Вера Коуи
Злата и красивата (7)

Седма глава

На Джулия й трябваше доста време да осъзнае, че е бременна. След като Брад тъй брутално я бе изхвърлил от живота си, тя се бе затворила в себе си. Правеше всичко някак машинално, без да чувства нищо, без да забелязва нищо, дори факта, че менструацията й два пъти бе прескочила. А дори когато обърна внимание, не изпита шок, само глуха апатия. Въпреки това седна с календара и дневника си, за да изчисли нещата. Последният път с Брад бе било по средата между два цикъла. Но тя си беше взела хапчето… нали така? Не. Провери и откри, че не беше. Цикълът й отдавна беше спрял. Както и целият й живот.

Крис я попита какво й е, и тя й каза. Крис вдигна ужасено ръце.

— Какво? В днешно време? Къде ти е бил умът, момиче?

— Бях си го загубила. Нали знаеш.

Крис поклати глава.

— Ах, Джулия, Джулия… Като си помисля, че винаги съм те смятала за най-интелигентната от всички жени на света. И една тийнейджърка би се оправила по-добре. Е, неопитността си знае работата. Станалото — станало. Ще трябва да го оправим.

В противовес на съчувствието в гласа й, думите й бяха безпощадно практични.

— Знам — каза вяло Джулия.

— Така ли? — тонът на Крис беше настойчив.

Джулия кимна.

— Да. Мислих и премислях. Не мога да задържа това дете. Не съм готова за него, нито емоционално, нито никак — гласът й стана по-твърд. — Това беше грешка.

— Тогава остави всичко на мен. Знам как да оправя нещата.

— Както кажеш — отвърна Джулия.

Тя послушно се остави в ръцете й и в частната клиника, където я приеха в един петъчен следобед, влезе само тялото й, което предостави за хирургична намеса. Легна на операционната маса в осем часа на следващото утро, а в осем и половина вече си беше в стаята. Зародишът бе изстърган от утробата й, както чувствата от душата й. Дойде на себе си от упойката в десет часа. Чувстваше тъпа, пулсираща болка в кръста и таза, и глуха болка в сърцето. Това не се случваше с нея! Не и на практичната, никога не поемаща рискове Джулия Кери. В един миг се събуди, осъзна, че е понеделник сутринта, че вали и че се е успала.

Само че случилото се не беше сън. Малката болнична стая, шумовете и миризмите на клиниката бяха твърде осезаеми. Болката в гърба и фактът, че кърви, също. Знаеше, че би трябвало да усеща облекчение, да е благодарна за топлотата и утешителните думи на Крис, но се чувстваше изстинала и вцепенена. Крис само хвърли поглед към лицето й и отиде да потърси лекар.

Джулия се върна у дома на следващата сутрин. Сметката възлизаше точно на толкова, колкото бе спечелила, когато Брад бе заложил в казиното вместо нея. Така че цялата работа не й струваше нищо. В смисъл в пари.

Взе си една седмица отпуск и се сви в дупката си като ранено животно. Гълташе хапчетата, които й бе предписал лекарят, и спеше. По този начин не трябваше да мисли. Когато беше будна, крачеше напред-назад като затворен в клетка тигър. Наказанието я бе застигнало. За това, че се бе отклонила от правия път, за това, че не се бе държала както трябва. Нима не бе предупредила сама себе си, че ще съжалява? Трябваше да си остане, каквато си беше. Безопасно мъртва. Без да изпитва нито желание, нито нужда, нито нищо. Не както в момента. Искаше Брад. Нуждаеше се от Брад. Дори сега, въпреки всичко. Ако влезеше през вратата, щеше да му се хвърли на врата.

Седмицата изтече, но тя все още не беше в състояние да се захване с работа, тъй че си взе още седем дни отпуск („Лекарско предписание“ — обясни в службата) и замина за Йоркшир. При корените си. Там, където нищо нямаше да й напомня за Брад, който си бе отишъл завинаги, също като семето, което бе излял толкова обилно и нехайно. Тя щеше да набере сила от този опит и никога нямаше да повтори тази грешка. Щеше да започне на чисто, да обърне нова страница. А колкото до старата — щеше да я изгори.

Взе и Уилъм. Котаракът протестираше толкова ожесточено, че щом излезе на магистралата, тя затвори плътно всички прозорци на колата и го пусна от кошницата. Той се настани на задния прозорец, замяука недоволно и започна да фучи срещу минаващите коли.

Времето беше превъзходно: горещо и толкова слънчево, че малката къща й се стори скучна и сива. Тя отиде с колата до Уитби, купи бяла боя и два дни боядисва кухнята. Когато завърши, контрастът не беше в полза на гостната, така че смъкна пердетата от прозорците и старите калъфи от мебелите, купи огромно количество лъскав памучен сатен с шарка на латинки върху бадемовозелен фон и с помощта на електрическата си шевна машина се залови да направи нови. Беше я обхванал непреодолим импулс да работи, да работи, да работи. Когато приключи с къщата, насочи вниманието си към градината. Прекарваше часове наред в копаене, прекопаване и засаждане, като се изтощаваше толкова, че в осем чака обикновено вече беше в леглото. Хапчето за сън й даваше десет, понякога дванадесет часа забрава.

