Линда Феърстийн
Вероятна смърт (3)

2.

— Извинете, госпожо, но пред болницата няма паркинг.

Униформеният полицай ми махна да се отдалеча от бордюра, когато понечих да спра малко преди седем часа. Свалих стъклото на съвсем новия си „Гранд Чероки“, за да обясня целта на посещението си и защо се бе наложило да съкратя пътуването си с десет минути, като оставя джипа тук, вместо на подземния паркинг, който се намираше две пресечки на юг.

Преди да проговоря, дрезгав глас смъмри младия пазител на реда и когато извърнах глава, видях полицейския началник Макгроу да затръшва вратата на цивилната си кола.

— Не я закачайте, полицай! Ако не искате да ви изпратя да патрулирате на Стентън Айлънд. Паркирай зад мен, Алекс. И сложи табелата си на предното стъкло. Предполагам, че отиваме на едно и също място.

По дяволите! Дани Макгроу бе точно толкоз недоволен да ме види на местопрестъплението, колкото и аз него. Пристигнеха ли, полицейските началници искаха те да владеят положението и не приемаха напътствия от прокурорите. Навярно щеше да упрекне Чапмън за това, че се е свързал с мен толкова рано, защото би предпочел да не научаваме за подобни случаи, преди да е имал пълната възможност да докладва на комисаря. Извадих от чантата си ламинираната идентификационна табела от нюйоркския полицейски участък и я закрепих над волана с лицето навън, като знак, че съм пристигнала във връзка с важно полицейско разследване. По-трудно бе човек да се снабди с една от тези табели, отколкото с печеливш лотариен билет, и повечето ми колеги смятаха достъпа си до тях за най-ценното предимство на професията.

Щом слязох от джипа, стъпих в киша, примесена с кал, и едва догоних Макгроу, за да мина след него през охраната и да се срещна с детективите. „Кухите глави“, както полицаите наричаха невъоръжените бодигардове, които стояха пред входовете на болници и универсални магазини, кина и спортни зали, тази сутрин изглеждаха по-напрегнати от обикновено и бяха заобиколени от истински полицаи, застанали до всяко информационно гише и асансьор. Всеки, покрай когото минахме, познаваше полицейския началник и учтиво го поздрави, докато бързо крачехме по безкрайния централен коридор на медицинския център. Минахме през четири двойни врати и най-сетне един детектив, когото не бях срещала по-рано, ни поведе по друг коридор към медицинския колеж „Минуит“.

Макгроу вървеше два пъти по-бързо от обикновено, което, както ми подсказаха честите му погледи към обувките с висок ток, които носех, бе усилие да стигне няколко минути преди мен, за да поговори насаме с главните детективи, докато не съм започнала да си пъхам носа. Но поради навика си да пуши по три кутии цигари на ден и благодарение на моите редовни уроци по балет, началникът не можеше да ми съперничи и така се задъха, че когато стигнахме до асансьорите на медицинския колеж, се изкуших да предложа да се отбием в кардиологията и след това да продължим към факултета по неврохирургия. Както мнозина от колегите си, Макгроу бе забравил, че Джинджър Роджърс изпълняваше същите номера като Фред Астер във великолепните стари филми, при това заднишком и с токове, високи колкото моите.

Когато вратите се отвориха, тримата влязохме и аз натиснах бутона за шестия етаж. Опитах се да заговоря младия детектив, докато началникът му се поуспокои, но се оказа сухар и отказа да ми даде каквато и да е информация в присъствието на Макгроу. Изпитах облекчение, когато стигнахме до шестия етаж и видях познатите лица на детективите от елитен отряд „Б“ на отдел „Убийства“ — един от четирите екипа, на които бяха разделени. Стояха на площадката с навити ръкави и с по един прясно изписан стенографски бележник в ръка. По всяка маса или плот наблизо се търкаляха чаши от кафе. Трябваше да се заредят с достатъчно адреналин, за да издържат през напрегнатите дни и нощи, които неизбежно им предстояха, освен ако имаха невероятния късмет случайно да попаднат на неоспоримо доказателство и случаят да бъде разрешен по-скоро.

Пристигането ми предизвика най-различни реакции от страна на момчетата. Неколцина, които бяха мои приятели или бяха работили с мен по други случаи, ме поздравиха по име. Други, безразлични към участието ми в разследването, пренебрежително подхвърлиха: „Здравейте, госпожо прокурор“, а двама не ми обърнаха никакво внимание.

