Линда Феърстийн
Вероятна смърт (8)

7.

Ресторантът на Петдесет и шеста улица бе почти празен, когато тримата влязохме там в единайсет часа. Патрик Чу ни поздрави с поклон и ни преведе покрай бара и редица маси до широката трапезария. Тъмният кобалтовосин цвят на стените и множеството витрини със старинни порцеланови чинии и урни създаваха атмосфера на лукс и стил, нетипична за китайските заведения в Манхатън.

— Радвам се да ви видя, госпожо прокурор — каза Патрик и с усмивка ни подаде по едно меню.

— По-добре е от миналия път — каза Чапмън на Уолъс. — С Куп дойдохме тук няколко седмици след приключването на случая „Ласкар“, когато снимката й беше във всички вестници. Чух Патрик, оберкелнерът, да казва на собственика, че току-що е влязла „известната проститутка“.

— Английският ми вече е доста по-добър, мистър Майк. Никога няма да повторя онази грешка.

— Имаш късмет, че си жив, след като веднъж я направи, Патрик. Проститутка прокурорка — според мен звученето е доста близко. Не зная коя от двете би се обидила повече от подобно недоразумение.

Поръчахме питиетата си и казахме на Патрик, че менютата не са ни необходими.

— Лютиво-кисела супа, зеленчукови рула, кюфтета от скариди. Патица по пекински и хрупкав калкан — изрецитира Чапмън на един дъх. — Ако все още съм гладен, ще поръчам още. Пропуснах ли нещо?

— Не зная за теб, Алекс, но признавам, че точно това исках за вечеря — каза Мърсър и ми намигна. — Какъв е планът, Майк?

— Цяла сутрин ще бъда в моргата. Защо не вземеш Алекс от прокуратурата и не я доведеш там около обяд? Сигурен съм, че дотогава Кършнър ще има резултати. Следобед ще помогна при разговорите с персонала на болницата, а вие двамата не е зле да отскочите до апартамента на Доджън.

Дадох предложението си да изпратим Морийн под прикритие като пациентка. Чапмън и Уолъс веднага го приеха, но решихме, че след като уведомим Питърсън, би било глупаво някой от персонала на „Мид-Манхатън“ да знае за тайния ни агент.

С Морийн Форестър бяхме работили заедно по десетки случаи. Беше дъщеря на един от първите чернокожи детективи в нюйоркската полиция и дребничката й фигура и миловидното лице не издаваха силата, ловкостта и силния дух, благодарение на които бе станала толкова добро ченге. Преди четири години Баталия бе настоял пред полицейския началник да я премести в следователския екип към прокуратурата, за да може да участва в деликатните ни разследвания. Талантът й често ми бе от полза и винаги можех да разчитам на приятелската й помощ.

— Как ще я внедрим? — попита Уолъс.

— Чрез Дейвид Мичъл. — Близкият ми приятел и съсед бе сред най-изявените психиатри в града. — Ще му се обадя сутринта. Мигрена, двойно виждане, бели полета в паметта. Има необходимото влияние, за да уреди приемането й в неврологичното отделение още в деня, когато помоли за това.

— Мо знае ли вече?

— Реших, че е по-добре ти да й се обадиш, Мърсър. Не мисля, че ще откаже. Сигурно с удоволствие би се откъснала от децата за една седмица. В болницата ще се грижат за нея и ще носят закуската й в леглото. Съпругът й би приел новината по-спокойно, ако я чуе от теб, не мислиш ли?

— Права си. Наясно си, че никой от нас няма да може да я посещава, нали? Всички сме замесени в разследването.

— Разбира се. Ако Чарлс не е очарован от идеята, някой детектив ще влезе в ролята на съпруг, а приятелки като Сара ще се отбиват от време на време да си побъбрят с нея. Мисля, че трябва да й сложим подслушвателно устройство и да монтираме камера в стаята, за да може някой да следи какво става край нея, когато спи. Нощем в болницата се навъртат какви ли не типове и не бива да я излагаме на риск.