Освен това ходеше много — дълги самотни разходки по скалите, надвиснали над морето. Един следобед внезапно се струпаха облаци, изля се неочакван дъжд и докато успее да се изкачи по пътеката до къщата, се измокри до кости. Бе привела глава под насрещния порой и не забеляза колата, паркирана пред градината, докато почти не се блъсна в нея. Сива. „Бентли Континентъл“. Закова се на място, взирайки се глупаво в нея. После чу:

— Здравей, Джулия.

Брад стоеше до градинската порта.

— Вир-вода си — каза бързо той. — По-добре влез и се изсуши.

Тя профуча край него, без да пророни дума, изтича по пътеката, блъсна входната врата и се качи право на горния етаж. Влезе в банята, смъкна подгизналите дрехи, подсуши тялото си с кърпа, загърна се с хавлиения си халат и обви косата си с друга кърпа. И внезапно — отпаднала, трепереща, празна отвътре — се срути в леглото. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите; гадеше й се. „Повече няма да играя никакви игри — помисли си с болка тя. — Не мога. Вече нямам сили.“ Яростта й преля като лава. За какъв, по дяволите, се мислеше той? Взима и захвърля. Е, тя нямаше да му позволи! О, Господи, защо му трябваше да се връща…

Когато се посъвзе, слезе по стълбите, като се придържаше за перилата. Той стоеше до искрящите като диаманти прозорци и гледаше навън, опрял яркорусата си глава на тъмното черчеве. Обърна се, когато чу стъпките й. Очите им се срещнаха и миг преди тя рязко да отмести погледа си, по вените й се разля старото стапящо чувство, което превърна кръвта й в нещо тежко и горещо като разтопен метал. Тя отиде в кухнята, гордо изправена, без да каже дума. Ръцете й трепереха силно, докато наливаше вода в чайника.

Той не я последва. Тя надникна през вратата и видя, че е седнал на дивана. Уилъм се бе разположил върху коленете му и мъркаше с притворени от удоволствие очи.

„Този път няма да мине — помисли си Джулия. Яростта я заслепи. — Как смее да ме приема като даденост! Как смее!“ Искаше й се да се втурне в хола, да се разкрещи колкото й глас държи, да го попита каква игра играе, за каква я мисли — за парцал? Писнало й беше от него и от глупавите му игри! Вместо това се върна до мивката и наплиска лицето си със студена вода. Краката й сякаш бяха без кости; стомахът й се бе свил на топка.

Когато влезе в хола, той стана, отмести Уилъм, който раздразнено изрази протеста си, и взе подноса, като внимаваше да не я докосне. Погледът, който й хвърли крадешком, беше предпазлив и плах. Джулия се стовари в едно кресло и рязко попита:

— Какво искаш?

— Да те видя, да поговорим.

— За какво? Всичко каквото имахме да си кажем — всичко от значение — беше казано последния път. Освен това, как така знаеш, че съм тук?

— Крис ми даде адреса.

— Нямал си никакво право да питаш къде съм, нито пък тя да ти казва!

Той изглеждаше смутен, но заяви упорито:

— Настоях да ми каже — след това притеснено добави: — Изглеждаш ужасно. Болна ли си била?

— Не е твоя работа. За какво искаш да говориш с мен?

Опита се да вдигне чайника и установи, че не може. Брад напълни чашите и постави едната пред нея. После каза:

— За нас.

— За „нас“ ли? Че кога изобщо е имало „ние“? Ти винаги си се съобразявал единствено със себе си.

Лицето му се покри с червенина.

— Този път не те изненадах приятно, нали?

— Веднъж стомна за вода, два пъти… на третия път губиш — озъби се Джулия.

— Не го мислиш, нали? — той пребледня.

— Ако искаш, мога да се подложа на детектор на лъжата.

— Джулия, прелетял съм пет хиляди километра, само за да те видя. Този път няма да се изложа.

— Единственото, което излагаш на показ, е собственият ти егоизъм.

Той сякаш се сви под тежестта на думите й, но не отстъпи.

— Дори за секунда не съм преставал да мисля за теб, откакто си тръгнах.

— Никога не съм те имала за мислител!

— Не си ме имала за много неща, знам. Но ти ме оцени много точно. Прие ме според онази стойност, която подсказва външността ми, а тя е нула — той се втренчи в изискания стар килим, който Джулия бе купила на един търг в провинцията. — В материално отношение оперирам с главозамайващи богатства, в духовно… предполагам, можеш да кажеш, че съм в банкрут — Брад вдигна очи и я погледна. — Ти ми даде куража да изплатя дълговете си.

