Вера Коуи
Злата и красивата (8)

Осма глава

Ожениха се без много шум, в десет сутринта, в апартамента на Гровнър Скуеър. Венча ги един съдия от американското посолство. Свидетели им бяха Крис и един служещ в посолството — приятел на Брад. Джулия беше облечена в бледокремаво. Брад беше блестящо красив в новия си сив костюм. След церемонията четиримата отидоха в един изискан ресторант, за да отбележат сватбата с почерпка — съвсем буквално, защото Джулия не бе в състояние да хапне и залък. Оттам се отправиха направо към летище „Хийтроу“, където младоженците щяха да хванат самолета за Бостън.

Когато ги извикаха за полета, Крис прегърна Джулия и каза:

— Сбогом, госпожо Брадфорд, и не се безпокой за Уилъм. Желая ти много късмет, особено със скъпата свекърва. Впрочем колко е споделил с теб за нея?

— Не много, но всяка дума е украсена със златни винетки. Тя очевидно е много… как да ти кажа… Той е единствен син и така нататък, все в този дух.

— Поради което не остава съмнение защо се измъква сух от всяка ситуация — намръщи се Крис. — Защо ли имам чувството, че за всички останали, освен него тя е безпощаден съдник?

— За Брад не е такава — каза бързо Джулия. — За него тя е въплъщение на Светата Майка.

— Винаги съм казвала, че Дева Мария ни е оставила непостижим идеал, към който да се стремим. Но… но в тази работа има нещо гнило, Джулия. Съветът ми е да откриеш какво е — тя замълча за миг. — Той още ли не знае за аборта?

— Не.

— Защо не?

— Това е минало. Всичко, което има значение, е бъдещето. Изгорих тази страница.

— Както и всичките си мостове?

— Правя онова, което искам — каза звънко Джулия. — А то се свежда до един-единствен избор: с Брад или без Брад.

— Променила си се — възхити се Крис. — Единственото познато нещо у тебе напоследък е лицето ти.

Тя се обърна към Брад, който я прегърна и целуна.

— Грижи се добре за нея — предупреди го шеговито тя, — или Бостън ще ти се види тесен. Ще има да търчиш насам и да крещиш: „Англичаните идат!“.

— Не бих посмял да постъпя другояче — засмя се Брад.

Хвърли поглед на часовника си. Точно в този миг един раболепен служител от авиокомпанията го дръпна настрани, като даде по този начин шанс на Крис да измърмори:

— Хванала си тигъра за опашката, миличка. Дръж го здраво. А колкото до останалото… Помниш ли как те съветвах да си намериш обятия? Е, драга, това са божествени обятия — тя припърха с мигли към чиновника, който кръжеше около Брад. — Но точно сега ме интересуват качествата на една друга личност и… лек път!

Джулия се засмя и тръгна към изхода.

 

 

Бяха сами в първа класа. Джулия подозираше, че Брад е откупил всички билети. Потвърди го начинът, по който стюардесата донесе шампанско и промърмори: „Честито“.

Беше толкова коренно различно от първия й брак. Тогава бе изпълнена цялата програма: бяла рокля, църква, шаферки. Всичко това заради майката на Дерек, чиито очи се изпълваха със сълзи при мисълта, че синът й би могъл да се ожени „мизерно“ в някакъв кабинет, както се бе изразила, отхвърляйки предложението, което лелята на Джулия бе направила с присъщата й неумолима практичност. „Чиста проба прахосничество. Не съм те възпитавала така, Джулия. Всички тези ненужни разходи само за един съботен следобед!“

След това бяха отишли за две седмици в Марбела на сватбено пътешествие. Този път Джулия нямаше представа къде — нито дори дали — ще бъде заведена от Брад. В скута му беше струпана купчина телеграми и той ги преглеждаше леко намръщен, като правеше бележки със златната си писалка.

Джулия заразглежда новите си пръстени: простата златна венчална халка и годежния пръстен-изненада: огромен топаз, заобиколен от диаманти. „Отива на очите ти“ — бе казал Брад.

