Линда Феърстийн
Вероятна смърт (28)

27.

Прекарах дъждовната неделна утрин в приятно уединение в апартамента си. Прочетох „Таймс“ и реших кръстословицата. Телефонният ми секретар бе претоварен със съобщения от приятели, но нямах намерение да отговарям на което и да е от тях до следобед. Вече бях разопаковала куфара си и нямаше с какво да се занимавам, освен да подредя бележките си и полицейските доклади, които щяха да ми бъдат нужни през следващата седмица.

Докато хапвах препечена закуска, позвъни Мърсър.

— Хей, Алекс, аз съм. Изникнаха две неща, за едното от които би могла да ми помогнеш.

— Карай направо. Сякаш се обаждаш от друга планета!

— Говоря по клетъчния телефон от Кънектикът. Днес пристигнах на гости у братовчедка си за семейно тържество. Почти забравих за него. Първо, позвъниха ми от малък полицейски участък в Пенсилвания, по-точно Блубел. Изглежда, Дюпаи е свил в обратната посока някъде до Мейсън-Диксън. Връща се на север. Комисарят е толкова обезпокоен от това, че отново ще премести Морийн — като предпазна мярка. Всички предполагаме, че Дюпаи всеки момент ще започне да използва друга кредитна карта или самоличност. Дори сме изненадани, че толкова дълго успявахме да го засичаме с тези на Пъркинс.

— Може би иска да вземе съпругата и децата си.

— Едва ли е способен на подобна благородна постъпка, но това е единствената ни надежда. Телефонът й се подслушва и лейтенантът изпрати полицаи да наглеждат къщата още щом разбрахме за изчезването му. Което ме подсеща за въпроса ми към теб. Питърсън се интересува дали сме прегледали подробно папките от офиса и апартамента на Доджън. Казах му, че и двамата сме нахвърляли бележки, но са твърде общи. Моите бяха по теми, не по имена. Иска да знае дали е държала папка с материали за Джон Дюпре. Честно казано, аз не си спомням. На теб звучи ли ти познато?

— Задръж. Веднага ще проверя. Сигурна съм, че описах всичко по категории, но не помня да съм срещнала дори едно собствено име.

Опитах се да си представя купищата документи, които бяхме преровили онзи следобед, и да помисля дали името на невролога ми говори нещо в тази връзка.

— Не е толкова важно. Потърсих Джордж Зотос, но е отишъл на риболов с бивши колеги. Той също доста се порови.

— Дай ми една минута и…

— Може да почака до началото на седмицата. Уверявам те, че шефът няма да ме привика, освен ако настъпи съществен пробив в разследването.

Почивните дни бяха нещо свято за началниците на нюйоркската полиция, защото извънредната работа на детективите им струваше доста скъпо.

— Добре. Забавлявай се на тържеството.

Затворих, отново напълних чашата си с кафе и я оставих в спалнята, докато взема душ и се облека. Хрумна ми да отскоча за час до „Фрик Кълекшън“ зад ъгъла и облякох стар кашмирен пуловер — бледожълта туника със златисти нишки — и кадифен клин, които ми се струваха подходящо облекло за неделна среща с хората на изкуството.

Налях си още доза кафе и седнах в трапезарията да прегледам записките, които бях водила по време на разговора с Джефри Доджън. Мисълта, че лейтенант Питърсън има въпроси за папките в апартамента на Джема, на които не мога да отговоря, не ми даваше покой. Особено след като си бях позволила да вляза там и да потърся информация, която би могла да се окаже свързана с разследването. Още повече се тревожех, че не виждам връзка между някои от етикетите на папките и факти, които според приятелите на Джема бяха несъвместими с начина й на живот.

Не можех да вляза в кабинета на Доджън в „Минуит“, без да бъда забелязана от администраторките в болницата, но ключовете от апартамента й стояха върху тоалетката ми от следобеда, когато Мърсър ме бе завел там преди почти десет дни. Бях забравила да ги върна и все още никой не ги бе потърсил. Наемът бе платен за месец напред, а Джефри Доджън бе дал разпореждания дрехите й да бъдат дарени на някой магазин за вещи втора употреба, а останалите й лични принадлежности — изпратени в Англия и раздадени на роднини и приятели.

