Вера Коуи
Злата и красивата (14)

Четиринадесета глава

Когато Джулия не се появи на работа на следващата сутрин, Пол Шамбрун се качи да провери защо. Хвърли само един поглед към окървавеното й подуто лице, затворените очи, опръсканите с кръв чаршафи и посегна към телефона. Познаваше един лекар, който бе натрупал цяло състояние, като се справяше с тези случаи, при които дискретността струваше колкото златото, което понякога му плащаха. А след толкова години в хотелиерския бизнес Пол знаеше, че няма нещо, което да не може да бъде прикрито, ако човек има достатъчно пари, за да го затрупа с тях.

Докторът се погрижи за раните и синините на Джулия, заши устата й на местата, където беше разкъсана, даде й успокоително и каза, че ще се обади вечерта. От Брад нямаше и следа. Куфарите му бяха изчезнали, както и всичките му дрехи. Не беше останало нищо, освен празни закачалки и изразходвано шише с одеколон за след бръснене. Пол разбра какво означава това. Преди упоената с успокоителни Джулия да потъне в сън, той успя да вземе от нея телефона на Крис. Когато се върна в офиса, каза кратко на отговорника, че madame Брадфорд е неразположена (някакъв вирус) и че няма да е в състояние да работи поне още три дни. Той самият щял да поеме ръководството, докато тя се върне на работа. После се заключи в кабинета си и позвъни в Лондон.

Крис пристигна същата вечер. Пол я посрещна на летището и я запозна накратко със ситуацията.

— За щастие работниците вече са си тръгнали и няма да ви видят. Това не трябва да се разчува, нали разбирате. Ако милейди Брадфорд стане обект на клюки, ще бъда уволнен, и то веднага.

— Разбирам — каза спокойно Крис, но когато видя смазаното лице на приятелката си, изпадна в ужас. Не каза нищо, само откачи всички огледала и с помощта на Пол се зае да възвърне донякъде на Джулия нормалния й вид, за да могат да се приберат в Англия.

След три дни лицето на Джулия беше все още подуто, така че докторът я уви в бинтове и сухо обясни:

— Ще казвате, че е заразен вирус, от който се получават обриви, нещо като едра шарка.

Така и направиха. Изнесоха я от хотела увита като мумия, а в линейката й сложиха черни очила и нахлупиха ниско над лицето й голяма шапка. Пол проведе един дискретен разговор с „Ер Франс“ и й позволиха да се качи в самолета доста преди останалите пътници. Ако не бяха раните и депресията на Джулия, Крис страхотно щеше да се наслаждава на всичко. Беше съвсем като във филмите!

Крис я отведе в апартамента си. Джулия се поуспокои, но все пак не беше в състояние да спре да прехвърля в ума си последните пет месеца от живота си. Пресяваше всичко, което й се беше случило, и осъзна колко наивна и прекалено самоуверена е била, дори когато е изпитвала най-силните си съмнения; колко омагьосана е била от Брад. Обсебена от секса отрепка! „Не можеше да му се наситиш физически, въпреки всички съмнения — казваше са язвително тя. — Предупреждаваха те, а ти не обърна никакво внимание!“

Плачеше с часове. Ако не плачеше, лежеше и гледаше с празен поглед в тавана.

Лейди Хестър я бе проучила, разбира се, при това перфектно. Всички тези въпроси мимоходом, всички разпити, които беше провеждала. А Джулия, винаги съобразявайки се с изискванията на Брад, послушно бе отговаряла, като гореше от желание да се сработи с новата си среда, докато в действителност нея я бяха работили. Хотелът бе нагласена клопка, а назначаването на Брад в парижкия отдел беше част от мащабния замисъл на лейди Хестър.

Брад. Сега го виждаше толкова ясно: Сали Армбъстър беше права. Той наистина оставяше следи. Дори след като физическите й белези зараснеха, тя щеше да продължава да кърви отвътре. Душевните й рани може би никога нямаше да зараснат. Той наистина не оставяше след себе си друго, освен отчаяна омраза. Нищо чудно, че бягаше. Дълбоко в себе си знаеше какво прави майка му с него, но проявяваше или неспособност, или нежелание да разкъса веригите и да се освободи. Във всяко едно отношение, освен в сексуално, той не беше цялостен мъж. Оттук и неудържимият порив да прелъстява. Оттук и прибързаният, таен брак. „Но защо избра мен? — агонизираше Джулия. — Нима съм била спасение за него, както каза Дрексел Адамс? Нима е виждал в мене жена, достатъчно силна, за да се бори с майка му вместо него? Тогава защо не ми каза, че е така? Защо не ми каза точно какво не е наред? Защо трябваше да бъда аз?“

„Мислех си, че желае да се разбирам с нея, да се приспособя към изискванията й. Защо не ми каза, че иска да се изправя срещу нея, да й се опълча — ако това е било желанието му? Но сигурно не е било такова, иначе нямаше да реагира така, когато поисках отделно жилище. О, Господи, просто не разбирам! Нито него, нито нея, нито нищо. Защо ми каза, че за нас най-важното ще е истината? Защо ме излъга? Единствената истина, която признава, е тази на майка му, а тя е изтъкана от лъжи. И за секунда не ми повярва. Никога не ми е вярвал, от самото начало. Тогава защо, мили Боже, защо се ожени за мене? Какво искаше от мен? И защо не можеше да ми каже какво иска от мен? Дали защото тя го държи с нещо… Защото има нещо. Знам го. Чувствам го. Нещо толкова ужасно, че не можа да се насили да го каже дори на мен — на мен, своята съпруга. Нито дори на острова, когато бяхме толкова близки, по-близки от всякога. Тогава беше времето, когато би могъл да ми го каже. Тогава се надявах да го направи. Тогава би трябвало да разбера какво ме очаква.“

Отново и отново тя минаваше през всеки миг от последните пет месеца. Търсеше улики, но не можеше да открие нито една, която би й разкрила цялата картина — независимо колко ужасна — на един мъж, изцяло доминиран от майка си, дотам, че отношенията им бяха станали симбиотични. Джулия бе надникнала донякъде в душата му. От други хора бе научила, че е първокласен професионалист, че може да бъде много труден клиент, че върши всичко безпогрешно, че в някои среди го уважават и дори се боят от него. И в същото време този мъж беше дете, глина в ръцете на майка си. Джулия бе поразена, когато на една от официалните вечери в Бостън бе седяла до някакъв мъж, който говореше за Брад едновременно с възхищение и страхопочитание.