Роботът на Макгроу прошепна нещо в ухото му и двамата продължиха по площадката към една врата в средата на коридора, след като началникът ми даде знак да го почакам отвън. Джордж Зотос, детектив, към когото от години изпитвах уважение заради работата му, се засмя, когато се приближи да поговори с мен.

— На Чапмън ще му запари на задника, когато Макгроу стигне до него. Последното, което би искал в този час, е присъствието на човек от Областната прокуратура, при това жена. Комисарят беше на пресконференция в Пуерто Рико и сега лети насам заради случая. Началникът трябва да се срещне с него на летище „Кенеди“ точно в дванайсет и да го осведоми за всички факти, желателно — и за самоличността на убиеца. Седни, пийни кафе, а аз ще доведа Майк. Веднага ще ти обясни с какво си имаме работа.

Предложи ми чаша слабо кафе по негов вкус, с три пакетчета захар. Смръщих нос от сладникавия аромат и попитах дали им се намира и чисто. Джордж посочи към картонена кутия с шест неотворени чаши и аз открих една с надпис „Ч“ на капака. Беше поизстинало, но все пак ме ободри.

Докато чаках Макгроу да пусне Чапмън при мен, изпих две кафета, прегледах сутрешните клюкарски вестници, оставени на едно канапе в ъгъла, и обсъдих с неколцина от детективите последния баскетболен мач. Разбрах, че стаята, в която бяха завели началника, е кабинетът на покойната, където е била заклана и оставена да лежи, привидно мъртва, и са я открили часове по-късно. Нямаше очевидни заподозрени или лесни следи. Нямаше отпечатъци от окървавени подметки по коридора, водещи до лабораторията на луд учен със склонност към убийство. Отделът се подготвяше за дълга, изтощителна работа, която всички до един обичаха. Доста усилия трябваше да положат както съдебномедицинският екип, така и криминалистите, за да изследват старателно всяка частица, поверена в сръчните им ръце.

— Хей, Русокоске — отекна гласът на Чапмън, когато тръгна по коридора към площадката, — онзи мъжага е побеснял, когато те е видял рано сутринта. Всеки с вкуса си, а?

Чапмън бе в стихията си. Дни наред щях да размишлявам с тъга върху емоционалните аспекти на загубата на тази жена и да се питам на кого ли ще липсва и кой ли ще скърби за нея, а Майк мислеше само за преследването на злодея. Обичаше да разследва убийства, защото нямаше дишаща жертва, за която да се тревожи, докато за мен най-ценна бе възможността да подкрепям оцелелите жертви на сексуално насилие в процеса на възстановяването им. Работата бе далеч по-благодарна от делата за убийства, при които единственото, на което можехме да се надяваме, бе да пратим убиеца зад решетките, за да прекара остатъка от дните си в безсмислено изпитване на слабостите на системата. Но правосъдието бе безсилно да върне отнетия човешки живот.

Гледах как Майк се приближава и бях доволна, че каквото и да му е казал Макгроу, то не е заличило неизменната усмивка от лицето му. Буйните му черни коси бяха нетипично разрошени, което бе знак, че гледката от тази нощ наистина е била разтърсваща. Бях забелязала, че макар и самият той да не осъзнава, често прокарва пръсти през косите си, когато е особено разстроен. Тъмносиньото му сако и джинси — стилът на обличане, който бе възприел преди петнайсет години в колежа „Фордъм“ — се бяха превърнали в униформа за Чапмън, която го отличаваше от повечето членове на елитния отряд на отдел „Убийства“, вечно облечени в сиви костюми.

— Нека седнем в онзи ъгъл, за да ти опиша по-подробно случая. — Посочи натам, надявайки се, че в просторното фоайе бихме могли да поговорим, необезпокоявани. — Чу ли някакви новини тази сутрин? Стигнало ли е до медиите?

— По пътя насам слушах радио „УИНС“. Нищо. Все още водещите теми са стачката на боклукчиите и преговорите със синдиката. После споменаха нещо за цената на последния подарък на лейди Ди от онзи саудитски принц.

— Значи имаме на разположение няколко часа. Уреди ли въпроса с видеозаписа?