Влязох в спалнята и се обадих на две приятелки, за да видя дали ще има с кого да си побъбря във „Фрик“. Двоумях се дали просто да се помотая няколко часа, или да свърша нещо полезно за разследването, като прекарам известно време с папките на Доджън. Взех миниатюрния модел на Тауър Бридж и си поиграх с ключовете, докато набирах познатите номера. Съпругът на Лесли Ладъм ми каза, че е заминала за Хюстън по работа, а Естър Нютън тъкмо излизаше за мач на „Хъскис“ в „Гардън“.

Ако отидех до Бийкмън Плейс и успеех да извлека подробна информация от документите на Джема, щях да заслужа посещение в музея по-късно, за да разгледам последната експозиция и да избера нови картички за кореспонденцията си с Нина, а после да изпия чаша горещ шоколад на път за дома. Оставих съобщение на телефонния секретар на Дейвид Мичъл, че съм се върнала от Лондон и попитах дали с Рене биха искали да гледаме заедно вечерното шоу „Шейсет минути“. После позвъних на Майк да му предам новината на Мърсър, че Дюпре е сменил посоката.

Докато все още се чудех накъде да поема, пъхнах в чантата си бележник и ключодържателя и наметнах червената си мушама с качулка. Музеят се намираше само на четири пресечки, но докато стоях на ъгъла на Парк Авеню и чаках светофара да превключи, видях да спира такси, от което слезе мъж със зелен дъждобран, и внезапно промених намерението си.

Таксито ме стовари пред входа на Доджън. Във фоайето бе само единият портиер. Усмихнах се и понечих да се приближа и да обясня целта на посещението си, но той едва вдигна поглед от страниците с вицове на „Дейли Нюз“, така че продължих надясно и повиках асансьора, за да се кача на дванайсетия етаж.

Както очаквах, отново ме обзе необяснимото напрежение, което бях почувствала при първото си идване тук с Мърсър. Навярно щеше да бъде още по-страховито да остана насаме с вещите на покойната, които, изглежда, нямаха никаква стойност за наследниците или познатите й. Странно бе, че никой не проявяваше интерес към предметите, отразяващи постиженията в един толкова забележителен живот.

Лесно се справих с двойната ключалка. Отново нещо изшумоля зад мен, но реших, че просто вратата е затрептяла, след като съм затворила. Сетих се за Уилям Дитрих и другите хора, които може би все още пазеха ключове от жилището на Джема, и завъртях секретната брава, преди да преметна мушамата си върху облегалката на един фотьойл.

Обстановката бе почти непроменена от предишното ми посещение. Знаех, че оттогава детективите са влизали тук много пъти по нареждане на лейтенанта, но се съмнявах, че ще забележа, ако домоуправителят или служител от агенцията за жилища под наем е отмъкнал някоя от вещите на Джема. Няколко минути влизах от стая в стая и търсех разлики, но открих само няколко.

Сборникът с научни статии за уврежданията на гръбначния стълб вече не беше на нощното шкафче, а гардеробът в спалнята бе опразнен и оставен с отворена врата. Докоснах долния ъгъл на измачкана бележка, залепена на гардероба. Нарисувана стрелка сочеше надолу към думите: „Дарение за оказиона на Трето Авеню“.

Върнах се в хола и разгледах снимките с нов интерес. Сега познах лицата на Джефри Доджън, Джиг Бабсън, няколко колеги от „Минуит“, както и любимото място на Джема в Лондон. Книгите и компактдисковете бяха непокътнати, но някой бе отнесъл уредбата и малкия телевизор, които бях видяла миналия път. Записах в бележника си, че трябва да проверя дали са взети с право — типичен проблем, когато няма роднина, който да наглежда жилището.

Зад бюрото имаше старо радио с часовник, което включих на станцията за класическа музика, за да разсея злокобната тишина. Навярно хората от съседния апартамент бяха по-глухи от баба ми, защото звукът на телевизора им почти отекна през стената с пискливите гласове от рекламите на „Хоум Шопинг Нетуърк“. Явно днес бе ден за специално намаление на цените. Невъзможно бе съседите да чуят радиото, въпреки че леко го усилих.