— Никой не може да го преметне — беше казал той.

— А когато опре до сделка, винаги вади най-силната карта. Тя и майка му има страховита репутация, обаче той я е наследил и май ще я надмине — Джулия шокирано се беше вгледала в съпруга си през масата. Брад? Неумолим? Непреклонен? Твърд? Това същото златно момче, което се държеше като жребец за разплод? Това момченце, което можеше безкрайно да се цупи и което тичаше към полите на майка си като кученце? Знаеше, че е сложна личност, но се почувства като Тезей в търсене на Минотавъра — при това без нишката на Армадна.

 

 

— Казах ти, че някъде има нещо гнило — каза тъжно Крис няколко дни по-късно.

— Да, в мен! Потръпвам като си помисля каква глупачка бях. Как ли ми се е присмивала! Като ме гледаше как жизнерадостно работя за собственото си унищожение.

— Бих казала, че и той е свършил добра работа в това отношение — каза с горчивина Крис, като огледа разбитото лице на Джулия.

— Нямаше как да не го направи. Беше в такъв ужас, че не знаеше какво прави. Как би могъл да разсъждава трезво, след като майка му беше изопачила всичко?

— Изопачила ли! Тя направо го е нагласила! — въздъхна Крис. — Е, сега вече знаем.

— Нима? Какво знаем? Че тя го контролира във всяко отношение? Но защо, Крис?

— Защото ревнува, разбира се!

— Има още нещо, сигурна съм. Нещо друго, някакво… — Джулия вдигна безпомощно ръце. — Тъмна работа… Но каквато и да е тя, има нещо гнило — после добави горчиво: — Вината си беше моя, задето не настоях Брад да ме въведе в тайната.

— Не можеш да поемаш цялата вина — запротестира Крис. — Той те остави на тъмно, нали? Тогава какво толкова чудно, че се препъна и падна?

— Бях като кон с капаци. Мислех си, че мога да се справя с всичко. Аз, великата Джулия Кери със здравия разум и логиката си. Пренебрегнах факта, че когато чувствата потропат на вратата, разумът изхвръква през прозореца — Джулия замислено замълча, после рязко добави: — Е, научих си урока по трудния начин. Не мога да се справям с чувствата, Крис. Те ме плашат. Изплъзват ми се, препъвам се в тях. Трябваше да обърна повече внимание на съмненията си. Единственото общо нещо между нас беше сексът. Той ме зашемети. Това само по себе си би трябвало да е достатъчно предупреждение!

— Аз също имам вина — призна Крис. — Нали аз ти казах да следваш чувствата си?

— Това не беше любов — продължи Джулия. — Беше физическо заробване — и добави яростно: — Е, сега съм свободна и никога — никога, чуваш ли? — няма да позволя на някой мъж отново да ми надене вериги!

„Толкова много неща не направих. Защо? — мислеше си тя. — Не бях в състояние да разсъждавам трезво; не и когато бях до него. Край Брад се превръщах в нещо, което нито познавах, нито разбирах; вършех неща, които нормално никога не бих правила.“

— Ами хотелът? — поинтересува се Крис.

— Пол разби вратата и…

— О, знам как те е намерил. Нали той ми се обади. Не, имам предвид какво стана с работата?

— Имах посещение от парижкия й адвокат, който ми нареди да напусна незабавно. Бил назначен друг дизайнер, така че трябвало да се чупя. Така или иначе, аз нямах договор. Нали беше „семейно“ споразумение. Част от гадните й замисли. Като горкия Пол. И него използва. Тази жена използва всички и всичко.

— И той ли е уволнен? Защо?

— За неетична връзка с мен.

— Кога? Къде е доказателството?

— Някакъв частен детектив ни бил държал под око. Всички онези пъти, когато ходехме по доставчици и по магазините, всъщност сме посещавали един малък хотел на левия бряг на Сена.

— Какво? — кресна Крис.

— О, да. С подписаните показания на хотелиера.

— Подкупила го е!

— Веднъж ми каза, че парите били най-малката й грижа.

— Господ да ме убие! — пое дъх Крис. — Помислила е за абсолютно всичко.

— При това е трябвало да уреди нещата с Пол. Той си имаше договор и е заплашил да я даде под съд. Това би означавало неприятности, които тя не желае. По-лесно й е било да му плати.

— Приятен човек изглеждаше — каза Крис.

— Такъв беше. Много се разстрои от цялата работа. Единственото хубаво нещо е, че не й прости нито цент от онова, което можеше да получи от нея; така че поне това не ми тежи на съвестта. Върнал се е в Швейцария. Семейството му държи хотел в Лозана.

— А ти? Какво ще правиш?

— Щом стана за пред хората, ще си потърся работа.

Но преди да стане от леглото, една куриерска служба й достави пратка. Всичко, което бе оставила в Америка.

— Виждаш ли — каза тя на Крис с кисела усмивка. — Отлъчена съм.

А когато се зае да си търси работа, установи, че е в черните списъци. Всяка молба за работа беше отхвърляна, независимо къде я подаваше, без значение колко малки бяха фирмите, в които опитваше. От един „приятел“, който винаги я бе считал за съперник, узна, че лейди Хестър е разпространила мълвата, че ужасно се е провалила с първата си самостоятелна поръчка, че е направила неприемливи разходи, не е могла да посрещне сроковете и е имала любовна връзка с назначения управител на хотела.

— Божичко, каква кучка! — избухна Крис. — Провалила ти е кариерата, Джулия! Как ще живееш сега?

