Линда Феърстийн
Вероятна смърт (16)

15.

За първи път от доста дни през прозореца на спалнята ми нахлу слънчева светлина. Случката от вечерта вече ми се струваше като лош сън. Навярно въображението ми бе преувеличило действителността.

Този път със Зак заобиколихме блока от другата страна, за да избегнем улицата, на която движещата се с бясна скорост кола ме бе изплашила до смърт. Държах кучето далеч от платното и вървях срещу посоката, от която идваха колите, за да ги виждам.

Когато се прибрах, облякох трикото и клина си и слязох в гаража, за да отида с джипа си до Уест Сайд. Паркирах пред сградата, в която бе студиото на преподавателя ми по балет.

Пет-шест от редовно трениращите вече се бяха събрали и правеха упражнения за разтягане върху гладкия паркет. Уилям влезе и заехме местата си до гредите покрай трите стени на стаята.

Музиката бе Симфония номер 6 в си минор от Чайковски. Изглежда, Уилям обожаваше „Патетиката“. Стегна рамене, артистично вдигна глава и ни даде знак да заемем първа позиция плие и релеве от центъра на помещението.

Както винаги, почувствах се прекрасно, когато мелодията ме завладя, и се опитах да се съсредоточа върху стъпките, които преподавателят ни диктуваше, надвиквайки кресчендото на богатия оркестров аранжимент. Майка ми ме бе записала в школа по балет, когато бях четиригодишна, и това все още бе любимото ми физическо упражнение.

Уилям бе танцувал дълги години в Американския балетен театър, преди да се оттегли от сцената. Дисциплината и старанието, които изискваше тази форма на изкуство, ми позволяваха поне за час да забравя за неприятните страни на работата си и да се предам на неговата магия.

Преподавателят мина покрай редицата танцьори, всеки от които се бе хванал с лявата ръка за долната греда, и огледа позициите ни.

— Прибери корема и опашката, Джудит — упрекна той стройната млада жена зад мен. — Раменете назад, Алекс. Искам да видя тези дълги крака в красива линия, млада госпожице.

Изпънах крака си и протегнах пръсти толкова далеч, колкото позволяваше бялата кожена пантофка.

Уилям ни огледа във втора, четвърта и пета позиция, а после ни накара да повторим същите движения, като се държим с дясната ръка. Докато се обръщах на другата страна, погледнах в огледалото и успях да различа професионалистите от неуспелите балерини и ненадарени красавици. Като дете всяка събота сутрин отивах в студиото за урока на първи клас с момичета на своята възраст, а после оставах да гледам по-сложните фигури, изпълнявани от по-големите, и се опитвах да имитирам стъпките им. Мечтаех за деня, в който ще играя Одета, Одилия, Жизел или Копелия, не подозирайки, че моята сцена ще бъде пред скамейката на съдебните заседатели.

Уилям ни насочи към средата на залата, където упражнявахме пируети и фуети, докато по гърба ми изби пот и няколко къдрици се измъкнаха от конската ми опашка. Не исках урокът да свършва и да се върна от този приказен свят към реалния живот и време. Но когато адажио ламентозото завърши, Уилям се поклони на класа и ние отвърнахме на жеста като учениците на старите майстори.

Взех душ в съблекалнята и облякох домашната си униформа от клин и дълга риза. Следващата ми спирка бе паркингът на Ийст Сайд, откъдето забързах към салона на Луи на Петдесет и седма улица за подстригване и изсветляване на няколко кичура от русите коси, които бях наследила от финландския ген на майка си. Закачих пейджъра на колана си, докато седях на стола на Елза, която увиваше кичурите ми в тънко фолио.

— Ако имам късмет, няма да падне в умивалника.

Потупах малката черна кутийка, която бе връзката ми с полицейския участък.

— Ако отидеш в отдел „Убийства“ в този вид, здравата ще ги изплашиш.

