Вера Коуи
Злата и красивата (23)

Двадесет и трета глава

Коледата щеше да бъде снежна. Полята на графство Съсекс бяха голи и пусти, а небето бе натежало от сняг. Джени, която бе проспала по-голямата част от пътя от Лондон дотук, се събуди и попита нетърпеливо:

— Стигнахме ли вече при леля Крис, мамо?

Джулия установи, че собственото й нетърпение също се усилва. Беше се вкопчила в поканата на Крис като в спасителна сламка. Да се махне, да си отиде у дома, да бъде с най-старата и най-близката си приятелка в сигурния уют на щастлив семеен живот — точно от това се нуждаеше точно сега, след катаклизмите през последните няколко седмици. Копнееше да натисне газта, но пътищата на Съсекс бяха тесни, с многобройни завои и оградени с високи живи плетове. Крис, момичето на големия град, преди четири години най-накрая свърши дълбоко в провинцията, омъжена за фермер, и прекарваща цялото си време в гумени ботуши. Но беше щастлива. Писмата й свидетелстваха за това. Беше щастлива по начин, за който Джулия й завиждаше. Никакви драми, никакви травми, никакви сложни взаимоотношения. Просто един съпруг, който я обожаваше, и децата й, които затваряха магическия кръг. Преди Крис бе тази от двете, която се занимаваше с мъже, която имаше безкрайни афери, която търсеше — почти отчаяно към края — котва за живота си. Вече нямаше съмнение, че я е намерила. А Джулия, с нейното педантично избягване на мъжете, бе успяла да се озове точно в центъра на пожара и още носеше белезите от изгарянията.

Свърнаха по последния завой и пред тях се появи фермата. Къщата бе стара, със сламен покрив; от комина се издигаше дим, а лампите бяха запалени, тъй като беше мрачен следобед, а и вече беше точно време за чая. От едната страна на къщата ровеха кокошки, един застанал наблизо кон изцвили, а когато Джулия отвори вратата на колата, нахлу миризмата на нива, която не можеше да се сбърка с нищо друго. Чуваше се далечното бръмчене на трактор. Входната врата се отвори и една дребна, закръглена фигурка застана на прага с протегнати напред ръце.

— Добре дошли.

— Крис, о, Крис! — Джулия се хвърли в отворените й обятия, а Джени я последва и се вкопчи в коленете й. И двете избухнаха в сълзи.

— Не ме гледай — бяха следващите думи на Крис. Очите й блестяха от сълзи на щастие. — Всички тези плодови сладкиши и бухтички…

— Ти самата изглеждаш като бухтичка! — гърлото на Джулия се беше свило.

— Много тактично — Крис прегърна Джулия и силно я притисна. — Божичко, колко е хубаво да те видя! Сякаш векове минаха от последния път.

— Знам, но са изминали само няколко месеца. О, Крис, толкова е хубаво да си си вкъщи отново. Просто не знам откъде да започна да ти разправям…

— Но ще ми разкажеш, нали? Ами Джени! — Крис се наведе, доколкото можа, възпрепятствана от издутия си корем, и целуна детето. Когато Джулия замина за Америка, бременността й още не личеше. — Колко си пораснала!

— Може ли да отида при близнаците, лельо Крис?

— Можеш. Точно преди да пристигнете чух, че са се размърдали. Качи се горе, знаеш къде са.

Джени припна по дървените стълби.

Джулия огледа топлата удобна стая и въздъхна щастливо. Беше украсена за Коледа. Хартиени серпентини, голяма елха в ъгъла, накичена с блестящи топки, сребърни звездички и красиви пакетчета, увити в пъстра хартия. В тухлената камина гореше огромен огън. Носеше се мирисът на нещо току-що изпечено.

— Коледа в Калифорния при температура тридесет градуса? Няма начин!

— Е, тук пък, когато завали, ще стане като в Аляска.

— Чудесно. Тогава ще знам със сигурност, че съм си у дома.

От горния етаж долетяха писъци и кикот.

— Нека си играят — каза мило Крис. — Тъкмо ще можем да си побъбрим.

— На чашка — съгласи се Джулия и се запъти към вратата. — Донесла съм бутилка „Джак Даниелс“.

Внесоха багажа и го оставиха до стената. Бил, мъжът на Крис, щеше да го качи горе по-късно. Сега бил в полето с любимия си трактор.

Настаниха се в опърпаните, но удобни кресла от двете страни на камината.

— Ти си ангел! — възторгна се Крис, когато Джулия извади бутилката. — Пристрастих се към това след онзи първи път с Брад, за когото, впрочем, си умирам да чуя всичко. Наистина всичко. Но нека първо си пийнем по едно.

Тя наля щедри дози.

— Ах… — облиза устни. — Разлива се до всяка клетка в тялото.

А когато Джулия извади стек цигари „Кент“ (Golden Lights), възкликна:

— О, всички блага накуп! Отказах ги, наистина: по-добре е за малкото тук… — тя потупа издутия си корем. — Но това е специален случай, така че една няма с нищо да навреди. Само че, за Бога, не казвай на Бил!

— Как е той?

