Вера Коуи
Злата и красивата (15)

Петнадесета глава

— Но ти си стоя вкъщи само месец! — захленчи Каролайн Брадфорд, вбесена и нещастна. — Почти не те виждам. Омръзна ми да съм сама.

— Само за три дни е, за бога! — каза нетърпеливо Брад.

— Едва издържам дори когато е за двадесет и четири часа. Понякога си мисля, че го правиш нарочно, за да се махнеш от мен!

— Толкова ли е чудно, като единственото, което правиш, докато съм тук, е да хленчиш и натякваш?

Каролайн прехапа устна. Познаваше този тон. Означаваше, че търпението му се изчерпва, а то и без това едва прикриваше лесната му избухливост. Но негодуванието й беше набрало скорост — тя не можеше да понася времето и вниманието му да не са посветени изцяло на нея. Бе обсебена от него от онзи миг, в който брат й Брадли го беше довел в дома им. Едва навършила тринадесет години, Каролайн му бе хвърлила само един поглед и той я бе заслепил.

На двадесет Брад Брадфорд притежаваше целия блясък на някоя бронзова статуя на Аполон. Бе го пожелала мигновено и стръвно. Никога в живота си не бе виждала толкова красив мъж.

Но той виждаше в нея само малката сестричка на Брадли Нортън. Винаги беше любезен, дружелюбен, но не я забелязваше. Това я влудяваше.

Започна да го шпионира винаги, когато идваше в имението на баща й в Мейн Лейн. Следеше го, когато с брат й канеха момичета, за да плуват или да играят тенис. Не ги изпускаше от очи с всеотдайността на частен детектив и ги дебнеше и в най-закътаните местенца в имението. Криеше се зад храстите и наблюдаваше с пресъхнала уста и разтреперана от болезнена възбуда, която разпалваше огън в слабините й, как Брад — неизбежно и майсторски — прелъстява момичето. Каролайн затискаше устата си с ръце, за да сподави собствените си стенания при гледката на прекрасното, мъжествено тяло, на стегнатия задник, на дебелия твърд член, който се надигаше от снопа косми между краката му и с който той проникваше в момичето, докато то стенеше и се задъхваше под него, преметнало крака над раменете му.

Бленуваше да е това момиче; непрестанно фантазираше как е с Брад; пишеше му дълги, страстни писма, които по-късно изгаряше.

Винаги носеше със себе си една негова снимка. На нея той стоеше на ръба на техния басейн, по плувки, ръцете му бяха отпуснати на бедрата, на устните му играеше усмивка, която показваше, че много добре съзнава какво впечатление създава издутината под тънката коприна.

Когато замина в гимназията, тя започна да крои планове как да го получи и докато тялото й започваше да се оформя, тя безпощадно направи от себе си такъв тип момиче, с каквито го бе виждала. Стройна до мършавост, безупречно облечена и гримирана, хладно секси. Маниакално спазваше диети, посвещаваше часове на косата и ноктите си и когато накрая излезе от училището, самоуверена и красива, беше напълно готова да започне кампанията си да стане госпожа Дж. Уинтроп Брадфорд.

Беше го изучавала години наред. Познаваше навиците, вкусовете и мненията му и преднамерено завързваше приятелства с момичетата, с които бе спал — всички те бяха временни авантюри, преминали през живота му подобно на посетителите на някой хотел — за да събере още информация.

Знаеше, че той харесва труднодостъпния тип, така че в началото играеше играта по този начин. Това нищо не промени. В съзнанието му твърдо се бе загнездила представата, че тя е малката сестричка на най-добрия му приятел и той старателно поддържаше дистанция, която я накара обезумяла да поеме ролята на агресор — пак без никакъв ефект. Тя се вбесяваше и отчайваше пред силата му да господства над всяка нейна мисъл. Опитваше се да пробуди ревността му, като излизаше с мъжете, които я желаеха. Напразно.