Джулия се взираше в него с недоумение. Какви, за бога, ги приказваше? Тя нищо не разбираше; бе концентрирала цялото си внимание в усилията си да се владее. Почти не го чуваше: думите му ту долитаха ясно, ту заглъхваха. Виждаше как се движат устните му, но не можеше да долови какво й казва. Затвори очи, вдиша няколко пъти дълбоко и потисна пристъпа на повръщане.

Тя изглеждаше ужасно, помисли си Брад отчаян. Измършавяла и изтощена. Скулите й бяха изпъкнали; под прекрасните й очи имаше тъмни виолетови кръгове. И го гледаше с омраза.

„О, Господи! — мина му през ума. За първи път в живота си се замисли над последствията от онова, което бе направил. — Какво съм й сторил? Трябва да я накарам да разбере. Трябва!“ Гледаше я — болна и страдаща, уязвима — и копнееше да протегне ръка, да я докосне, да я утеши. Но не смееше. Очарователната и загадъчна Джулия Кери, която мислеше, че познава, в никакъв случай не беше тази омаломощена, разтърсена от болка жена с горящи очи. Но той знаеше, че я обича. Повече от всякога. Като никого преди. Не и така. О, Господи, какво беше направил?

— Зная, че още от самото начало се съмняваше в мен — отчаяно почна той. — Оцени ме според онова, което предлагах, и ме победи в собствената ми игра. Мислиш, че съм повърхностен, нали? Че съм способен само да газя в плиткото и да завързвам единствено мимолетни сексуални връзки?

— Мисля, че си кошмарно разглезен — каза грубо Джулия. — Малко момченце, което се цупи, когато не може да има каквото пожелае, а когато го получи и не го иска вече, тича при мама и я моли да го изхвърли вместо него.

— Тогава защо ми го даде?

— Защото така ми изнасяше.

— Господи, колко си жестока!

— Аз ли съм жестока?

Бледото му лице стана алено.

— Добре тогава, хайде да си кажем истината.

— Истината! Чия истина? Твоята, разбира се. Тази, която гласи: без чувства, ако обичате, без обвързване, просто нехаен секс. Така можеш да взимаш, да захвърляш и отново да взимаш. Жените са само пионки в твоите игри, нали? Е, аз не съм нито пионка, нито карта за игра! Аз съм от плът и кръв; изпитвам и болка, и страдание, негоднико! Проклета да съм, ако отново се хвана на хорото ти — тя почти викаше. — Въобразявах си, че мога да те победя на твоята собствена арена. Аз! Ха! Бях забравила, че всеки, който прекрачи прага на този хазартен ад, трябва да оставя душата си пред прага. Каквато съм си глупачка, внесох своята вътре! И я загубих! Но виня себе си за това. Би трябвало да се вслушам в собствените си предупреждения. А вместо това какво направих? Глупаво задълбочих грешката си, като те накарах да мислиш, че познавам правилата! Е, понесох си последствията. Мисля, че мога да мина и без твоята истина, много ти благодаря!

Лицето му бе побеляло, смаяно, с разкривени черти и пълни с мъка очи. Той протегна ръка и каза с треперещ глас:

— Джулия, за бога…

— Стига! Стига вече, казвам ти! — тя яростно отблъсна ръката му. — Не мога да го понеса. Просто се махай и ме остави на мира.

Тя притисна длани към устата си, защото пристъпът на повръщане отново се надигна, и излетя като куршум от стаята. Брад я чу да се препъва нагоре по стълбите, после чу и че повръща и се втурна към втория етаж. Джулия се беше привела над блестящата бяла мивка, трепереше и се задъхваше. Челото й беше студено и влажно. Тя пак отблъсна ръката му и изхриптя:

— Махай се! Махай се и ме остави на мира. Не мога да понеса повече…

— О, Господи, Джулия!

Тя се подхлъзна и падна, главата й се удари в пода с тъп звук. Той коленичи и я взе на ръце. Тялото й беше съвсем леко, сякаш бе кухо. Какво й се беше случило? Това не беше онази Джулия, която помнеше.

В другия край на коридора имаше врата. Той я ритна и я отвори. Тя водеше към спалня — нисък таван, капандура, легло с пиринчени табли. Брад положи Джулия върху него и я зави. Тя беше още в безсъзнание. Пулсът й бе неравен, припърхващ като птичи крила.

Брад се засуети. Телефон. Лекар. Втурна се надолу по стълбите. Телефонният номер на доктора бе закачен с карфица на гърба на кухненската врата, заедно с телефоните на зъболекаря, водопроводчика и електротехника. Винаги организираната Джулия. На нея можеш да разчиташ.