— Светлината на моя живот, както винаги. През всичките тези години да търсиш Мистър Вселена и да свършиш с Мистър Всекидневие. Моят Бил е ограничен като всички мъже, ала съвършено обогати живота ми… — Крис добави импулсивно: — Ще ми се да можех да кажа същото за тебе, миличка — погледът й беше угрижен. — Не каза много в писмата си, но прочетох онова, дето беше между редовете. Прозвуча ми като Армагедон.

— Заедно с всички ужаси на Апокалипсиса.

— Разкажи всичко. Знаеш какво казват хората: споделената мъка е половин мъка.

Чу се радостен крясък.

— Хайде, почва се — Крис се надигна. — Всички в строя!

Близнаците се втурнаха в стаята. Момче и момиче на две годинки, неукротими. И двамата имаха неспокойния характер на майка си и солидната структура на баща си, кафявите му очи и коси. Те се сприятеляваха с всеки, раздаваха искрящи усмивки, потупваха, докосваха и целуваха.

— Кога е терминът? — успя да попита Джулия, докато те се опитваха да я задушат.

— През пролетта. Едва ще го дочакам. Имам чувството, че е перпетуум-мобиле — тя се отправи към кухнята. — Хайде първо да ги нахраним. Филийки с масло става ли?

— Идеално.

Джулия седеше щастливо, раздвоявайки вниманието си между близнаците и Джени, докато Крис сръчно и енергично нареди на масата чаши за мляко, чинии и цяла планина препечени филийки, обилно намазани с масло. И трите деца се настаниха край масата и щастливо задъвкаха. След това отново се качиха на горния етаж, за да играят, а двете жени седнаха край огъня.

— О, Крис… — гърлото на Джулия отново се беше стегнало. — Толкова е хубаво да се прибереш!

— Толкова ли беше лошо?

— Кошмарно.

— Четох за случилото се в „Таймс“ преди да получа писмото ти. Пространна статия. Съзнаваш ли, че сме само на петнадесет километра от Арън по птичи полет? Не е ли като обрат в някой роман това, че завърших търсенията си там, откъдето са започнали всичките ти неприятности? Ние отидохме на паметната служба за Хестър Брадфорд, знаеш ли. Маркизът е собственикът на имотите наоколо, включително и на нашата ферма. Представлението си го биваше.

— Последното представление на лейди Хестър.

— Как е Брад? — попита Крис.

— Променен. О, толкова се е променил, Крис.

— Към по-добро или към по-зле?

— О, към по-добро. Много, много по-добро.

— Излезе ли от болницата?

— Да. Точно затова беше отложено погребението. Имаше сътресение на мозъка, счупена ръка и ключица. И пукнати ребра, разбира се.

— Горкичкият! Ако ще си говорим за чаши на търпението, неговата трябва толкова да е преляла, че да гази във вода до глезените — тя стана от креслото си и бръкна под възглавничката му. — Ето, запазих това за теб.

Беше брой от „Аргус“, вестника на Арън — специално издание, посветено на погребението на лейди Хестър Брадфорд. Пресата не бе допусната до самата служба, но имаше много снимки на семейството на път към частния параклис и на връщане от него. Лицето на Брад изглеждаше безизразно, отчуждено. Това на Аби беше скрито зад воал, но Битси бе открила своето и Джулия възкликна смаяно. Тя беше въплъщение на майка си. Гледаше право напред с изражение, което Джулия толкова често бе виждала върху лицето на свекърва си. Изражение на безразлична арогантност.

Статията беше обширна, най-вече посветена на спомени на местни жители за Хестър Брадфорд, която бе била, както журналистът елейно се беше изразил: „присадено в чужбина английско цвете, което винаги здраво се е придържало към корените си“. Тя бе наречена — тактично, без съмнение — „Фигура, която се издига внушително и незабравимо в паметта на местното население“, което, както забеляза Крис, когато се върна с чая, било прекалено меко казано.

— Мисля, че всички отидоха, водени от любопитство. Искаха да се уверят, че тя наистина е мъртва! Честно, такива неща чух за нея от местните жители! Не, наистина, Джулия, на нея се е гледало като на съчетание между кралица Виктория и Месалина! Всяка година, когато дойде време за прибиране на реколтата, Бил наема един възрастен човек — за обичайната работа, нали знаеш. Та този човек е бил роден в имението и е горе-долу на същата възраст като любимата ти свекърва. Е, та той каза: „… видях я как едва не съдра кожата на един бракониер; за малко да му смъкне кожицата, казвам ви. Същински звяр беше, с нрав като на демон от ада.“

— Точно това я уби — каза Джулия.

— Някои хора казват, че направо са се обръщали с хастара навън в усилията си да не се срещат с нея. Имало един викарий, който си подвивал опашката в нейно присъствие. А настоящият — впрочем, много приятен човек, лично ми каза, че му изкарала ангелите. „Баща ми — каза ми той — трепереше от постоянен страх пред нея.“ На фона на всичко това няма съмнение, че е била в състояние да подкупи човек като Маркъс Левин. Честно, когато ми писа какво е направил… — Крис поклати глава. — Юда, много точно си се изразила. А пък изглеждаше толкова заслужаващ доверие…

— Да, изглеждаше.

