Линда Феърстийн
Вероятна смърт (20)

19.

Джон Дюпре бе първият от групата, набелязана за повторен разговор относно обстоятелствата в „Минуит“ във вечерта на убийството. Влезе, подаде ръка на всеки от нас и когато с усмивка ме поздрави, разбрах защо Морийн Форестър го намира за толкова привлекателен. Вместо да промърмори, че времето му е ценно и че твърде често се навъртаме в болницата, Дюпре любезно изрази готовност да помогне с каквото може за хода на разследването.

Преди няколко дни в участъка го бяхме разпитали как е открил Попе в радиологията. Извиних се за безпокойството и обясних защо е нужно да преповторим събитията около предполагаемия час на убийството.

— Бихте ли започнали с графика си за миналата седмица? — подканих го. — Избройте ангажиментите си от понеделник до сряда, за да преценим нещата в перспектива.

Срещна погледа ми и заговори спокойно и уверено.

— Всичко това ми напомня за убийството на нашия свещеник в Мисисипи — провлачено каза Дюпре и се усмихна. — Бях едва осемгодишен, но полицията разпита всички в училището, сякаш бяхме заподозрени. Бях силно впечатлен. Едва не станах полицай вместо лекар. Възхищавам се на работата ви. Зная, че търсите игла в копа сено. Мисля, че някои от колегите ми ще се почувстват засегнати, но аз бих се радвал да помогна. — Дюпре извади джобен бележник и го отвори на страницата за миналия понеделник. — Нямам нищо против да прегледате служебния ми график, но мога да ви уверя, че не бях идвал в тази част на града до вторник следобед, когато се наложи да ползвам библиотеката.

Дюпре ни разказа за работата си като невролог и частната си практика в кабинета до Сентръл Парк Уест, която бе започнал още при установяването си в Манхатън преди две години. Секретарката и асистентката му работеха с него там през всеки ден от седмицата.

— А вечер, доктор Дюпре? Къде живеете?

— В „Страйвърс Роу“, детектив Чапмън. На сто трийсет и девета улица, в северния край — отвърна Дюпре. Имаше предвид група красиви къщи, построени в Харлем в края на деветнайсети век. — Съпругата ми е дизайнер, мис Купър. Сградите от нашата страна на улицата са построени от „Макким, Мийд и Уайт“ и откакто сме се нанесли, обновяваме жилището си. В свободното си време се занимавам с дърводелство — всяка вечер, след като с децата се нахраним. Каня ви да видите къщата някой ден.

От този отговор узнахме три неща. Че Дюпре припечелва добре или поне, че се нуждае от доста средства, за да си позволи дом в този район. Освен това разбрахме, че в нощта на убийството е бил далеч от медицинския център, ако наистина я е прекарал в дома си. Имаше непоклатимо алиби, в случай че бъде заподозрян. Достатъчно бе съпругата и децата му да потвърдят, че е бил с тях.

Уолъс помоли младия лекар да прекъсне разказа си за семейната идилия и да се върне на темата за покойната.

— Как нарекохте доктор Доджън миналата седмица? „Жената айсберг“?

— Може би просто предпочитам южняшкия чар, мистър Уолъс. Казах ви, че не я познавах достатъчно, за да преценя характера й. Държеше се студено и надменно с мен. Просто не можех да намеря общ език с нея, колкото и да се стараех.

— Току-що дадохме на мистър Дитрих съдебно нареждане да ни предостави част от служебните досиета тук, в „Мид-Манхатън“. Ще ги получим след няколко дни. Съществува ли вероятност да узнаем от тях нещо за вас, което бихте предпочели…

— Говорите напълно сериозно, нали? Досиетата ни? На персонала? Значи напълно отхвърляте ценната нишка, която ви посочихме. С Коулмън Харпър ви предадохме доста по-опасен тип, от когото и да е колега, а вие объркахте всичко. Достатъчно е човек да прекара тук два часа, за да разбере, че имаме сериозен проблем с ограничаването на достъпа до болницата.

Невъзмутим и същевременно нападателен. Джон Дюпре притежаваше забележително хладнокръвие.

— Като стана дума за онази вечер, доктор Дюпре — каза Чапмън, — ваша ли бе идеята да слезете в рентгенологията или на доктор Харпър?