Тя се усмихна и вдигна очи към Брад. Той я наблюдаваше.

— Какво има?

— О, нищо, просто пристъп на неверие, предполагам.

— За какво?

— Че всичко това действително се е случило. Че съм тук, че см госпожа Дж. Уинтроп Брадфорд, на път за Бостън. Всичко стана толкова бързо…

— Така трябва — отсече Брад. — Нещата закърняват, когато се разтакават прекалено много.

— Не изпитваш ли никакво… ами… учудване?

— Не. Всичко, което има значение, е, че стана.

— Но ти си толкова свикнал с този живот — тя махна към празния салон, шампанското, куфарите им (включително новия й куфар от крокодилска кожа, който бе един от сватбените му подаръци). — Той е напълно нов за мен. Вълнуващ, но и опъващ нервите.

— Нерви? Ти?

Джулия отвори уста да възрази, но премълча.

— Да нямаш някакви съмнения? — попита той и стисна недоволно устни.

— Не ставай глупав. Просто ми е нужно време, за да се справя с несъмненото. Аз съм булка, скъпи, трябва да се отнасяш с разбиране към мен.

— Била си булка и преди.

Тя се отдръпна от него.

— Не и така.

Усмивката му омекна.

— Права си. Искам всичко да ти е за пръв път.

— Как е в Бостън? — попита тя след малко.

— Като никъде другаде. Ще видиш.

Но когато стигнаха Бийкън Хил, Джулия си помисли, че е съвсем като Лондон, само дето е на друго място на картата. Нито летището, нито пътят създаваха усещането, че човек е в чужда страна. Всичко беше заради езика, разбира се. И освен това толкова пъти бе виждала улици като тези по телевизията — огромните американски коли, дрогериите, алеите към гаражите и продавачите на хот-дог с техните колички. Бийкън Хил беше различен: стар, тих, величествен. Незнайно защо й напомняше за Кенсингтън. Когато завиха по Маунт Върнън Стрийт и тя видя калдъръма, оформените като газови фенери лампи и железните изтривалки за обувки, вградени пред входовете, си помисли, че би могла да реши, че все още е в Лондон, стига да не знаеше, че той бе останал на хиляди мили.

Къщата на семейство Брадфорд беше голяма, с две крила, вратата и капаците на прозорците бяха боядисани в зелено. На месинговата табела се четеше: „БРАДФОРД“, а чукчето беше с формата на лъвска глава. Джулия почука, докато Брад вадеше багажа от колата. Един иконом отвори вратата. Безизразното му лице засия, щом зърна Брад да се качва по стълбите зад Джулия.

— Господин Брад! Не ви очаквахме. Каква приятна изненада. Хубаво е, че сте си отново вкъщи, сър.

— Как си, Томас?

— Много добре, сър. Надявам се пътуването ви да е било приятно.

— Не се оплаквам.

Икономът отстъпи и Джулия влезе в широко, приятно преддверие с висок таван, с под като шахматна дъска и с хубаво старо стълбище, което се извиваше покрай една от стените. Миришеше на препарати за полиране и на цветя — купища бели цветя, които — както Джулия научи бяха характерни за Нова Англия. Никъде нямаше и прашинка. Всичко блестеше, от всичко се носеше дъх на традиция и установен начин на живот.

Съвършено поддържана къща. Тук сигурно никой не повишаваше глас.

— Има ли някой у дома? — попита Брад.

— Госпожа Еймъри и госпожа Адамс са в задния салон и очакват завръщането на майка ви. За съжаление са отменили полета й заради проблеми с двигателите. Очакваме я да пристигне около шест часа.

— В такъв случай ти пръв ще научиш — каза Брад, после се обърна към Джулия. — Това е Томас, работи тук, откакто се помня. А това е госпожа Брадфорд, Томас. Оженихме се в Лондон тази сутрин.

Безстрастното лице на Томас не изрази нищо, освен любезно приветствие.

— Добър ден, госпожо.