— Имаш ли някакви новини за него оттогава?

— Не. Потъна вдън земя. Не че някой го е търсил, разбира се.

— Трябва да е било ужасно.

— Не знам откъде да започна да ти разправям.

— О, започвай вече! Писмата ти страшно ме заинтригуваха!

Крис седеше с широко отворени очи, невярваща, докато Джулия й разказваше какво се беше случило. От момента, в който Брад я бе видял в хотел „Сенчъри Плаза“, до мига, в който Каролайн ги връхлетя с колата, като разширяваше собствените си преживявания с онова, което бе научила от останалите.

— Тя, разбира се, беше пила, но всичко беше съвсем преднамерено. Искаше да ни убие. Зърнах лицето й точно преди Брад да ме избута: беше лице на луд човек. Колата пламна като факла, а тя… тя беше неразпознаваема, когато я измъкнаха.

Крис потръпна.

— Благодарна съм само, че Брад беше настрана от всичко това в болницата. Защото майката на Каролайн направи ужасна сцена. Пищеше и крещеше, заплашваше с възмездие. Обвини ме, че съм била насъсквала Брад, наричаше майка му как ли не, хулеше името Брадфорд: сети се за нещо, което може да бъде направено, и считай, че го е направила. След това се върна във Филаделфия и изля помията по телевизията — лицето на Джулия бе помръкнало. — Ние бяхме малко или много затворници. Пресата беше навсякъде, бяхме заобиколени от телевизионни камери. Едно семейство, въплъщение на бостънския елит, се беше оказало някаква зловеща гробница; нямаше да пропуснат да го покажат. А след това дойде разследването, когато Брад излезе от болницата; а после и погребението на Каролайн, от което госпожа Нортън изпъди Брад. Тя дори му върна цветята: когато той отвори кутията, те бяха накъсани на парченца.

— Господи! — промърмори Крис.

— Нали ти казах: ужас.

— Горкичкият.

— Той много изстрада, Крис. Само ако знаеше…

Както знаеше самата тя, сега. Най-накрая истината бе казана.

Докато Брад бе в болницата, тя не бе отишла да го посети, въпреки че копнееше да го направи. Вместо това отлетя обратно до Калифорния да се види с клиентите си, да им обясни ситуацията и не на последно място да им каже, че ще трябва да се върне в източната част на страната за предварителното изслушване по делото за смъртта на Каролайн Брадфорд. Странно, но те сякаш се впечатлиха повече от факта, че тя навремето е била омъжена за Брадфорд, отколкото от каквото и да било друго. Явно познаваха лейди Хестър. Тя едновременно ги бе шокирала и ги бе изпълнила с благоговение: една жена, която да управлява толкова обширна бизнес империя. Увериха Джулия, че са готови да й позволят да отсъства толкова дълго, колкото й е нужно.

Когато се върна в Бостън, Брад беше вече изписан от болницата, ходеше с накуцване, а ръката му още беше в гипс, но можеше да свидетелства по делото.

Разпитът на свидетелите се проведе в протестантската църква в град Брадфорд, а броят на представителите на телевизията и пресата надхвърляше този на публиката, въпреки че отблизо и далеч се бяха стекли хора. Илейн Нортън беше наела един известен адвокат, който подложи Брад на възможно най-злобния и търсещ сензации кръстосан разпит относно неговия брак, отношенията му с първата му жена, тежкия алкохолизъм на втората, ролята, която майка му беше изиграла в живота му, и бурната караница, която съгласно изявлението на Илейн Нортън бе накарала дъщеря й да напусне Фермата.

Той положи всички усилия да накара Брад да признае, че връзката му с предишната му съпруга е била причината за отчаяните действия от страна на настоящата; че алкохолизмът й е бил в резултат на дълбоко и непоносимо нещастие. Брад призна основателността на второто твърдение, но категорично отхвърли първото. Адвокатът на Нортън се опита да намеси и Джени, но адвокатът на Брадфорд успя да подаде възражение, което съдията прие — за облекчение на Джулия.

От вниманието й не убягваше шепотът, нито погледите, в които тлееха догадки, нито насочените към нея пръсти и когато застана на свидетелското място и адвокатът на Нортън я обрисува като грешница и вещица, това не беше само заради цвета на косата й. Като взе пример от Брад, тя отговаряше бързо, честно, не се хващаше на примамките в коварните му въпроси и през цялото време съзнаваше, че очите на Брад не я изпускат и за миг, макар нито веднъж да не погледна към него.

Окончателната присъда беше, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай, чиято основна причина е била прекалената консумация на алкохол.

Когато излизаха от църквата, Илейн Нортън се нахвърли срещу Брад и се разкрещя:

— Убиец! Ти и онази харпия майка ти унищожихте бедната ми дъщеря! Ще те накарам да платиш за това, ще видиш! Ти и целият ти род, дето си примирате пред благородното потекло! Ти си убиец, чуваш ли! Ти и твоята уличница! — и тя се изплю в лицето на Джулия.