Докторът се оказа жена, която толкова много му напомни за майка му, че моментално почувства облекчение и успокоение. Лекарката доста се забави горе, а през това време той не спираше да крачи нервно, като палеше цигара от цигара. Когато накрая слезе, тя сложи чантата си на масата, фиксира го със замислен поглед и каза:

— Онова, което я е приковало в леглото, не е просто физическо страдание, въпреки че явно наскоро драстично е загубила тегло. Има нужда да се поохрани. Както и да е… — очите й, подобно на тези на майка му, бяха остри като кинжали. — Това, което преживява, е шок. Тежък емоционален шок. Какво можете да ми кажете по въпроса?

— Само, че аз съм причината — призна нещастно той.

— Вие съпругът ли сте?

— Не.

— Как тогава сте го причинили?

— Пристигнах неочаквано.

— А — каза лекарката. — Мисля, че е по-добре да ми кажете точно какво се е случило.

Когато Брад свърши, тя кимна.

— Да, виждам, че напоследък е живяла на нерви и гордост, но резултатът е, че не е останало много и от двете. Предписвам почивка и силна храна. Гъсти месни супи, бъркани яйца със сметана, препечен хляб, обилно намазан с масло. Дадох й успокоително, така че ще спи поне дванадесет часа. Искам да се погрижите да се храни. Ще останете ли тук?

— При тези обстоятелства, да.

— Добре — тя написа рецепта. — Идете с това до местния аптекар. По една таблетка на всеки четири часа. Не й позволявайте да става. Тя ще се опита — има силна воля. От това е живяла. Противопоставете й се. Наложете собствената си воля.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Не и при сегашното й състояние. Тя физически и емоционално е изцедена до капка.

— Сигурна ли сте, че физически всичко е наред?

— Освен недохранването, да. Но нервите й са разбити. Претърпяла е тежко емоционално разстройство. Знаете ли, то е далеч по-сериозно от физическото. Телесните рани зарастват по-бързо от душевните.

Той я изпрати до очуканата й кола. Преди да потегли, тя хвърли поглед към „Бентлито“, после каза:

— Освен това ви съветвам да не прекалявате със скоростите, що се отнася до нея. Във всяко отношение.

 

 

Когато Брад се върна на горния етаж, Джулия спеше дълбоко. Лицето й беше бледо и изпито. Той я гледа дълго, след това се обърна с въздишка, слезе на долния етаж, взе си връхната дреха и излезе.

Джулия спа четири дни подред, като се събуждаше само за да яде, и то с протести. Поглъщаше гъсти супи, пресни яйца от близките стопанства, щедро гарнирани с масло и сметана, пиеше яйчен пунш с бренди. Доктор Мийд идваше ежедневно на контролни прегледи и изразяваше задоволството си от напредъка във възстановяването. Пак тя намери една местна жена, която да готви и да чисти. Госпожа Колиер готвеше фантастично и с присъщата за жителите на Йоркшир сдържаност виждаше и чуваше всичко, но си държеше устата затворена.

На петата сутрин лекарката каза:

— Ще се оправи. Но я задръжте в леглото още няколко дни. Никаква усилена дейност. Още е твърде отпаднала, но може да чете или да гледа телевизия. И продължавайте с угояването. Тя е с много килограми под нормата.

През цялото време Брад се бе старал да е извън полезрението на Джулия. Госпожа Колиер бе носила и отнасяла подносите. Но той бе пазарувал. Бе се завърнал от най-близкия супермаркет с цял куп деликатеси, предназначени да събудят апетита на Джулия.

Тя стана за първи път в неделя. Доктор Мийд й помогна да стъпи на нестабилните си крака.

— Чувствам се като гумена.

— Бяхте болна.

— Никога не съм боледувала.

— Точно затова се чувствате така.

Джулия стрелна с очи спокойното лице на лекарката и когато чу: „Мисля, че сега трябва да си поговорим“, изрази всичко друго, но не и желание за разговор.

— Физически сте извън опасност — продължи доктор Мийд. — Силната храна би трябвало да оправи останалото. Но емоционално все още се нуждаете от грижи и внимание — тя нежно побутна Джулия да седне в едно кресло, а сама се настани на леглото.

— Нека минем на „ти“, така ще скъсим дистанцията. Лекарят е като свещеника, Джулия. По-голямата част от времето си прекарваме в изслушване на хорските проблеми. И много често откриваме, че съзнанието е онова, което разболява тялото.

Джулия не каза нищо.

— Онова, което хората споделят с нас, е неприкосновена тайна — продължаваше спокойно доктор Мийд.

— Моята диагноза е, че дълго време си наказвала сама себе си. Ти си знаеш за какви грехове. Моето лекарско предвиждане е, че само ако се изповядаш, ще получиш опрощение.

Джулия бе забила поглед в ръцете си. Едва когато усети, че лекарката пъха в тях хартиена кърпичка, осъзна, че плаче.

— Така е по-добре — окуражи я мило доктор Мийд.