В дъното на коридора се отвори врата и една стройна, кокалеста жена застина за миг на прага, преди да възкликне:

— Брад! Точно си говорехме за теб. Чудехме се къде си и какво правиш. Или по-скоро кого оправяш — тя прекоси плавно преддверието, протегнала ръце в превзет израз на приветствие.

— Здравей, Битси! — каза Брад.

„Втората му сестра“ — помисли си Джулия, и се помъчи да се усмихне. Докато наблюдаваше как братът и сестрата се прегръщат, улови над рамото на Брад внезапният проблясък на учудване в очите на Битси — очи на Брадфорд, променливи като морето. Джулия им се усмихна, но усмивката й не намери отклик, само остра подозрителност, която се промени в изумление, когато Брад ги запозна.

— Женени! — ехото сякаш рикошира в стените. — От тази сутрин, в Лондон.

— Не мога да повярвам! Ти си сгоден за Каролайн Нортън! Поканите вече са отпечатени, вчера!

— Вече не съм сгоден за нея. Женен съм, Битси. Джулия е моята съпруга.

Джулия хвърли поглед на мъжа си. Беше стиснал челюсти; изражението му беше особено.

— Помислил ли си изобщо какво ще стане? — попита Битси с някаква странна радост. — Съзнаваш ли как ще реагира тя? — открито злорадство. — Ще получи пристъп!

— Това, скъпа ми сестричке, е най-слабо казаното нещо през всичките векове на човешката история — избумтя нечий глас и Джулия и Брад се извърнаха. Една едра жена изплува от дъното на коридора и се отправи към тях като галеон, навлизащ в битка.

— Аби! — този път радостта в гласа му беше искрена.

— Е, мило братче, сега си вътре и с двата крака — каза тя, но в гласа й звучеше обич, а усмивката, с която се обърна към Джулия, беше топла, макар и любопитна. — Добре дошла в Бостън, Джулия. Аз съм по-голямата сестра на Брад. Тази с увисналото чене е Битси. Още веднъж, добре дошла.

— Благодаря — Джулия усети симпатия към Аби. Битси не бе предизвикала подобно чувство. Нищо чудно, че Аби беше любимката на Брад. Битси очевидно беше кучка. Брад вече бе подметнал небрежно пред нея, че Битси ревнува. Още едно нещо, което бе слабо казано. Тя мразеше брат си и в червата. Джулия обърна очи към съпруга си. Сега той говореше припряно на Аби, която го слушаше и се мръщеше. Без съмнение търсеше подкрепата й. От друга страна, Битси без съмнение бе решила да даде гласа си другаде.

Това стана особено ясно, когато тя отбеляза с преувеличена изненада:

— Вие сте последното нещо, което очаквахме. Когато Брад замина за Европа, беше сгоден за друга.

— Знам — каза спокойно Джулия.

— И въпреки това? — в гласа й вече имаше презрение и гняв.

Джулия прибегна до собствените си оръжия.

— Брад ми каза, че годежът е бил повече или по-малко дело на майка му.

Битси се направи на оскърбена, после се засмя.

— О, кажете й го! Ще прояви голям интерес.

Джулия разбра, че си е спечелила враг. Божичко, нямаше и пет минути, откакто бе в тази къща, и тя вече се бе превърнала в бойно поле. Обърна гръб на Битси и отиде при Брад и Аби, които си говореха тихо и поверително.

— … всичко, което ми е по силите, но този път не мога и няма да гарантирам за резултата — казваше Аби. — Сега наистина си го загазил — тя прекъсна думите си и каза с онази прекалена сърдечност, която винаги прикрива някоя опасна тема: — Е, Джулия, обзалагам се, че нямаш нищо против чаша хубав чай — хвана Джулия под ръка. — Сега тук сме само аз и Битси. Майка ни все още е във въздуха над Атлантика и не се очаква да се приземи преди шест часа. Това ще ни даде време да се поопознаем.

Брад се усмихна на жена си, но Джулия можеше да забележи, че умът му е другаде. Леката гънка, която изразяваше неудоволствие, пак се бе появила между русите му вежди. Усмивката му също беше механична. Той я гледаше, но това, че я виждаше, не можеше да отклони потока на мислите му.