— Ха! Да живея! Тя иска да ме убие!

— Но как ще се издържаш?

— Благоразумно си взех бижутата. Перлите, черната котка, годежния пръстен. Сигурно струват доста. Ще ги продам.

— Нека първо да поговоря с Тони. Той е в Скотланд Ярд. Работил е в социалния отдел. Все ще може да помогне.

Чрез него Джулия получи чек за прилична сума — достатъчно, за да може да живее доста време, дори ако не може да си намери работа.

 

 

Един ден се прибираше след поредното неуспешно интервю. Внезапно претъпканият вагон на метрото се замъгли пред погледа й, ушите й писнаха и краката й се подкосиха. Когато дойде в съзнание, един мъж със загрижено изражение беше приклекнал край нея.

— Ударихте ли се? — попита той. — Няма нищо, дишайте дълбоко.

— В тия претъпкани вагони… — каза възмутено някаква жена. — Тъпчем се като сардели.

Джулия слезе на спирка Южен Кенсингтън. Краката й още се подгъваха, но успя да стигне до апартамента на Крис.

След два дни пак припадна — този път вкъщи.

— Имаш нужда от лекар — каза решително Крис. — Нали помниш какво се случи преди?

— Това е просто реакция — каза Джулия. — Сигурно не се храня достатъчно. Нямам апетит.

— Хайде нека лекарят да реши.

Той каза, че вероятно е от напрежение, и й даде хапчета за сън. Джулия ги изхвърли в тоалетната. След ден-два получи писмо. Беше от адвокатите на лейди Хестър Брадфорд — семейните адвокати. Срещу нея бе подадена молба за развод, в която я обвиняваха в прелюбодейство с Пол Етиен Шамбрун.

Тя занесе книжата на своя адвокат, който й каза, че се развежда съгласно американските закони:

— Тъй като на практика сте се венчали на американска територия, в тяхното посолство. Желаете ли да оспорите?

— Не. И аз си искам свободата. Направете каквото искат. Ще подпиша, където трябва. Просто го направете колкото се може по-бързо и безболезнено.

Процедурата отне само месец и половина, но през това време тя откри, че е бременна. Крис я завари да повръща четвърта сутрин подред и каза:

— Трябваше да ми светне от самото начало. Не забеляза ли, че менструацията ти прескача?

— Имах си други грижи. Освен това взимах противозачатъчни. Не, сигурна съм, че не съм забравяла да си изпия хапчето.

— Сто на сто си забравила поне веднъж.

— Взимах го всяка нощ преди лягане.

— Но дните ти са били страшно напрегнати. От време на време човек пропуска. Обзалагам се, че поне веднъж си забравила. А това е напълно достатъчно, нали знаеш.

— Е, вече няма значение.

— Значение за какво?

— Ще задържа това дете. Ще бъде единственото, което някога ще имам.

— О, стига, Джулия…

— Веднъж е случайност, вторият път е съвпадение, трети път по-добре да няма. Никога вече, Крис. Имаш думата ми. Никога вече.

— Ще трябва да му кажеш.

— Защо? Аз на практика съм разведена. Докато детето се роди, отдавна вече ще сме разделени официално. Той ме заряза, заряза и детето ми. Това дете ще бъде мое и само мое.

 

 

Тази нощ в леглото тя обмисли плановете си за бъдещето. Щеше да отиде в Йоркшир. Къщата още си беше нейна. Обикновено я даваше под наем през лятото, но сега щеше да се настани там за постоянно. С онова, което бе получила от бижутата… Тя се пресегна за лист и химикалка. Да, много добре се оправяше с парите. Щеше лесно да се справи до раждането на детето, дори известно време след това. Можеше да го направи и даже да й остане нещичко дори като включеше в сметката всичко, което щеше да й трябва за бебето. Когато станеше на няколко месеца, щеше да си помисли за някаква работа. Каквато и да е.

Беше въодушевена и изпълнена с решимост; гореше от желание да въплъти плановете си. Чувстваше, че вече не блуждае в ничията земя, на която се бе намирала напоследък.

 

 

Напусна Лондон седмица по-късно и първото нещо, което направи, бе да попита доктор Мийд дали ще се заеме с нейното наблюдение по време на бременността. Тя прегледа Джулия по присъщия си спокоен и методичен начин и заяви:

— Физическото ти състояние е добро, тежиш малко под нормата. Но това няма да трае дълго; пък и аз не обичам майките ми да натежават прекалено. Ще бъде пролетно бебе; ще се роди някъде през май, мисля — тя се усмихна. — Как се чувстваш като бъдеща майка?

— Въодушевена. Някак… доволна. Винаги съм искала да имам деца, но… е, след този втори провал изобщо не очаквах да родя.

— Човек невинаги може да предвиди развоя на събитията — каза спокойно лекарката. — Което не ни отказва да се опитваме, разбира се — това ще бъде единственото ми дете — каза Джулия.

— Не трябва да позволяваме провалите да блокират пътя ни.

— Вече съм се сблъсквала с два — Джулия започна да се облича. — Не съм човек на чувствата; по-добре се справям с материалните неща, с фактите. Ще се придържам към тях в бъдеще. Но кажете ми… всичко ще бъде наред, нали? Искам да кажа, абортът…

— … е бил направен от опитна ръка. Няма да имаш проблеми. Все пак мисля да ти предпиша почивка. Нужно ти е време, за да се подготвиш за детето си. Ще се справиш ли финансово?

— Да, внимавам с парите.

— Сигурна съм в това.

Тя записа Джулия в местната болница, както и за часове в предродилната клиника. После каза:

— Раждането е нещо естествено и аз вярвам в сътрудничеството с Майката Природа, а не в оспорването на нейните закони. Не пушиш и това е хубаво. Можеш умерено да пиеш и да правиш леки упражнения. Обичаш да ходиш. Прави го, но не до изтощение. Никаква напрегната дейност. Недей да ядеш за двама и през май ще имаме здрави и щастливи майка и дете — мъдрите й очи огледаха Джулия замислено. — А бащата?

