Линда Феърстийн
Вероятна смърт (24)

23.

Никога не съм имала навик да лягам рано и малко след пет сутринта се събудих. Дълго се въртях неспокойно, докато иззад крайчеца на пердето проблеснаха първите утринни лъчи. Тихо влязох в банята и се облякох за джогинг. Слязох по стълбите, кимнах на младежа на рецепцията за поздрав, преди да изляза, заобиколих огромното здание и застанах на задната площадка с изглед към обширните зелени паркове и гори. Направих упражненията си за разтягане, подпирайки се на колоните, които крепяха фасадата на Кливдън от два века, и поех по пътеките между подрязаните храсти, спускащи се до брега на Темза. Пробягах близо десет километра, а не срещнах никого, освен няколко градинари и работници. Насладих се на тишината, която ме заобикаляше в това спокойно светилище.

Когато на връщане стигнах до последното възвишение, силите ми бяха изчерпани и преминах ходом през сложните лабиринти от засадени в идеален ред и грижливо поддържани чемширови храсти на парка „Лонг Гардън“.

Майк все още спеше дълбоко и в стаята се долавяше мирис на бира, когато се върнах, за да взема душ и да се преоблека за деня. Промърмори нещо за поздрав миг, преди да изляза и аз обясних, че отивам да чуя лекцията на съдебномедицински експерт от Скотланд Ярд за ДНК технологиите, включена в сутрешната програма.

— Джефри Доджън ще пристигне около единайсет. Крейви ще го посрещне на входа и ще ни чакат. Уредил е да ползваме една от малките конферентни зали за няколко часа. — Бавно извърна глава към мен. — Впрочем благодаря за номера, който ми скрои снощи, хлапе. Чаках те само три-четири часа и се убедих, че си ми вързала тенекия.

— Извинявай, аз…

— Не се безпокой. С Крейви прекарахме чудесно. Една херцогиня доста ни позабавлява.

Накара ме да се засмея.

— Не се шегувам. Херцогиня, при това страхотно парче. Обиколихме няколко кръчми, разведе ни из района.

— В колко часа се прибра?

Изгледа ме укорително с крайчеца на окото си:

— Майка ми е жива и здрава в Бруклин, слава богу! Няма нужда да влизаш в нейната роля. Ще се видим в единайсет, съгласна ли си?

Докато вървях към заседателна зала „Чърчил“, взех чаша кафе, хапнах кифла и отново заех мястото си на масата за лекцията в девет часа. След като се извиних на Уиндълторн, че бях пропуснала вечерята, побъбрих със съседите си, докато лекторът нагласи аудио-визуалното си оборудване и започна встъпителното обръщение.

Британците бяха доста напреднали в използването на ДНК и съхраняването на генетична информация. Въпреки че броят на сексуалните престъпления в страната им бе значително по-малък, отколкото при нас, в Щатите, вече бяха започнали процес на усъвършенстване на начините за получаване на генетичен отпечатък от веществени доказателства при всеки случай на изнасилване в Лондон и близките селища. Чух някои интересни идеи за използването на тези технологии в бъдеще и се заех да водя записки, за да запозная с тях Бил Шийфър, който имаше големи заслуги за въвеждането и приложението на ДНК тестове в лабораториите за медицинска експертиза.

Наближаваше единайсет часът, когато Уиндълторн обяви първата почивка. Обясних, че няма да мога да присъствам на следващото заседание поради професионален ангажимент, който имаме с Чапмън. Увери ме, че напълно ме разбира, и аз се върнах в стаята да взема папката с материалите си по случая „Доджън“.

Когато влязох в приемната, Крейви току-що бе запознал Майк с Джефри Доджън. Приближих се и Доджън ми подаде ръка.

— Вие навярно сте Александра. Радвам се да се запозная с вас. Благодаря ви, че дойдохте. Командир Крейви спомена, че сте дъщеря на Бенджамин Купър. Имах удоволствието да присъствам на лекция на баща ви. Мисля, че беше на медицинска конференция в Барселона преди година. Забележителен човек е.

— Споделям мнението ви. Благодаря.