Изслушах препоръките на Елза за най-новите филми и пиеси на Бродуей, които сякаш бе успяла да гледа преди премиерите. Като на конвейер тя ме предаде на Луи, който подряза с няколко сантиметра новоизрусените ми кичури и в същото време бях подложена на кръстосан разпит за любовния си живот. Като истински французин той бе отчаян, че нямам сериозна връзка и винаги се опитваше да ми урежда запознанства с мъже. След като свърши с подстригването, Нана ми направи изящна прическа, когато й казах, че вечерта съм поканена на прием у приятелка.

Половината ден бе отминал. Върнах се до дома си и оставих джипа в гаража. Когато се качих в апартамента си, лампичката на телефонния секретар примигваше. Нина бе отговорила на обаждането ми и молеше да й съобщя новини за разследването. Морийн просто искаше да се чуем. Чапмън бе позвънил да ме запознае с последните разкрития, но в тях нямаше нищо важно.

Обадих се в „Мид-Манхатън“ и поисках да ме свържат със стаята на мисис Форестър.

— Засега само една дребна кражба — каза тя, след като й разказах как съм прекарала сутринта. — Ходих в солариума. Там наистина е идеалното място да научиш нещо. Всички си шушукат какво е било мнението на лекуващите им лекари за доктор Доджън, кой я е харесвал и кой не. Съставям ти списъци.

— За каква кражба спомена? — попитах.

— Не се безпокой. Докато бях в солариума, една от санитарките дошла да вземе таблата от обяда ми. Скрила се зад завесата около леглото и дояла остатъците. Половин препечена филийка, най-безвкусният ванилов пудинг, който можеш да си представиш, и парче пуешко. Не знаела, че има скрита камера. После отворила чекмеджето на нощното ми шкафче и преровила козметичните ми принадлежности. Предполагам, че не е харесала цвета на червилото ми, защото само го разгледала и го върнала обратно. Колко често мислиш, че се случва това в болниците, а?

— Все още ли си самотна, Мо?

— Не се оплаквам. Не се налага да оправям легла и да мия съдове. След малко ще имам компания. Забавлявай се довечера и ми се обади.

Позвъних на пейджъра на Чапмън и докато чаках да отговори, влязох в кухнята да си сипя кисело мляко.

— В болницата съм — каза той, когато вдигнах. — Разговаряхме повторно с повечето от персонала на медицинския колеж. Този път сондираме мнения за Доджън. Мисля, че трябва да се срещнеш лично с доктор Спектър. Като че ли я е познавал най-добре от всички. Сутринта се отбих при него за няколко минути, докато преглеждаше пациент, претърпял операция. Казва, че е удобно да се видим в понеделник в два следобед. Можеш ли?

— Разбира се.

— Единствената друга новина е, че полицай от седемнайсети участък намери няколко папки в кофа за смет на паркинга. Уолъс смята, че са от кабинета на Доджън. По тях има петна от кръв, но засега в контейнерите не е открито нищо друго.

— Какви папки?

— Празни. Три-четири. Изглежда, съдържали са спортни материали, а не медицинска информация. На етикетите са написани имена, като „Мете“, „Брейвс“, „Къбс“. Зная, че е била привърженик на бягането, но навярно си е падала и по бейзбола. Бившият й съпруг трябва да се върне в Лондон в понеделник. Бихме могли да изкопчим лична информация и от него.

— Добре. Днес следобед ще изляза на покупки в квартала. Предполагам, че утре ще почиваш?

— Да. Тази вечер имам среща с журналистка от италианско списание, която преди месец написа статия за участъка.

Постарах се пожеланието ми за приятно прекарване да прозвучи искрено.

Грабнах куп дрехи, които трябваше да занеса на химическо чистене, и три поли за скъсяване. В съседство до шивашкото ателие имаше магазин за бельо, където се отбих, за да си купя десетина чорапогащника. Продавачката ме придума да взема и комплект бледосиньо дантелено бельо по случай началото на пролетния сезон и отидох до банкомата на ъгъла, за да възстановя похарчената сума.