— Не съм му казала и няма да го направя. Това дете принадлежи единствено на мен. Това, че открих, че съм бременна, докато бях в процес на развод, го приемам за знак. Не искам да имам нищо общо със съпруга си, нито с майка му — особено с нея. Тя ще ми отнеме детето.

— Разбира се, че няма.

— Ако й изнася, ще го направи. Но на мен не ми изнася. Това е мое дете, доктор Мийд — мое!

 

 

Крис й дойде на гости за един уикенд и изрази възхищението си.

— Направо цъфтиш!

— Чувствам, че е така. Казват, че бременността прави жената бавна и изпълнена с доволство, и аз наистина се чувствам умиротворена. Ела да видиш с какво съм се занимавала.

Крис огледа Джулия под претекст, че се възхищава на тънкия като паяжина дантелен шал и на прекрасно изработените бебешки дрешки. Беше напълняла, кожата й искреше, очите й бяха ясни и спокойни.

— Ти май наистина се справяш добре — каза Крис облекчено.

— Идеално. Имам си бюджет и се придържам към него.

— Де да можеше да научиш и мен да го правя. Не мога да се придържам към бюджета си, дори ако се прикрепя към него с телбод! — и прибави, без сама да си вярва: — Но пък мога да се оправям с мъжете. И ще те науча.

— Благодаря, но не. По-добре се справям сама.

— Няма ли да си самотна?

— Разбира се, че не! Ще си имам моето дете.

В началото на февруари тя получи документите, с които бракът й бе окончателно разтрогнат. Вече не беше госпожа Дж. Уинтроп Брадфорд. Докато ги прибираше в касетката, в която държеше личните си книжа, чувстваше единствено облекчение и задоволство. Връзките бяха прерязани. Най-после бе наистина свободна.

 

 

С напредването на годината напредваше и бременността й. Беше спокойна и безпроблемна. Всеки следобед Джулия лягаше да си почине, като взимаше книга или списание, и неизменно заспиваше. Откри, че спи много. Един следобед в края на март я събуди силно чукане по входната врата. Кой ли беше? Не очакваше посетители. Крис нямаше да дойде още една-две седмици, а доктор Мийд обикновено наминаваше в петък. Отиде до прозореца и надникна навън. Една голяма американска кола беше спряла пред портата. Джулия се отдръпна толкова бързо, че си удари хълбока в тоалетната масичка. Скова я страх. Не можеше да види кой стои отвън, защото посетителят бе под козирката на входната врата. Просто трябваше да слезе и да разбере.

Беше много едър и се бе загърнал в палто от щавена кожа, което го предпазваше от острия вятър. Тъмното му като на латиноамериканец лице беше усмихнато.

— Вие ли сте Джулия Кери?

— Да, аз съм.

— Слава богу! Знаете ли откога ви търся!

— Какво искате?

— Ако ме поканите да вляза и ми дадете чаша кафе, веднага ще ви кажа.

— Кой сте вие?

Той й подаде визитна картичка. Маркъс Левин, „Левин Ентърпрайзис“, Уордор Стрийт.

— Искам да ви направя едно предложение — продължи той жизнерадостно. — Чисто делово. Не може и да е друго във вашето състояние — но в гласа му звучеше учудване.

— Какво предложение?

— За вътрешен дизайн — каза бързо той.

— В момента не работя.

— Не се интересувам точно от настоящия момент.

Непознатият беше жизнерадостно и нахално самоуверен, но напоследък Джулия се отнасяше с дълбоко съмнение към всичко, което идваше от другата страна на Атлантика. Като се усмихна на студеното й затворено изражение, той каза:

— Вижте, знам, че не ме познавате, но ако ме поканите да вляза, ще вложа най-доброто от себе си, за да поправя този пропуск.

— Кой ви изпрати тук?

— Никой. Може да се каже, че ме доведе работата ви.

— Коя точно работа?

— О, няколко изключителни интериора, които сте направили. Искам да работите за мен — по-скоро с мен.

— Търсите дизайнер?

— Тц. Търся вас.

— Как чухте за мен?

— Не съм чувал. Видях и попитах. И започнах да търся. Трудно е да ви намери човек, но аз не се отказвам лесно.

— Светът е пълен с велики дизайнери, а аз никога не съм била нещо повече от дребна риба. Защо ще си правите толкова труд заради мен?

— Имам си девиз: „Само най-доброто“.

Джулия продължаваше да го гледа остро.

— Вижте, мадам, разбирам, че не ме познавате, но ако имате нужда от препоръки, мога да ви предоставя купища. Проверете ме във всяко отношение. Мога да се изправя пред всякаква инспекция.

— Не мислете, че няма да го направя — обеща Джулия.

— Значи мога да вляза на топло?

Джулия се отдръпна с неохота и му позволи да влезе.

Той спря на прага и възкликна:

— Ей, това трябва да е старичко!

— Седемнадесети век.

— Вярвам ви. По онова време хората са били много по-ниски. Май ще е по-добре да седна. Имате ли нещо против да си съблека палтото?

Под него носеше тениска и дънки. На тениската имаше надпис: „Да би мирно седяло, не би секс видяло“. Джулия прехапа устна.

— Ама къщурката наистина си я бива — той огледа одобрително ниския таван от кръстосани греди, белите стени, тухлената камина, уплътнените прозорци с пердета от памучен сатен.

Погледът му се върна обратно на Джулия и той отново сияйно се усмихна. После заяви:

— Без сметана, с две бучки захар.