— Да. Баниън ще дойде и сам ще го направи. — Бях се обадила на ръководителя на техническия екип от дома си, за да се погрижи работата да бъде свършена възможно най-добре. — Обеща да пристигне до осем часа.

— Ето какво имаме: Джема Доджън, жена кавказки тип. — Майк отвори стенографския си бележник на първата страница, но не бе нужно да поглежда записките, за да ме запознае с основните факти. — Петдесет и осем годишна. Но бих казал — добави Чапмън като редакторска бележка, — че е изглеждала доста добре за годините си…

— Петдесет и осем не е преклонна възраст, Майки.

— Все пак не е била в първа младост, хлапе. Когато чуя за сексуално престъпление, си представям младо, привлекателно момиче, което…

— Това е един от проблемите ти. Мислиш със собствените си интимни части, които вероятно са не по-големи от мозъка ти.

Случаите на изнасилване, особено когато нападателят е непознат, рядко имат нещо общо с представата за сексуален акт по взаимно съгласие. Това е отвратително престъпно деяние, в което сексът е оръжието, избрано от злодея, за да подчини и унизи жертвата. Майк знаеше всичко това не по-зле от мен.

— Както и да е, била е в отлична физическа форма, доста силна за петдесетгодишна жена, и здравата се е съпротивлявала. Доктор по медицина. Разведена, без деца.

— Кой е бившият й съпруг и къде се намира?

— Веднага щом някой ме осведоми, ще ти се обадя. Пристигнах само няколко часа преди теб и почти нямаше кой да ни окаже съдействие посред нощ. Повечето от колегите й и останалият персонал започнаха да идват на работа едва през последния час, така че се надявам скоро да получа повече отговори.

Кимнах и Майк продължи:

— При огледа на кабинета й не открихме почти нищо, свързано с личния й живот. Никакви семейни портрети или снимки на куче или котка, нито пък ръчно изработени игленици с избродирани остроумни поговорки и инициали. Само етажерки с книги, десетки чекмеджета с папки, рентгенови снимки и медицински картони, около трийсет пластмасови модела на мозък и персийски килим, който е бил доста красив, но сега целият е в кръв.

— Кой я е открил?

— Нощният пазач направил поредната си обиколка из сградата малко преди дванайсет. По-рано два пъти минал през същия коридор и не чул нищо. Но този път, както твърди, доловил стон. Има шперц. Отключил кабинета на доктор Доджън, позвънил на 911 и веднага след това повърнал (за щастие на момчетата от полицейския екип — в коридора).

— Все още е била жива?

— Едва ли би могло да се каже, малката. Тялото й е било надупчено като швейцарско сирене и е загубила голяма част от кръвта си. Обзалагам се, че е била в безсъзнание, когато убиецът си е тръгнал. Може би е лежала там с часове, преди най-сетне да успее да вдиша и издиша няколко пъти и пазачът да я чуе. Веднага дотичали лекари от спешното отделение, включили я на системи и я откарали в операционната, за да вкарат кислород в разкъсания дроб и да преценят вътрешните увреждания, но се оказало твърде късно. Не било възможно да я спасят. „Вероятна смърт“ е твърде обнадеждаващо определение за състоянието на доктор Доджън.

— Съдебномедицинският екип установи ли часа на нападението?

— Още сега, като във филмите? Не, едва след аутопсията и след като разпитам колеги, приятели и съседи кога за последен път са видели Джема и са разговаряли с нея, ще кажа на патолога, че съм стеснил вероятността до петнайсет минути в деня на изчезването на добрата докторка, а той ще ме погледне в очите и без да се замисли, ще ми съобщи точния час, който почти съм му поднесъл на тепсия.

Жена, преследваща кариера, без съпруг, деца, домашни любимци или някой, за когото е важно постоянно да поддържа връзка с нея. Опитах се да се отърся от мъчителните сравнения и да се съсредоточа върху фактите, които ми бе съобщил Майк, но неволно отново и отново си представях как моето безжизнено тяло лежи зад заключена врата на осмия етаж на Областната прокуратура, през целия ден по коридора минават хора, а никой не се сеща да провери дали вътре има някой. Нима бе възможно?

— Мислиш, че може да е лежала в онази стая цял ден и никой да не я е потърсил? Това наистина е зловещо.