Когато стигнах в салона за ноктопластика, минаваше три часът. Нуждаех се от маникюр и предпочетох да изтърпя клюките на висок глас в препълнената чакалня, отколкото да бъда единствената жена на приема на Джоан с неоформени и неравно лакирани нокти.

Прибрах се у дома, дадох на Зак късен обяд и още веднъж я разходих. Бях твърде неспокойна за следобеден сън, но си починах в леглото със съботния брой на „Таймс“. Опитах се да реша кръстословицата в долния ляв ъгъл и доста поумувах коя е липсващата дума, докато се получи името Гале. Обяснението бе: немски астроном, открил Нептун.

Съботните приеми на Джоан бяха вълнуващи и аз с нетърпение очаквах веселбата с приятелите й. Това винаги бе повод да се облека елегантно и да сложа някои от бижутата, които майка ми бе събирала през годините, но ми ги бе оставила в Ню Йорк, когато се бе преместила на Карибите. С голямо удоволствие се издокарах и повиках такси да ме вземе в осем без петнайсет.

Икономката отвори вратата, взе палтото ми и попита какво питие предпочитам. Вазите във фоайето и хола бяха пълни с френски лалета и бледи коралови рози. Джоан бе в библиотеката и забавляваше първата си гостенка с разказ за премиерата на една от пиесите си преди няколко години в театър извън Бродуей. Бе направила забележителен преход от драмите, играни тук и в чужбина, към писане на романи, последният от които бе издаден за четвърти път.

Пръв ме посрещна Джим Хейджвил, мъжът, в когото Джоан лудо се бе влюбила още при запознанството им през зимата. Беше експерт по външните работи, който водеше рубрика в международно издание, и двамата изживяваха бурните първи три месеца от връзката си. Един от поводите за приема бе желанието на Джоан да го представи на другите си приятели.

Разменихме целувки и Джоан ме въведе в кръга и ме представи на онези, които не ме познаваха, докато поздравих останалите. Коктейлите бяха поднесени за час и аз побъбрих с гостите, избягвайки темата за разследването, когато някой ме запита как върви.

Малко след девет часа Джоан ни покани в трапезарията около трите кръгли маси.

— Не ме обвинявай, че не съм направила нищо за теб, момиче — каза тя с доволно изражение. — Какво ще кажеш за симпатягата, с когото разговаря за очерка за шефа ти в „Ню Йоркър“? Той ще бъде кавалерът ти тази вечер. Дру Рено.

Застанахме в ъгъла и Джоан премести старинната брошка, която бях закачила на роклята си.

— А къде е жена му, Джоан? Запознах се с него, но забелязах венчалната халка на ръката му. — Засмях се на машинациите й.

— Вдовец е, Алекс.

Прехапах устни.

— Господи! Съжалявам. Добре че го разбрах от теб, иначе щях да изпадна в неудобно положение. Все пак не се прави на сводница. Ще те убия. Знаеш, че мразя да ми уреждат…

— О, стига! Това е просто прием. Той е стар приятел на Джим от Принстън. Съдружник е в Милбанк, Туийд. Съпругата му е починала преди две години от тумор в мозъка, трийсет и седем годишна. Ужасна трагедия. Дру започна да се съвзема едва през последните два месеца. Горе главата! Не бъди толкова скептична, Алекс. И престани да се изчервяваш. Освен това тук е пълно с твои приятели. Не е точно среща с непознат. Изгаряше от нетърпение да се види с теб. Каза, че миналата година сте се запознали на прием на Юридическата асоциация, но тогава… си била заета. Изключи проклетия си пейджър и просто се забавлявай, ще ме послушаш ли?

— Не мога да повярвам, че си направила това за мен без предупреждение, Джоан — засмях се аз на собственото си смущение, крадешком погледнах косите и грима си в огледалото на стената зад нея и подсилих червилото си.

— Това е по-разумна реакция, скъпа. Настаних го точно между нас и очаквам утре да ме обсипеш с благодарности. Изглеждаш страхотно, така че сядай.

