишина, обяви началото на конференцията и официално ме представи на политиците и академиците, които имаха изложения и в чиято компания щях да прекарам останалата част от деня. След това започна да извиква участниците по реда, в който бяха записани в програмата.

Пръв бе един от швейцарските финансови министри с четирийсет и пет минутен доклад по проблемите на финансовите измами чрез Интернет. Подробно описа случаи на машинации за милиони долари през последните няколко месеца и изложи план за борба с използването на съвременни технологии за нечестни цели.

След това преминахме към темата за престъпленията срещу личността. На всеки от четиримата говорители бяха отделени по двайсет минути. В началото бе австралийката, която се спря на новите методи в страната си за предотвратяване на насилствените прояви на непълнолетни. След нея говори трътлестият германец, социолог, който бе предприел проучвания за етническото насилие в Европа и сподели какви тенденции прогнозира. Крейви направи анализ на терористичните тактики и начините за борба с тях. Накрая аз разкрих накратко очакванията на Баталия относно перспективите за бъдещето на Америка — престъпления и наказания.

Лорд Уиндълторн запали лула и даде думата на всички присъстващи за реплики. Както много европейци, тези професионалисти изглеждаха искрено заинтересовани от проблемите на градския живот в Америка, които на този етап им се струваха коренно различни от техните.

— А вашата специалност, мис Купър? — попита професор Викарио. — Мислите ли, че… как се казваше на английски… че засяга и населението на Европа?

Бях се спряла на темата за сексуалното насилие само накратко, но се радвах, че ми задават такъв въпрос.

— За разлика от напредъка, който сте постигнали в множество други области, в тази сте светлинни години зад нас. Достатъчно е да споменем само ужасяващите случаи на блудство с деца в Белгия през миналата година — скандалът, свързан с прояви на педофилия, който изправи на крак дори правителствени лица, за да проумеем колко разпространено е това явление. Моите извинения, професоре, но вашата великолепна страна все още има едни от най-архаичните закони по отношение на съпружеското насилие, които човек може да си представи в този век. Не целя да отклоня вниманието ви от областта на своя професионален интерес, но ми се струва невероятно — добавих, — че на среща, посветена на този кръг проблеми, никой не отдели внимание на наркотиците, лечението на наркомании и контрола върху притежанието на оръжие.

Уиндълторн ми се стори разтревожен, когато отново опита да запали лулата си, но останалите в стаята веднага подеха темата.

Крейви взе думата:

— Уверявам ви, че Алекс е права. Ако все още не смятате, че това са и ваши проблеми — въпреки че не вярвам в тази зала да има дори един човек, който да не се е сблъсквал с тях в съдебната система на страната си — те скоро ще станат.

Министърът на правосъдието се опита да омаловажи тенденциите към насилие, явно затворен в своя уютен малък свят, който изглеждаше толкова далечен от реалността на градските улици.

— Достатъчно, господа, нека не преувеличаваме сериозността на положението. — Баталия бе прав, че парите карат човека да вижда нещата в розово. — Малко хулиганство, младежки лудории…

Чапмън бе очаквал този миг. От разговорите си с Крейви отлично знаеше колко разтревожени са британците заради тези проблеми след разтърсващата трагедия в основното училище в Дънблейн.

— Искате ли да знаете пред какво ще бъдете изправени, ако незабавно не вземете мерки за контрол над притежанието на оръжия и финансиране на програми за лечение на наркомани? Искате ли да чуете върху какви потресаващи случаи работя през всеки ден от седмицата? Джон, би ли разказал за някое убийство, извършено от психически неуравновесен човек, сдобил се с оръжие? — Крейви се намръщи и поглади мустаците си. Никакъв отговор. Майк го погледна право в очите. — Някой от вас досеща ли се за какво говоря? За хлапаци, които убиват просто за да привлекат внимание. Преди седмица заловихме петнайсетгодишен убиец. Пласьор на хероин. Продавал го в целофанови пакети с картинки на хлапетата, точно пред оградата на начално училище. А жертвата? Петгодишно момиченце, което не изпълнило каквото му заповядал. Застанало на пътя му, след като предупредил всички деца да не му се пречкат. Прострелял го в слепоочието за урок на останалите. Да не смеят да го дразнят.

Теоретиците останаха безмълвни.

— Може би преди време във вашите общества оръжия са притежавали само аристократите и са ги използвали за лов на яребици, фазани и глигани през почивните дни. Но ако не осъзнаете този проблем сега, не след дълго ще настигнете американските си братовчеди.

— Е, мисля, че имаме нужда от малко почивка — заяви лорд Уиндълторн и с усмивка закри конференцията. Погледна часовника си. — Шест и половина е. В седем и трийсет в библиотеката ще има коктейл, а след това — официална вечеря. Благодаря на всички за изложенията. Засега довиждане.

Побутнах стола си назад и се обърнах към Чапмън:

— Както обикновено, Майки, успяхме да събудим компанията.