Отново седнах на същия стол, на който бях работила в деня, когато с Мърсър се бяхме опитали да съставим опис на част от имуществото. Помнех забележката си по повод липсата на логика в подреждането на част от папките, но имаше твърде много шкафчета и трудно щях да открия онова, което тогава бе привлякло вниманието ми.

Напосоки започнах да отварям чекмеджетата, да прехвърлям картонените прегради със заглавия и да търся имена, които — след като бяхме разговаряли с персонала на болницата и бяхме разширили кръга на разследването — ми бяха познати. Интересувах се дали Доджън е разполагала с информация за хората, които бяхме разпитали досега, и особено исках да зарадвам лейтенант Питърсън, като се добера до нещо, което Джема е знаела за Джийн Дюпаи.

Сантиметър след сантиметър попадах само на медицински трудове и статии от списания за мозъчни травми и хирургически техники. Погледнах старите си бележки и проверих дали редът на папките с материали на тема „Професионална етика“ е същият. Грабнах част от тях, завъртях се да ги оставя на бюрото и се залових да ги преглеждам.

Някои от тях съдържаха сведения отпреди години, почти от първите й дни в „Минуит“, и никое име не издаваше пряка връзка със сегашния персонал или с обучаващите се в колежа. С червен маркер Джема бе написала мнението си дали даден кандидат е подходящ за неврохирургичната програма.

Отместих купчината встрани и потърсих по-скорошни материали на същата тема. Подредих ги върху плота на бюрото и започнах от най-горната. Когато прелистих половината, забелязах промяна в заглавията и осъзнах, че съм стигнала до личния й архив.

Върху етикетите с почерка на Джема бяха написани имена на спортни отбори. Пакетите с надписи „Сейнтс“, „Брейвс“ и „Редскинс“ бяха прихванати с един кламер. Отместих го и щом ги отворих, мигновено разбрах системата, по която Джема е подреждала материалите си. Това бе разделът й за Джон Дюпре, а имената на отборите представляваха градовете, в които се намираха академични институции или други връзки с кариерата му. „Тюлейн“ бе в Ню Орлиънс, частната му практика и процесът срещу него бяха в Атланта, а Джорджтаун, където твърдеше, че е получил бакалавърска степен, бе близо до Вашингтон. Навярно бе решила, че информацията, която събира, ще бъде по-трудно откриваема, в случай че някой опита да се добере до нея, ако на пръв поглед изглежда свързана със спортно състезание.

Спомних си за съвещанието, на което ми бяха казали, че полицаи от седемнайсети участък са намерили няколко папки с подобни заглавия в контейнер за смет на паркинга пред болницата. Може би това бе комплект копия, които Джема бе държала в апартамента си, където бе смятала, че са на по-сигурно място.

Бях развълнувана от находката. Набрах номера на Чапмън, но все още не си бе у дома. Оставих му съобщение да ми се обади в апартамента на Джема, ако се прибере през следващия час, и прочетох номера на табелката в долната част на телефона й. Позвъних на пейджъра на Мърсър, след което отново се заех да търся сведения като тези за Дюпре, докато чаках да се свърже с мен.

— Кой е? — попита Мърсър, когато вдигнах слушалката.

— Алекс.

— Къде си? Номерът не ми е познат.

— В апартамента на Джема. Питърсън ще ни разцелува, когато му съобщим за това, което открих тук.

— Само теб, Куп. Аз не бих се зарадвал на подобна награда.

Описах му откритието си и го уверих, че продължавам да търся още неща.

— Кога ще се върнеш?

— Ти ми кажи.

— Какво ще кажеш да взема част от тези документи, да купя нещо от супермаркета „Грейсис“ на път за дома и още в началото на седмицата да се окичим със златни звезди?

— Колко е часът сега? Два и половина. Ще пристигна около седем.

— Добре. Все още не съм намерила онази, която видях, когато бяхме тук заедно. На етикета пишеше „Мет Геймс“. Помниш ли, стори ми се поставена на неподходящо място и казах, че не би било зле някой като Лора да въведе известен ред? Но съм забравила между какви други материали се намираше. Навярно има нещо общо с бунтарството й, щом никога не е ходила на мачове.