Гостите бяха наобиколили масите и търсеха табелите с имената си. Дру бе застанал зад стола си и ни очакваше, за да кавалерства на домакинята и мен да заемем местата си от двете му страни.

С лекота подхвана отново разговора, който бяхме започнали в библиотеката, и ми припомни запознанството ни през миналото лято. Докато отпивах вино и хапвах превъзходен пай, приготвен от готвача на Джоан, постепенно бях пленена от чара и остроумието на кавалера си.

Когато поднесоха медальоните от телешко с невероятна гарнитура „Марго“, неусетно започнах да флиртувам с Дру, макар и да не бях сигурна дали причината е погълнатото вино или искрен интерес. Беше ми приятно отново да се чувствам така и цялата вечер ми се струваше вълнуваща.

Поговорихме за общи познати, за лятната му почивка на любимия ми Виниярд, за несравнимите качества на Джоан и като домакиня, и като приятелка и за книгите, които четяхме в момента. Продължихме на тема кучета, филми, ресторанти и баскетбол и той дори за миг не намекна за някакво влияние на професионалния ми интерес към сексуалните престъпления върху личния ми живот, за разлика от повечето мъже, с които се бях запознавала досега. Бях така погълната от разговора с Дру, че почти забравих за Хю Гейнър, който седеше от другата ми страна.

— Ходила си в Палас Субиз, нали, Алекс? — попита Джоан. Имаше удивителна памет за всякаква любопитна информация. — Мисля, че има най-великолепната фасада от всички сгради в Париж. Построен е от Луи XIV за Субизката княгиня. Когато князът бил на път, тя носела по една обеца с диаманти в двореца. Така подсказвала на Луи, че хоризонтът е чист, „et voila!“. Сигурно е платил огромна цена за най-разкошното жилище в града, как мислиш? Всъщност, Хю, трябва да видиш зданието, когато отидеш там. Божествено е.

— Да пийнем кафе и коняк в хола.

Всички станахме и Дру се докосна до мен, когато мина зад гърба ми. Тъкмо побутвах стола си към масата. Той сложи ръката си върху моята и попита:

— Искаш ли коняк или?…

— С удоволствие.

— Не ме остави да довърша, Алекс — тихо прошепна той в ухото ми. — Или да отидем в дома ми и да завършим вечерта с по още едно питие?

— А… не мисля, че ще мога. Трябва да се върна в апартамента си, защото… има нещо… — запелтечих, търсейки начин да избегна смешното признание, че се налага да се прибера, за да изведа едно куче на разходка.

— Извинявай, не е нужно да ми обясняваш — суховато каза Дру. Явно предполагаше, че го разигравам. Че някой ме чака у дома, докато цяла вечер се забавлявам с него.

Поклатих глава и заговорих:

— Не е това, което си мислиш. Става дума за куче. — Той вдигна глава и се засмя. — Кучето на съседа ми продължих. — Просто не съм свикнала да се прибирам в определен час и да нося отговорност за живо същество.

— Съперникът ми е куче? Нямам нищо против. Какво ще кажеш да пийнем коняк в твоя апартамент и да ти правя компания при среднощната разходка на кучето?

— Как бих могла да откажа? Да намерим домакинята.

Джоан наобикаляше гостите си, докато пийваха кафе, а Джим поднасяше пури на мъжете, които все още бяха пушачи.

С Дру й благодарихме за вечерта. Приятелката ми ме прегърна за лека нощ, когато той отиде да донесе палтата ни.

— Този път ти прощавам, че си тръгваш рано. Подведох ли те?

— Засега не. Ще ти се обадя утре.

— Какво ще кажеш за обяд в „Мортимър“ с мен и Джим?

— Не мисля. Трябва да прегледам тонове документи за разследването и обвинителните актове за още няколко дела. Ще работя у дома, но през по-голямата част от деня ще бъда заета. Както обикновено, ще мисля за заподозрените.