Аби я въведе в задния салон, който накара професионалния поглед на Джулия да блесне. Портрети на отдавна починали представители на семейство Брадфорд от Коили и Гилбърт Стюарт висяха на червеникавокафявите стени. Килимът беше в същия цвят, с овални шарки в шоколадовокафяво и ярко лимоненожълто. Четирите високи прозореца бяха драпирани със завеси от памучен сатен също в наситено шоколадовокафяво, обточено с червеникаво. Бялата мраморна камина бе отрупана със същите бели цветя, които бе видяла във вестибюла, натопени в медни купи и кристални вази. В големи свещници от ковано желязо имаше свещи, имаше огледало с позлатена рамка, окачено над масивна маса, украсена с дърворезба и позлата. Върху нея имаше изящен позлатен часовник под стъклен купол. Овална витрина бе приютила колекция от великолепен английски порцелан. Юлското слънце караше стаята да сияе.

Аби придърпа Джулия към един диван, тапициран в златиста фигурна дамаска. Беше пълна с топлота и дружелюбие, макар размерите й да внушаваха чувството, че е трудно да й се противопоставяш. Джулия почувства, че е срещнала сродна душа. Беше удивена колко поразително си приличат трите деца на семейство Брадфорд.

— Е, хайде — подкани Битси, като седна на съседния диван-близнак, — разправяй.

— Няма нищо за разказване — повдигна рамене Брад, но седна при тях и хвана ръката на Джулия. „За да вдъхне сигурност на мен или на себе си?“ — зачуди се тя. — Срещнахме се, влюбихме се и разбрахме, че не можем един без друг. Така че се оженихме и се надявам да живеем щастливо до края на дните си…

— Ами Каролайн? — попита Битси с широко отворени очи.

— Това си е моя работа — отвърна рязко Брад.

— Кога се оженихте? — попита Аби, която не беше чула първите реплики във вестибюла.

— Тази сутрин, в Лондон. В десет сутринта лондонско време.

— Мили боже! Значи ви чака меден месец.

— Да, когато нещата си дойдат по местата.

Смехът на Битси беше режещ като счупено стъкло.

— Не ми се вярва, отишли са твърде далеч.

Аби я измери с поглед, който би могъл да я прониже, и каза на влезлия иконом:

— Чай, ако обичаш, Томас.

Чаят бе поднесен върху тежка сребърна табла. Аби по истински английски маниер затопли чайника, преди да сложи в него за запарка лъжица чай, който загреба от изящна сребърна кутия и който, ако се съдеше по уханието му, беше „Ърл Грей“.

— Е, хайде, признай си — подсмихна се Аби. — Очакваше чай в пакетчета и бисквити, нали?

Джулия има доблестта да се изчерви.

— Брад ми каза, че майка ви е англичанка.

— Четиридесет и петте години, прекарани в Съединените щати, дори не са я докоснали — съгласи се Аби с усмивка. — Майка ни винаги е била и винаги ще бъде имигрантка.

Сякаш за да потвърдят думите й, на масата се появиха пълни със стафиди английски кифлички, лек като перце солен кейк и малки кексчета. Тя изпи с благодарност две чаши чай, вкопчена в това напомняне за дома като в спасителна сламка. Отговаряше на мило зададените въпроси на Аби и се стараеше да не обръща внимание на постоянния снайперистки обстрел на Битси.

Накрая, усетила, че спокойствието на Брад се изчерпва, тя остави на масата чинийката и чашата си и каза:

— Благодаря ви за милото посрещане. Но с удоволствие бих се качила горе, за да разопаковам багажа, да взема душ и да се преоблека.

— Добре! — каза Брад с прекалена готовност. — Качи се и си свърши работата спокойно, а ние с Аби ще отидем да посрещнем мама.

Джулия се втренчи в него. Той избегна погледа й, прегърна я през раменете и я изведе от стаята.