Заспиваше разплакана всяка нощ, разтърсвана от неудовлетворено желание. Постоянно мастурбираше, но след това оставаше разочарована и раздразнена. Искаше него; искаше да й прави онова, което беше правил на всички онези момичета. Все по-трудно й ставаше да се удържа, да не падне на колене пред него и да го умолява да я освободи от мъченията. Но знаеше, че не би могла да го направи. Не и ако го искаше завинаги. Той бе разкарал много жени, а тя имаше намерение да се настани до него за постоянно.

Когато майка му неочаквано я покани във Фермата, тя мигновено осъзна, че е влязла в списъка на възможните кандидатки. Веднага разбра, че ако някога получи Брад Брадфорд, това ще стане само чрез майка му.

Тя притежаваше вродена проницателност, въпреки че всеобщото мнение беше, че не е от най-умните. Инстинктът й подсказа, че лейди Хестър е единствената, която трябва да бъде убедена, че тя е подходяща за семейство Брадфорд. А когато откри, че богатството е основата, върху която ще се градят всякакви споразумения, се зае да обработва баща си. Ако единственият начин да получи Брад беше да го купи, то слава на Господа, че баща й беше милионер.

Когато Брад най-накрая я покани на среща, тя разбра, че е победила. Знаеше също, че все още е една от многото жени. Е, нищо. Засега. Щом се оженеха, всичко щеше да се промени. Щом приложеше на практика всичко, което бе научила… Беше изчела с жадна любознателност всеки наръчник по секс, до който бе успявала да се добере, и беше станала експерт в теорията — не в практиката, защото беше задължително булката, влизаща в семейство Брадфорд, да е девствена. Повредената стока се връщаше с обратна разписка. Каролайн беше благодарна, че е запазила девствеността си, и то съвсем преднамерено: искаше Брад да бъде този, който да й я отнеме. Когато след половин година благоприличие ухажване Брад най-накрая я попита дали ще стане негова жена, го направи с вид на човек, който просто си изпълнява дълга. Каролайн не обърна внимание на това, въздъхна разтреперано, припърха с изкуствените си мигли и възкликна:

— О, да, Брад! Да, да…

— Сигурна ли си? Разбираш ли какъв брак ще бъде това? Не искам да храниш никакви илюзии, Каро. В нашите среди хората не се женят по любов. Бракът ни ще бъде чиста сделка. Няма да те лъжа, че си любовта на моя живот, защото не си. Никога не съм бил влюбен. Не очаквам да се влюбя. Любовта не влиза в това споразумение.

Усмивката на Каролайн не помръкна, въпреки че вътрешно беснееше.

— Знам какво се очаква от нас — отвърна с пресилена скромност тя.

— Всичко ще е наред, стига да не си лазим по нервите. Ще бъда абсолютно искрен: бих предпочел изобщо да не се женя, но това е мое задължение. Аз съм наследникът на Брадфордови и мой дълг е да осигуря следващия. Искам да знаеш от самото начало какъв ще бъде бракът ни. Не гледам на теб като на моя собственост и се надявам и ти да не ме считаш за своя. Искам да кажа, че ще правим каквото се очаква от нас. Но извън това всеки ще живее собствения си живот.

„Искаш да кажеш, че ще продължиш да живееш по същия начин както досега — помисли Каролайн. — Няма начин! Няма да ти позволя.“ Но се усмихна простодушно и каза с обожание:

— Разбирам, Брад. Честно. Знам какво се очаква от нас и съм сигурна, че ще извлечем най-доброто от него. Ще бъдем щастливи заедно.

Брад въздъхна пораженчески.