— Беше нещо във връзка с… „дегенерати“, затова се е запечатало в съзнанието ми.

— Заблудил си се, защото разследваш сексуални престъпления, Мърсър. Ние си имаме работа с дегенерати, а в медицината става въпрос за „регенериране на тъкани“. Знаех, че ще си спомниш.

— Ще почакам, докато я търсиш.

Оставих слушалката на бюрото, хвърлих поглед към записките си, където бях отбелязала в кое чекмедже има статии на темите „Професионална етика“ и „Тъкани“. Отворих го и открих зелената пластмасова папка с желаните материали, притисната по средата.

Закрепих слушалката на рамото си, разтворих папката и извадих обемистата купчина листи.

— Бинго, Мърсър! Изглежда, „Мет Геймс“ е нещо, свързано с Коулмън Харпър. Обхваща доста по-дълъг период от архива на Дитрих. Бележките започват от първата година на Доджън в „Минуит“. Харпър тъкмо е завършвал стажа си, както сам ни каза. Но от тези записки става ясно, че Джема е човекът, който го е изритал от „Мид-Манхатън“ и неврохирургичната програма. Спектър е уредил да работи в „Метрополитън“, докато обжалва решението. — Трескаво прелистих документите. — „Мет Геймс“, точно така. Спектър се е опитал да намери застъпници за своя галеник Харпър, а Доджън е започнала упорито да следи всяка негова проява. Сега няма време да прегледам цялата информация, но изглежда, документирала е всички грешки на Харпър през последните десет години… които никак не са малко.

— Например?

— Оградила е с червено няколко неща. Някой в „Мет“ не е бил доволен от техническите му умения в операционната, а друг се е оплакал на Спектър за сериозни пропуски в медицинските познания на Харпър. Явно не са имали намерение да го държат дълго на работа и там.

Погледнах подробните ръкописни бележки на Доджън в полето на страницата.

— Според нея Коулмън Харпър изнудва Спектър с нещо, може би знае някаква тайна за личния му живот. Поне тя е смятала, че това е причината колегата й да ходатайства за Харпър, въпреки че според мнозина той не би изкласил в „Минуит“.

— Добро попадение.

— Слушай, ще взема всичко това със себе си. Мисля да се отбия в „Минуит“, преди да се прибера. Нося картата си за самоличност и може би някой от охраната ще ме пусне в кабинета на Джема. Така ще мога да прегледам папките, преди Спектър да е разбрал за разкритията ни през седмицата.

— Не. Сериозно, категорично „не“ в стила на Баталия. Няма начин да знаеш кой броди из болницата в неделя следобед и с кого ще се сблъскаш. Не забравяй, че си имаме работа с психопат без задръжки. Възможно е Дюпре да е оставил нещо в болницата и да се върне за него.

— Мърсър, човек не може да влезе там в неделя, ако някой от охраната не му отвори вратата. Не би представлявало голям риск посред бял ден…

— Не! Ясно ли е? Първо, само преди две седмици една жена беше убита в онзи кабинет. Второ, не знаем на кого от целия персонал на болницата да имаме доверие, нали? Прибирай се направо у дома. Не пресичай на червено, не приемай пари от непознати и най-важното — не се отбивай в медицинския колеж „Минуит“. Разбрано?

— А ако Майк ми се обади и дойде да влезем заедно?

— Голям инат си, момиче.

— Ще внимавам, Мърсър. Чао.

Не исках да го лъжа, че няма да отида в „Мид-Манхатън“. Намирах се само на две пресечки оттам и нямах търпение да надникна в кабинета на Доджън, щом вече знаех какво да търся. Бих могла да поискам полицейска охрана на жилището й още тази вечер, така че никой да не може да проникне там дори и да има ключове. Но единственият начин да овладея обстоятелствата в медицинския колеж и никой да не се добере до документите бе да действам бързо.