Докато я изблъскваха назад, Брад се обърна към Джулия и й проговори за първи път от много дни.

— Бих дал живота си, за да ти спестя това.

Джулия не посмя да го докосне, можа само да му отговори с очи.

Потеглиха в различни коли. Той беше с Аби и Битси, а Джулия със Сет, който хвана ръката й и я стисна топло.

— Благодаря ти, Джулия. От името на всички ни — това беше всичко, което каза, но за Джулия то беше повече от достатъчно.

В следобеда преди деня, в който семейството трябваше да замине за Англия, където най-накрая щеше стане погребението на лейди Хестър, Брад се, приближи нерешително до нея и я попита дали има нещо против да отидат някъде с колата.

— С удоволствие!

Най-после! Бе започнала да мисли, че никога няма да се върнат там, докъдето бяха стигнали, когато Каролайн се бе нахвърлила върху тях с колата. Откакто се беше върнал от болницата, той съвсем се бе затворил в себе си. Говореше единствено когато го заговореха, ядеше малко, изобщо не спеше. Аби докладва, че в стаята му по цяла нощ свети. Изглеждаше ужасно, звучеше още по-зле и отношението му („Не ми се бъркай — да, точно ти!“) беше толкова подчертано, че никой не смееше да го доближи.

Джулия копнееше да направи точно това, но изпитваше боязън и стеснение да не престъпи демаркационната линия, която бе начертал. Тревожеше се до смърт какво ли е онова, което го докарваше до ръба на разпада.

Той не промълви нито дума, докато я возеше към Бостън. Не зави по познатия път към Маунт Върнън Стрийт. Вместо това ги закара до административната сграда на фирмата на семейство Брадфорд. Внезапно я осени. Маркъс! Онези гибелни документи, които й бе казал, че ще използва. Да не би това да е било разкрито? Доказателства за мръсна игра, толкова незаконна, че Брад като нов председател на борда на директорите на „Брадфорд и синове“, би могъл да бъде осъден на затвор? Тя потрепери. Но той не се качи в експресния асансьор, който щеше да ги заведе до най-горния етаж, където беше офисът на лейди Хестър. Качиха се на осемнадесетия етаж и той я поведе по един коридор до някаква обикновена врата, на която имаше табела: „Д-р Дж. X. Луумис“.

Джулия му хвърли пълен с ужас поглед. Болен ли беше? Нали го бяха изписали от болницата. Нима раните му бяха събудили някаква друга, фатална болест?

Когато влязоха в приемната, едно хубаво момиче вдигна глава от бюрото си и се усмихна.

— Господин Брадфорд. Доктор Луумис ви очаква.

Брад въведе Джулия в удобна стая, мебелирана като гостна, с картини по стените, дълбоки кресла, цветя и растения в саксии. Един мъж стана от някаква маса — не беше бюро — и я заобиколи, за да ги посрещне. Беше висок почти колкото Сет Еймъри, но беше плешив като билярдна топка и носеше тежки очила с кокалени рамки. Беше много елегантен — в добре скроен костюм с жилетка от фин сив плат, със златен ланец.

— Здравей, Брад — каза докторът любезно, после се обърне към Джулия. — Мис Кери. Приятно ми е най-после да се срещнем.

Най-после? Объркването и тревогата й се засилиха. Какво ставаше тук?

— Нямам други уговорки в графика си за днес следобед, така че имаме достатъчно време — мило каза докторът.

За какво? Защо Брад избягваше да я погледне. Очите му се бяха вкопчили в доктора като пръсти на човек, висящ над пропаст, дълбока хиляди метри. „Той е болен — помисли си тя. — И не може да се насили да ми го каже. Затова ме е довел — да го чуя от лекаря.“

Тя не съзнаваше, че от лицето й са останали само очите; че е притиснала чантата си към гърдите и че е по-бледа и от Брад. Цял списък от неизлечими болести се разстла пред погледа й. Рак? Някаква фатална болест на сърцето? Заболяване на костната система? „Но той е само на тридесет и шест!“ — пищеше съзнанието й. Втренчи се отчаяно в Брад, но той не беше отместил очите си от доктора, който кимна, обърна се към Джулия и каза обезоръжаващо:

— Ще ви обясня всичко.

Засилващата се уплаха на Джулия я направи рязка.

— Надявам се.

Докторът се обърна отново към Брад.

— Върни се след около половин час, става ли?

Все още неспособен да погледне към Джулия, Брад кимна и бързо излезе.

— Ще ми кажете ли какво става тук? — попита още по-рязко Джулия, щом вратата се затвори.

— Брад не ви ли е казал?

— Никой нищо не ми е казал! Той ме помоли да излезем някъде с колата, но ме докара тук. Цялата тази тайнственост ме влудява!

— Брад не е луд — каза тихо докторът, сякаш думата му беше дала ключ към чувствата й. — Но е бил подложен на значителен стрес.

Джулия установи, че се изчервява.

— Точно затова идваше при мен. Аз съм психиатър.

Джулия зяпна. Психиатър! Беше се страхувала от какво ли не, но не се бе замислила за състоянието на съзнанието му. А трябваше. Онова, през което бе преминал Брад през последния месец и нещо, беше достатъчно, за да съсипе и по-силни мъже.