— Сълзите не само прочистват очите, те измиват душата, а аз съм на мнение, че си започнала да смяташ душата си за непоправимо опетнена, покрита с чернилка.

Джулия избухна в разтърсващи ридания.

— Всичко е свързано с онзи Адонис долу, нали? — разсъждаваше лекарката. — Той е красавец, няма съмнение, но май красотата е във външността, а не в делата му.

Джулия можа само да кимне.

— Разкажи ми.

Накъсано, през ридания, като скачаше напред-назад в хронологията на събитията, Джулия изля всичко, което толкова дълго време й бе тежало на душата.

— Бях толкова… толкова смаяна и ядосана да го видя отново. Никога не съм очаквала… дори не го исках. Просто… се нахвърлих върху него. Той си го заслужаваше. Бях решена да не се измъкне безнаказано — Джулия избърса очите си. — Би трябвало да го мразя, заради всичко, което ми причини, но въпреки това не мога.

— Защо да трябва да го мразиш? Ти си постъпвала по своя собствена воля, напълно свободно. Подозирам, че мразиш себе си, заради това, че си загубила своя… дали да не го наречем статут на аматьор? За това, че си си позволила отново да се обвържеш, след като си се отрекла от мъжете след катастрофалния ти брак. Това е било смъртоносен удар за гордостта ти, нали?

Джулия кимна.

— От всеки провал боли, но в твоя случай провалът унищожава. Защо е толкова необходимо да си идеална?

— Никой не обича губещите.

— А! — гласът на доктор Мийд беше мек. — Това ли са те научили да вярваш? Да се стремиш към стандарти, непостижими за никое човешко същество? Ти си много строга към мъжете, определено, но си дори по-строга към себе си — лекарката поразмисли мълчаливо, после продължи: — От онова, което ми каза, разбирам, че съпругът ти е негодувал срещу успеха ти, който е бил толкова бърз, колкото неговото учение бавно. Фактът, че ти си изкарвала хляба в семейството, е мачкал самолюбието му и той е възроптал. Ти си преразгледала приоритетите си и си открила, че мъжът ти е доста надолу в списъка. В твоите очи той те е предал, като си е намерил друга жена: може би от този вид, който презираш? От онези жени, които са доволни, че имат съпруг, и не искат нищо повече?

— Той каза, че аз не съм жена — проплака Джулия. — Той беше типичен егоистичен мъж и имаше предвид, че не съм типът жена, която един мъж би пожелал: кротка, отстъпчива, горяща от желание да достави удоволствие и да се хареса. Сега знам, че не съм такава и никога няма да бъда. Опитах се и вижте докъде ме докара това.

— Затова ли прие предложението на Адонис? Защото си чувствала, че не си жена в мъжкия смисъл на думата? Може би си съзряла в това шанс да докажеш, че съпругът ти не е бил прав?

— И преди съм имала възможности — отрече Джулия. — Но не съм се възползвала от тях.

— Защото съответните мъже не са те привличали. Но той те е привлякъл. Толкова силно, че си била неспособна да се противопоставиш. Ако наистина не си искала да имаш нищо общо с него, щеше да му затръшнеш вратата, както на останалите.

Доктор Мийд изтръгна подгизналата хартиена кърпичка от ръцете на Джулия и й даде нова.

— Онова твое Аз, което му е отговорило толкова страстно, е тази част от тебе, която си държала под ключ. Той я е освободил. И когато си видяла, че жената, която си, все още не е достатъчна, за да го задържи да не те остави заради други, ти си решила да се самонакажеш.

Джулия вдигна поглед над носната кърпичка. Очите й бяха разширени и втренчени.

— Професионално си имам работа с много жени, които „забравят“ да си вземат хапчето. Никоя жена не „забравя“, Джулия. Не и ако наистина иска да предотврати забременяване. Това е нещото, което тя никога няма да забрави. Мисля, че си си търсила наказание, когато те е оставил първия път. До такава степен, че никога не би и погледнала друг мъж.

Лицето на Джулия бе напълно безизразно.

— Всичко е много сложно, знам. Човешкото поведение обикновено е такова. Мотивите ни невинаги са онези, които си мислим, че са — доктор Мийд се вгледа проницателно в Джулия. — Той, разбира се, не се е съмнявал, че взимаш мерки да не забременееш, нали?

Джулия кимна.

— Разкажи ми за връзката ви.

— Няма нищо за разказване. Беше чисто сексуална. Точка.

— Само че ти неминуемо си се обвързала и емоционално.

Джулия отвърна с мълчание.

— Влюбена ли си в него?

— Там е бедата — каза отчаяно Джулия. — Не би трябвало да бъда! Не и в такова разглезено дете като него!

— Дете, което не ти излиза от ума.

— Изобщо не мога да разбера тази работа. Това изобщо не е в мой стил. Защо трябва да си губя ума по някого, когото презирам? Това е желание, нищо повече. Сексуална нужда. Блазни ме да опитам онова, което предлага.