Мартенската вечер бе влажна и мразовита, чувствах се уморена и една супа би ми се отразила добре. Поръсих малко фиде над димящата купа, която сервитьорът бе сложил пред мен, и поисках „Цинтгао“ след „Дюар“-а, който пиех. Топлината на гъстия бульон наистина ме ободри, въпреки че пикантният му вкус ми се стори твърде остър.

Отклоних вниманието си от разговора между двамата детективи. Замислих се на кого ще липсва Джема Доджън тази вечер. Хрумна ми каква късметлийка съм, че имам приятели и роднини, на чиято подкрепа мога да разчитам, когато работата ми е свързана с твърде силни емоции. Повдигнах чашата си в мълчалив тост към Майк и Мърсър. Чувствах ги близки, колкото всеки от хората, които познавам, откакто се помня.

 

 

Бях се запознала с Майк Чапмън преди почти десет години, малко след постъпването си на работа в прокуратурата. Произхождах от заможно семейство, което ми бе осигурило следване в престижния колеж „Уелзли“ и Юридическия университет във Вирджиния. Родителите ми ме бяха възпитавали да се стремя да бъда в услуга на обществото и затова бях привлечена от професията на прокурор. Благодарение на интуицията си — и безпогрешните инстинкти на Пол Баталия — бях назначена за ръководител на новосъздадения подотдел за борба със сексуалните престъпления след кратък период на работа в Съдебен отдел по дела за всякакви криминални престъпления. Удовлетворението ми от успеха, който постигахме при подпомагането на оцелелите жертви, по-голям от когато и да било в историята на криминалното правосъдие, ме бе задържало по-дълго на работа в отдела, от колкото възнамерявах да остана.

Произходът на Чапмън бе доста различен от моя. Баща му бе второ поколение ирландски имигрант, който се запознал с бъдещата си съпруга при гостуване в родното селище на родителите си в Корк и я отвел със себе си в Съединените щати. Брайън Чапмън бе работил в нюйоркската полиция двайсет и шест години и бе починал от коронарна тромбоза два дни след оттеглянето си в пенсия. Майк и трите му по-големи сестри бяха отраснали в Йорквил, малък работнически квартал в Манхатън, все още по-известен с евтините си кръчми и месарски магазини на германци, отколкото с шикозни ресторанти и корейски салони за маникюр като района Ленъкс Хил, на юг от него.

Когато баща му починал, Майк бил първокурсник във „Фордъм“ и трябвало да работи като сервитьор, за да върне кредита за обучението си. Завършил и веднага постъпил в Полицейската академия, ревностно следвайки стъпките на човека, който се превърнал в негов идол. Брайън Чапмън прекарал цялата си кариера в униформа, патрулирайки из испаноезичните райони на Харлем, където познавал всеки собственик на магазин, ученик и уличен хулиган по име, лице и компания. Майк се отличил още през първата си година като редови полицай с няколко ареста за жестоко убийство, свързано със сделка за наркотици на колумбийско семейство във Вашингтон Хайтс, извършено точно на Коледа. С помощта на информаторите на баща си постигнал невероятен успех в разследването, а само осем месеца по-късно получил повишение, след като спасил бременна тийнейджърка, скочила в бурните води от брега под моста „Джордж Вашингтон“.

Сега Майк бе трийсет и пет годишен заклет ерген и живееше в малък апартамент на петия етаж на жилищна кооперация, който наричаше „ковчега“. С Мърсър Уолъс бяха работили заедно в отдел „Убийства“, преди Уолъс да бъде прехвърлен в „Специални жертви“, където ръководеше повечето сериозни разследвания на изнасилвания в Манхатън.

Мърсър бе на трийсет и девет, почти пет години по-възрастен от мен. Майка му бе починала при раждане и той бе отгледан от баща си в квартал на дребни предприемачи в Куийнс. Спенсър Уолъс работеше като механик на „Делта“ на летище „Ла Гуардия“ и не пропускаше случай да напомни на сина си колко е бил разочарован, когато Мърсър отказал футболна стипендия в Мичиганския университет и предпочел да стане полицай.