— Защо не седнете — предложи докторът, като отново разчете изражението й. — Имате ли нещо против да пуша?

— Не.

Той си напълни лулата с ароматен тютюн.

— Извикаха ме по този случай от болницата. Когато им беше пациент, най-много се тревожеха за психическото му състояние. Той имаше проблеми със съня, най-вече защото се страхуваше да заспи, тъй като това извикваше най-ужасните кошмари. Беше очевидно, че е на ръба на нервна криза, така че изпратиха да ме повикат — той драсна клечка кибрит. — Аз можах да поприказвам с него и накрая го накарах да говори с мен.

— Той имаше нужда да говори с някого. Радвам се, че… че го е направил с професионалист.

Докторът угаси клечката и запуфка с лулата си. Гледаше я така, сякаш разбираше всичките й мисли.

— Значи искате да му помогнете.

— Опитвах се.

— Добре — от лулата излезе облаче ароматен дим. — Какво знаете за взаимоотношенията му с майка му?

— Бяха изключително близки. Ако кажа, че бяха клаустрофобични, ще се изразя слабо. Тези взаимоотношения не позволяваха присъствието на друг човек. Бяха толкова… интимни, че изключваха дори мен, когато бях негова жена.

— Точно така. Избрахте точната дума. Точно интимни са били. Както и сексуални — Джулия се втренчи в него. Когато се увери, че тя няма да направи нищо, освен просто да си остане седнала на мястото, той продължи: — Доколко добре я познавахте?

— Достатъчно добре, за да се боя от нея — отговорът беше автоматичен; останалата част от личността й се бореше да запази самоконтрол.

— Чували ли сте я някога да говори за баща си?

— Постоянно го правеше.

— Как?

Джулия се замисли, доколкото можа при бурята, развихрила се в съзнанието й.

— Тя вярваше в него както други хора вярват в Бога.

— И Брад е бил създаден по негов образ и подобие?

— Да.

— Точно така — каза докторът и кимна доволно. — Обожавала е сина си по същия начин, по който е боготворяла баща си. Моето убеждение, основано на онова, което научих от Брад, е, че отношенията на майка му с баща й също са били сексуални.

Джулия не каза нищо. Лицето й се беше вкаменило.

— В случая това се е определяло от парализата му, като лейди Хестър е била доминиращият партньор: нещо, към което тя винаги се е стремяла. С това искам да кажа, че му е фелатирала.

Джулия се вкопчи в стола.

— Актът на фелатиране поставя мъжа изцяло във властта на жената. Тя контролира неговата сексуалност, неговото тяло, самата му същност. Това, по мое мнение, е бил видът сексуална връзка, която Хестър Брадфорд е предпочитала. Тя е искала, нуждаела се е, от пълно притежание и контрол.

Докторът отново мълчаливо изпуфка облаче дим. Джулия чакаше вцепенена.

— Брад ми описа как майка му го е къпала като дете. Било е тържествен ритуал, който тя отказвала да повери на бавачката му. Правела богата сапунена пяна, която разстилала по тялото му, като го милвала и галела навсякъде. Когато го изсушавала, следвала кърпата с устни. Спомените му за това са много живи, както винаги се случва с въвеждането ни в собствената ни сексуалност. Той ми каза не само онова, което имала обичай да прави, но и онова, което имала обичай да казва. И то винаги било свързано с баща й. Как била правила точно същото за него, единствения друг мъж, когото била обичала. Тя му казвала също и причината. Същата тази любов. Брад, разбира се, бил твърде малък, за да разбере какво му прави. Просто знаел, че му харесва, че го очаква с нетърпение, и започнал да копнее по усещанията, които предизвиквали действията на майка му.

Джулия хапеше долната си устна.

— Докато пораснал достатъчно, за да разбира, злото било вече сторено. Немалко са възрастните, които са неспособни да се справят с физическата и емоционалната интензивност на сексуалните отношения — Джулия чувстваше, че това са камъни в нейната градина. — Едно дете е изцяло уязвимо, ето защо имаме закони, които да защитават децата, докато са твърде малки, за да разбират големите опасности от подобни постъпки. В случая на Брад има само едно заключение. Майка му го е развратила.

Джулия се беше втренчила ръцете си. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Онова, което не бива да забравяме в цялата тази работа, е фактът, че тя очевидно е била в ноктите на своята собствена дълбоко вкоренена невроза, която накрая я победила дотам, че диктувала всяко нейно действие. Съществува и въпросът за нейните емоционални и сексуални лишения. Една самотна, овдовяла майка, един обожаван син. Толкова е лесно да се прекрачи фината разграничителна линия между обичта на една майка и нуждите на една жена. Само дето в случая с Хестър Брадфорд тя се е нуждаела от власт, онази власт, която произлиза от неутолимото желание да контролираш.

При последната дума Джулия почувства, че в градината й е хвърлен още един камък. Една дума, която й беше толкова позната.