В кухнята Джулия прехвърли в ума си онова, което беше казал. Ако беше истинска поръчка… „Внимавай — посъветва се тя. — Нищо не казвай, нищичко.“ Но с тази афро подстрижка, с тази тениска… В никакъв случай не беше от типа клиенти, с които обикновено работеше. И все пак, в наши дни най-странни хора разполагат с много пари. За какво изобщо би поискал от нея да направи дизайн? Дискотека, може би? Верига от секс-магазини? Е, каквото ще да е. Една поръчка означаваше пари и ако е истинска — ако той е истински — не си струваше да я отказва. Нуждаеше се от всяко пени, до което можеше да се докопа. Но не биваше да му казва нищо, преди да се убеди, че може да му се вярва. Трябваше да го провери из основи — в името на собствената си сигурност и тази на детето, което носеше. Нямаше да се остави да я подведат за втори път. Лейди Хестър бе способна на всичко, знаеше го добре. Но ако той се окажеше чист… е, тогава работата беше съвсем друга.

Когато се върна в хола, той се беше отпуснал на голямото кресло, кръстосал дългите си крака.

— Имате ли нещо против да запуша?

— Не. Но аз не пуша, благодаря — отказа тя предложената й цигара.

— Разумна жена. Във вашето състояние и така нататък.

— Казахте, че сте виждали мои работи — подтикна го Джулия.

— Направих си труда да поразгледам и други ваши проекти, след като видях хотел „Арън“.

— След какво? — каза много внимателно Джулия.

— Хотелът, който сте направили в Париж. Там се говори само за него. Ще има величествено откриване през есента. В едно от списанията за дизайн — „Красив дом“ или нещо подобно — имаше обширна статия.

— А в нея казваше ли се, че дизайните са мои?

— Не. Казваше се, ги е направила лейди Хестър Брадфорд.

За свое собствено удивление Джулия избухна в смях.

— И тя ще ми говори за нахалство!

— Така че, след като поразпитах, открих кой е авторът на интериорите. Знам, че от милейди се очаква да може всичко — като казвам всичко, значи всичко — но можех да видя, че с тях се е занимавал професионалист.

— Познавате ли я? — попита Джулия.

— Че кой не знае за нея? Както и да е. Поставих си за цел да поразпитам и… — той продължи с грубовата откровеност: — Вижте, знам всичко за цялата дандания. Имаше достатъчно хора, които да ми разкажат. Но миналото не ме интересува. Преследвам бъдещето на вашия талант.

— Почакайте малко — каза бавно Джулия. — Да не би да искате да ми кажете, че интериорите на хотел „Арън“ са направени съгласно моите дизайни?

— Абсолютно.

Джулия се зачерви от гняв и той попита деликатно:

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— Уволниха ме от тази работа. Данданията, която споменахте. Чух, че по-късно са назначили друг дизайнер.

— Мнозина са звани, никой — избран. Но трапезарията събуди вниманието и интереса ми. Казват, че храната щяла да бъде на същото ниво. Вижте, пет пари не давам защо са ви изритали. Онова, което ми трябва, е талантът ви. Искам да правите дизайни за мен.

— Какви?

— Ами каквито намеря — тя го изгледа озадачена. — Искам да се присъедините към моето стадо — засмя се на изражението й. — Не, не държа харем. Тениската е просто шега — Джулия откри, че се изчервява под погледа на тези всезнаещи маслиненочерни очи. — Аз пласирам таланти. Имам поп звезда, пилот от „Формула 1“, няколко актьори и дори един тенисист. Забелязвам таланта им, инвестирам в него и им давам начален тласък. Когато почнат да жънат големите успехи, двадесет процента от всичко, което изкарват, остава за мен — той въздъхна. — Имайте предвид, не знаех, че сте бременна. Но това трае само девет месеца — проницателен поглед. — Бих казал, че при вас остават не повече от един-два. Това ще ми даде време да уредя нещата.

— Правите прекомерно големи предположения.

— Е, още не съм обяснил всичко — скромно каза той.

— Тогава при всички случаи го направете.

Джулия слушаше критично; всичко звучеше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Не ви поднасям — каза той със същия самоуверен тон. — Обичам парите. Имам намерение да направя доста. Както и вие.

— Но аз бях изритана, както се изразихте, от последното място, на което работих.

— Минало-заминало. Интересува ме какво ще ни донесе бъдещето.

Джулия се замисли.

— Вие ще осигурявате контакти, ще ми намирате подходящи поръчки и предложения, а когато ми потръгне, ще взимате двадесет процента от онова, което ще ми се плаща, така ли?

— Точно така.

— Какви поръчки ще ми търсите?

— Най-доброто. Не дребни работи. Имам предвид други хотели, престижни блокове за офиси, ресторанти — такива неща.

Джулия отново се замисли.

— Искам ясен, законосъобразен договор. В Париж работих на честна дума и вижте докъде ме докара това.

Той изглеждаше ужасен.

— Да не искате да ми кажете, че не са ви платили?

— Бях се заела с така наречената „семейна работа“.

С прямотата, която вече очакваше от него, той каза:

— Знам, че сте била омъжена за един Брадфорд.

— Сигурен ли сте, че не го познавате? — попита подозрително Джулия.

— От тяхното семейство съм чувал най-много за старата дама. С нейната честна дума ли си имахте работа?

Джулия кимна. Той въздъхна.

— Е, всичко се връзва. Казват, че тя била абсолютна баракуда.

„Най-после — помисли си Джулия. — Идеалната характеристика.“

— Значи тя е използвала проектите ви безплатно! — Маркъс Левин подсвирна. — При това, след като ви е уволнила без компенсация. Имате основания да я съдите.

— По-скоро тя ще ме осъди!

— Не и ако си наемете добър адвокат.

— Не мога да си го позволя.

Маркъс се облегна и я загледа.

— Знаете ли какво? Като малко доказателство за това, че може да ми се вярва, ще ви кажа следното: аз имам приятел, много високоплатен юрист. Ако го убедя да ви каже какви са шансовете ви в един възможен процес, това ще ви направи ли по-отстъпчива?

