Линда Феърстийн
Вероятна смърт (27)

26.

Беше почти пет часът, когато съобщиха, че самолетът ни най-сетне ще излети след неколкочасовото отлагане поради технически проблем. И двамата бяхме отегчени и изнервени, когато се качихме с останалите триста недоволни пътници и намерихме местата си в средата на туристическата класа. От тази страна на океана нямаше кой да ни уреди по-приятно пътуване.

Полетът бе скучен. Хапнахме, почетохме и гледахме как Мел Гибсън застрелва половината население на Лос Анджелис в петия епизод на някакъв екшън сериал. Настроението ми най-сетне се подобри, когато на двайсет минути път от „Джей Еф Кей“ се спуснахме на четири хиляди метра и посочих на Чапмън кристално ясния изглед към Мартас Виниярд точно под крилото на самолета. Летяхме на юг от острова и понеже дърветата все още не се бяха покрили с листа, ясно се открояваха градовете и езерата, както и няколко ферми и къщи, които добре познавах.

Майк се наведе и погледна надолу през прозореца.

— Виждаш ли „Байт“? С удоволствие бих хапнал още една порция от онези невероятни панирани миди.

Опитах се да му покажа къде се намира „Менемша“, като предложих за ориентир големия червено-черен покрив на щаба на бреговата охрана.

— Ходила ли си на вилата си, откакто?…

Прекъснах го, преди да доизрече въпроса:

— Все още не.

— Рано или късно трябва да отидеш…

Не исках отново да се държа грубо с него, а и бе прав, че твърде дълго избягвам трудната ситуация, но ми се струваше немислимо да прекарам някой уикенд сама в старата си къща, откакто бях влязла там с Майк при разследването на убийството на Изабела Ласкар миналата есен.

— Цяла зима беше запечатана. Ще ми бъде по-лесно да се заема с нея през пролетта. В момента я боядисват и ще почакам, докато Ан и Луиз решат да отидат на вилите си. Досега избягвах, но вече съм почти готова да се върна.

Стюардесата ни предупреди да закопчаем коланите, защото наближаваме летището. Не видях дори един облак, докато кръжахме над океана, и се опитах да успокоя Майк, който стискаше облегалките така силно, че едва не ги счупи.

Когато слязохме през предната врата, Мърсър ни чакаше на рампата. Сержант от полицейската служба на летището го бе превел през охраната, за да ни посрещне, и успяхме да минем през митническата и паспортната проверка, преди да получим багажа си.

Взехме чантите си и тръгнахме към колата му, паркирана точно пред терминала. Едва се придвижихме по магистралата сред неизменния за събота вечер поток от младежи, тръгнали към града за вечеря или спортен мач. Докато пълзяхме с тях, Мърсър не бе особено словоохотлив. Изглежда, бе решил да ни съобщи последните новини на спокойствие, докато вечеряме.

Щом стигнахме до моста Трибъроу, използвах телефона в колата, за да позвъня на Джулиано в „Примола“. Беше почти седем часът и му казах, че ще пристигнем в ресторанта след двайсет минути.

— Можеш ли да запазиш някоя от масите на Адолфо за трима?

Бързо поръчахме, за да се заловим по-скоро за работа. За мен — порция супа и паста, която просто щеше да се плъзне в гърлото ми, без да полагам усилие. Майк и Мърсър избраха телешки пържоли. Адолфо донесе първите ни питиета и Мърсър най-сетне заговори:

— Ето какво знаем досега. Нашият беглец е роден в покрайнините на Ню Орлиънс. Истинското му име е Джийн Дюпаи… Каджун, ако не се лъжа. След като завършил гимназия, учил за бакалавърска степен по фармакология. Това е единствената му връзка с медицината. Но почти от десет години се представя за лекар. Издирихме истинския Дюпре, който от известно време живее като отшелник. Деветдесет и четири годишен. Повечето му колеги предполагат, че е починал. Разбрах как е действал нашият човек. Изпратил писмо до „Тюлейн“, в което твърдял, че дипломата му е унищожена при пожар. Изпратил им десет долара за нова, името си и адрес с номер на пощенска кутия. С радост се съгласили да услужат на един от любимците си. После самозванецът ксерокопирал безценната хартийка няколко пъти и с фалшиви заверки я разпратил в медицински организации и издания. И за нула време се сдобил с отлични препоръки на името на доктор Джон Дюпре.