— Вината, която съпровожда подобна връзка, е ужасяващо разрушителна, още повече, когато става въпрос за съблазняването на невинно същество. А кой друг притежава най-чистата невинност, ако не едно дете? Подобни връзки, основани на забранено кръвосмешение, на престъпването на табута, които стигат до сърцевината на структурата на нашето общество, винаги са потайни, винаги са скрити, неизбежно водят до чувство за вина. В случая на Брад майка му му е казала, че всичко е заради безкрайната й, лишена от себичност любов към него. Нито за миг не преставала да набляга, че никой никога няма да го обича като нея. Нима не го е била създала? Нима не го е носила в собственото си тяло? Нима не му е дала живота? Той е бил тя. Те били две половинки от едно цяло и като такива, наистина били неотделими един от друг. Между майка и син, настоявала тя, има толкова силна връзка, че тя никога не може да бъде накърнена, освен в случай на смърт. Те били една плът, една кръв, един живот. Тя, разбира се, го ужасила завинаги и го привързала към себе си — точно каквито били намеренията й. Тъй като вярвам, че дори тогава е проявила собственическото си чувство над него по един отчаян, дори ненормален начин. От онова, което Брад ми каза, мисля, че майка му се е отървавала от всяка жена, която заплашвала да застане между нея и баща й — докторът отново изпуфка кълбо дим. — По-късно, разбира се, трябвало да направи точно същото и със сина си.

Джулия затвори очи. Едва когато усети сълзите да капят по пръстите й, осъзна, че плаче.

— Чувството му за вина, разбира се, само послужило за затягане на връзките между тях. Той започнал да се страхува: не само за нея, но и от нея. От тази ужасяваща любов, която — както тя се погрижила да му каже — притежавала силата да я убие. Това й твърдение създало нови измерения в чувството му за вина, тъй като бидейки отговорен за тази любов, той имал ужасната мощ да я лиши от живот, ако я отхвърли.

— О, Господи…

— Превъзходен образец за емоционално изнудване. Заради нея Брад развил страх едновременно да обича и да бъде обичан.

— Жените…

— Да, те били нож с две остриета. Служили му като бягство от майка му и като средство за изява на сексуалността, която тя създала, но която никога нямало да получи. Той се нуждаел от пълно сексуално влияние; от това да бъде доминиращият партньор във всяка сексуална връзка. Да бъде мъжът; онзи, който прави, а не онзи, на когото го правят. И като се изчерпвал в секса, избягвал опасността от любовта. Следователно за него сексът е бил катарзис. Абсолютно различен от всичко онова, което му е правила майка му, и следователно напълно лишен от възможността да предизвика чувство за вина.

Джулия имаше странното усещане, че започва да разбира много неща.

— Това бяха нещата, които лека-полека Брад ми разкриваше по време на сеансите ни. Неща, отдавна заровени надълбоко и никога не разкривани пред жив човек. Неща, които с години са загноявали и отравяли кръвта му, докато го осакатили емоционално. Това, че е успял да удържи някаква част от собствената си идентичност, ми показва, че за щастие у него има някаква вътрешна сила, която има нужда да бъде извадена на повърхността, да бъде развита, доизградена, така както някой мъж би изграждал мускулатурата си. Майка му е била, разбира се, доста луда. Ревността й и чувството й за собственост са били ненормални, но в същото време е била невероятно умна, каквито често са лудите. Да вземем например онази сърдечна криза, която уж сте предизвикали вие. Прегледах медицинското й досие. Имала е сърце на лъв. Мозъкът и я е убил. По мое мнение сърдечният пристъп е бил психосоматичен — отново дело на мозъка й. Сърдечният удар е бил предизвикан от преднамерено желание да усили влиянието си над сина си. Вие почти сте били унищожили това влияние, но вината в действителност е била негова, защото се е оженил за вас.

Джулия вече не можеше да седи на едно място. Стана, отиде сковано до прозореца и се загледа навън, без да вижда.

— Това, разбира се, е ужасна трагедия. Няма сфера в живота му, където да не е бил манипулиран от майка си. Но вече знае това.

Джулия се обърна. Лицето й беше сковано.

— Но не можеше да се насили да ми го каже.

— Да, макар да искаше да го знаете. Това е важно за него, както сте важна за него вие самата.

— Той е важен за мен.

— Така ли?

— Да.

— И вие не… не се отдръпвате отвратено пред познанието, което току-що ви дадох?

— Не.

— Как се чувствате?

— Чувствам тъга. Ужасна тъга.

— Наистина е тъжно. Както казах, истинска трагедия.

— Винаги съм знаела, че има нещо… не съвсем наред, но никога и за миг не си помислих, че може да бъде това.

— Човек никога не си мисли подобни неща. Все още са останали някои табута, дори в нашето прекалено свободно общество. Кръвосмешението е едно от най-ужасните прегрешения.

Джулия потръпна.