— Така ли мислиш? — доктор Мийд очевидно не беше съгласна. — Или просто се опитваш да се убедиш? Мисля, че много го обичаш. Защо иначе ще си в това състояние? Казваш, че скърбиш за детето, което си абортирала, но всъщност си действала в съответствие с характера си, който на практика ти е вроден. Не си очаквала да се окажеш толкова дълбоко разтърсена в емоционално отношение. Но от друга страна, това им е работата на чувствата: да разтърсват, да всяват смут, нали така? Те са толкова непокорни и произволни, никога не правят онова, което се очаква от тях. Ако не изпитваше чувства към този мъж, нямаше да усещаш такава вина, че си абортирала детето му. От опит знам, че никоя жена не скърби за загубата на дете от мъж, когото мрази. Нима не го предпазваш, като не му казваш за това? Защо ще го правиш, ако не от любов? Но мога да ти кажа, че тази седмица даде и на него много неща, с които да се справя. Каквито и да са чувствата му към теб, те не са незначителни; той също е въвлечен във връзка, която не може да захвърли с лека ръка. Два пъти се е връщал при теб, в разрез с характера, който ти обрисува. Не си ли се чудила защо?

— За още секс.

— Не. Ако беше такъв тип човек, щеше да си отиде, когато е видял, че не си в състояние. Вместо това той остана тук, загрижен за теб. Поболя се от тревога, изгриза си ноктите и не престана да пуши като комин.

Джулия остана с отворена уста.

— Направи компромис, виж се с него — ако все още искаш да го видиш.

— Там е проблемът. Не знам дали искам. Толкова съм объркана.

— Тогава му го кажи. Той се е върнал, за да ти каже нещо. Позволи му да го направи. После ще решиш какво да правиш ти.

Доктор Мийд стана.

— Трябва да вземеш решение. Моят съвет е да спасиш и него от страданията.

— Страх ме е.

— Него също го е страх. Точно затова работата е толкова сериозна. Ти си силната личност тук, съзнаваш го, нали? Но не приемай, че той не притежава свои собствени ресурси на сила, само защото не е демонстрирал никаква.

Лекарката сложи ръка на рамото на Джулия.

— Бъди мила с него. Той е открил, че много те обича и много се нуждае от теб.

На Джулия й отне доста време, за да се изкъпе и облече — дотолкова се бе изчерпала енергията й. Не преставаше да мисли, че Брад е долу и я чака.

Облече се, като избягваше да поглежда тялото си в огледалото. Преди Брад бе казал, че е като модел на Реноар; сега беше модел на Модилиани. Панталоните й бяха широки в кръста и се бяха смъкнали до хълбоците. Радваше се, че поло-яката на блузата, която бе облякла, скрива изпъкналите й ключици. А и лицето й! Беше мъртвешки бледо. Тя си сложи руж и ярко червило. От огледалото я погледна главата на самата смърт. Избърса си червилото и сложи друго, бледорозово. Така беше по-добре.

Брад бе приклекнал пред камината и слагаше нови цепеници. Чу я да слиза, стана и се обърна. Джулия се бе заковала на място от изумление. Стаята преливаше от цветя. Всеки възможен съд беше пълен с рози, люляци, фрезии, лалета. Беше като в гримьорната на някоя театрална или филмова звезда. На масичката за кафе имаше купчина нови списания, а до тях — огромна кутия луксозни шоколадови бонбони. В ъгъла стоеше чисто нов телевизор — цветен, на мястото на преносимия черно-бял.

Очите й се спряха на Брад. Лицето му бе по-открито уязвимо от всякога; желязната му самоувереност се бе огънала. Усмивката му беше измъчена.

— Ще пийнеш ли нещо? — попита бързо той. — Според доктор Мийд вече можеш.

— Добре — съгласи се Джулия, без да го поглежда в очите.

— Ела, седни край огъня.

Той струпа грижовно възглавнички зад гърба й, като внимаваше да не я докосне. След това отиде в кухнята. Джулия разтреперано пое дъх. Дори само това, че го виждаше, бе в състояние да я накара да се разпадне. Но изглежда, се бе освободила от натрупаната горчилка и в нея бе останала празнота, чакаща да бъде запълнена. В същото време обаче тя съзнаваше, че стои на ръба на пропаст, дълбока сякаш до недрата на земята. Онова, което ставаше сега, щеше да бъде или спасение, или гибел.

Той се върна с бутилка шампанско и две чаши. Джулия помръкна. Възможно ли е да е толкова директен?

— Сигурен ли си, че не се казваш Чарли Шампанското? — попита заядливо тя.

— Тц. Казвам се Джонатан.

— Значи затова имаш „Дж“ в инициалите?

— Точно така. Джонатан Уинтроп Брадфорд. Но както казах… — очите му срещнаха нейните, умоляваха я… — за приятелите съм Брад.

