Линда Феърстийн
Вероятна смърт (2)

1.

Телефонният секретар се включи след четвъртото изнервящо позвъняване. Докато слушах записаното си съобщение, че в момента не мога да се обадя, безброй малки чукчета яростно заудряха в главата ми. Последният „Дюарс“ за вечерта се оказа в повече.

Погледнах с крайчеца на окото си към екрана на часовника, чието призрачнозелено сияние бе единствената светлина в стаята. Показваше 5:38 сутринта.

— Ако си там, Куп, вдигни. Хайде, малката!

Не помръднах. За щастие тази сутрин не бях дежурна.

— Рано е и е студено, не ме карай да чакам до единствения работещ уличен автомат в Манхатън, когато се опитвам да ти направя услуга. Вдигни, Русокоске! Не минавай с номера, че не можеш да се обадиш. Зная, че си сред малкото жени в града, които винаги са на разположение.

— Добро утро, детектив Чапмън, и благодаря за вота на доверие — промърморих в слушалката и пъхнах ръката си обратно под юргана, за да не премръзне, докато изслушам Майк. Съжалих, че преди да заспя, бях открехнала прозореца, за да влезе свеж въздух. Стаята бе непоносимо студена.

— Имам нещо за теб. Нещо голямо, ако си готова отново да се качиш на седлото.

Намекът на Чапмън, че почти от пет месеца не се бях залавяла със сериозно разследване, ме накара да потръпна. Участието ми в издирването на убиеца на моята приятелка — актрисата Изабела Ласкар — през есента ме бе извадило от релсите в професионално отношение. Областният прокурор бе поверил делата ми на колеги и след залавянето на убийцата бях ползвала дълъг отпуск. Майк ме обвиняваше, че съм заспала зимен сън и избягвам трудни задачи, върху каквито по-рано често бяхме работили заедно.

— Какво ще ми предложиш? — попитах.

— О, не, няма да ви опиша престъплението, та ако е достатъчно свързано със секс, да поемете случая, мис Купър. Или приемаш мисията на доверие, или ще постъпя, както е редно, и ще се обадя на някого от прохождащите ти колеги, на когото днес се пада честта да ни сътрудничи. Всеки от тях би точил зъби за подобно дело. Може би няма да прави разлика между ДНК и НБС, но поне няма да се бои да…

— Добре, добре.

Чапмън току-що бе казал вълшебната дума и аз се бях надигнала в леглото. Не знаех дали треперя от режещия студен въздух, който нахлуваше отвън, или защото бях изплашена от перспективата да се върна в света на насилници и убийци, с които почти десетилетие бе свързан професионалният ми живот.

— Това „да“ ли означава, Русокоске? С нас ли си?

— Обещавам да проявя повече ентусиазъм след чаша кафе, Майк. Да, с вас съм.

Изразът на въодушевление, който последва, би се сторил неприличен на всеки извън семейството на полицаите и прокурорите, работещи в неговата област, защото ставаше дума за насилствена смърт на човешко същество. Единствената утеха бе фактът, че въпросната жертва ще бъде обект на съсредоточеното внимание на най-добрия действащ детектив от отдел „Убийства“ — Майк Чапмън.

— Страхотно! Е, ставай от леглото, вземи няколко таблетки „Адвил“ за махмурлука…

— Това само предположение ли беше, доктор Холмс, или ме държиш под наблюдение?

— Мърсър ми каза, че вчера е бил в офиса ти. Подочул нещо за плановете ти за вечерта — гледала си мач на „Никс“ с приятели от юридическия колеж, а после си вечеряла в бара на „21“. Елементарно, мис Купър. Единственото, което не успял да разбере, било дали ще прекъснем гореща интимна сцена, като се обадим в този ранен час. Уверих го, че пръв ще разбера, когато се откажеш от въздържанието.

Мълчаливо понесох подигравките и с радост приех новината, че Мърсър Уолъс ще бъде част от отбора. Беше бивш полицай от отдел „Убийства“, а сега — най-добрият ми сътрудник от екипа за разследване на престъпления срещу личността, наречен „Специални жертви“. Поемаше всички най-разтърсващи случаи на серийни изнасилвачи и рецидивисти.