— Това, разбира се, едва не го разкъса. Психическото напрежение беше много силно. Оттук следват и кошмарите му — докторът всмукна замислено от лулата си. — Връзката между майка и син е много деликатна; съвсем различна от тази между баща и дъщеря. Майката създава целия живот, подхранва го в собственото си тяло. Ето защо толкова много религии отдават почит към богини. Мъжете винаги са се страхували от плодовитостта на жените и от властта, която тя има над тях. А Брад е нямал баща; никакво мъжко влияние, което да противодейства на това на майка му. Онова, което знае за баща си, го дължи на сестрите си, които го помнят. Майка му никога не го е споменавала. Нито него, нито участието, което е взел в създаването му.

Джулия си спомни какво бе помислила в нощта на първата си семейна вечеря с роднините на Брад.

— Партеногенеза.

— Точно така — каза отново докторът. — Една изключително и опасно умна жена.

Джулия отвори чантата си, извади хартиена кърпичка, избърса си очите и си издуха носа.

— Какво мога да направя? — попита тя. — Кажете ми. Какво мога да направя?

— Да приемете. Да разберете.

— Мога, защото сега разбирам.

— Тогава му го кажете. Точно от това има нужда, при това отчаяно. Чувства, че чудовищно ви е предал; че сте се омъжили за фалшив образ…

— Това е вярно и в двете посоки — каза Джулия. — Аз също бях фалшив образ.

С клинична яснота тя му разказа собственото си болезнено пътешествие към откриването на самата себе си, чиято кулминация беше в безпощадните разкрития на Битси.

— Не нейната перспектива беше изкривена. А моята. Егоистичната гордост ме отклони от истината. Свекърва ми може и да е имала нужда да контролира хората; моята нужда винаги е била да контролирам себе си. Точно затова имах резерви относно Брад. Защото той беше единственият мъж, който проникна през този самоконтрол, и това ме ужасяваше. Битси много точно ме прецени. Страхувах се да се огъна, да се променя. Точно затова не се борих за него, както би трябвало да направя. И тя го знаеше — Джулия се втренчи в миналото. — Ето защо успя да се отърве от мен. Защото знаеше, че не съм стопроцентово сигурна нито в себе си, нито в чувствата си към сина й. Аз имах съмнения и тя направи капитал от тях.

— Всички си имаме съмнения. Иначе нямаше да имам работа.

— Дори и така да е. Аз позволих на съмненията ми да разядат всичко останало. Бях обсебена от манията за съвършенство…

— Бяхте?

— Нашите недостатъци ни правят човешки същества. По-скоро бих приела Брад такъв, какъвто е, с пукнатините и недостатъците му, но желаещ да ме вземе с моите пукнатини и недостатъци, отколкото да постигна нирваната на съвършенството и да нямам нищо друго, освен себе си. Вече опитах и знам, че това не е достатъчно.

— Това е едно от нещата, от които се страхува той. Че няма да е достатъчен за вас.

Джулия се усмихна.

— Винаги ще бъде повече от достатъчен.

— Тогава му кажете и това. Кажете му всичко — докторът извади лулата от устата си, огледа я за момент, после каза. — Все пак остана още едно, последно нещо, което трябва да ви кажа. Брад е и импотентен.

Наблюдаваше я неотклонно.

— Това няма значение — каза Джулия съвсем сериозно.

— Значи наистина го обичате.

— Дори никога вече да не ме докосне с пръст, пак ще го обичам.

— Не мисля, че трябва да се страхувате от това. Това е само временна повреда в системата.

„… временна повреда. Скоро ще оправя това“ — звънна в паметта на Джулия младият глас на Брад с цялата си кънтяща самоувереност в онази нощ, когато се срещнаха за първи път. Старият Брад: с искрящата самоувереност, съзнаващ напълно красотата си, дълбоко въздействащ с чувствеността си. „О, мой бедни Брад“ — помисли си с болка тя.

— Майка му е била неговият сексуален подтик; сега, след като тя си е отишла, си е отишъл и той. Той вече няма нужда да бяга от нея в секса или в каквото и да било. Но когато открие себе си, собствената си идентичност като мъж, той ще намери собствената си сексуалност, нормата на един нормален мъж. Но искаше да ви кажа всичко.

— Да сложим картите на масата… — каза Джулия с треперлива усмивка. И прибави: — Много е сложно, нали?

— Човешките същества са сложни.

— Винаги съм била толкова сигурна, че се познавам. Всъщност изобщо не се познавах…

— Точно затова хората идват при мен. И точно това се опитвам да направя с Брад. Да му помогна да намери себе си — онзи човек, който в действителност е.

— Колко време ще отнеме?

— Със сигурност седмици, вероятно месеци. Трябва да бъдат излекувани години на потискане и потисничество. Онова, което много ще му помогне, е вашата подкрепа. Вярвам в поставянето на цели, в нещо, за което да се работи. Точно сега той чувства, че има само надеждата, без потвърждението. Точно затова се съгласих и вие да влезете в играта. Това, което най-много го обезкуражава, е чувството — а той го изпитва за първи път в живота си, — че е абсолютно сам.

— Това никога не му е харесвало.

— Още един инструмент за въздействие, сътворен от майка му. Нейният начин да го наказва, когато бил малък, бил да му отказва близостта си.

— Божичко, ама тя наистина е била кучка! — каза Джулия през стиснати зъби. — Демон от ада!