— Стига, наистина се нуждаеха от известна доза реалност. Да слязат за миг на земята. Идваш ли с мен до стаята? Искам да се обадя в отдела.

Беше облачна вечер, когато изминахме заедно разстоянието обратно до главната сграда. Отбих се при Греъм, но нямаше съобщения за нас, така че продължихме нагоре. Докато бях в банята да се освежа, Майк позвъни на екипа. Шумът на водата заглуши краткия му разговор и когато излязох, той вече наливаше по питие от кристалните гарафи на масата в хола.

Настаних се на единия от меките фотьойли, свалих обувките си и натиснах дистанционното управление на телевизора да потърся Си Ен Ен.

— Изключи го за минута.

— Искам само да чуя водещите новини.

— Изключи го, за да ти кажа нещо.

Натиснах бутона и погледнах Майк, който седна на една табуретка срещу мен и остави чашата си на подноса.

— Вече всичко е наред, Куп. Но през нощта е имало проблем.

— Какъв проблем?

Първо се сетих за жертвата от „Кълъмбия-Презбитириън“, а след това за родителите си, с които не бях се чувала от няколко дни, за приятелите и…

— Морийн…

— О!

Затаих дъх и закрих устата си с дясната ръка, а лявата, в която държах чашата със скоч, затрепери. Откакто се бях обадила в болницата рано сутринта, предполагах, че Мо е в безопасност в дома си с Чарлс и децата.

— Добре е, Алекс. Повярвай ми. — Майк сложи ръка на коляното ми и ме погледна право в очите, както Мърсър на летището, за да ме убеди, че казва истината. — Кълна ти се, че е добре.

Взе чашата ми и я сложи до своята.

Паниката ми прерасна в гняв при мисълта, че сме изложили Морийн на реална опасност.

— Какво се е случило с нея?

Няколко минути говорихме в един глас, като аз го засипвах с въпроси, а той ме уверяваше, че за нищо на света не бихме заминали, без да е сигурен, че Морийн е добре.

— Ако се успокоиш, ще ти кажа за какво става дума.

— Първо искам да поговоря с нея. Да чуя гласа й. Тогава ще те изслушам.

— Не можеш да разговаряш с Морийн. Ще ти обясня защо. Преместена е от „Мид-Манхатън“ и за нейна безопасност, никой — освен Баталия и комисаря — не знае къде се намират тя и съпругът й. Нима би искала да усложниш положението с обаждане, което би могло да бъде засечено? В момента Мърсър е в офиса. Тази сутрин се е видял с нея — била е в отлична форма. Просто някой се е опитал да я сплаши и да я накара да напусне болницата, не да я убие. Честна дума.

— Кой е този „някой“? Предполагам, че видеокамерата го е заснела.

— Слушай, около полунощ някой е влязъл в стаята на Морийн, преоблечен като медицинска сестра.

— Като жена?

— Да. С бяла престилка и пола. Слабоумникът, който е бил на смяна да наблюдава — не се безпокой, след няколко дни ще бъде изпратен да си търси друга работа — погледнал екрана, видял престилката и касинката, предположил, че както обикновено, дежурната сестра си върши работата, и отново задрямал. Мо не усетила приближаването на нападателя. Спяла дълбоко. Но онази „сестра“ закрила устата й и това я стреснало и събудило. Секунда по-късно й направила подкожна инжекция в ръката. След малко, когато влязла истинската сестра, Морийн лежала, напълно неподвижна. Свестили я с изкуствено дишане и веднага я измъкнали от онази лудница.

— Какво…

— Чакат резултат от токсикологично изследване, ако това се канеше да попиташ. Никой няма представа какво й е инжектирано, но веднага се е възстановила. Предполагат, че дозата не е била смъртоносна.

— А сестрата?

— Вероятно е някое от момчетата, които разпитваме за Джема. Малък среднощен маскарад. Намерили са доста голяма униформа на медицинска сестра и касинка в контейнер за смет на паркинга зад болницата. Плюс женска перука. Кафява, с прическа като на Дона Рийд от петдесетте.

— Мисля, че трябва да помислим как е била разкрита. Някакви идеи?

— Лесно, въпреки старанието ни. Тими Маккрена, делегатът на детективската асоциация, познаваш ли го?

— Да.

Маккрена бе представител на отдела в асоциацията.

— Случайно дочул, че Мо е в болницата и не му хрумнало, че работи под прикритие. Изпратил й огромен букет кремове и карамфили, на всеки от които била закачена картичка с емблемата на детективската асоциация. Едва не я убиха заради манията му да носи цветя в болници и на погребения. За Маккрена всичко е повод да демонстрира уважение. Сигурно е най-ценният клиент на цветарския магазин в квартала си.

Майк бе станал да позвъни отново в щаба, за да говоря с Мърсър.

— Обадих се през почивката на конференцията, след речта на германеца. Не исках да го крия от теб, Куп, просто реших да не те тревожа точно преди да представиш становищата на Баталия.