— Страхувам се, че ще трябва да се сместим в моята стая засега. Нищо не е подготвено, нали разбираш. Нали нямаш нищо против?

Значи още не бе казал на майка си и взимаше Аби в ролята на бодигард, докато се справи с тази задача.

Сърцето на Джулия се преобърна.

— Както кажеш — отвърна тя, като преглътна с мъка.

Той я поведе по прекрасното старо стълбище, сетне по един коридор до някаква врата, която се отваряше към обширна гостна, свързана с еднаква по големина спалня. Мебелите бяха прекрасни — особено великолепният стар креват. Балдахинът бе истинско произведение на изкуството.

— Направен е от някоя съпруга на Брадфорд един Господ знае преди колко поколения — каза нехайно Брад. Имаше и тоалетна стая с шкафове и рафтове от сандалово дърво.

— Има достатъчно място — говореше той, като разтваряше врати и разклащаше закачалки. — Багажът вече е тук, ще изпратя да го разопаковат.

— Много ли ще се бавиш? — попита Джулия, решила да застане лице в лице с проблема си.

Брад смутено повдигна рамене.

— Трудно е да се каже… движението по това време е кошмарно натоварено… ще се върна колкото се може по-скоро. Просто мама обича винаги да я посрещат… нали разбираш, семейна традиция.

Изражението и гласът му бяха старателно обикновени, но Джулия вече го познаваше. Той се подготвяше за края на света. Сърцето й подскочи. Мили боже, каква беше тази негова майка? Вратата се отвори и Брад с явно облекчение каза:

— Здравей, Роуз. На помощ ли идваш?

— Мис Аби каза, че госпожа Брадфорд би могла да има нужда от услугите ми.

— Роуз се грижи за майка ни — каза Брад, когато Джулия се обърна към възрастната прислужница със слабо лице — самото олицетворение на спретнатостта в копринената си сива рокля, над която носеше безупречно бели престилка и боне. — От колко време, Роуз?

— Това лято ще станат тридесет и две години, господин Брад.

Усмивката й подейства подкупващо на Джулия, както и южнолондонският й акцент.

— Роуз ще се погрижи за тебе — каза с обич Брад. — Както винаги си се грижила за мен, нали така?

— Лейди Хестър обича всичко да върви гладко — отвърна сдържано Роуз, но в помътнелите й сини очи проблесна пламъче.

— Можеш да разкажеш на жена ми това-онова за порядъка в тази къща — каза Брад с усмивка, в която обаче имаше настойчивост. — Тук всичко се движи по график — обясни той на Джулия. — Мама има слабост към добре смазаните механизми и всичко от този сорт.

— Винаги съм готова да се уча — усмихна се Джулия на Роуз. „И горя от желание да направя каквото зависи от мен, за да са доволни всички“ — прибави наум. Ако обстоятелствата, свързани с брака й, бяха по-малко шокиращи, тя и пет пари нямаше да дава. Но Брад бе зарязал годеницата си, за да се ожени за нея, и тя бе изпълнена с желание още от самото начало да разпръсне всички съмнения, че е водена от пресметливост. Роуз бе идеалният човек, от който да започне. Пряка връзка с майката на Брад.

Брад се сбогува и излезе. Умът му вече беше другаде.

— Ужасно е горещо, нали? — каза Джулия. По челото й бе избила влага.

— Ще включа климатичната инсталация. Господин Брад не може без нея през лятото, но трябва да ви кажа, че в другите помещения няма инсталация. Заради астмата на лейди Хестър.

Астма! Брад не беше споменал за това.

— С времето ще свикнете с горещината — каза мило Роуз. — И със зимите също. В Америка дори времето стига до крайности.

— Връщате ли се често в Англия? — попита Джулия.

— Ежегодно, госпожо. Лейди Хестър прекарва там по един месец всяко лято.

— Ти си от Лондон, нали?

— Родена съм в Клапам, но ме евакуираха в Арън по време на войната. В една от фермите към имението. Когато станах на четиринадесет, отидох да работя като прислужница и помагах на мис Джелкс — камериерката на лейди Хестър по онова време. И когато тя се пенсионира, поех работата.