Джулия стана и каза:

— Мисля, че кафето е готово — искаше да избегне директния отговор. Един успешен процес можеше да означава повече пари, а тя имаше нужда от тях. Но можеше ли да му се има доверие на това застаряващо хипи? Мисълта беше изкушаваща. Да разкаже играта на лейди Хестър Брадфорд. Тя използваше проекти, които не й принадлежаха. Всичко бе било чисто „семейна работа“; нямаше нищо черно на бяло, нямаше никакъв договор. Това също беше съвсем преднамерено, разбира се. Последното нещо, което лейди Хестър би очаквала, е да я дадат под съд. „И за миг не би си помислила, че ще посмея да обвиня публично великата, прочутата Хестър Брадфорд.“ И точно затова реши, че ще го направи. А докато този Левин прави каквото му е по силите за нейната кауза, тя ще накара Крис да заангажира Тони да го провери. Ако дори Скотланд Ярд не може да открие нищо за него, значи е чист.

Върна се в стаята.

— Знаете ли какво — предложи тя. — Изложете случая на вашия приятел. Вижте какво ще посъветва той. Ако наистина си познава занаята…

— Познава го!

— Тогава ще се вслушам в думите му. Всичко, което бих могла да получа, ще ми влезе в работа.

— Добре. Какви са фактите?

Тя му ги изложи, без да споменава имена.

— Хм — смръщи се той. — Май са ви показали пътя поради съвсем различни причини. Изобщо не е споменато, че работата ви е неуспешна.

— Мога да ви покажа писмото — предложи Джулия.

Той го прочете и попита:

— Мога ли да го взема, за да му го покажа?

— Разбира се.

Той го напъха в джоба на ризата си.

— Кажете ми още за плановете си — подкани го Джулия.

— Ами, така, както го виждам… — започна той.

Джулия усети как възбудата я сграбчва, но предпазливостта й надделя.

— Защо не си помислите за това, докато се върна да ви докладвам за онази, другата работа? — предложи той.

— Добре, така и ще направя. Колко време?

— Два или може би три дни?

— Добре.

— Дайте ми телефона си — каза той, извади химикалка и го записа на цигарите си.

— Може би и аз трябва да взема вашия — каза Джулия. — Както и някои имена на хора, с които да се свържа — за онези купища препоръки, за които споменахте.

— Нямам телефон, винаги съм в движение — заяви той. — Не се безпокойте, ще се погрижа да се чуем — прибра цигарите си, облегна се и попита мило:

— Кога се очаква да се роди?

— В средата на май.

— Значи можем да кажем, че месец и половина след това ще бъдете готова за работа?

— Ако имам база, от която да тръгна.

— Нещо по-специално?

— Същественото е да е хубав квартал.

— Като например?

— Ами хубав. Скъп.

— Добре. Ще се поразтърся да видя какво може да се намери.

Той беше самата любезност, с него се говореше лесно, но Джулия знаеше, че ще получи точно онова, което иска. Под холивудския колорит се криеше решителност и пресметливост.

Той изпи втора чаша кафе, докато обсъждаха всички „за“ и „против“, и сигурно усети, че се е отпуснала, защото като се надигаше, за да си ходи, каза:

— Значи решихте, че може да ми се вярва, а?

— Да видим какво ще свърши приятелят ви. Тогава ще реша.

— Той ще направи всичко възможно — ако изобщо може да се направи.

— Може — отвърна Джулия, а Маркъс Левин се усмихна, подаде й ръка и каза:

— За мен беше удоволствие. Ще поддържаме връзка.

Джулия гледа след него, докато той вървеше, без да бърза, по пътеката към скъпата си кола. Едно нещо беше сигурно. Той беше толкова различен от Брад, колкото Бостън от Лас Вегас. И слава богу.

 

 

Обади й се след четири дни. Приятелят му бил на мнение, че тя има прекрасни основания да заведе дело. Каквито и да били другите причини за уволнението й, неодобрението към проектите й не било сред тях — нали са ги използвали.

— Искате ли да му дам инструкции да заведе дело срещу старата дама за заплащането ви и каквото още там може да капне?

— Само ако може да бъде направено с минимум — повтарям: минимум неприятности.

— Защо иначе мислите приятелят ми взима такива високи хонорари? Ако хората го наемат, то е точно защото не искат неприятности.

Изминаха две седмици, през които нямаше никакви вести. После, за нейно удивление, той се появи в къщата й един следобед, размахал чек.

— Господин Левин, как, за бога…

— Маркъс. Вече сме на „ти“. Старата дама сто на сто се пържи на адски огън от яд. Но си плати.

— Но как?

— С едно писмо. Приятелят ми излага всичко до последната дума в писма. Може да направи така, че най-невинното предложение да прозвучи като най-ужасна заплаха.

— Не я е заплашил, нали! — сърцето на Джулия затуптя по-бързо.

— Хайде сега. И двамата знаем как стават тия неща. Той просто… заплаши, че ще заплаши. А репутацията му е такава, че… — усмивката му беше всезнаеща. — Което пък ме подсеща: каква се оказа моята репутация?

— Всичко, което ми казахте, излезе вярно — отвърна хладно Джулия.

— Знаех си, че ще бъде така. И двамата с приятеля ми рискуваме репутациите си, ако тази работа се провали. Човек не дърпа за опашката старата лейди Брадфорд, освен ако не е много сигурен във фактите. А повярвайте ми, той може да накара съдебните заседатели да оправдаят дори Юда.

Джулия се втренчи в чека си.

— Това включва ли хонорара му?

— Тази работа я свърши като услуга. Дължеше ми една.

Джулия полека пое дъх. Беше богата!

— Имам и друго за теб. Хвърли едно око и ми кажи какво мислиш.

И й подаде куп книжа с подробни данни за различни агенти по недвижимо имущество.

 

 

Крис пристигна за следващия уикенд и направо щеше да се пръсне от любопитство.

— Кой, какъв и как е този Маркъс Левин? — поиска да узнае тя.

— Прилича на мексикански бандит, говори като хипи, но ти видя доклада на Тони. Такъв е, за какъвто се представя — Джулия поклати глава. — И наистина върши нещата, с които се заема.

— Искам да кажа, струва ли си човек да се заема с него?

Джулия избухна в смях.

— Крис, ти си безнадеждна.