Под чието и командване и в който и участък да работеше, Мърсър винаги се отличаваше с търпеливия си, старателен подход към всяко разследване. Краткият брак със собственичка на малка текстилна фирма в стария му квартал бе завършил с развод. Твърдеше, че никога не проявявала разбиране към изискванията на професията му и не вярвала на обясненията за отсъствието му от дома в необичайни часове на деня и нощта. Вторият му брак с колежка от участъка се оказа също толкова несполучлив не по негова вина. Но едрият мъжага с благ характер не бе престанал да търси жена, която би му дала свободата, от която се нуждае, и би се примирила с навика му да пуши по три кутии на ден.

Моите родители бяха живи и се радваха на добро здраве и спокоен пенсионерски живот на Карибите. Струваше ми се странно да мисля за медицинския център като за местопрестъпление, защото винаги се бях чувствала невероятно спокойна сред лечители с бели престилки и медици, които спасяват живот.

Баща ми, Бенджамин Купър, бе кардиолог, изобретил пластична клапа, която бе предизвикала истинска революция в сърдечно-съдовата хирургия. Използваше се почти при всяка подобна операция в тази страна вече повече от петнайсет години, откакто с партньора му я бяха създали, и аз ясно осъзнавах, че именно благодарение на това миниатюрно приспособление с гъвкави тръбички можем да си позволим толкова висок стандарт на живот.

За разлика от много хора, в чието съзнание от детството им се е запечатал характерен аромат от кухнята, моят най-стар спомен е силният мирис на етер. Той струеше от красивото лице на баща ми и от ласкавите му ръце, когато се прибереше късно вечер и се наведеше да ме целуне след дългия ден в операционната. Беше преди да започнат да използват натриев пентотал за упойка и неприятната миризма ме изпълваше с радост, защото бе знак, че вечно заетият ми, но любящ баща си е у дома.

Разговорите на масата, когато Бен успее да си дойде навреме, за да вечеря с нас, винаги бяха на медицински теми. Майка ми бе квалифицирана медицинска сестра и проявяваше искрен интерес, така че почти винаги докато се хранехме, с братята ми слушахме за извършените през деня хирургически процедури. Баща ми често ме вземаше в кабинета си в болницата през почивните дни и аз бях свикнала с обстановката и миризмата на дезинфектанти, която се долавяше във всяко крило на медицинския център.

— Погледнете как този приятел размахва мачете — настойчиво каза Майк.

Отърсих се от мислите си и отново се присъединих към разговора на Чапмън и Уолъс, докато сервитьорът нарязваше печената патица с удивителна бързина и точност, усукваше резените месо и ги увиваше в тънки като хартия палачинки, пълнени с лук и пикантен сос.

— Не бях виждал подобно нещо, Мърсър, а ти? Искам да кажа, разследвал съм много убийства с латиноамериканско мачете, но не бях виждал човек да нарязва патица по пекински по този начин. Това момче действа светкавично.

Майк захапа първото парче още преди да поднесат нашите порции.

— Какво ново в любовния ви живот, мис Купър? Има ли нещо, което би трябвало да зная? — попита Мърсър.

— Мисля да почакам до пролетното затопляне.

— Давам й още няколко месеца, преди да я запиша в ордена „Сестри на милосърдието“. Какво ще кажеш, Мърсър, нали от нея ще излезе страхотна монахиня? Ще гледаш момчетата от приютите за сираци и ще си спомняш за мен или Макгроу, Русокоске. Сигурно по цял ден ще ги гониш и шляпаш по задниците с линията. Няма да се оплакваш, че си била измамена и да се самосъжаляваш, когато телефонът ти не звъни в събота вечер. Оскар де ла Рента ще ти измисли някакво специално занимание, а Мърсър ще накара Смоуки Робинсън да съчини мелодия…

— Престани да се смееш, Мърсър. Не му доставяй удоволствие. Нека поговорим за твоя любовен живот, а? Как вървят нещата с Франсин?