Беше си спомнил, както и аз, че в участъка всеки от двамата твърдеше, че предложението е било на другия.

— На Коулмън, уверявам ви. Не ви ли казах? Онзи следобед възнамерявах да работя в библиотеката. Заприказвах се с няколко от протежетата на Спектър — мисля, че Коулмън се смята за един от тях — и той ме помоли да слезем до радиологията, за да погледнем няколко снимки на пациент. Това беше единствената причина да отида там.

Майк тактично подпита за биографична информация:

— Какво ви накара да започнете работа в Ню Йорк?

— Няколко обстоятелства, мистър Чапмън. Втората ми съпруга е отраснала тук, близките й живеят в града. Освен това в родния си щат не виждах възможност за професионално развитие. Изнасях доклади на конференции, започнах да давам консултации на лекарите, които бяха слушали лекциите ми, и реших да опитам да направя кариера.

— Преподавате ли в „Минуит“?

— Не, не. Ползвам се с привилегии само тук, в болницата. Едва напоследък ме допускат и в колежа, досега ме смятаха за новак. Не мога да ви кажа нищо за политиката на ръководството.

Дюпре нямаше друга ценна информация за нас и Майк и Мърсър напразно се опитаха да изтръгнат още подробности за медицинския център и неврологичното отделение. Завършиха разпита си и бяха малко изненадани, когато приветливият доктор плахо ги помоли да излязат, за да поговори с мен насаме.

— Трябва да се обадя на лейтенанта — каза Майк. — Ще отидем да повикаме друг свидетел.

Джон Дюпре изчака да затворят вратата, преди да заговори:

— Исках да ви кажа две неща, мис Купър. Първо, за професионалното ми досие. Ще видите, че срещу мен е заведено дело за лекарска небрежност. Неоснователно обвинение. Бихте могли да поговорите с адвокатите ми, но ви моля този факт да не достига до медиите.

Оставих го да продължи.

— Един мой пациент почина. В Атланта, преди да се преместя в Ню Йорк. Естествено няма нищо общо с „Мид-Манхатън“ и събитията тук. При мен дойде млад мъж с оплаквания за световъртеж, загуба на тегло и прочие. Прегледах го, изследвах го и го изпратих с рецепта и часове за поредица контролни прегледи. Два дни по-късно бе мъртъв. Уверявам ви, че не се опитвам да скрия нищо от вас. Просто не желая да мислите, че това има някаква връзка с проклетото убийство. Вие сте юрист и предполагам, че разбирате по-добре от онези полицаи какви могат да бъдат последиците.

— Джема Доджън знаеше ли за процеса срещу вас?

— Почти съм сигурен. Не бих се заклел, защото не ми е споменавала. Може би това беше причината да се държи толкова студено с мен, но никога няма да разберем, нали?

— Какво друго има?

Дюпре отново се усмихна, след като бе споделил опасенията си.

— Ако от документите ми липсва нещо, което ви е нужно, обадете се в частния ми кабинет. Там има дубликати. Преди няколко години преживях доста мъчителен развод. Напуснах първата си съпруга, за да се оженя повторно. Джулия беше бясна и подпали кабинета ми в Атланта. Извадих от университетите копия от дипломите и удостоверенията си. Не съм сигурен с какво разполагат в болницата, но при секретарката ми ще откриете всичко, което би могло да ви потрябва.

— Благодаря, доктор Дюпре. Нямаше причина да не кажете това пред детективите. Ще действаме професионално и дискретно.

— Всъщност, мис Купър, може би заради миналото си на юг съм толкова скептично настроен към полицията. Предпочетох да разкрия личните си проблеми пред вас, отколкото пред тях — каза той, протегна ръка и притисна пръстите ми. — Сигурен съм, че отново ще си поговорим.

Уолъс чакаше в конферентната зала с Бансуар Десаи, единия от двамата лекари, избрани да асистират на Спектър вместо Джема Доджън сутринта, когато не се бе явила в операционната.

Десаи бе нисък и набит, с малко по-тъмна кожа, отколкото на Джон Дюпре. Говореше с пакистански акцент и имаше малко превзети маниери, навярно усвоени при обучението му в британски пансион. Поканих го в залата и прошепнах на Мърсър, че трябва да се обади на Сара да направи подробно проучване за Дюпре и да потърси статии във вестници от Джорджия с подробности за делото срещу него.