— Алекс, моля те, тази вечер не се дръж като обвинител на сексуални престъпници, а като жена.

— Връщай се при гостите си, Джоан.

Дру ми помогна да облека палтото си и излязохме на улицата да хванем такси до жилището ми.

Прозак се зарадва на компанията ни, когато влязохме, и тръгна по петите ми, докато запалих още няколко лампи в коридора и кабинета си. Налях по чаша коняк, а Дру обиколи хола, разгледа снимките по полиците и разпита кои са хората. Щом включих сиди-плейъра и зазвуча кадифеният глас на Сам Кук, бях завладяна от мелодията на „Ти ме възвисяваш“ и мисълта, че и неговата бурна любов е започнала като обикновено увлечение.

Седнахме на дивана с чаши в ръка и Зак се сгуши до мен, след като свалих обувките си и се настаних удобно. Побъбрих с Дру за приятелките си, за детството му, кариерата ми, партньорите му и през цялото време исках само да се приближи и с целувка да ме накара да замълча.

Когато това се случи — между разказите за първата ми любов в колежа и неговата риболовна екскурзия в Шотландия — разтворих устни и усетих вкуса на езика му, докато протягах ръце да погаля нежните кафяви къдрици на тила му.

Дру се облегна назад, повдигна ме и ме притегли към тялото си, шепнейки отново и отново: „Александра“, заровил устни в косите ми. Разхлабих вратовръзката му, разкопчах горните копчета на ризата и го целунах по врата и гърдите. Той повдигна лицето ми, притисна го между дланите си, за да ме погледне, срещна очите ми и одобрително се усмихна. Освободих се и отново потърсих с език устните му.

Стори ми се, че тази нежна прелюдия продължава часове, но само след три-четири песни Дру ме целуна по-закачливо по носа и предложи да изведем Зак на разходка, преди да си тръгне.

„Значи освен всичко друго, е и сериозен“, помислих си, когато станах от дивана, пригладих полата си, обух се и прокарах пръсти през разрошените си коси.

Всичко бе толкова приятно, че нямах нищо против засега да обуздаем сексуалния порив. Страните ми горяха и цялото ми тяло тръпнеше от възбуда, каквато не бях чувствала от месеци. Исках да й се насладя по-дълго и да накарам Дру да ме желае толкова силно, колкото аз него. Вече си представях как се любим и знаех, че ще бъде без фалшивия стимул на алкохола.

Закачих каишката на Зак за нашийника й, облякохме палтата си и слязохме с асансьора. Докато изминахме двете пресечки, Дру държеше каишката с една ръка, а с другата обгръщаше раменете ми. Може би защото бе почти краят на март или благодарение на приятната компания, нямах нищо против нощния хлад и не исках разходката да свършва.

Върнахме се пред блока ми, Дру ме целуна още веднъж и се сгушихме до едната от големите колони в началото на алеята.

— Ще ти се обадя утре. Тази седмица се налага да пътувам до Сан Франциско, за да сключа една сделка. Би ли могла да ме вместиш в графика си?

— Дни или седмици?

Все още не бях готова да се обърна и да вляза.

— Твърде самонадеяно ли е да се надявам на месеци? — попита той и аз се засмях на ентусиазма му. — Когато работиш по нашумял случай, напълно ли си обсебена от разследването или мога да се свържа с теб, ако те потърся?

Това бе първото споменаване на убийството за вечерта и изведнъж мисълта за Джема Доджън ме накара напълно да се опомня.

— Не мисля, че ще имаш някакъв проблем, ако се опиташ да ме откриеш, Дру.

Разделихме се и той се отдалечи.

Проследих го с поглед, когато излезе на улицата да повика такси, и аз се качих с четириногата си другарка, за да си легнем.

 

 

Рядко си позволявах да се излежавам с „Таймс“ в неделя сутрин. Изведох Зак на ранна разходка, след което се върнах с вестника, отново се пъхнах под завивките и старателно прочетох новините и всички клюки, преди да стана, да взема душ и да се облека.