— Алекс, имала е натоварен график като твоя. За неин късмет, намерил се е кой да я замести в операционната през деня. Преподавала е в медицинския колеж, оперирала е в съседната болница, изнасяла е лекции в цял свят и е била консултант при тежки случаи, когато бъде повикана, а в свободното й време правителството я е изпращало във военни зони, като Босна и Руанда, за да лекува ранени — като акт на милосърдие. Такава е била програмата й и за месец март, ако съдя по бележника, който открихме на бюрото й.

— Какъв е бил графикът й за вчера?

— Събудих декана на факултета и го помолих да провери. Доджън е прекарала уикенда извън града и е трябвало да се върне по някое време в понеделник. Но са я очаквали в болницата едва в осем часа във вторник сутринта, тоест вчера, когато е била поканена да участва в хирургическа процедура, извършвана от колега. Целият екип се събрал в операционната, пациентът бил упоен и с обръсната глава, а студентите чакали в амфитеатралната зала, откъдето всички могат да наблюдават…

— Зная, така е във всяка престижна университетска болница.

— Да, но тя не се появила. Хирургът, Боб Спектър, изпратил една от медицинските сестри да й се обади. Попаднала на телефонния й секретар. Все още било записано съобщението, че Доджън е извън града. Спектър избрал двама млади специализанти да работят с него, изрекъл няколко ругатни по адрес на Джема заради твърде амбициозната й програма и се заловил да пробива черепа на пациента.

— Ще си извлека поука да се обаждам на Лора по-често, за да знае къде се намирам — промърморих под носа си. Често бях „в неизвестност“, когато сновях между Полицейската академия и кабинетите на специалистите, помагащи на жертви на изнасилвания в някоя болница, и едва успявах да вместя в графика си обяд с приятелка. Имаше дни, в които секретарката ми Лора трудно успяваше да следи програмата ми и да открие къде съм.

— За какво си се замечтала, Русокоске? Ако изчезнеш задълго, съдията просто ще изпрати някого да провери в пробната на щанда за бельо в „Сакс“ и вероятно ще те намерят, удушена от друга клиентка, която не е успяла да се добере до стоката преди теб. А сега — помахай на Макгроу за довиждане.

Полицейският началник се бе запътил обратно към асансьора, но спря за миг и извика на Чапмън:

— Заведи мис Купър в кабинета, Майк, а после я пусни да отиде в офиса си и да се залови за работа. Сигурно днес ще й се струпа доста.

— Да вървим. Чу ли въпроса снощи?

Майк имаше предвид въпроса на телевизионното състезание „Последна заплаха“, към което и двамата бяхме пристрастени.

— Не, бях на път към „Гардън“ за мача.

— Тогава внимавай. Категорията беше „Транспорт“. Колко залагаш?

— Двайсет долара.

През няколко дни сметката ми се увеличаваше или намаляваше с по десет долара, защото всеки от двама ни имаше различни силни и слаби области, но тази тема не ми се стори твърде езотерична или религиозна.

— Добре. Отговорът е: американското летище, през което всеки ден в годината минават най-голямо количество товари в страната.

За мой късмет — подвеждащ въпрос. Не бе възможно да е „О’Хеър“, защото изглеждаше твърде близко до ума, а и ставаше въпрос за товари, не за пътници. Докато вървяхме към кабинета на доктор Доджън, в съзнанието ми се изредиха имената на всички големи американски градове.

— Няма време. Имаш ли предположение?

— Маями? — предпазливо попитах, когато се сетих за килограмите наркотици, които ежедневно се препращаха оттам, но знаех, че създателите на шоуто не биха задали въпрос, свързан с тази контрабанда.

— Грешите, мис Купър. Вярвате ли, че е Мемфис? Там кацат всички самолети на „Федерал Експрес“, преди да продължат към крайната си спирка. Интересно, а? Плащай, малката.

— Защо? Ти позна ли?

— Не. Но това няма значение за облозите ни, нали?

Майк почука на масивната дървена врата, с позлатена табела, на която бяха изписани пълното име и титлата на Доджън. Мърсър Уолъс рязко отвори и аз отскочих назад при вида на светлосиния килим, пропит с толкова много човешка кръв. Изглеждаше невероятно във вените й да е останала и капка, а още по-малко — да е имала сили да се довлече до вратата, което очевидно бе опитала да стори. Едва след няколко мига успях да откъсна очи от гледката, но щяха да минат дни, докато престана да виждам в съзнанието си този наситен червен цвят.