— Преди да изтече импулсът, ще успееш ли да съобщиш подробностите и да ми дадеш съвет как да поднеса новината на началника си?

Пол Баталия мразеше детективите от полицията да се навъртат около прокуратурата и сами да избират любимия си помощник-областен прокурор, с когото биха искали да работят по някой заплетен случай. За двайсетте години, през които бе ръководил Областната прокуратура в Ню Йорк, бе свикнал да работи по установена схема. Двайсет и четири часа във всяко денонощие от годината имаше дежурен главен прокурор, който трябваше да бъде готов да помогне на нюйоркската полиция при разследването на убийства, в случай че помолят за съдействие. Разпитите на заподозрени, издаването на разрешителни за обиск и заповеди за арестуване, събирането на свидетелски показания — всичко това бе задължение на прокурора, който е „дежурен по график“ и пръв влезе в контакт с полицията.

— Родена си за това дело, Алекс. Няма шега. Жертвата е била изнасилена. Мърсър е нрав. Наистина се нуждаем от съдействието ти за разследването.

Чапмън намекваше за факта, че бях назначена за ръководител на отдел „Борба със сексуалните престъпления“ — особено важен за Баталия проект, чиято цел бе подпомагане на жертвите на изнасилвания и малтретиране. Тъй като много от тези престъпления бяха прелюдия към убийства, с колегите ми бяхме длъжни да се заемаме с разследването им и процесите срещу извършителите.

Протегнах ръка към чекмеджето на нощното шкафче, където държах графика на дежурствата през този месец, за да проверя дали нямаше да засегна интересите на някое от протежетата на областния прокурор и да си навлека гнева му.

— Е, до осем часа тази сутрин, късметлията е Еди Фримънт.

— О, не, трябва да ме избавиш от него — отвърна Майк. — Син на сенатор. Ще ни е полезен точно толкова, колкото и ако майка ми работеше в участъка. Фримънт е пълен некадърник. Не би надушил мотив, дори и да е точно под носа му.

Чапмън често сядаше на бара във „Форлинис“ — любимото заведение на всички, работещи в съда, с календарче и копие от графика в ръка, извикваше по име дежурните помощници на областния прокурор и ни припомняше смущаващи епизоди от кариерата на всеки от нас, докато заграждаше датите. Фримънт бе лесна мишена, един от онези изявени студенти с безупречни академични препоръки, които просто не умеят да прилагат знанията си на практика. Всички подозираха, че е назначен с връзки, защото баща му, бивш сенатор от Индиана, е бил съквартирант на Пол Баталия в Юридическия колеж в Кълъмбия.

— Ако изчакаш до осем и няколко минути, ще имаш щастието да работиш с Лори Дейчър — продължих да злорадствам, щом прочетох, че тя ще носи отговорност за решенията, свързани с всичко, което изникне през следващите двайсет и четири часа.

— Принцесата? Никога вече, Русокоске! Единственото сериозно разследване, по което работих с нея, завърши с пълен провал. В обедната почивка, вместо да подготвя свидетели и да нахвърля въпроси за кръстосан разпит, тя ни караше да чакаме в коридора, докато свали ролките от косите си и се гримира. После позираше пред съдебните заседатели като Норма Дезмънд, готова за снимка в едър план. Би изглеждала чудесно пред камера, но онзи негодник се измъкна. За нищо на света! Просто се обади на Баталия и му кажи, че с Уолъс сме те събудили посред нощ, защото си единственият човек, който би могъл да отговори на въпросите ни. Бъди твърда с него, Купър! Това дело е твое.

— За какви въпроси говориш, Майк?

— Например дали жертвата е била изнасилена, преди да бъде убита, или след това. Дали установяването на часа на смъртта има нещо общо със скоростта на разграждане на спермата под влияние на нейните телесни хормони.

— Сега говориш на разбираем език. Без съмнение ще ми позволи да се заема с това дело. Какво искаш от мен?