Крейви посочи към една от съседните сгради, в която домакините бяха подготвили зала за нас. Тръгнахме напред с доктор Доджън, който се оказа по-невзрачен, отколкото бях очаквала. Около шейсетгодишен, хилав и леко оплешивял, с възголеми в сравнение с главата му уши.

— Впрочем, докато беше на училище тази сутрин, се обади гаджето ти.

— Какво?…

— Дру. Така се казва, нали? Каза, че у дома е четири-пет сутринта. Просто искал да се чуе с теб. Не можел да заспи, а все не успявал да те открие заради натоварените ти графици. Добре че позвъни, събуди ме от дълбок сън.

— Страхотно! Казал си му кой си, нали? Имам предвид, че си просто мой пр… че се е наложило да бъдем настанени в една стая…

— Какво очакваше да кажа? Извинявай, но не съм запознат с етикета, на който са ви учили в „Уелзли“. Може би има правило за такива случаи. Нима би трябвало да обясня: „Не се безпокойте, аз съм ченге гей“ или: „За бога, Алекс Купър никога не би ми се вързала“? Бях сънен, Русокоске. Приех съобщението и му казах да те потърси по-късно. Вчера беше ядосана и подозираше, че е убиец, защото Доджън е рязала жена му, а сега с нетърпение очакваш да се обади. Примири се. Нека помисли, че има конкуренция. Например, че си с Уелския принц, Шон Конъри или друг забележителен кавалер. Интелигентна жена си, а прибързано правиш нелепи изводи.

„Забрави за Дру Рено и всичко останало в личния си живот — напомних си. — Залавяй се за работа.“

Влязохме в зала, която бе умалено копие на заседателната. Имаше правоъгълна маса с шест удобни стола, спускащ се екран и видео прожектори, на които щяхме да покажем фотографските си доказателства, и достатъчно вода и кафе, за да бъдем бодри дни наред.

— Като за начало вие с Александра бихте могли да ми разкажете какво сте узнали до момента — предложи Доджън, приближи стола си до масата и ни изгледа сериозно. — Знаете ли кой е убил Джема?

— Ако не възразявате, доктор Доджън, бих предпочел да процедираме по друг начин — отвърна Майк. — Мисля, че би било от полза първо да поговорим за Джема. Да споделите с нас дори неща, които ви се струват несъществени. Не искам това, което вече знаем, да повлияе на мисълта ви. След като получим от вас повече сведения за нея, обещавам, че ще ви запознаем с хода на разследването до момента.

„Звучи убедително“, казах си. Майк можеше да придума почти всеки за почти всичко, но тази ситуация изглеждаше твърде сложна дори за човек с неговите способности. Бяхме по-объркани, отколкото преди седмица, когато за първи път бе разговарял с Джефри Доджън по телефона.

— Разбрано. Тогава започвам.

Доджън придърпа стола си още по-близо до масата, облегна се с лакти на нея и подпря брадичка на дланите си, докато ни разказваше за произхода на Джема. В биографията й нямаше нищо необичайно. Родителите й се преместили от Лондон в Броудстеърс при първите враждебни настроения в Европа и Джема била родена там през трийсет и девета. Единствено дете, отгледана от майка си след гибелта на бащата на бойното поле при Дюнкерк. Нахвърлях бележки, макар и да се съмнявах, че тази част от разговора е важна. Знаех, че Чапмън проявява голям интерес заради косвената връзка с Втората световна война.

Джефри ни преведе през ученическите и колежанските й години до университета, където се бе отличила в биологическите науки и бе получила награди за няколко експеримента, привлекли вниманието на академичната общност. Запознали се година по-късно, когато започнала медицинска специализация малко след него.

— Всъщност бях я виждал в университета. В онези дни човек не можеше да не я забележи. Имаше впечатляваща фигура. — Усмихна се, явно извикал в съзнанието си образа на младата жена, в която се бе влюбил. — Но запознанството ни бе на друго място. Тауър Бридж.

Спогледахме се с Майк и това не убегна от зорките очи на Крейви.

— Бях там с група австралийски студенти. Гостуваха на медицинския ни факултет и искаха да направят обичайната туристическа обиколка през уикенда. Да видят охраната на Лондонската кула, кралските бижута, мястото за изтезания и екзекуции. Навярно вече сте ги разгледали?