Нещо в начина, по който го изрече, я накара да го погледне изпитателно и онова, което видя, предизвика в душата й експлозия. Ръката й трепереше, когато пое чашата.

— За какво ще пием сега?

— Какво ще кажеш да пием за началото?

— Още едно начало?

— Казах: началото. Предишното бяха фалстартове — настоя упорито той.

Очите им се срещнаха отново. Сърцето й се опита да изскочи от гърдите, след което смаяно тупна на мястото си.

— Сериозно? — тя се постара да го каже съвсем спокойно.

— А не бяха ли?

— Е… спомням си думите ти, че не обичаш финалите.

— Мразя ги! Имах чувството, че с този е дошъл и моят край! Наистина мисля това, което казвам, Джулия. Затова се върнах… трябваше да се върна — той пое дълбоко дъх. — Дотук с игрите. Отсега нататък между нас ще лежи само истината, пълната искреност. Преди не бяхме, нали? Искрени, искам да кажа. Не и до избухването ти в понеделник — Джулия отвори уста, но той бързо продължи: — Ти беше напълно права, разбира се. Вече бях осъзнал истинността на това, което ми каза — той поспря, за да отпие глътка шампанско, и я погледна. — Как се чувстваш?

— Много по-добре… Благодарение на твоите грижи и закрила.

— Това беше по-скоро самосъхранение. Ако нямам теб, нямам нищо.

Този път сърцето на Джулия подскочи до гърлото й и остана там.

— Точно това се върнах да ти кажа — продължи той бързо. — Че и за мен това вече не е игра.

Джулия не можеше да откъсне очите си от неговите.

— Кога престана да бъде игра за теб?

— Когато си тръгна онзи първи път.

— За мен също, само че не то осъзнавах, не исках да го осъзная. Но това е причината, поради която се върнах, разбираш ли? — той придърпа старото меко столче за крака, което Джулия бе претапицирала в тон с креслата. — Играта, която играехме, беше свързана с истината и последствията. Онова, което ми каза в понеделник, беше истината — той допи шампанското и си наля още. — Ти беше болна, защото съм ти влязъл под кожата, нали? Така както и ти си влязла под моята. Нали?

Джулия безмълвно кимна. Не беше в състояние да говори. Можеше само да следва мислите му.

— Дори и така, ти беше схванала същността ми. Никога не съм бил мислител. Винаги само съм действал. Но откакто те срещнах, се промених. Започнах да мисля и за друг човек, освен за себе си. Дори да сънувам този друг човек. Теб, Джулия. Ти ме преследваше през целия път над Атлантика и изобщо не си ме оставяла оттогава. Бленувах да съм с теб по начина, по който бяхме заедно първия път. Не втория. Тогава се провалих, нали? Наистина се изложих, когато устроих бягството си. Но за първи път в живота ми бях блъснат в дълбокото — той спря и се втренчи в чашата си. — Както знаеш, винаги съм се държал на плиткото.

Без да съзнава, той се бе придвижил към нея, обладан от силните си чувства. Коленете му докосваха нейните. Думите бързаха да се изсипят от устата му, сякаш искаше да ги излее, докато още има куража да го стори.

— Върнах се, за да те попитам дали… ще ме приемеш. Имам нужда от теб, Джулия, повече, отколкото можеш да си представиш. Няма да те виня, ако не ми вярваш, но аз ти вярвам. Бих заложил живота си за теб. Аз наистина те използвах, наистина те приемах за даденост. Не се съмнявах, че ще ме чакаш, пълна с желание всеки път. Наистина съжалявам за това. Ти ми направи комплимента да си честна с мен от самото начало. Сега е мой ред. Вярно е, когато ти казвам, че се нуждая от теб повече, отколкото съм се нуждал, от каквото или когото и да било. Когато ти казвам, че да мисля за живот без теб е равносилно да мисля за смърт.

— А как смяташ, че се чувствам аз?

— Наистина ли изпитваш същото? Толкова добре владееш чувствата си… поне до понеделник мислех така, но тогава не беше на себе си.

— Не — каза Джулия с ясен глас. — Тогава бях истинската аз. Не роботът, за който ме мислеше. Аз нямам опит, не съм светска дама, не… — гласът й я предаде.

— Значи всичко това… — той вдигна ръка към бледото й изпито лице — е заради мен?

— Да.

— Слава на бога! Не… нямам предвид, че се радвам, че беше болна… искам да кажа, че ми е драго, че аз съм причината… защото това означава, че съм стигнал до сърцето ти.

— Без дори да се опитваш.

Чашите полетяха на пода.

— О, Господи, Джулия! Нощ след нощ лежах на този изтърбушен диван и мислех само за теб! Бях толкова уплашен, когато ми се нахвърли с такава ярост. Помислих си, че съм провалил всичко между нас, докато не осъзнах, че си толкова болна — държеше я, сякаш се опасяваше тя да не се счупи. — Толкова си слаба и крехка… Една прегръдка и ще се разпаднеш на части.