В единайсет часа се обади Джоан:

— Можеш ли да говориш?

— Искаш да знаеш дали Дру е все още тук?

— И това ми хрумна.

— Отиде си, но наистина съм ти длъжница, Джоан. Да, прекарах страхотна вечер. Да, храната беше фантастична. И да, ще се видя с него отново. Би ли задържала за минута? Някой друг чака да го включа.

Натиснах бутона и чух гласа на Чапмън:

— Имам новини за теб, Русокоске…

— Веднага ще ти се обадя, Майк. Почакай да довърша на другата линия.

— Добре, но не съм у дома. Ще ти дам номера.

Продиктува цифрите и ми каза да поискам вътрешен 638.

Потиснах любопитството си, за да кажа на Джоан, че трябва да прекъсна, защото имам важен делови разговор.

Набрах записания номер и телефонистката каза:

— Хотел „Сейнт Реджис“, с кого да ви свържа?

Дадох й вътрешния номер и изчаках, докато приятен женски глас с чуждестранен акцент каза:

— Ало.

— Майк Чапмън, ако обичате.

— Разбира се — отвърна гласът и след няколко секунди се обади Майк.

— За нейна или за твоя сметка? — попитах.

— Когато за последен път аз плащах за хотелска стая, банята беше в дъното на коридора и докато открия шалтера за отоплението, гаджето си отиде. Тук има минибар, от който мога да се прехранвам по-дълго, отколкото бих оцелял в твоята кухня.

— Онази журналистка от Милано ли е щастливката?

— Точно така, Русокоске. Но всичко е само бизнес, няма причина да ревнуваш. Питърсън ми позвъни тази сутрин и смята, че веднага трябва да узнаеш. Един стар служител в архива на участъка се натъкна на формуляр 61.

Това бяха доклади за подадени оплаквания, попълвани от униформени полицаи при граждански сигнали за престъпления в Ню Йорк.

Майк продължи:

— Ищцата е Джема Доджън. Обадила се е в участъка преди малко повече от месец, в края на февруари. Записано е като жесток тормоз. Телефонни съобщения, смущаващи или обезпокояващи абоната.

— Какво съдържа докладът? Кой го е изготвил?

— Спокойно. В момента не е пред мен. Мога само да ти го перифразирам. Доджън е получила поредица заплашителни послания на домашния си телефонен секретар. Мъжки глас. Не го разпознала, но предполагала, че е изменен. Завоалирани заплахи…

— Какви по-точно?

— Питърсън казва, че не се отнасяли за живота й. Цинични намеци и твърдения, че е за нейно добро да напусне града. Лейтенантът иска да говоря с полицая, който е приел сигнала, за да видим какво ще си спомни. Това е всичко, което зная засега.

— Какви действия са били предприети? Някой изпратил ли е детектив да разговаря с Доджън?

— Да. Два празни формуляра. Първия път колегата се опитвал да се свърже с нея всеки ден в продължение на седмица, докато разбрал, че е извън страната. По-късно не получил отговор. Вторият е от две седмици преди убийството. Детективът й се обадил да си уговорят среща, но Доджън отказала. Твърдяла, че обажданията са престанали и не искала да задълбочава проблема. Смятала, че се е разрешил от само себе си.

— Е, мислиш ли, че има връзка? Трябва да открием с кого е имала неприятности — в болницата и извън нея.

— Ще отскоча до Куийнс. Полицаят, който е попълнил формуляра 61, е назначен в общинското хранилище.

Майк имаше предвид огромния гараж, където се пазеха коли, крадени или конфискувани при обиск за наркотици.

— Не каза ли, че оплакването е подадено в седемнайсети участък?

— Там е работил човекът, преди заместничката ти да го принуди да направи признание пред съда.

— Сара?