Представих се на доктор Десаи и го поканих да седне на масата срещу мен. Чапмън се присъедини към нас, преди да свърша с встъпителното резюме.

Десаи бе един от най-новите членове на неврохирургичния екип, издирен за „Минуит“ от Джема Доджън година, преди да започне специализацията си. Отговаряше отчетливо, но стана доста предпазлив, когато стигнахме до отношенията му с Доджън. Сподели, че е била негов наставник и съветник и аз бях сигурна, че Десаи е искрен, когато изрази дълбока скръб по повод смъртта й.

Майк насочи вниманието си върху операцията, извършена от Спектър, когато бе избрал Десаи и Харпър да заместят отсъстващата Доджън.

— Какво си помислихте, когато тя не дойде за операцията? Разтревожихте ли се за нея?

— Не бе в стила й — отвърна Десаи. — Джема беше безупречен професионалист, мистър Чапмън. Дали ми е хрумнало, че е изчезнала? Не. Предположих, че е изникнало нещо по-спешно. Или че със Спектър отново са се скарали…

— За какво се караха, доктор Десаи?

— Нямам представа, детектив Чапмън. Знаех, че имат разногласия по някои въпроси за програмата в „Минуит“, но твърде отскоро съм във факултета, за да бъда в течение.

— Били сте и приятел на Доджън, нали?

— Приятел — да, мистър Чапмън. Но не и довереник. Общувахме само в болницата и колежа. Джема не допускаше студентите в личния си живот и доколкото зная, никой не е прекрачвал границата.

— Все пак доктор Спектър ви е имал достатъчно доверие, за да ви повика да заместите Доджън в операционната, макар и за никого да не е било тайна, че сте нейно протеже? — попитах.

— Първата грижа на Спектър, мис Купър, бе не мнението на когото и да било, а животът на пациентите. Никога не съм се замесвал в политиката на медицинския колеж и нито Спектър, нито Доджън биха ме упрекнали за това. А и когато възникна проблемът, в залата имаше само неколцина души с достатъчна квалификация, за да асистират. В интерес на истината, участието ни бе по-скоро оказана чест, отколкото критична необходимост. Подавах инструменти и се съгласявах с решенията на Спектър, но през повечето време с Харпър само наблюдавахме с възхищение умелите му действия. Нито Коулмън, нито аз сторихме нещо съществено при процедурата.

В маниерите на Десаи имаше нещо старомодно и познато, което ме успокои и унесе. Бях отраснала в дом, в който медицинската професия бе уважавана и ценена. Постиженията на баща ми му бяха донесли световна популярност. Още от детството си с братята ми бяхме заобиколени от кръга приятели на родителите си, надарени и грижовни лекари и медицински сестри, които се стремяха да съхранят най-благородните традиции на лечителското изкуство. Вечерните ни разговори на масата, в които с удоволствие се включваше и майка ми — благодарение на опита си като медицинска сестра, тя бе компетентна колкото всички останали в компанията, — винаги се въртяха около най-интересните клинични събития през деня.

Спомените за връзката ми с медицинската общност неизбежно навяха тъжни мисли за любовта ми с Адам Наймън и годежа ни, който бе осуетен така внезапно от смъртта му буквално часове, преди да застанем пред олтара. Бях се замечтала и бях загубила нишката на разговора на Чапмън с Десаи, за което платих двойно. В съзнанието ми отново изплува натрапчивият образ на Адам с хирургическата му униформа, когато ме бе целунал за последен път. Освен това пропуснах частта, свързана с убийството на Джема Доджън.

— Това бяха всичките ни въпроси към вас за днес, доктор Десаи. Ако се сетите за нещо, което смятате, че би трябвало да знаем, обадете ми се.

Майк подаде на младия специализант визитна картичка.

Тръгнаха към вратата и когато Десаи излезе, Чапмън покани Коулмън Харпър.

— Благодаря за търпението, доктор Харпър. С детектив Чапмън за втори път ви караме да чакате — отбелязах, имайки предвид първата ни среща в полицейския участък вечерта, когато Харпър и Дюпре бяха открили Попе с окървавените панталони.