— Не, просто останах без надежди по отношение на Тони. Значи този Левин си го бива, а?

— Не му липсват необходимите атрибути, това е сигурно.

— Така. Кога ще се запозная с него?

Двамата веднага си допаднаха. Толкова много, че Джулия бе убедена, че ако им предложи двойното легло, ще скочат в него с готовност.

Крис поправи пропуска, когато се завърнаха в Лондон.

— Скъпа — измърка тя по телефона. — Не знам откъде да започна да ти разправям…

— Тогава недей.

Крис с жар се зае с повторното оглеждане на възможни помещения, в които Джулия да се настани, като редовно докладваше на приятелката си.

В средата на април намериха идеалното място.

— Брук Стрийт, на пресечката с Бонд Стрийт. Има нужда от ремонт, но е точно подходящо за целите ти.

Маркъс закара Джулия там, за да даде окончателното си одобрение. Магазинът беше малък, но над него имаше кабинет, а над него пък бе разположен малък апартамент.

— Безкрайни възможности — съгласи се Джулия и подписаха договора. Щом се върна вкъщи, Джулия се залови с планове за реорганизация и ги даде на Маркъс, когато той пристигна заедно с Крис.

— Разчитам на вас да държите нещата под око — ако можете да откъснете очи един от друг! — подразни ги Джулия.

Когато дойде месец май, тя се движеше с корема напред.

— Сигурна ли си, че не са близнаци? — подкачаше я Маркъс.

— Сякаш нося цяла армия — и рита като муле.

— Не ми приличаш на човек, ритан от муле. Всъщност изглеждаш много апетитна.

„А, не — помисли си Джулия. — Занимавай си се с Крис. Тя е за тебе; свикнала е.“ Маркъс беше флиртувач. И според Крис от тези, които прелитат от цвят на цвят.

— Никакви обещания — бе въздъхнала тя по телефона.

Тогава се наслаждавай на това, което имаш — посъветва я рязко Джулия, като се чудеше как въобще Крис успява да го прави. Но Крис никога не бе имала трудности да оставя чувствата си пред вратата на спалнята.

— Нали това правя — каза Крис. — От векове не съм се забавлявала така!

„Забавление“ — помисли си Джулия и потръпна.

— Той е същински тигър — продължаваше да мърка Крис. — Някой път ще ти покажа драскотините, които ми е оставил.

— Как напредва магазинът? — прекъсна я Джулия.

— Съвсем по график. Всички промени са започнати и трябва да бъдат завършени до края на идната седмица. Тогава може да започне вътрешното оформление.

Маркъс каза същото, когато я посети.

— Всичко върви бързо — каза доволно той. — Ами ти? При тебе как върви?

Не беше го виждала от няколко седмици; беше му се наложило да замине в чужбина за известно време.

— Един от конете ми има проблеми със зъбите — беше обяснил той.

— Стигам до етапа, когато ми се ще да яхна един и да потегля към залеза.

— Имаш злобен, остроумен език — каза той с усмивка. — Но те харесвам.

Тя знаеше, че това е вярно; чудеше се дали положението, в което се намира, не обуславя реакцията му спрямо нея. Чувстваше се огромна. Така и не хвана вяра на фалшивото убеждение, че жената е най-красива, докато е бременна, но съзнаваше — с огромен корем или не — че Маркъс я намира привлекателна. Той постоянно флиртуваше, но при това винаги й оказваше подкрепа: морална, физическа, емоционална. Винаги беше готов да й помогне да стане от стола; не й позволяваше да прави неща, които той би могъл да свърши вместо нея; понасяше раздразнителността й, приливите и отливите на настроението й, които ставаха все по-чести, колкото повече наближаваше терминът й. И винаги я държеше в течение на това как вървят нещата в Лондон, така че тя се чувстваше — макар и отдалеч — част от тях. Винаги се радваше да го види; винаги съжаляваше, когато той си тръгваше.

Маркъс дойде при нея за уикенда преди времето, когато трябваше да отиде в болницата. Донесе й комплект цветни снимки за етапа, до който бе стигнал магазинът, една голяма кутия локум, към който тя напоследък се бе пристрастила, и добрата новина, че вече е започнал да опича — макар и още доста отдалеч — работите й така, че да получи първата си поръчка. Това беше всичко, което й каза, преди да й помогне да се качи на горния етаж за следобедната си почивка, след което слезе долу, за да гледа конните надбягвания по телевизията.

Както обикновено, Джулия заспа. Събуди я болка. Някой беше прикрепил менгеме към гърба й и го пристягаше. Постелята беше подгизнала. Джулия се надигна, пресегна се за бастуна до леглото и заудря с него по пода. Маркъс мигновено се качи.

— Обади се в болницата — задъхано каза Джулия и се изви като лък от болка.

Той се обади и на доктор Мийд, която пристигна преди линейката и я отпрати, когато тя дойде.

— Това бебе ще се роди вкъщи.

Раждането стана поразително бързо. Маркъс държеше ръцете й, бършеше потта от челото й с влажна кърпа, придържаше легена под устата й, когато почваше да повръща; подкрепяше я с ръка, обвита около раменете й, когато доктор Мийд нареждаше:

— Напъвай! Точно така! Силно, колкото можеш по-силно. Напъвай… напъвай…

И докато напрягаше всичките си сили и грухтеше като прасе, тялото й сякаш само изтласка бебето на белия свят, а то се появи с възмутен писък.

Като по чудо освободена от всякаква болка, Джулия се надигна на лакти и попита нетърпеливо.

— Какво е?

— Дъщеричка: червенокоса — каза лекарката и вдигна ревящото бебе, за да й го покаже. После бързо и ловко отряза и завърза пъпната връв и й подаде голото дете. То беше хлъзгаво и яростно протестираше, докато Джулия не го взе на ръце. Тогава погледна нерешително нагоре към нея — с очите на Брад.

— О! — Джулия остро пое дъх. — Прекрасна е.

— Косата й не е съвсем като твоята — отбеляза Маркъс. — По-скоро златисточервена, отколкото червена. Но е красавица. Като теб.