Кимнах, а Майк изрази съжаление, че все още не е имал възможност.

— Жалко е да бъдете толкова близо до Лондон и да не намерите време да го разгледате. Не можете ли да останете за уикенда?

— Не, за съжаление. Трябва да заминем незабавно, след като ни помогнете, доктор Доджън.

— Разбира се. С австралийците почти свършвахме със забележителностите, когато решиха да се изкачат на една от кулите на Тауър Бридж. Най-малко триста стъпала. Повлякоха и мен. Стигнахме до върха и видяхме там само един човек. Познах я от университета. Беше Джема, стоеше до прозореца, взираше се в реката и сякаш не усети как зад нея се струпа цяла тайфа. Представих се, обясних връзката с факултета и разбрах, че се казва Джема Холбърн.

Майк започна да нервничи. Нямаше особено желание да слуша любовната история, която Джефри се бе впуснал да разказва.

— Защо беше там? Някаква специална причина?

— За нея, като човек, израснал в провинцията, Тауър Бридж бе Лондон. Нещо като символ на града. За някои това е Биг Бен или Бъкингамският дворец, но те не привличаха Джема, защото човек може само да ги гледа отдолу. Не даваха възможност на онова любознателно момиче да влезе в огромно здание, през чиито прозорци би могло да надникне в един далечен свят. Затова предпочиташе моста. Всъщност той е нов в сравнение със самата Лондонска кула, която е почти на хиляда години. Но архитектурата му е неповторима, нали, командир Крейви? За много хора е лицето на Лондон.

Крейви потвърди.

— Беше първото място, което Джема си спомняше, че е посетила като дете след войната. Изкачила и двете кули, за да види откъде идва и докъде стига реката. Може би си е въобразявала, че е видяла Америка, преди да порасне достатъчно, за да разбере истината. Когато искаше да поразмишлява или помечтае за нещо, винаги се изкачваше в онези стаи или вървеше по моста и се отдаваше на блянове.

— Придружавали ли сте я някога?

— Почти нямах избор, мистър Чапмън. Това е мястото, където й направих предложение две години по-късно. Знаех, че така ще приеме. — Джефри ни се усмихна и продължи разказа си с по-шеговит тон: — Ходеше там вечерта преди всеки важен изпит. Въпреки че учеше повече от всички колеги, взети заедно, нуждаеше се от няколко спокойни мига насаме в своята кула. Не пропускаше и шумните тържества с много хора. Когато „Джипси Мот“ се завърна през шейсет и седма година и отвориха подемниците, ние пристигнахме първи…

— Извинете, нямам представа за какво говорите — прекъсна го Чапмън.

— Аз също.

Крейви ни осведоми за фактите.

— Вие, „янки“, сте твърде млади, за да помните, но не е зле да го знаете за онова телевизионно шоу, което следите. Сър Франсис Честър направи околосветско пътешествие с малка яхта, наречена „Джипси Мот IV“. Пътува една година и когато се върна, отвориха подемниците и вдигнаха моста, за да влезе в града. Самата кралица се качи на борда да го удостои с рицарско звание. Използва същия меч, с който са потупали по раменете сър Франсис Дрейк.

Чапмън бе заинтригуван от историческата информация, но аз се боях, че няма да стигнем доникъде с разговора.

— Знаете ли дали е запазила този интерес и в зрелия си живот?

Спомних си за ключодържателя на Джема, който стоеше у дома на тоалетката, и за копието му, което бях забелязала в ръката на Уилям Дитрих на излизане от конферентната зала преди няколко дни.

— Беше като мания. През деветдесет и четвърта пристигна специално за тържеството по случай годишнината от построяването на Тауър Бридж. Тогава вече бях женен повторно, както навярно знаете. Джема ни поведе с неколцина познати към върха. Сигурно е занесла подаръци на всички в Америка. Чаши за кафе с изображения на Тауър Бридж, лъжички за чай с гравюри, ключодържатели със статуетки…

— Много ли?

— Безброй.

Явно сувенирът на Дитрих не бе толкова важен символ на привързаност, колкото бях предполагала. По-скоро бе един от десетките, раздадени от Джема на приятели и колеги.