Роуз разопаковаше багажа с умение, което бе рожба на дългогодишен опит, и окачваше по закачалките новите дрехи, които още носеха етикетите си. Всичките бяха от най-луксозните магазини.

— Искате ли да ви приготвя хладка вана, госпожо? Лейди Хестър винаги взема вана през лятото.

— Би било чудесно.

Докато се събличаше, Джулия уж между другото попита:

— Лейди Хестър не е инвалид, нали?

— Пази боже, не! — засмя се Роуз. — Миналата година си счупи таза при езда, но не позволява това да я спре. Както и нищо друго — Роуз провери температурата на водата с ръка. — Готово. Мисля, че доста ще ви поосвежи.

Така и стана. Водата беше идеална — съвсем леко хладна, смекчена от зелен ароматизатор с прекрасно ухание. Джулия направи вълнички в копринената вода, така че да я облее изцяло, и се отпусна. Но умът й не преставаше да щрака.

Значи пристъпът щеше да е предизвикан от гняв. Битси — както и Аби, и Брад по своя си начин — го бяха изразили съвсем ясно. Лейди Хестър ще бъде всичко друго, но не и доволна, макар да ставаше дума за скъпоценния й син. А колкото до снаха й… Е, Брад беше казал достатъчно, за да й е ясно, че тя сама трябва да докаже качествата си. От нея зависеше дали ще я посрещнат с отворени обятия, или ще я попарят с неприязън. От този поучителен следобед бе научила едно нещо: в това семейство всички пътища водеха до Меката, наречена лейди Хестър Брадфорд. И ако човек знаеше какво е добро за него, трябваше да предприеме дългия път на поклонничество.

Полежа във ваната дълго и накрая изскочи стреснато — осъзна, че вграденият в стената часовник показва шест часа. Точно сега, стига да не е закъснял, самолетът на лейди Хестър би трябвало да каца.

 

 

Аби наложи вето над идеята да посрещнат майка си в отделението за особено важни пътници.

— Трябва да я лишиш от оръжията й. Познаваш я. Каквито и сцени да прави насаме, пред хората тя не е нищо друго, освен идеалната майка-игуменка. Възползвай се от това — кажи й новината пред неколкостотин души. Ще иска да те изпепели на място, но единственото, което ще може да направи, е да опита с поглед. Не може да вдига скандали на публично място — тя поклати глава. — За какво си мислиш?

— За свободата — отвърна той. — Прекрасно знаеш, че ако я бях попитал, тя щеше да блокира всичко. Каролайн беше нейна идея, не моя. Пет пари не давам за нея. Като сме си дошли на думата, мисля, че тя се интересува повече от името ми, отколкото от личността ми. Джулия не знае нищо за семейство Брадфорд. Познава единствено мен, Брад Брадфорд. И ме обича. Мен. Тя не е като другите, Аби. Не и Джулия. И аз не съм същият, когато съм с нея. Освен това съм влюбен. Това също е нещо, което ми се случва за първи път.

Лицето му се бе сковало в упорито изражение, което надяваше, когато бе скаран с майка си и бе решен да не й се подчини. „Само че — помисли си Аби — това никога не му се е удавало, когато е ставало въпрос за жена.“ Тя се молеше брат й да победи, но ако се съдеше по предишните реакции на майка им при опитите му да въстане…

 

 

Самолетът на лейди Хестър кацна и те застанаха начело на групата от чакащи роднини и приятели. Както винаги, майка им бе придружавана от един раболепен служител на аеролиниите. Лейди Хестър вярваше в ползването на обществения въздушен транспорт — първа класа, разбира се. Това беше добро както за имиджа й, така и за връзките с обществото. Аристократката, която не се страхува да се смеси с тълпата обикновени хора. Сега, когато видя да я посрещат не само синът й, но и по-голямата й дъщеря, тя ги поздрави топло. Предложи на Аби бузата си, но целуна сина си по устата, като любовница.