Майк прелисти бележника си, докато стигна до страниците с информацията, получена от Харпър. В отговор на първия му въпрос докторът повтори, че по предложение на Дюпре двамата са слезли в радиологичното отделение.

— Не искам да се притесните, както онази вечер в участъка, но Дюпре категорично заяви, че вие сте настояли да слезе с вас на долния етаж.

Харпър се поколеба. Остана неподвижен, но очите му трескаво избягваха погледите ни, докато се опитваше да прецени дали въпросът на Майк има някакъв скрит подтекст.

— Нима намеквате, че съм знаел, че старецът е в стаята, преди с Джон да влезем?

— Вие го казахте, докторе. Знаехте ли?

— З-защо? Разбира се, че не, преди да го открием. Цял следобед не бях влизал в радиологията. Какво значение има?

Неголямо, стори ми се. Предположих, че Майк просто се опитва да извади Харпър от равновесие, а той веднага налапа стръвта и затрепери като при първия разпит.

— Мисля, че не поговорихме за отношенията ви с Джема Доджън, нали, доктор Харпър?

— Същите като на повечето хора тук. Уважавах я заради способностите, професионализма й, но не бях особено близък с нея.

Чапмън хвърли поглед към бележките си.

— Запознали сте се при първото ви постъпване на работа, преди почти десет години, така ли е?

— Да.

— За нея ли работехте?

— Не точно. Дойдох веднага след като завърших медицина. Прекарах стажа и специализацията си тук, а после започнах неврологична практика. Тогава се запознахме. Доктор Доджън току-що бе пристигнала да преподава в „Минуит“.

— Тя ли ви беше наставник?

— Обучаваха ни всички специалисти в неврологичното отделение.

— Не желаехте ли да влезете в неврохирургичната програма? Отскоро ли е тази амбиция?

— Може да се каже. Всъщност кандидатствах за специализация като неврохирург веднага след стажа си, но не бях приет. Чувствах се доволен от това, което правех, и не се постарах достатъчно. Както вероятно вече знаете, програмата е за ограничен брой хора, най-изявените. Мнозина бяха отхвърлени, но не беше болка за умиране. Останах в Ню Йорк само още една година. Известно време работих в болница „Метрополитън“. Съпругата ми пожела да се върнем в Нешвил, а и вече бях готов за частна практика.

— А какво точно ще постигнете с тази аспирантура?

Възлестите пръсти на Харпър стиснаха страничните облегалки на стола и погладиха старинните орнаменти, докато описваше сегашната си роля.

— Мисля, че след десет години се нуждаех от промяна. Все още не бях се отказал напълно от идеята да стана неврохирург. Реших, че твърде лесно съм се предал при първия неуспех. Аспирантурата ми е подготовка, първи стъпки, в операционната, докато очаквам резултатите от кандидатстването си.

— Какво кандидатстване?

— О, предположих, че доктор Спектър ви е казал. Завършвам аспирантурата си и се надявам скоро да бъда приет за неврохирургична специализация. Затова се съгласих да работя на доброволни начала цяла година.

— Колко изкарвахте в родния си щат като невролог?

— Моля?

— Колко кинти? — продължи Майк. — Пари, долари, доход.

— О, през последните няколко години — около сто и петдесет хиляди.

— А през тази?

— Естествено като аспирант получавам само стипендия. Около трийсет хиляди долара, но когато завърша…

— За бога, значи преживявате само с трийсет хилядарки? Правите голяма жертва, докторе.

— Това е само временно положение, детектив Чапмън. Имам достатъчно спестявания, за да оцелея. — Харпър смутено се засмя. — А и в момента нямам време за каквито и да било занимания, освен работата си.

— Лишавате се днес, за да благоденствате утре?

— Целта ми не е високата заплата. Работата в тази насока е голямо предизвикателство, Чапмън. Това е творческа област, всяка седмица се развиват нови и по-добри техники. Хирурзите спасяват живота на хора, които преди години биха били отписани, и…

Набитото тяло на Харпър не помръдна, докато защитаваше целта си.

— И печелят по половин милион долара повече годишно — допълни Майк.

— Нима в това има нещо незаконно, за което не зная?