— Мисля, че малко чай ще ни дойде добре — каза му енергично доктор Мийд.

— Веднага се връщам — той стана от леглото, наведе се и целуна Джулия по начин, който я накара да задържи погледа му и да прочете посланието в него. А то казваше, че сега нещата са различни, защото тя вече е различна — и той ще действа по съответния начин.

Дженифър — но веднъж завинаги кръстена от Маркъс Джени-Врен — бе премерена на кухненската теглилка и се оказа точно три килограма и четиристотин грама. Когато Маркъс я подаде на Джулия, тя каза изумено:

— Държиш я като човек с опит.

— Трябва ти кажа, че съм бил кръстник. И пак очаквам да бъда, като стана на въпрос.

Кръстници станаха Крис и доктор Мийд. Джени проспа цялата церемония, задряма дори под гъдела на водата.

— Тя наред ли е? — попита тревожно Джулия. — Май спи през цялото време. Още не съм я чула да плаче както когато се роди.

— Имаш спокойно дете — каза с усмивка доктор Мийд. — Бъди благодарна за това.

— Благодарна ли! Аз съм благословена.

 

 

Когато кърмеше Джени, Джулия се привеждаше над креватчето, захласната и невярваща, обзета от любов. Това чувство нямаше нищо общо с невзискателната привързаност към Дерек, нито с дивата, стихийна, импулсивна реакция спрямо Брад. Това беше различно. Абсолютно непоклатимо, част от самата нея. Толкова дълбоко, че беше бездънно, толкова всеобхватно, че се простираше до безкрай.

— Мисля, че си влюбена — каза Маркъс един ден.

— Не, не съм влюбена. Просто изпитвам любов — Джулия се приведе да подпъхне одеялцето. — Странно, но за първи път започвам да разбирам точно какви чувства изпитва майката на Брад към него. Преди не знаех: как бих могла да знам? Никога не съм имала майка, никога не съм била близка с някое човешко същество, преди да срещна него. Но раждането на Джени разкри пред мен толкова много нови мисли и чувства. Тя е толкова прекрасна. Толкова… свързана с мен. Сега виждам колко е лесно човек яростно и собственически да се вкопчи в тази връзка; да е готов на всичко, за да я предпази от скъсване. Веднъж Аби ми каза, че най-трудното нещо при раждането и отглеждането на децата е човек да знае как да може да ги пусне да отлетят — тя въздъхна. — Майката на Брад така и не е успяла да го направи. Тя все повтаряше, че той е нейният живот. До този миг не разбирах колко истина е имало в думите й — Джулия погледна личицето на дъщеря си. — Да не дава Господ някога да сторя на Джени това, което тя е направила на Брад.

— Ще му кажеш ли?

— Не.

— Защо?

— Няма смисъл. По някакъв странен начин Джени наистина ме освободи от него. Мислех си, че никога няма да мога да изпитам към него друго, освен омраза. Сега ужасно го съжалявам. Бедният Брад. Той си няма нищо и никого. Завързан е за майка си, но ненавижда това положение; не може да понася да е нейна марионетка, но няма силата да се възпротиви. Аз извадих късмет. От цялата тази работа получих Джени. Най-накрая черната дъска е напълно изтрита.

— Такъв ли предпочиташ да бъде животът ти: чист, но празен?

Джулия се извърна и го погледне в лицето.

— Маркъс…

— Точно сега не казвай „не“, Джулия. Сега си преизпълнена с чувства, изцяло си се концентрирала върху Джени, но знаеш докъде може да доведе това, ако всичките ти останали канали са блокирани. В този момент може да си майка, но все още си жена — жена, която има своите нужди.

— Точно това е — каза Джулия. — Точно тук сгреших по-рано. Приех думите на първия си съпруг като непоклатима истина. А те не бяха нищо повече от едно мнение. Опитах се да бъда като другите хора и да приема, че се нуждая от онова, от което те имат нужда. Само че истината е, че не е така. Моята нужда е да не се нуждая. Разбираш ли ме? Справям се по-добре сама, Маркъс. Функционирам по-добре, чувствам се по-добре. Чувствам се повече себе си, по-… цялостна, отколкото когато съм с някой друг. Просто не ми харесва да се обвързвам. Не обичам да се чувствам… впримчена, заплетена с нечий друг живот и отговорна за него. Мисля, че мога с радост да поема стопроцентова отговорност за себе си и за Джени, но не съм в състояние да я поемам за други хора, особено за партньора си. Аз не съм от типа жени, които могат да разделят чувствата от действията си. При мен е всичко или нищо. И честно казано, като се има предвид всичко, предпочитам нищото. Чистата черна дъска.

Тя го погледна открито, честно.

— Ще ти бъда бизнес партньор, Маркъс. Ще работя за теб, при това добре. Ще ти бъда приятелка и ще ти позволя достъп до живота ми в ролята ти на приятел — но това е всичко. Ако не е достатъчно за теб… е, ще чакам решението ти.

Маркъс обаче не падаше лесно по гръб.

— О, не, няма да го направиш — каза той спокойно.

— Няма да ти позволя. Както ти казах, точно сега си толкова обсебена от Джени, че не забелязваш нищо друго. Това е съвсем естествено. Но ще дойде време и за друго. А когато то дойде, аз възнамерявам да съм тук. Един мъж трябва да се възползва от шансовете си, при това винаги, когато може. Пожелах те от първия миг, в който те зърнах — нищо че беше бременна. Опознах те и това само ме накара да те пожелая още по-силно. И мисля, че ми казваш „не“, само защото не си позволяваш да ме пожелаеш. Опарила си се с оня красавец. Но с времето ще ти мине. Аз съм търпелив. Знам как да чакам — той повдигна брадичката й. — Ти, от друга страна, не знаеш нищо за любовта. Но аз възнамерявам да съм човекът, който ще те научи — усмихна й се. — Сега ела долу. Имам да ти казвам нещо за твоята първа поръчка.