— Да, преди десет дни е повдигнала обвинение. Предполагам, че не е искала да те занимава с този случай. Стоматологична сестра тръгнала към дома си с мъж, с когото се запознала на някакво събиране. Правили секс в колата му, паркирана на Първо Авеню. Твърди, че когато влезли в апартамента й, той се разярил и я изнасилил. Позвънила от хола си на следващата сутрин, съобщила, че все още спи в леглото й и помолила да изпратят полицай да го принуди да си тръгне, защото се бояла какво ли ще й стори, когато се събуди.

— Не ми казвай…

— Да, онзи гений отговорил: „Госпожо, не предлагаме услуга събуждане по телефона“. Момичето подало оплакване, Сара разпитала сержанта и на следващия ден бил изпратен да попълва безброй документи за откраднати „Торъс“-и и „Нови“. От две седмици не е контактувал с хора. Дано се научи на съчувствие.

Чух смеха на госпожицата от Милано в стаята.

— Може би и ти трябва да се запишеш в класа, Майк.

— Впрочем исках да те попитам: издейства ли разпечатка на телефонните разговори на Доджън?

— Да, поисках от съдебната комисия да издаде призовки и Лора ги отпечата и изпрати в петък. Ще получим цялата информация. Ако ми дадеш датите на входните импулси, рано сутринта ще ги проследя.

Успявахме да засечем източника на телефонен импулс по номера, ако установим с точност датата и часа. Това бе изключително скъпа процедура за телефонните компании, най-малко петстотин долара за набраните номера в продължение на три дни. В повечето случаи не бе позволено. Но както почти всичко останало при нашумяло разследване, залогът бе висок и не всички правила се спазваха.

— Браво. Все пак ще мине повече от седмица, докато получим отговорите, нали?

— Това е проблемът, но поне ще започнем.

— Тръгвам за Куийнс. Ще ти се обадя по-късно.

Затворихме и аз влязох във втората спалня, която преди години бях превърнала в свой офис. Документите ми за различни дела бяха разпилени по бюрото. Открих папката с името на Доджън. Седнах и я разтворих, за да добавя фактите за оплакването й предишния месец.

Извадих една снимка от местопрестъплението и се вгледах в ужасяващия образ. Старата лупа с дръжка от слонова кост, която бях купила от битпазара в Чилмарк, притискаше купчина бележки. Повдигнах я, за да огледам подробно трупа на Джема под различен ъгъл и да видя дали пред погледа ми ще се разкрие някаква тайна.

Започнах нова поредица бележки под заглавие „Кръв“ с въпросителен знак. Дали се бе опитала да нарисува фигура, която да ни насочи към убиеца й? Или да напише буква, с която започва някаква дума или име? Подредих буквите от азбуката в колона, печатни и ръкописни, и се опитах да отгатна коя от тях би се получила, ако Джема бе събрала достатъчно сили да довърши символа. На следващия ден, когато продължим да търсим други заподозрени, освен Остин Бейли, щях да взема снимката и списъка си, за да потърся съответствие с някоя от кървавите драскулки по килима.

„Кои ли са демоните, навлезли в живота на тази добра лекарка?“, запитах се, докато гледах разрязаното й тяло. Какво бяха съдържали папките, за да се окажат за злодея по-ценни от портфейла й?

Почти през целия следобед бях заета с документите. Както обикновено, докато работех, слушах диск на „Мотаун“ с успокояващата Шуманова соната за пиано.

Дру се обади от офиса си в пет часа. Той също работеше в неделя.

— Не зная колко ползотворен е бил денят ти, но моята работа никак не спори. Не преставах да мисля за снощи и едва сега намерих оправдание да си тръгна. Да вечеряме заедно? Довечера трябва да се върна в офиса, за да подготвя тези документи за разпечатване, но бих се радвал да се видим за малко.

— Приемам.

— Избери заведение в твоя квартал. Непретенциозно, но добро. С джинси съм.

— „Бътърфийлд“ 81, точно до Трето Авеню. Страхотни пържоли и салати.

— Чудесно! Ще запазя маса и ще те чакам там в седем.