— Нищо. Просто се опитвам да си обясня защо на вашата възраст сте се отказали от успешна частна практика и се борите за шанс за друга специализация. Ако влезете в програмата на Спектър, когато завършите, ще бъдете…

— Почти на петдесет години. Да. Слушайте, това съвсем не е пречка за медицинска кариера. Имам солидна професионална биография, никакви дългове, в момента не издържам семейство и бих искал да осъществя мечтата си.

— Кой ви попречи първия път?

— Искате да кажете — преди десет години? О, не зная. Както ще ви каже и Спектър, решенията се вземат от комисия. Преглеждат документите на кандидатите, провеждат интервюта, изискват препоръки от наставниците при стажа им. Просто онази година не бях сред щастливците. Примирих се, имах добра кариера като невролог. И сега желая да опитам отново.

— Доктор Доджън подкрепяше ли ви или не?

— Честно казано, не зная. Слабо познавах Джема Доджън. — Коулмън Харпър се бе плъзнал напред на стола си и сякаш се готвеше да скочи и да побегне веднага щом Майк престане да го атакува с въпроси. — Нямах възможност да работя с нея често и не й се подмазвах, както някои от младоците.

— А при първото ви кандидатстване, докторе?

— Беше преди десет години, за бога. Два пъти й асистирах. Да кажем, че имахме твърде различен стил. Бях доволен, когато се преместих в „Метрополитън“. Тя бе дошла в Ню Йорк да търси слава и не искаше да я дели с никого.

— Мислите ли, че в архива на болницата се пазят някакви сведения за ранните ви дни тук? — тихо попитах от своя край на дългата маса.

Харпър ме стрелна с поглед, замисли се за миг, след което поклати глава и отговори, че доколкото знае, в болницата не се съхранява информация повече от седем години.

— Естествено самият аз опитах да се добера до архива. Исках да използвам някои препоръки, които бях събрал по време на стажа си и по-късно, в „Метрополитън“. — Засмя се насила. — Човек не може да се сдобие с професионални препоръки, когато работи на частна практика. Мнението на пациентите зависи по-скоро от ценоразписа и осигурителната система, отколкото от способностите му. Ако тези документи се появят в близко бъдеще, обадете ми се. До петнайсети април трябва да получа отговор от комисията на Спектър. Онези ласкави думи от преди десет години биха могли да ми бъдат от полза.

— Джема Доджън писала ли ви е препоръка?

Харпър стана и стисна ръката на Майк, преди да се отправи към вратата.

— Жалко, че тогава не извадих копия от всичко — не само за да ви ги покажа като доказателство. Мисля, че бих имал предимство в „Минуит“. Доджън не беше най-върлият ми поддръжник, но не си спомням да ми е създавала трудности.

— Сещате ли се за причина, поради която някой би пожелал да навреди на Доджън? Да я убие?

Харпър натисна бравата.

— Никой от нас не може да го проумее, детектив Чапмън. Работата ни е да спасяваме живот. Не мога да си представя защо някой би сторил с други хора нещата, които вие виждате всеки ден. Нямам представа.

От разговора с Коулмън Харпър не бяхме узнали повече, отколкото от другите. Все още ни се струваше абсурдно да разпитваме тези уважавани лекари за безумното убийство на тяхна колежка, но трябваше да ги проверим и да ги елиминираме, както всяка друга група заподозрени.

Мърсър отново влезе при нас и през останалата част от следобеда разпитахме още редица свидетели за отношенията им с Доджън. Разговаряхме със седем медицински сестри, трима други професори от колежа, чиито кабинети бяха близо до този на покойната, множество амбициозни студенти и стажанти, които се бяха обучавали и бяха работили под ръководството на известната жертва.

Разделихме характеристиките, които съставихме, в две категории: на хора, които са се възхищавали на Джема и са били близки с нея като колеги, и на останалите, които са изпитвали страх и недоверие заради „студенината“ на характера й и дистанцията, налагана от нея.

Усилията да установим как е прекарала последните си часове бяха още по-безполезни. Джема бе държала на правото си да бъде сама и бе приемала компания само когато не е заета с нищо. Според всички, докато бягала за здраве, пишела, пътувала или се занимавала с научни изследвания, предпочитала да бъде сама, необезпокоявана от бъбренето и сплетните на повечето хора, които се опитвали да влязат в орбитата й.