— Сигурно сте забелязали подобни неща в дома и кабинета й. Тази скрита страна на характера й винаги оставаше заключена дори за мен. Разведохме се след по-малко от десет години брак. Никога не сме се карали или обиждали. Би могло да се каже, че останахме добри приятели. Виждахме се всеки път, когато дойдеше тук. Поддържахме кореспонденция и контакти, професионални и лични, доколкото се осмелявах. Тя просто не допускаше никого в своя свят, в най-съкровеното кътче от него. Беше блестящ учен и безкрайно предан приятел, когато човек спечели доверието й. Но в нея имаше празнота, която не ми позволи да запълня. Сигурен съм, че никой не е успял да проникне там. Странно, но като на лекар, често ми хрумваше, че тази празнота съществува реално някъде в тялото й и ако я открия, бих могъл да я „излекувам“. Не успях.

Джефри Доджън замълча и сведе поглед към ръцете си, чиито пръсти бяха преплетени на масата пред него.

Послушахме още час информация за брака на Джема, развода й, приятелите, студентите и кариерата й в Англия. При много от убийствата, които Чапмън бе разследвал, достъпът до толкова подробни сведения от надежден източник се оказваше от съществено значение. Но в този случай никак не ни помогна да се доближим до истината.

Майк тактично подкани Джефри да премине към последните събития, свързани с професионалното бъдеще на Джема. Докторът въздъхна дълбоко и се приведе на стола си. Хвърли поглед към Майк.

— Наистина ли смятате, че има връзка с работата на Джема?

— На този етап искаме да проверим всички възможности.

— Джема прекара последните няколко години в непрестанна битка. Имам предвид медицинския колеж „Минуит“ и „Мид-Манхатън“, не личния й живот.

— Знаете ли причините и кои бяха враговете й?

— Беше бунтарски настроена още от първите си дни там. Нищо важно, но винаги е отстоявала принципите си. Всъщност това е ценно качество за човек с нашата професия. Бих казал, че имаше две неща, заради които Джема си навличаше неприятности. — Доджън не откъсваше поглед от мен и изглеждаше смутен от това, че водя бележки, докато той размишлява на глас. Опитах да си придам нехаен вид, но решително срещнах погледа му, за да разбере, че няма да престана. — Още в самото начало ясно заяви, че не би приела никого в неврохирургичната програма, ако не отговаря на всички нейни изисквания. Както навярно се досещате, бяха доста строги. Високи оценки от изпитите, препоръки, интелектуални способности, морал, добро представяне в операционната, постижения при специализацията. Не допускаше любимци на преподаватели или хора, които вече са сгафили. Джема беше безкомпромисна. Естествено някои не я харесваха заради това.

— Имаше ли в момента подобен случай? Оказваха ли й натиск да приеме някого в програмата?

— Да, сигурен съм.

С Майк попитахме в един глас кой е.

— О, не, не, не. Съжалявам. Нямах предвид никого конкретно. Просто, че винаги неин колега или човек от администрацията ходатайстваше за някой кандидат, но Джема бе непреклонна. Боя се, че не бих могъл да назова име. Последния път, когато дойде, разказа за разправиите си с главен лекар от болница „Кълъмбия-Презбитириън“. Ставаше дума за вече приет студент — с фамилно име Назарет — чието участие бе поставено под въпрос заради неприятна история, в която бил замесен. Момиче, с което излизал, всъщност бивша пациентка, припаднало в апартамента му. Студентът по медицина я оставил да лежи в кома с часове в собствения му дом, преди най-сетне да я откара в болницата. Едва не умряла под носа му. Като капак на всичко, оказало се, че се е опитал да й източи кръв — така и не станало ясно защо — и когато забил иглата в ръката й, й причинил сериозно нараняване. След като се възстановило от комата, момичето било травматизирано. Доктор Назарет не обяснил нито каква игла е използвал и дали е била чиста, нито какво е станало с кръвната проба. Не е получил никакво наказание. Младата госпожица била убедена, че е припаднала, защото я е дрогирал. Странна работа. А докторът, който препоръчал този студент…

— Помните ли името му?

Записвах всяка дума на Доджън.