— Свърза ли се с някого, който го е познавал, преди да се установи в Ню Йорк?

— Едва днес следобед. Щом си набавил необходимите документи, кандидатствал за работа на юг и постепенно натрупал достатъчно опит, за да заеме по-престижна длъжност в медицински център.

— Какво казаха за него?

— Двама от невролозите, с които е работил, твърдят, че се държал като истински професионалист. Те са сред мнозината, които са му дали хвалебствени препоръки, когато Дюпре започнал да крои планове да се премести в Ню Йорк. Всички пациенти са впечатлени от вниманието, с което се е отнасял към тях.

„Попитайте Морийн за това — помислих си. — Поне за мнението, което си бе съставила през първите няколко дни.“

— Навярно е започнал, след като е загубил разрешителното си за фармацевт поради измама с медикаменти. Прокурорът от Областната прокуратура в Луизиана сподели, че когато бил изправен пред съда за това престъпление в началото на осемдесетте, всички местни лекари били шокирани. Наричали го „докторе“, защото демонстрирал познания на експерт в професията. Истински магьосник. След това се преместил в Джорджия и започнал нов живот под името Дюпре.

— Откри ли нещо за съдебния процес срещу него?

— Да, обвинението в лекарска небрежност. Нещастният пациент е бил едва на трийсет години. Посетил Дюп… все едно как се казва всъщност. Описал симптомите, които били… — Мърсър прелисти стенографския си бележник и погледна записките: — … бърза загуба на тегло, неутолима жажда, пресъхване на гърлото и устните, отпадналост. Шарлатанинът насрочил изследване на кръв и урина, но го изпратил у дома да си почива. Предписал му лекарство за световъртеж. Четирийсет и осем часа по-късно приятелката на пациента го открила в жилището му… мъртъв.

— Какъв е изводът?

— Симптомите му, детектив Чапмън, са класически признаци на неконтролиран диабет. Всеки първокурсник по медицина би ги разпознал. Но нашият тарикат е объркал всичко и доверчивият му пациент е изпаднал в диабетична кома. Смърт, която спокойно би могла да бъде избегната.

— Бил е принуден да напусне малкото градче близо до Атланта и къде би могъл да отиде, освен в огромния мегаполис? Тук се преплитат осем милиона съдби и никой не би разпитвал за миналото му.

— Трябва да проверим дали наистина вчера е напуснал Ню Йорк, или все още се спотайва някъде наблизо.

— И по този въпрос има новини. — Мърсър плъзна ножа си по най-голямата и крехка пържола, която бях виждала. — Обадих се в отдела от летището. „Америкън експрес“ и „Виза“ ни помагат да проследим пътя му. Изглежда, поел е обратно на юг. Някой използва кредитните карти на осемдесет и осем годишен мъж на име Тайрън Пъркинс. Наел е кола в Бронкс, заредил е на Търнпайк и е пренощувал в мотел в Южна Каролина.

— Кога е съобщено, че са откраднати? — попитах.

— Все още не е.

— Тогава не разбирам…

— И от двете компании са се обадили в дома на клиента, защото покритието на картите бързо намалявало след доста дълъг период на застой. Проблемът е, че племенницата на Тайрън твърди, че той е в болница на животоподдържаща система от около седем месеца, така че определено е невъзможно да е излизал и да е ползвал карта „Америкън експрес“.

Майк размаха вилицата си срещу Мърсър:

— Предполагам, че Тайрън лежи, включен в апаратите, в „Мид-Манхатън“.