Минаваше шест часът, когато потокът от свидетели секна и секретарката на Дитрих влезе, за да ни напомни, че трябва да заключи залата, щом приключим. Казах й, че сме свършили за днес и по фалшивата усмивка, с която прие благодарността ми за това, че ни бе разрешила да ползваме помещението, пролича, че не я интересува с какво сме развалили настроението на началника й. Събрахме записките си и тръгнахме по дългия коридор към изхода.

— Нататък? Някакви свежи идеи? — попита Мърсър.

— Твърде много разпити за един ден — отвърнах. — Вие ми се свят. Ще се прибера у дома да подредя мислите си, да прегледам бележките и да се приготвя за утре.

— Няма ли да хапнеш с нас?

— Не, благодаря. Трябва да свърша доста работа. Струва ми се, че засега не сме постигнали никакъв напредък.

— Добре, ще те откарам. Отбих се при Морийн. Сутринта шефът каза, че й разрешава да остане в болницата само до петък. Смята, че престоят й е загуба на време за сметка на полицията. Но днес следобед някой е доставил в стаята й кутия шоколадови бонбони. Пакетът бил адресиран до нея и на картичката било написано, че е от децата. Скъпо френско лакомство, в луксозна опаковка.

Застинах, когато Мърсър продължи:

— Проблемът е, че Мо е алергична към шоколад. Това е известно на всеки, който я познава добре. Какво мислите, че става тук? Дали някой я е разкрил?

— Първо, шефът явно греши и Питърсън трябва да го убеди да я остави по-дълго. Кутията е изпратена в лабораторията. Ще проверят дали е отваряна.

— Защо ми се струва, че планът ми за влизането й под прикритие беше глупав?

— Напротив, Куп. Морийн е в безопасност.

Мърсър премести колата си срещу „Минуит“ и дойде с нас, когато Майк потегли към центъра и сви покрай блока ми, за да ме остави пред входа.

— Каква е програмата?

— Утре вечер Мърсър ще ни откара до летището. Просто донеси куфара си в прокуратурата и ще те вземем оттам.

— Благодаря, момчета. До утре.

Взех пощата, качих се и влязох в апартамента си. Пуснах телевизора в спалнята, за да чуя вечерните новини, докато извадя дрехите, които смятах да взема за пътуването. Превключих на „Последна заплаха“, но бързо се предадох, когато Требек обяви, че въпросът е от областта на астрономията.

Повече от час говорих по телефона, като първо се обадих на Морийн, която бе шегаджийски настроена и не ми се стори обезпокоена от случилото се през деня, може би защото Чарлс все още бе до леглото й. После позвъних на майка си, на Джоан Стафорд, Дейвид Мичъл и на телефонния секретар на Нина, за да ги предупредя, че заминавам извън града за два дни. Неусетно стана осем и трийсет. Набрах номера на „Пи Джей Бърнстейнс“ и поръчах да ми изпратят порция пилешка супа, преди да затворят.

Документите ми бяха разпилени върху масата в трапезарията. Сложих в единия ъгъл полароидната снимка, която бях поискала от Мърсър на отпечатъка сред кръвта на Джема в кабинета й. Отново се запитах дали умиращата съзнателно е напрегнала сили да нарисува нещо и дали е буква или част от дума. Прекопирах фигурата и написах срещу нея инициалите на всеки от хората, с които бяхме разговаряли досега. Опитах се да сравня първите букви от имената им със странния знак, който онази сутрин преди седмица ми се бе сторил толкова ясен. Не открих никаква прилика и се отказах, като реших, че би било по-полезно да прегледам и подредя бележките си.

След като опаковах багажа, малко преди полунощ се пъхнах в леглото и позвъних в хотела на Дру в Сан Франциско. Оставих съобщение на телефонния секретар. Казах му за непредвиденото си заминаване за Лондон на следващия ден и го помолих да се обади, щом се прибере, защото исках да чуя топлия му глас и да си уговорим среща за след завръщането ми.

Навих будилника си за седем и угасих лампите. Тревожех се за Морийн и се питах дали не съм я изложила на опасност с идеята си за работа под прикритие. Опитах се да заспя, като се стараех да не мисля за убийството. Но не можах да прогоня от съзнанието си въпросите за загадъчната смърт на Джема Доджън и дълго лежах будна в тъмнината.