Събрах папките, изключих радиото и прекосих стаята да облека дъждобрана си. До петнайсети април оставаха едва десет дни, а Коулмън Харпър отново очакваше решение да бъде приет за неврохирургична специализация. Запитах се дали решимостта на Доджън да крие избора си от ръководството на „Минуит“ е свързана с десетгодишната битка, която е водила, за да го държи настрана от програмата. Колко ли отчаян бе стремежът му най-сетне да бъде приет? А дали нямаше и други кандидати, така категорично отхвърлени от нея? Заради принципите си Джема Доджън бе имала доста врагове, а знаех колко силен мотив може да бъде отмъщението.

Посегнах да сваля веригата на вратата. Усетих движение зад лявото си рамо, което ме стресна, и след част от секундата, когато извърнах глава, за да видя източника му, бях блъсната към касата. Нечий юмрук се стовари върху тила ми и заслепена от болка, изпуснах всичко, което бе в ръцете ми, и изпищях. Следващият удар бе по кокалчетата на пръстите, с които инстинктивно разтривах тила си. Ръбът на касата отново се вряза в челото ми, докато движех ръце зад гърба си и се опитвах да отблъсна тялото, което ме притискаше изотзад.

Облегнах се на стената и се обърнах с лице към мъчителя си с надеждата да го погледна право в очите и да опитам да го вразумя. Но се подхлъзнах върху десетките гладки папки, разпилени по пода. Левият ми крак се сгъна под тялото ми, когато залитнах, и паднах на коляно. Вдигнах поглед и видях Коулмън Харпър, подпрян на стената, където преди малко се бе ударила главата ми.

Изкрещях му да престане, но той ме възседна и единият ми крак остана заклещен, докато притисна рамото ми към пода и натъпка в устата ми нещо с мирис на мръсен чорап, за да не викам. Погледът на Харпър блуждаеше из стаята, докато коляното му се впиваше в корема ми. Държеше ме с лявата ръка за гърлото, а с дясната стискаше и двете ми китки. Като че ли търсеше нещо, което да използва като оръжие, но все още не бе решил какво. Знаех, че имам шанс да се отскубна от хватката му, но болката в челото ми бе непоносима. Напрегнах сили и се подготвих да отвърна на следващия му ход.

Вероятна смърт.

Умът ми трескаво търсеше начин да се защитя от предмета, който щеше да използва срещу мен. Единственият човек, който знаеше къде се намирам, Мърсър Уолъс, бе на часове път оттук и нямаше представа, че съм в опасност. Нямаше кой да ме избави от Коулмън Харпър, ако не се справех сама.

Видях как изражението му се промени, докато оглеждаше рафтовете и сякаш преценяваше с кой от предметите по тях би могъл да нанесе фатален удар. Молех се да не е видял скъпия комплект ножове, които бях забелязала в съседната стая, когато за първи път бяхме дошли в апартамента с Мърсър. Мислено отправих отчаяна молба към съседите да изключат телевизора си, вместо да пълнят дома си с още от кичозните домакински съдове, които се предлагаха в рекламата. Исках да чуят схватката, която знаех, че ще става все по-ожесточена.

От сгънатата си поза на пода виждах малкия гардероб, в който се бе притаил Харпър, преди да пристигна. Несъмнено и неговото съдържание бе изпратено в оказиона и той бе намерил идеално скривалище, в което да изчака, докато преровя папките и си тръгна. Съжалих за обаждането си до Мърсър, за да се похваля с находката. Може би ако не бях се разприказвала, щеше да ме остави да си отида.

„Запази спокойствие — казах си. — Той няма оръжие, защото не е дошъл с намерение да убива. Не е очаквал някой да влезе в апартамента на Джема. Не е както вечерта, когато е влязъл в кабинета й, с цел да й отмъсти за провалената си кариера.“

Затворих очи и с цялата вяра, на която бях способна, се помолих да изляза жива оттук, но щом отново ги отворих, осъзнах, че краят на този кошмар не наближава.

— Стани! — изкомандва той. Гласът му не трепереше, както при първия ни разговор за смъртта на Джема. Стана и ме повлече със себе си, но меката вълнена яка на пуловера ми се изплъзна от ръката му. Разтегна се и увисна, безформена, и Харпър ме сграбчи за косите.