— Не, няма. Няма вече.

— Имах желание да се застрелям.

Единственото, което можеше да направи Джулия, бе да се вкопчи в Брад и да чувства сигурността на прегръдката му. Всичко ставаше толкова бързо, но за първи път в живота си тя не даваше и пукната пара за това. Единственото, което имаше значение, бе, че Брад я иска, че има нужда от нея.

Под бузата й сърцето му се блъскаше като парен чук — той беше развълнуван и разтреперан като нея.

— Чувствам се пиян — засмя се Брад. — И то не е от двете чаши шампанско.

— И аз съм леко замаяна.

— Ти изобщо си твърде лека. Не ми се нравиш толкова изпосталяла, любов моя, не ти отива. Трябва да те угоя.

— Защо, за да ме заколиш ли? — подразни го Джулия, но видя, че лицето му помръкна, и гласът й потрепна: — Само се шегувах.

— А аз не се шегувам — каза той. — Искам когато те отведа у дома, да си онази Джулия, която срещнах за първи път. Вземи им акъла, както направи с мен — той я притисна още по-близо до себе си. — Искам отсега нататък нещата да стоят по съвсем друг начин. Уморен съм от живота, който водих досега — прекъсна думите си, за да я целуне отново. — Всичко ще бъде различно, ще видиш. Заклевам ти се.

Наведе се и започна да я целува със страст… и с някакво отчаяние.

— О, колко ми липсваше! С теб беше сякаш никога с никого не съм го правил — после Джулия усети как се стяга и се отдръпва, но не му позволи да го направи.

— Не трябва да се държиш с мен сякаш съм от порцелан, мили. Няма да се счупя. Все още съм същата жена, само дето физически е останало по-малко от нея. И също бленувах да съм с теб.

— Но ти си толкова крехка… Ще е като да се възползвам от безпомощно дете.

— Не съм дете — Джулия го целуна за доказателство.

— Съвсем сигурна ли си?

— Напълно. Искам да правя любов. Имам нужда от това, точно сега. Моля те, люби ме, Брад. Люби ме както само ти можеш.

Изгарящ от желание, той я взе на ръце и я отнесе до горния етаж. Съблякоха се трескаво и се мушнаха под одеялото.

— Това наистина е нашето начало! — устните й ръцете му я подготвяха, събуждайки онзи жаден отговор, който вече напираше у него.

Колко много самотни нощи бе лежала, припомняйки си миговете с Брад. Докосването му, устните му, тялото му. И ето, сега реалността й връщаше онова, което бе смятала, че ще остане единствено в спомените. Не бе отвикнала от гъвкавостта на твърдото му тяло, от широките рамене, от еротичната заобленост на бедрата и накрая, когато влезе в нея, от копринената пулсираща сила на пениса му, дълбоко в утробата й, плът в плът. Тя сключи крака около него и той се засмя — кратко, опиянено — и възкликна:

— О, Джулия, Джулия! — и се превърна в необуздана, дива стихия. Бе неспособен да се удържи като я чувстваше тъй пълно — топла и тясна, и навлизаше яростно и неукротимо, сякаш се опитваше да се изгуби в нея. За първи път Джулия установи, че Брад се въздържа с мъка, и го притисна, за да му каже, че не е нужно да го прави. Но той мъжествено се бореше, докато тя не усети, че бедрата му са напрегнати до крайност, неспособни да удържат повече. Оргазмът му беше необуздан, продължителен и пълен с екстаз, също като виковете му. После той се отпусна, напълно изцеден; кожата му беше гореща и лепкава.

— О, Господи… — задъхано каза той. — Това е смисълът на всичко, любов моя: ти и аз. Но този път бях повече аз, отколкото ти. Дай ми малко време и ще ти се реванширам. Обещавам.

— Няма нужда — каза Джулия с благодарност. За първи път бе усетила, че наистина го притежава, въпреки че — странно — тя самата не бе достигнала върха. Беше първият път, в който не бе успял да я доведе до оргазъм, но нямаше значение. Онова, което беше важно, бе, че той бе достигнал кулминацията: по-опустошително от всякога. Това я удовлетвори емоционално по начин, коренно различен от физическото задоволяване, до което обикновено стигаше. По някакъв необясним начин така беше дори много по-великолепно и изпълващо.

— Сега имаме цялото време на света — каза доволно тя.

Дишането му се бе поуспокоило, но гласът му трепна от вълнение, когато промърмори:

— Остава ни само да го прекараме заедно.

Той опря брада в ямката между рамото и врата й, както винаги. Топлото му тяло беше долепено до нейното: вече не пулсираше от желание, но от него струеше безкрайна любов.

— Сега мога да заспя — въздъхна той.

Така и направи.