— Не, за жалост. Но ако ми покажете списък на ръководителите на отделението, ще си спомня. Както и да е, докторът омаловажил случилото се. Когато Джема поискала полицейска проверка за въпросния студент, излезли наяве и четири ареста за дребни провинения, повечето свързани с пътнотранспортни нарушения. Смятала, че младежът е несериозен и представлява истинска заплаха за професията главно заради това, че е застрашил живота и здравето на онова момиче. Зная, че можа да го отстрани, но не се наемам да гадая колко други неуспели кандидати се навъртат в болницата. Джема не измени на принципите си цели десет години и навярно във всички медицински центрове в Щатите има по няколко отхвърлени от нея студенти.

— Споменахте за две причини, поради които Джема не се е ползвала с популярност. Каква е другата?

— Насоката, в която искаше да се развива факултетът. Доста хора в „Минуит“ не споделяха възгледите на Джема за неврохирургичното отделение.

— Посвещавала е твърде много внимание на травмите?

— Главно.

— Според кого?

— Навярно вече знаете, че най-върлият противник на Джема беше Робърт Спектър. Не е тайна, че искаше да я види да си отива, за да заеме мястото й.

— Спектър ни каза, че не е искала да остава в Ню Йорк и да бъде втора цигулка след доктор Гаджар от „Ню Йорк Хоспитъл“.

— Глупости! Тя искрено уважаваше Гаджар и той не пестеше хвалби за нея. Включвал я е в много от научните си и изследователски проекти. Спектър е този, който не би могъл да издържи на подобна конкуренция. Не е способен да развие травматологично отделение със стандарта на това на Гаджар и предпочита да съсредоточи усилията на персонала си в друга насока. Това е част от проблема в „Мид-Манхатън“. Не отделят достатъчно внимание на мозъчните наранявания, както настояваше Джема, и смъртността на пациенти в кома при тях е тройно по-висока, отколкото в „Ню Йорк Хоспитъл“ — само на няколко пресечки. Един съвет, мистър Чапмън. Предупредете близките си, в случай че нещо ви халоса по главата, да ви откарат в отделението на доктор Гаджар.

— Значи Спектър ни е казал истината за интересите на Джема? Мозъчните травми ли бяха главната област, в която работеше?

— Не. Не бих казал. Наистина проявяваше голям интерес, но по-скоро като странично занимание. Несъмнено вече сте разбрали, че тя беше човек на науката. Зная, че на хора извън медицинските среди би се сторило малко тягостно, но Джема проявяваше далеч по-голямо любопитство към мозъчната патология. Какво причинява развитието на тумори? Какво е влиянието върху ДНК, когато се е образувал тумор? Изменение или мутация? Джема беше безкрайно доволна, когато успее да възстанови мозъчните функции на човек, претърпял злополука и получил сериозна травма, но далеч по-голямо предизвикателство за нея бяха операциите на рядко срещани тумори и съсиреци.

Отворих папката, която бях оставила на масата до бележника си, и извадих част от полицейските доклади.

— Познавате ли Робърт Спектър? — попита Чапмън.

— Срещали сме се няколко пъти.

— Мислите ли, че е мразел Джема толкова, че…

Джефри шумно въздъхна и прекъсна Майк по средата на въпроса:

— Във всяка професия има завист и политически борби, мистър Чапмън. Разкрих ви цялата истина за обкръжението на Джема, но не бих казал, че някой от хората около нея е изпитвал такава омраза, че да я нарани физически. Навярно повечето са знаели, че след месеци ще се отърват от нея.

— Защото се е канела да се върне в Лондон?

— По всяка вероятност.

— Не сте ли сигурен?

— Беше получила предложение и отговорът й бе, че до края на месеца ще уведоми ръководството на университета за решението си. Но преди това трябваше да се погрижи за някаква недовършена работа.

— Дори вие ли не знаехте какви са намеренията й?

— Не аз й отправих предложението. Не беше длъжна да ги споделя с мен. Предполагах, че ще се върне за следващия семестър, макар и с неохота. Но нямаше защо да го казва точно на мен преди крайния срок. Мислех, че просто изчаква да свърши учебната година и нарочно дразни Спектър и останалите от администрацията, които с нетърпение очакваха да видят гърба й. Като че ли искаше да се бори докрай.