Опитах се да изплюя вълнения чорап, за да го убедя да ме пусне, но той го натъпка още по-навътре, щом забеляза, че се мъча да го изкашлям.

Осъзнах, че не ме влачи към кухнята, което ме накара да изпитам известно облекчение. В съзнанието ми проблесна гледката на обезобразеното тяло на Джема и почти се зарадвах, че ме тегли към прозореца.

Ръцете му притискаха моите, кръстосани зад гърба ми, докато се придвижваше все по-навътре в стаята. Бяхме близо до бюрото, когато едната му ръка ме освободи и видях, че посяга към телефона. Знаех, че няма намерение да позвъни на някого. Беше намислил да увие кабела около шията ми.

Вероятна смърт.

Изчаках, докато Харпър протегна ръка над плота, за да издърпа кабела от контакта. Светкавично се наведох напред и го ритнах с левия крак, опитвайки се да улуча капачката на коляното му с тока на мокасината си. Явно почти успях, защото пристъпи и гневно изруга след удара. Но не загуби равновесие, както се бях надявала, а се обърна към мен с нова ярост… и с тежкия телефонен апарат, увиснал на освободения кабел.

Вече си бях преповторила всички молитви и не знаех как да бъда по-настойчива. Единственото, в което бях сигурна, бе, че не искам да усетя дългия кабел, омотан около врата си. Бях водила дела за удушаване с телефон на жица и знаех колко бавна и мъчителна е тази смърт.

Бях обърната с гръб към Харпър и виждах движенията му само с крайчеца на окото си. Опитваше се да намери свободния край на дългия кабел, който се бе плъзнал над ръба на бюрото и се влачеше по пода, и когато го изтегли, преметна примката през главата ми.

Най-сетне отскубнах дясната си ръка от хватката му и я задържах до гърлото си. Пусна и лявата, докато увиваше кабела точно около средата на дихателната ми тръба, и аз успях да провра всичките си пръсти между смъртоносното му оръжие и настръхналата си кожа.

„Дръж се! — казах си. — Не позволявай този кабел да се впие във врата ти.“

Мятах се напред-назад, ритах и се мъчех да отдалеча жицата, докато Коулмън Харпър търсеше къде да остави апарата, за да я затегне още по-здраво.

В ума ми отново трескаво се заредиха несвързани мисли, от които едва успях да се отърся. Когато изплуваха образите на майка ми и баща ми, още по-енергично тръснах глава, за да ги разсея. Не желаех да присъстват на тази сцена. Мърсър и Майк бяха единствените хора, които се молех да дойдат и да ме спасят.

Харпър се опитваше да ме отдалечи от етажерката с книги и аз потърсих нещо, за което да се задържа, за да му попреча да ме завлече там, където иска. В съзнанието ми не преставаше да звучи гласът на Чапмън.

Едва сега осъзнах за какво ми напомня тази сцена. Мисълта как ще реагира Чапмън, когато открият тялото ми, ме доведе почти до лудост. Отново се заизвивах срещу нападателя си и си представих схватката на Грейс Кели с убиеца в „У като убийство“. Щях да бъда удушена изотзад, също както почти се бе случило с Кели, и Майк щеше да споделя с униформените полицаи колко неустоима е тя в този филм дори докато опаковат трупа ми.

Отварачката за писма. Борех се с дясната ръка на Харпър, който се опитваше да измъкне пръстите ми изпод кабела, за да постигне целта си. Плъзнах поглед по бюрото на Джема и потърсих ножа за писма или остри ножици, но не зърнах нищо. „Хайде, малката! — насърчи ме гласът в съзнанието ми. — Грейс Кели се справи. И ти можеш.“

„Нека освободи едната ти ръка“ — казах си и още повече напрегнах другата, за да предпазя гърлото си. Щом Харпър пусна десницата ми и понечи да стегне кабела с две ръце, притиснах длан към лицето му и впих нокти в клепача. Отново изръмжа и от устата му потече слюнка. Вече знаех към какво се стремя и бях само на няколко сантиметра от него.