— Скъпото ми момче! А и Аби! На какво дължа тази чест? Не си ли подранил със завръщането си, сине?

— Имам страхотна причина да се върна по-рано.

Тя го хвана под ръка: беше мъничко по-ниска от него, но безкрайно по-властна. Всички им правеха път.

Надявам се да няма проблеми — намръщи се лейди Хестър.

— Не мисля, че има проблем. Надявам се и ти да бъдеш на същото мнение.

Тя го изгледа с очи, които таяха леко неудоволствие, но после се усмихна и го потупа по бузата.

— Нима някога съм се ядосвала на обожавания си син?

— За всичко си има първи път — промърмори Аби.

— Абигейл, не говори така, сякаш искаш да не те чуят — заповяда майка й и се обърна към Брад: — Кажи ми сега, какво те накара да се върнеш толкова скоро?

Той пое дълбоко дъх и изтърси:

— Ожених се.

Лейди Хестър застина, след това бавно се извърна към него.

— Ожених се — повтори Брад, но не толкова високо.

За няколко безмълвни мига лицето на лейди Хестър стана мраморнобяло.

— Оженил си се?

— В Лондон.

— В Лондон?

— Днес.

— Днес?

Лейди Хестър повтаряше всяка негова дума с отмерен, безстрастен тон, после се засмя снизходително.

— Ти, както казват, ме будалкаш.

— Не, не те будалкам — каза Брад. — Женен съм, майко. От тази сутрин. Напълно законно обвързан.

— Отказвам да повярвам, че Каролайн те е убедила да избягате. Поканите са готови и ще бъдат разпратени още тази седмица. Вложих толкова време и средства в организацията на сватбата…

— Не е Каролайн — каза Брад.

Лицето на лейди Хестър прие такова изражение, че Аби отстъпи крачка назад. Брад, хванат под ръка от майка си, не можеше да помръдне.

— Ти… не си… се оженил… за Каролайн? — каза бавно лейди Хестър.

— Не. Женен съм за друга. За англичанка. Казва се Джулия Кери — и преди гласът да му изневери, добави: — Тя е у дома, очаква да се запознае с теб.

Изминаха двадесет секунди. На високите скули на лейди Хестър избиха червени петна, внимателно изрисуваните й устни бяха стиснати също тъй силно, както бе стиснала лакътя на сина си. За момент тя направо се вкамени, сетне пое дълбоко дъх и наложи желязната си воля над инстинктивния си порив да отметне глава и да нададе вой. Вместо това със забележително спокоен глас каза:

— Мое скъпо момче, избрал си извънредно необичайно място, за да споделиш с мен най-важната новина през живота си.

Тя извърна сковано глава, сякаш шията й беше ръждясала, и погледна дъщеря си. „И знам кой го е подучил“ — премина безмълвно между двете. Аби се насили да не отклони поглед от опасните очи и когато майка й каза просто: „Ще повървим до колата“, послушно изостана.

Лейди Хестър проговори едва след като багажът бе натоварен, Еймс се качи на шофьорското място, а Аби седна на предната седалка с гръб към тях.

— А сега — каза Хестър, — разкажи ми всичко. Докато Брад разказваше, тя полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие, въпреки че единственото, което искаше да стори, бе да хване голямата си чанта от крокодилска кожа и да започне да го налага по главата. Искаше да се разбеснее, да крещи, да раздира и разкъсва в яростта си. Искаше да тропа с крака и да вие с цяло гърло. „Глупак! — крещеше безмълвно тя на сина си. — Безмозъчен, тъпоглав, обезумял по секса малоумник!“ И все пак една друга част от съзнанието й слушаше хладнокръвно онова, което й казваше. Слушаше ненаситно, гордо, непримиримо за някаква жена, която според него беше комбинация от Хубавата Елена, Елинор Рузвелт и мадам Помпадур. И точно това натисна предупредителния звънец в съзнанието й.