— Мисля, че би пожелала да дойдеш възможно най̀ скоро. Повикай и хората си с видеокамерите. Полицейският екип вече извърши оглед на стаята и направи снимки, но трябваше да действат много бързо. Просто се безпокоя, че може да сме пропуснали нещо, което ще се окаже важно. Затова бих искал твоят екип да обиколи и заснеме целия район. Щом историята стигне до пресата, журналистите ще нахълтат и ще бъде невъзможно да запазим уликите.

— Спокойно, Майк. Започни отначало. Къде се намираш?

— В медицинския център „Мид-Манхатън“. На шестия етаж на сградата на „Минуит“.

В източния край на 48-а улица, точно до „ФДР Драйв“. Най-старият и най-големият медицински комплекс в града. Изглежда, жертвата бе откарана там за опит да бъде спасен животът й.

— Е, къде ще се срещнем? Къде е местопрестъплението?

— Току-що ти казах. На шестия етаж на „Мид-Манхатън“.

— Искаш да кажеш, че убийството е извършено в болницата?

— Изнасилване и убийство. На известна личност. Ръководител на факултета по неврохирургия на медицинския колеж, мозъчен хирург, професор. Името й е Джема Доджън.

След десетгодишна кариера малко неща можеха да ме изненадат, но тази новина наистина бе шокираща.

Винаги бях мислила за болниците като за светилища, места за лечение на заболелите и ранените, утеха и облекчаване страданията на неизлечимо болните. Безброй пъти бях влизала и излизала от „Мид-Манхатън“, когато имах срещи със свидетели или трябваше да давам напътствия на медицинския персонал как да се отнася с оцелелите жертви на сексуално насилие. Първите тухлени сгради на центъра, построени почти преди век, бяха ремонтирани и превърнати в болница с традиционен облик, а щедри дарители от по-скорошно време бяха подпомогнали изграждането на няколко гранитни небостъргача, оборудвани с последните нововъведения в медицинската технология, в които се помещаваше и престижното учебно заведение Медицински колеж „Минуит“.

Стомахът ми се сви на топка, както обикновено, когато чуех новина за безумно престъпление и зверски отнет човешки живот, и забравих за пулсиращото бучене в главата си. Изградих си представа за доктор Доджън и в съзнанието ми запрепускаха въпроси за живота и смъртта й, кариерата и семейството, приятелите и враговете й — толкова бързо един след друг, че не успях да ги изрека на глас.

— Кога се е случило, Майк? И как…

— Преди петнайсет-двайсет часа. Ще ти дам повече сведения, когато дойдеш. Обадиха се малко след полунощ. Шест прободни рани. Разкъсан бял дроб, изглежда, засегнати са и други важни органи. Убиецът е офейкал и я е оставил да лежи в локва кръв, смятайки я за мъртва, но тук все още хранеха известна надежда да я спасят. Записахме случая като „вероятна смърт“. Когато стигнахме до болницата, вече бе починала.

„Вероятна смърт“. Неподходящо название за категорията случаи, разследвани от елитния отряд на отдел „Убийства“ в Манхатън, при които състоянието на жертвите е толкова критично, че когато полицията стигне до местопрестъплението, нито херкулесовските усилия на медицински лица, нито молитви биха им помогнали и следващата спирка за телата им неизбежно е моргата.

„Не губи повече време! — казах си укорително. — След няколко часа с Чапмън и Уолъс ще знаеш повече, отколкото би искала.“

— Идвам най-късно след четирийсет и пет минути.

Скочих от леглото, затворих прозореца и вдигнах сенника, за да надникна от апартамента си на двайсетия етаж на висока жилищна сграда в Ийст Сайд към града, който бе започнал да се пробужда в сивия мрачен ден. Винаги съм се наслаждавала на приятния есенен хлад, следван от ваканционния зимен сезон и снежните пелени на януари и февруари. Любимите ми месеци са април и май, когато парковете в града са пълни с пролетна зеленина и обещание за по-топлите летни дни. Загледах се в хоризонта и безкрайната сивота ме наведе на мисълта, че навярно и Джема Доджън би се надсмяла на великите поети и би споделила личното ми мнение, че всъщност март е най-мъчителният месец в годината.