Дъхът ми спря, когато повдигна коляно и отново ме ритна в корема, този път по-силно. Явно бе забелязал, че примигвам от потта, която се стичаше от челото ми, и чуваше неравномерното ми дишане. Бях обърната в ляв профил спрямо него и наклоних цялата горна част на тялото си, за да се подпра на секцията. В този момент можех да бъда благодарна само за няколко неща, но грацията, която бях добила благодарение на дългогодишните си тренировки, ми даваше предимство, въпреки че противникът ми бе по-едър и силен.

Внезапно се извих към Харпър, което го изненада. Кабелът се отпусна с няколко сантиметра. Все още пазейки гърлото си с лявата ръка, се оттласнах от него и грабнах наградата на Джема за постиженията й като хирург от абаносовата поставка на третия рафт. Завъртях се с позлатения скалпел в ръка и разрязах китката на обезумелия доктор. Кръвта му бликна във всички посоки от артерията, която бях засегнала.

Продължих яростно да нанасям разрези и след като той изпусна кабела. Спрях само за миг, за да извадя чорапа от устата си. Исках да го раня достатъчно сериозно, за да имам време да изляза от стаята, но не бях сигурна дали ще улуча точното място под дрехите. Когато се приведе над бюрото и опита да увие ръкава си около най-силно кървящата рана, няколко пъти забих скалпела в слабините му. Щом се сгърчи на земята, побягнах към вратата. Този път успях да я отключа, изтичах навън и я оставих да хлопне след мен.

Виковете ми отекнаха в коридора на дванайсетия етаж, когато заудрях по вратите между апартамента на Джема и асансьора. Чух как полуглухата съседка отмести капачето на шпионката си и едва сега осъзнах каква гледка представлявам. Двуметровият винилов кабел все още бе увит около врата ми и държах в ръка телефонния апарат, защото ако увиснеше, самата му тежест би ме удушила. Жълтият ми пуловер бе пропит с кръвта на Харпър и така разтегнат, че едното ми рамо почти се подаваше през деколтето.

Никой нормален жител на Ню Йорк не би ме пуснал в дома си в това състояние. Единствената ми надежда бе някой да позвъни в полицията. Заблъсках вратата на съседката.

— Пуснете ме да вляза — изкрещях, — току-що убих човек. Луда съм! Снощи избягах от „Стъйвесънт“ и дойдох тук да го убия. Пуснете ме незабавно!

Точно както очаквах, чифт малки чехли се затътриха към телефона и притежателката им позвъни на 911. Веднага след това се свърза с портиера и се оплака, че някаква луда буйства пред апартамента й. Здраво държах скалпела в ръка и не откъсвах поглед от вратата на Джема през четирийсет и седемте секунди, докато главният пазач се качи с товарния асансьор.

Развих кабела от шията си и двамата зачакахме в тихия коридор да пристигнат полицаи. Отзоваха се след по-малко от седем минути. Имах късмет, че Харпър се бе опитал да ме убие в спокоен неделен следобед, а не в пиковия час в делничен ден. Бяха изпратени три коли. Двама от полицаите останаха с мен, а другите четирима блъснаха вратата и откриха Харпър в безсъзнание на пода в апартамента.

— Трябва да бъдете прегледана от лекар, мис Купър. В коя болница предпочитате да ви откараме? — попита единият униформен, след като обясних коя съм.

— След това разследване не мисля, че ще бъда посрещната с добре дошла в който и да е медицински център. Но имам познат лекар, който е отличен специалист. Бих се чувствала по-спокойна, ако отидем у дома и отговоря на въпросите ви там. Можете да попитате за номера на доктор Шрем на телефон „Справки“ и ще му съобщят. Предполагам, че при тези обстоятелства ще се съгласи на домашно посещение.

Портиерът бе видял полицаите да влизат в сградата и донесе старо одеяло. Полицай Дик Никастро го наметна върху раменете ми и слезе с мен до патрулната кола, за да ме откара.

Настаних се на задната седалка, облегнах глава на стъклото и се заслушах в пращенето на радиостанцията. Съобщиха за изнасилване на покрива на седми участък.

— Напрегнат сезон, мис Купър.

Затворих очи, изтръсках дъждовните капки от косите си и потръпнах, щом зърнах окървавената си ръка.

— За съжаление този сезон няма край.