Нахраних Зак и я изведох да си поиграе, след което отидох пеша до ресторанта. Дру ме очакваше в едно сепаре и когато седнах срещу него, отмести менютата встрани, хвана ръцете ми и ги повдигна към устните си.

Поговорихме си, докато изпълниха поръчката ни и се нахранихме, а после продължихме на по чаша кафе без кофеин.

— Утре вечер заминавам за Западното крайбрежие. Имаш ли възможност да долетиш следващия уикенд и да го прекараш там с мен? Ще резервирам стая с изглед към залива и…

— Бих се радвала, Дру, но наистина е невъзможно на този етап от разследването. Ако полицаите не постигнат значителен напредък, през цялата седмица и дори през почивните дни ще разпитваме свидетели. А ако настъпи обрат — имам предвид, добър — случаят ще бъде поверен на моята отговорност. Наистина нямам възможност да отсъствам от града толкова скоро.

— Тогава просто ще трябва да ускоря нещата с клиента си и да се върна колкото може по-скоро. Не мисля, че изгледът ще бъде от значение при тези обстоятелства, нали?

Поклатих глава и се усмихнах.

— Хайде да повикаме такси и да те изпратя. Или предпочиташ да се кача с теб?

— Утре е „учебен ден“ — отвърнах.

Не желаех първата ни нощ заедно да бъде прекъсната от звъна на будилника.

Излязохме от ресторанта, хванати под ръка, разменихме няколко целувки по краткия път до апартамента ми и аз с неохота слязох от колата, а Дру продължи към офиса си в центъра.

Портиерът ми отвори вратата.

— Не ви видях да излизате, мис Купър. Навярно сте напуснали сградата по време на почивката ми за вечеря. Току-що изпратих доставчика на храна до апартамента ви с товарния асансьор. Опитах се да ви позвъня, но ме прекъснаха от двайсет и четвърти апартамент с оплакване за теч на терасата. Беше неотложно.

— Не съм поръчвала нищо. Излязох преди два часа. Сбъркал е апартамента.

Повечето младежи, които разнасяха храна по домовете от близките ресторанти, бяха имигранти и малцина от тях говореха сносно английски. Както се случваше с доста от съседите ми, и на моята врата често се звънеше в необичайни часове, когато някой от горния или долния етаж бе поръчал вечеря. Много пъти пицата за мистър Хупър от деветнайсетия етаж бе пристигала при мис Купър, а мен редовно ме бъркаха с Кулпър от двайсет и третия.

Унесена в блянове, извадих ключовете от джоба на сакото си и отворих вратата. Зак седеше с вдигната глава, сякаш бе очаквала да се прибера. Лявата й лапа притискаше лист хартия, който навярно бе пъхнат под вратата.

Вдигнах обикновената бяла страница, върху която с огромни червени букви бяха изписани думите: „Внимавай! Нещата не са черни и бели. Правиш ужасна грешка“.

Сърцето ми подскочи и залостих вратата. Зак не се отдели от мен, докато изтичах до телефона и набрах номера на лейтенант Питърсън в малкия му офис в щаба. Прозвуча сигнал „свободно“. Нямаше кой да вдигне. Часовникът ми показваше десет и трийсет, когато се върнах до домофона и позвъних на Виктор в кабината на входа.

— Споменахте, че сте пуснали някакъв доставчик. Видяхте ли го да излиза?

— Да, слезе от задния асансьор. Мисля, че сте се разминали. Все още беше с торба в ръка. Каза, че е сбъркал адреса. Блокът, който търсел, бил на съседната пресечка. Трябваше да проверя, мис Купър, съжалявам.

Стоварих слушалката и седнах на дивана. Нямаше смисъл да прекъсвам важната делова среща на Чапмън с чуждестранната журналистка или да безпокоя Баталия до сутринта. Причината да плащам неоправдано високия месечен наем бе надеждната охрана на луксозната сграда. Някой очевидно се опитваше да ме сплаши. И успяваше.