— Точно с това трябва се справи той сега.

Джулия усещаше същото. Ако нея я болеше, то какво ли изпитваше той!

Очевидно нетърпение, защото интеркомът избръмча и момичето от приемната каза, че господин Брадфорд се е върнал.

— Помолете го да изчака. Веднага излизам — докторът остави лулата си и се изправи. — Ще ви го изпратя. Кажете му, покажете му, че разбирате и приемате. И то без да съдите.

— Това е така.

— Добре.

Докторът се усмихна и излезе. Джулия зачака. Беше напълно обзета от чувствата си и когато вратата се отвори и Брад застана на прага, те я понесоха през стаята към него, накараха я да го прегърне и да прошепне името му.

Той беше напрегнат, очакваше най-лошото, но когато почувства топлотата и загрижеността й, се разтрепери. Прегърна я, сякаш прегръщаше самия живот. Тя го притисна още по-силно.

— Прости ми, че съм това, което съм — успя най-сетне да каже той.

Тя го погледна в очите, после сложи пръсти на стиснатите му от напрежение устни.

— За това, което беше, любими.

— Да, което бях.

— Значи си се изправила срещу демоните си, а? — попита накрая Крис.

— И победих. Говорихме за всичко, Крис. Искам да кажа, наистина говорихме. Без маски, без игри. Всичко. И нищо друго, освен истината.

— Нещо като време за изповед?

— Нещо такова — но усмивката на Джулия подсказваше, че има още нещо.

— Поддържате ли връзка?

— Непрестанно.

— Значи пише?

— Да. И какви писма, Крис! О, такива писма…

— Очакваш го, нали?

— Да.

— И си сигурна, че ще дойде?

Още една усмивка.

— Напълно сигурна — каза тя с увереността на човек, който не се съмнява в думите си.

— Доста време отне — каза Крис. — Но си заслужаваше.

Часовникът започна да бие.

— Искаш ли да се пъхнеш в банята? — попита Крис.

— Сигурна съм, че можем да изкъпем всички деца заедно. Нека аз да го направя. Ти се възползвай от възможността да подвиеш малко крак.

— Няма да споря с теб за това.

— Аз вече не споря — каза Джулия. — Дори със себе си.

— Казвала съм ти, че винаги си била най-големият си враг.

— И аз открих това.

— Наистина изглеждаш, сякаш очакваш да получиш Нобелова награда или нещо такова — отбеляза Крис.

— Вече са ми го казвали — усмихна се Джулия. — Единственото, което очаквам да чуя, е кога ще бъде денят на церемонията по получаването на наградата.

 

 

Джулия сложи дъщеря си в леглото, подпъхна завивките й и попита:

— Написа ли писмо на Дядо Коледа?

— Да, ето го — Джени извади едно измачкано листче. Джулия го прочете. Последното нещо, написано с главни букви и силно натискане, след куклата, количката за нея и обзаведената къщичка, беше името „Брад“.

— Мислиш ли, че Дядо Коледа ще ни го изпрати? — попита с надежда Джени.

— Ако си го пожелаеш достатъчно силно.

— Искаш ли да си го пожелаем заедно? Ти искаш той да дойде, нали, мамо?

— Много искам.

— Хайде тогава да си го пожелаем заедно.

Джени стисна очи толкова силно, че лицето й стана алено. Най-накрая си пое дълбоко дъх.

— Ето! Пожелах си силно-силно.

— Аз също.

„Може би — помисли си Джулия, докато слизаше надолу по стълбите, — пожелаването може да направи така, че той да дойде.“ Копнееше за него, мечтаеше за него, до болка желаеше да е при нея. В писмата си го окуражаваше, подкрепяше, убеждаваше, излагаше разголено чувствата си, без задръжки, получаваше отговори, които четеше и препрочиташе.

В последното писмо, пристигнало едва преди два дни, пишеше:

„Скоро, Джулия, скоро. Чувствам, че почти съм стигнал върха на планината и нетърпението, с което очаквам да видя какво се простира от другата страна, е нещо, което не мога да обясня, защото зная, че си там и ме чакаш. Катеря се към това, Джулия, а Аби и Сет ме бутат отзад. Дори Битси се зае да премахва пречки от пътя ми. Продължавай да пишеш; писмата ти са пряка връзка с бъдещето. Междувременно знай, че те обичам, не като мое спасение, а като причина, заради която да живея, като мое основание за живот. Ти и Джени означавате всичко за мен. Копнея да ви видя, да ви докосна, да говоря с вас, да ви прегърна. И ще го направя, моя прекрасна Джулия. Ще го направя, при това скоро, много скоро…“

— Пожелаването ще се сбъдне — каза Джулия на глас и Крис, която тъкмо измъкваше един голям кашон от долапа в коридора, я погледна и се засмя:

— Така че продължавай да си пожелаваш и грижите ще изчезнат…

Джулия стана да й помогне.

— Мога да позная какво си пожелаваш — каза Крис с усмивка. — И ако искаш вярвай, но аз винаги съм вярвала в чудеса…

В мига, в който думите се откъснаха от устата й, откъм входната врата се чу силно, уверено почукване.