Разбърках с пръст леда в чашата си и отпих глътка скоч, докато той чакаше да го свържат.

— Хей, приятел, Куп иска да се чуе с теб. Аха. Току-що й казах. Не, не е. Успокой я — или ще се качи на първия самолет за Ню Йорк.

Изпъна жицата, докъдето стигаше, и ми подаде слушалката.

— Наслушах се на глупости, Мърсър, така че, моля те, кажи ми точно какво става с Мо сега.

— Добре е, Алекс. В полунощ, веднага след случилото се, я преместиха в „Ню Йорк Хоспитъл“, за да й вземат кръв и да направят изследвания. Сутринта я видях и стиснах ръката й. После замина извън града за безопасност. Никой не знае къде, но изглеждаше спокойна. Освен това Чарлс е с нея. Мо каза, че ако ти спомена четири думи, ще се убедиш, че е жива и здрава.

Опитах се да си спомня дали някога сме обсъждали парола, но не ми хрумна нищо.

— „Кениън Ренч, ти черпиш.“ Сега повярва ли ми?

Усмихнах се. Често на шега си бяхме обещавали да прекараме една седмица заедно в този козметичен център. Да ни поглезят с масажи, кални бани и маски за лице. Но все не намирахме време.

— Предай й, че желанието й ще се сбъдне веднага щом Баталия ми даде отпуск.

Казахме си „довиждане“, затворих и отпуснах глава на меката облегалка.

— Господи, не бих си простила, ако с Морийн се бе случило нещо! Това не е работа на слабоумен тип от подземията. Нямам представа каква може да е връзката с убийството на Доджън, но само медицинско лице би могло да направи инжекция на пациент или така умело да впръска отрова в шоколадов бонбон, за да ни изплаши.

— Да слезем да хапнем нещо. Утре ще се срещнем с бившия съпруг на Доджън. Крейви ще присъства на разговора и ще хвърли по един поглед на снимките. В събота сутринта си тръгваме. Така че забрави работата за няколко часа и се забавлявай през останалата част от вечерта.

Погледнах часовника си и видях, че наближава осем. Бяхме прекарали в Англия повече от дванайсет часа. Виеше ми се свят от умората от пътуването и тревожните новини.

— Ще сляза с теб, но нямам апетит и ще пропусна вечерята.

Наплисках лицето си, сложих ново червило и още парфюм и се опитах да пригладя жълто-черния си костюм „Дейвид Хейс“. Подминахме разтракания асансьор, слязохме по стълбите и се отправихме към библиотеката.

Греъм ни спря на прага.

— Извинете, госпожо, господине. Всички се преместиха в трапезарията. Вдясно. — Показа ни посоката. — Мис Купър, получихме две обаждания за вас, докато линията ви беше заета.

Подаде ми листите със съобщенията. Прочетох първото: „Мистър Рено се обади и ще позвъни отново утре“. Второто гласеше, че мис Стафорд нямала търпение да говори с мен, но тръгвала за летището и щяла да ме потърси по-късно.

— Ти върви, Майк. Ще се кача да отговоря.

— Но Греъм току-що каза…

Раздразнението ми бе очевидно. Нямах намерение да изливам яда си на Майк, но той бе единственият човек наблизо.

— Ще се върна в стаята само за две минути. Обърнах се и забързах към стълбището. Изкачих трите реда стъпала на един дъх.

Влязох в стаята. Нямах намерение да отговарям веднага на обаждането на Дру. Просто не желаех да бъда сред хора и да разговарям с когото и да било.

Извадих от чекмеджето на тоалетката една от ризите на Майк. Не бях очаквала да имам съквартирант и не носех нощница. После се обадих на камериерките да вземат дрехите за пране, оставени в плик пред вратата, включително ризата, с която той бе пътувал, и настоях да ги върнат готови сутринта. Трябваше да се погрижа ризата на Майк да бъде изпрана и изгладена, защото без да попитам, бях решила да използвам една от чистите вместо пижама. Влязох в банята и пуснах толкова гореща струя, че целият апартамент се изпълни с пара. Стоях под душа, докато напълно освободих тялото си от напрежението.

Облечена с ризата на червени и бели райета, седнах на бюрото и написах извинение на Майк за тона си и за това, че го бях изоставила. Сложих я на възглавницата му, леко загънах чаршафа и оставих нощната лампа включена, за да се ориентира, когато влезе.

Пъхнах се между идеално изгладените чаршафи на тясното легло, на крачка от неговото. Тази вечер не се сетих за Тина Търнър, а за Отис Рединг. Беше прав, че самотата натъжава младите момичета. „Опитай с малко нежност“, съветваше той отново и отново, докато песента му звучеше в съзнанието ми. Искаше ми се някой да се вслуша в този съвет час по-скоро. Но знаех, че няма да се случи тази вечер. Затова угасих лампата до леглото си и зарових лице във възглавницата. Чувствах се изтощена и се надявах да спя непробудно цяла нощ.