Когато Брад свърши и остана загледан в нея с издадена брадичка, която подсказваше, че е стиснал зъби, тя избра най-подходящата усмивка — показваше, че донякъде й е забавно, но и че се е примирила. Сетне въздъхна:

— Виждам, че ти е влязла под кожата, скъпи, но… не мислиш ли, че си проявил известно нехайство? Нямам предвид себе си, знаеш това, макар да трябва да призная, че ме боли, понеже си предпочел да не ми се довериш. Но поне за миг помисли ли как ще се почувства Каролайн? Всичко това изглежда толкова подло, миличък. Да захвърлиш една жена показва възможно най-лош вкус… и не е постъпка на джентълмен. Освен това е пример за толкова изключително лошо поведение, за такава липса на такт, че не го очаквах от теб. Не вярвах, че можеш да си толкова себичен.

Аби, която седеше мълчаливо на предната седалка, стрелна брат си с поглед. Лицето му беше напрегнато и бяло. Той губеше битката, а майка му преднамерено и с постоянство мачкаше самочувствието и самообладанието му. Както винаги, Хестър Брадфорд смаляваше онова, с което се бе гордял и което го бе карало да изпитва щастие, до евтина и долнопробна дреболия. Господи! Аби можеше да усети как властността се излъчва от стройното тяло на майка й. Междувременно Хестър целуна сина си и каза:

— Но ако това е, което искаш, скъпи, значи се радвам за теб.

„Ах, проклета кучко — помисли си Аби, доловила унижението и смущението на брат си. — За бога, Брад, тя не е икона! Кажи й да върви по дяволите. Кажи й, че изборът на съпруга си е твоя работа; че животът ти си е твоя работа; че си на тридесет години — и че не искаш да се ожениш за майка си!“

Инстинктивна мисъл, но тя я шокира и Аби сигурно бе издала някакъв звук, защото майка й извърна глава към нея и я погледна. Двете жени се втренчиха една в друга и Хестър Брадфорд сякаш прочете ужасените мисли на Аби. От очите й като светкавица се стрелна предупреждение. „Нито дума! — казваха те. — С теб ще се разправям по-късно.“

— Всичко е толкова прибързано — каза Хестър на Брад с тъжно примирение. През тялото й премина тръпка на отвращение. — Толкова потайно, сякаш е имало нещо, от което да се срамуваш…

„Не, нямало е, но ще има, когато приключиш с него“ — помисли си Аби.

— Вярвам, че няма някаква… по-особена причина за подобна необичайна припряност?

— Няма.

Лейди Хестър веднага промени курса.

— Прости ми, миличък, но нали разбираш как ще изглежда всичко. Какво ще си помислят хората!

— Могат да си заврат мислите в задника — каза Брад пресипнало. Нецензурните му думи показваха колко усилено се старае да отстоява позициите си срещу противник, който е планирал всеки свой ход.

„От лошо по-лошо“ — помисли си лейди Хестър, осъзнавайки, че е била далеч от истината, като е предполагала, че Брад е сключил този отвратителен и неудачен съюз по принуда. Всъщност той е бил инициаторът. Но дори и така, тази работа нямаше да я бъде. Как е посмяла? Как е посмяла? Тя ще си плати за това. „Ще я унищожа, която и да е тя. Нека си мисли, че всичко е прекрасно — засега.“

Тя отново въздъхна, видя как това предизвика облак, който засенчи ясните очи на сина й, и натисна още веднъж дръжката на острието, което бе забила в сърцето му:

— Е, скъпо мое момче, щом това е, което искаш…

— Повече от всичко, което съм искал през живота си.

Чула молбата в гласа му, Аби отчаяно стисна очи.

„Недей, Брад — помоли се тя. — Позволяваш й да победи — както винаги.“

Лейди Хестър обхвана брадата на сина си с ръка, приведе се и отново го целуна по устата. Бавно и дълго.

— Виждам, че главата ти се е завъртяла съвсем, и ако тя е твоят избор, съм сигурна, че аз също ще я обикна. Но преди да ни запознаеш, трябва да узная това-онова за нея. Искам да ми кажеш всичко. Започни от самото начало, от мига, в който я видя за първи път.