Уолъс се срещаше с една от колежките ми, Франсин Джонсън, която бе назначена в специалния отдел на прокуратурата за престъпления, свързани с наркотици.

— Напредват, Купър, напредват. Ако този път не се издъня, може би ще бъдеш кума, съгласна ли си?

Майк побърза да смени темата, преди да сме заговорили за неговия интимен живот:

— Какво знаете за неврохирургията? Трябва да проучим в какво точно се е състояла практиката на Доджън и какви са били задълженията й, за да знаем какво да търсим, когато онези доктори започнат да ни обясняват. И в болницата, и в медицинския колеж, защото е заемала две различни длъжности.

— С кого трябва да се срещнеш след аутопсията? — попитах.

— Първият ми разговор ще бъде с Уилям Дитрих, директора на болницата, който днес ме разведе из сградата. Вече нахвърлях повечето въпроси, които трябва да му задам. После ще привикам Спектър, доктора, който е поканил Джема да асистира при операцията.

— Неврохирурзите се смятат за елита на гилдията — отбелязах. — Мозъчната хирургия е престижна специалност и една от най-скъпо платените области в медицината.

— След Спектър в списъка ми има още двама професори и няколко студенти и специализанти. Дитрих настоява да потърся и двамата млади лекари, които са заместили Доджън в операционната, когато не се явила. Как ти се струва, Куп? Като в „42-а улица“, а? Руби Кийлър е дубльорката, която замества звездата на спектакъла и предизвиква сензация на Бродуей. Но в този случай… — Отвори стенографския си бележник и огради имената с лявата си ръка, докато с дясната набождаше парче риба. — Да, в нашия случай са комбина. Пакистанец и американец от скандинавски произход, от онези с по две фамилни имена. Пакистанецът, Бансуар Десаи, ми се струва идеален кандидат за специалното ми хиндуистко шоу. Трябва да му кажа да не се престарава твърде много. Всеки доктор в списъка ми е чалмалия, кълна се.

— Кога най-сетне ще проумееш, че е оскърбително да говориш така?

Неетичните коментари на Майк винаги ме ядосваха, когато разговарях с него.

— Спокойно, Куп. Не пестя подигравките си за никого. Другият симпатяга се казва Коулмън Харпър. Не те ли дразнят подобни превзети имена? Може би вече го обидих. Сигурно е трето, четвърто или пето поколение роднина, кръстен на прапрадядото на майка си по майчина линия.

— Залагам на онзи ортопедичен хирург, чийто кабинет е точно до този на Доджън — каза Мърсър. — Младият доктор със зализани черни коси и най-фалшивата усмивка, която съм виждал. Зъбите са изкуствени, разбира се. Видяхте ли го? Сигурно се мисли за Бен Кейси. Навярно единствената му грижа в момента е дали ще успеят да заличат петната от кръв в кабинета на Доджън, за да се нанесе в него. С една врата по-близо е до кабинета на декана и изгаря от нетърпение да се премести там.

Още преди да сервират рибата, се почувствах сита и започнах да клюмам. Бях подала кредитната си карта на Патрик и му казах да донесе на момчетата каквото желаят и да добави към сметката двайсет процента бакшиш.

— До утре — казах, докато ставах от масата.

— Не искаш ли едно последно?

— Не, благодаря. Едва се държа на краката си.

— Не можеш да си тръгнеш без бисквитка с късмет. Хей, Патрик, донеси на мис Купър някоя с добро предсказание.

— В „Шън Лий“ всичките ни предсказания са добри, мистър Майк. Няма лоши вести.

Разкъсах целофанената опаковка, разделих хрупкавата бисквита на половини и издърпах тясната бяла лентичка, за да узная съдбата си.

— Благодаря, Майк, имах нужда от подобна новина: „Нещата рязко ще се влошат, преди отново да ви потръгне. Бъдете търпеливи!“. Нищо ново.

— Искаш ли да те изпратя? — попита Мърсър.

— Няма нужда. Паркирала съм точно отпред и ще се прибера направо вкъщи.

— Ще се видим в офиса ти преди обяд. Чао.