— Лейтенантът изпрати хора там следобед да проверят сейфовете, в които се съхраняват ценните вещи на пациентите от интензивното отделение. Личните принадлежности на мистър Пъркинс са „изчезнали“ преди няколко дни. Така че имаме следа, която можем да засичаме навсякъде в страната — в мотели, ресторанти и магазини, докато спипаме негодника.

— Случило ли се е нещо друго в болницата, откакто заминахме?

— Вчера следобед се отбих там. Мисля, че в понеделник сутринта трябва да започнем да привикваме онези чешити за показания в прокуратурата. Навярно човекът, който е пъхнал бележката за черното и бялото под вратата ти, е целял да ни насочи към Дюпре. Но дали го е направил, защото знае, че Дюпре е извършил убийството? Или защото е разкрил измамата му? Или просто за да отклони вниманието от себе си?

— Съгласен съм с Мърсър. Стига сме ги щадили и разпитвали само на тяхна територия. Те са просто свидетели, както при всяко друго дело. С кого се срещна вчера?

— Исках да избегна администрацията и да отида направо при Спектър. Но, изглежда, някой е успял да докладва за пристигането ми, защото Дитрих тръгна по петите ми минута, преди да стигна до чакалнята на шестия етаж.

Напомних на Майк, че трябва да осведомим Мърсър за липсата на резервния ключодържател, която бе забелязал Джефри Доджън.

— Не е зле да попитаме Дитрих кога точно Джема му е дала онзи, на който носи ключовете си.

— Да, както и колко други хора в тази болница са получили такъв подарък от нея. Не съм сигурен дали ще има полза. Нямаме представа докога онзи ключодържател е висял на етажерката. Говори ли със Спектър все пак?

— Да. Когато вляза в „Минуит“, всички ме гледат като обещаващ кандидат за мозъчна операция. Потриват ръце и сякаш се радват да ме видят там. Беше привикал Коулмън Харпър и Бансуар Десаи в кабинета си. Десаи не престава да се вайка, като че ли е загубил най-добрия си приятел, а Харпър все повече се подмазва на шефа си.

— Отзивчиви ли бяха?

— Да. Нямах проблем с това. Тактично опитах да проверя дали някой от тях има представа за Дюпре. Все още не знаеха за изчезването му и аз не им казах. Спектър е твърде зает със собствената си работа, така че не бърза да поема и поста на Джема. Прави се на скромен, като че ли ще бъде изненадан, ако го назначат за ръководител.

След като уредихме сметката с Адолфо, собственикът дойде при нас и ни предложи по питие за сметка на заведението.

Майк вече бе станал и бе издърпал стола ми.

— Знаеш ли, Джулиано, дано някога ти хрумне да почерпиш преди вечеря. Винаги се сещаш едва когато Русокоската ме повлече към изхода. Следващия път, а?

— Buona notte. Радвам се, че се видяхме, мис Купър, господа.

— Чао, Джулиано.

Качихме се в колата на Мърсър, за да изминем краткото разстояние до апартамента ми.

— Какъв е планът, момчета?

— Утре ще почивам — отвърна Мърсър. — Освен ако получим съобщение от участък в друг щат, че са хванали Джийн Дюпаи. Лейтенантът ще ми се обади, ако това стане. Настоява да си почина заради многото часове извънредна работа, които ми се събраха по този случай.

— Обещах на майка ми да й гостувам и да я заведа на сутрешна литургия.

— Тогава да се срещнем в понеделник в офиса ми — предложих. — Утре отново ще прегледам показанията и ще съставя списък за нови разпити. Нали нямате други важни ангажименти през седмицата?

Портиерът дойде, помогна ми да сляза и отнесе багажа ми до асансьора.

— Да дойда ли с теб да проверя дали някой не се крие под леглото ти, Златокоске?

— Не, благодаря. Не забравяй да се похвалиш на майка си, че си завъртял главата на една херцогиня. Ще се гордее с теб.

— Хей, ако Дюпаи позвъни на вратата ти тази вечер и поиска да измери кръвното ти, не го пускай в дома си, разбрано?