Някой почука на вратата и Крейви отиде да отвори. Младеж с бели ръкавици съобщи, че обядът ще бъде сервиран в съседната зала и попита дали можем да направим кратка почивка. Благодарих му и го уверих, че почти сме готови.

— После ще прегледаме част от показанията и ще видите снимките, доктор Доджън — каза Чапмън, стана от стола си и потърка с пръсти клепачите на зачервените си очи.

— Нека само ви изброя имената на колегите на Джема. Някои от твърденията им ни се струват противоречиви. Ако ги познавате, вероятно бихте могли да ни кажете кои от тях са добрите, на кого можем да имаме доверие.

Крейви и Чапмън надничаха през прозореца към басейна и Палатата, докато четях списъка на Джефри Доджън. Беше се срещал с някои от професорите, чиито кабинети се намираха близо до този на Джема, както и повечето от администрацията, и отбелязах имената им с червено, като възнамерявах по-късно да разпитам по-подробно за тях. Не познаваше никого от по-младите лекари, специализанти и аспиранти, дори онези, които бяха въвлечени в разследването. Но когато стигнах до името Джон Дюпре, ме изгледа с недоумение.

— Наистина ли този старец се е събудил от зимния си сън и е започнал да преподава в „Минуит“? Не е за вярване. Джема никога не ми е споменавала за това.

Чапмън се обърна:

— Познавате Дюпре?

— Не бих казал, че го познавам добре, но преди време посещавах курс, който водеше — двуседмичен семинар в Женева. Нека помисля… господи, минаха повече от двайсет и пет години. Тогава беше пред пенсия. На колко години е сега, на деветдесет?

Засмях се:

— Не е същият. Този е едва на четирийсет и две.

— Също невролог?

— Да.

— Е, може би е негов син или внук. Знаете ли къде е завършил медицина?

Погледнах записките, за да освежа паметта си:

— В „Тюлейн“.

— Не може да е съвпадение. Там е учил и старият Джони Дюпре. Трудно е човек да се съревновава с подобно име. Джони беше един от най-добрите практикуващи лекари в тази област, истински гений. Но преди време се превърна в отшелник. Премести се в Мисисипи, Порт Гибсън, ако не се лъжа.

Чапмън видя възможност да блесне с военноисторическите си познания.

— Градът, който се сторил на генерал Шърмън твърде красив, за да бъде опожарен. Затова го е пощадил, знаете ли?

Нямах представа. Прибрах материалите си, когато Крейви отвори вратата и зачака да излезем от конферентната зала.

Доджън все още мислеше за Дюпре. Изглеждаше въодушевен от спомена за изтъкнатия преподавател.

— За млад лекар като мен бе истинско изпитание да разбера неврологичните подробности от лектор с толкова силен южняшки акцент. Трябваше да ни намерят преводач. Помня ярките му червени коси и брада. Нямаше нито един бял косъм, а беше на шейсет.

— Ярки червени коси — замислено повторих. — Със сигурност не са роднини. Нашият Дюпре е афроамериканец.

— Е, тогава наистина е странно съвпадение. Няма връзка със стария доктор Джон Дж. Д. Дюпре, както обичаше да се представя. Джон Джеферсън Дейвис Дюпре.

Отново погледнах записките и прочетох: „Показания на Джон Дж. Д. Дюпре, мъж (афроам.), 42“.

— Хайде, Русокоске. Умирам от глад.

— Ще дойда след малко. Искам да се обадя на Мърсър, преди да е тръгнал за работа. Ще го помоля да провери нещо.

Не вярвах да има много чернокожи, кръстени на президента на Конфедерацията.

Чапмън явно мислеше единствено за апетитния обяд, сервиран в съседната зала, покрай която минах, докато вървях към най-близкия телефон с международна линия.

Не можех да се отърся от мисълта за бележката, която бе пъхната под вратата ми в неделя вечерта преди седмица.

„Внимавай. Нещата не са черни и бели. Ужасна грешка.“

Дали някой намекваше за факта, който Джефри Доджън неволно ме бе накарал да осъзная? Дали наистина Джон Дюпре не бе човекът, за когото се представяше?

Мърсър вдигна след второто позвъняване.