 

 

Казах на нощния пазач, че колата няма да ми бъде нужна до следващата сутрин, отключих входната врата на блока откъм гаража и изкачих стъпалата до фоайето. Единият от портиерите ми подаде дрехите, донесени от химическо чистене, и пощата, която съдържаше твърде много списания, за да се побере в кутията. Наместих папката под мишница, взех купчината и се опитах да задържа закачалките с лявата си ръка така, че да не се впият в пръстите ми от тежестта, докато натисна бутона за дванайсетия етаж. Когато отворих двете ключалки и побутнах вратата на жилището си, видях бележка с печата на Дейвид Мичъл на пода в преддверието.

Щом се освободих от товара си, вдигнах хартийката и прочетох:

„Ще прекарам уикенда на Бермудите, за да избягам от лошото време. Би ли наглеждала Прозак или да я оставя в приют за кучета? Ще се обадя сутринта в офиса ти.

Дейвид“.

Изгодна сделка. Щях да се грижа за преданата му четиринога другарка Зак, докато той си почива и прави слънчеви бани, несъмнено в компанията на поредното си завоевание. В замяна Мичъл щеше да издейства болнично легло в „Мид-Манхатън“ за „наскоро заболялата“ Морийн Форестър.

Събух се и докато минавах през всекидневната, прегледах пощата. Най-обемистите списания бяха за мода, вътрешен дизайн и градинарство — все пак пролетта наближаваше. Имаше четири каталога за пазаруване от дома със снимки на причудливи уреди за бързо отърваване от излишни килограми, брошури от местни магазини и ресторанти, които оставих на бюфета, и картичка от Нина, която взех със себе си в спалнята. Пътьом свалих чорапогащника си и го хвърлих в коша за пране.

Докато четях краткия разказ за уикенда й в Малибу, написан на картичка с морски пейзаж на Уинслоу Хоумър, ми се прииска да си побъбря откровено със своята най-добра приятелка. Бяхме съквартирантки в колежа и сега, макар и разделени от три часови зони и два претоварени графика, поддържахме връзка с ежедневни писма, телефонни разговори и послания на картички с репродукции на известни картини, които и двете колекционирахме. Споделяхме мисли и преживявания. Преди години тя полу на шега се бе оплакала, че животът ми е много по-интересен от нейния. Описвахме с подробности романтичните си приключения и Нина безкрайно ми бе помогнала в месеците на траур, когато годеникът ми бе загинал при нелепа автомобилна катастрофа година след дипломирането ми.

По-късно, когато четях новините за нейните уикенди с Джери и сина им във вилата на крайбрежието и за отговорната й работа като юридически съветник на „Въргоу Студиос“, моята зима ми се струваше непоносимо скучна и самотна. Но тази вечер, след като в живота ми се бе върнала тръпката от разследването на нашумял случай, нямах търпение да споделя това с Нина.

Докато свалих костюма си и го оставих на закачалката, прослушах трите съобщения на телефонния секретар. Пръв се бе обадил баща ми от дома си на Сейнт Бартс. Стар партньор искаше повече информация за трагедията в „Мид-Манхатън“ и предлагаше помощта си, ако се нуждая от нея. Следваше отговорът на Нина на обаждането ми в пиковия час. Настояваше за подробности по случая. Последна бе Джоан Стафорд, която бе позвънила да ми напомни за поканата си за вечеря в събота. „И никакви скалъпени извинения от рода на «разследвам убийство», ако нямаш нищо против.“

Опитах се да се отпусна и да избягам от мрачното ежедневие, като взех романа на Тролъп, оставен на шкафчето до леглото ми. През уикенда бях започнала „Диамантите на Юстъс“ и знаех, че десетина-дванайсет страници от класическото криминале ще бъдат достатъчни, за да усетя, че клепачите ми натежават и да угася лампите.

Смятах, че напълно съм освободила съзнанието си от мислите за Джема Доджън, но не преставах да се питам дали тази вечер и някой друг не може да заспи заради смъртта й — от скръб, чувство за загуба или вина.