— Добре. Ще се опитаме — поколеба се. — Но ако докато сме сгодени почувстваш, че нещо не достига… аз ще разбера. Ти си ужасно млада…

— Аз съм на двадесет и две — „и те желая още откакто бях на дванадесет. Наблюдавах те, чаках и се учих. Когато приключа с теб, дори няма да погледнеш друга жена.“

Обявиха годежа официално и това бе последвано от два приема: единият в Бостън, а другият във Филаделфия. Сватбата бе насрочена за след половин година, през октомври. През по-голямата част от това време Брад беше на път. Каролайн го изпрати за Европа със задоволство. „Последно отпускане — помисли си тя, — въпреки че той още не го знае.“

А когато се върна, от него струяха слънчеви усмивки и декларации, че му е липсвала. Изглеждаше доволен да прекарва времето си с нея, да слуша бърборенето й за организацията на сватбата и да избира поканите, украсата за църквата, шаферите и шаферките. После настроението му внезапно се промени. Стана мълчалив, затворен, избухлив. И отново замина. Каролайн, която познаваше всяко негово състояние и изражение, разбра, че става въпрос за жена. Е, добре, нека полудува. Нали халката бе вече на пръста й. Само да минеше сватбата и щеше да я провре през носа му. Но когато той се върна, светът му беше черен, и тя избяга при майка си, обляна в сълзи. Неговата собствена майка сигурно също бе казала нещо, защото скоро той дойде при нея, преливащ от извинения, и за няколко седмици всичко беше както си беше мечтала. Докато не го обзе съвършено различно настроение. Стана мълчалив, затворен, усамотяваше се.

— Трябва да проявиш разбиране, Каролайн — каза успокоително лейди Хестър. — Преди сватбата всеки мъж се прощава със свободата си. А свободата винаги е била най-скъпото нещо за Брад. Постарай се да го разбереш.

А нейната майка й каза решително:

— Ти си му годеница, Каролайн. Не го изпускай!

Така че, когато един следобед майка й се върна у дома разстроена и с побеляло лице, след като я бяха повикали спешно в Бостън, тя не можа да схване веднага какво й казва.

— Женен? Брад женен? Стига глупости, майко. Той е сгоден за мен.

— Зарязал те е, глупачко! — изпищя майка й. — Не разбираш ли? Отишъл и се оженил тайно за друга! И нито дума никому. Върнал се с нея в Бостън вчера и я завел на сватбено пътешествие до Фермата! Захвърлил те е, проклетото му копеле! Всичко се провали — всичко! О, какъв срам!

Госпожа Нортън изпадна в истерия. Каролайн обаче се качи в стаята си и се обади на лейди Хестър.

— Да, вярно е — каза тя. — Трябва да поговорим, Каролайн. Можеш ли да дойдеш в Бостън утре следобед? В офиса ми в сградата на „Брадфорд и синове“. И не казвай на никого. На никого, чуваш ли?

— Ще дойда — каза Каролайн.

— Станалото — станало — заяви лейди Хестър, щом се видяха. — Но ще го поправим.

— Как?

— Остави това на мен — лейди Хестър я измери с продължителен поглед. — Забелязвам, че не питаш „защо?“. Така си и мислех. Още ли си решена да станеш съпруга на сина ми?

Каролайн погледна всезнаещите й очи и каза:

— Да.

— Добре. И аз съм решила същото — и продължи енергично: — Повтарям, остави това на мен. Не прави нищо. Върни се във Филаделфия и пази гордо мълчание. И запуши устата на майка си. Върни на Брад пръстена — без писмо. Мълчанието ще го накара да се почувства още по-зле. С останалото ще се оправя аз.

— За колко време? — попита Каролайн направо.

— Половин година. Всеки по-кратък срок ще бъде… опасен.

— Защо? — открито попита Каролайн.

— Тази жена не е подходяща. Няма да я търпя за съпруга на сина си. Ти си онова, което възнамерявах да има. И това, което ще има. След време, Каролайн, ти ще дойдеш на мястото на това недоразумение.

Каролайн и за миг не се усъмни в това. Винаги бе знаела, че са я избрали хладнокръвно, но стига тя да беше изборът, причините не я интересуваха.

Върна се във Филаделфия и запази изпълнено с достойнство мълчание пред скандала, мълвата и клюките, които съсипваха майка й и я караха да страни от обществото.

Но не изпускаше Брад от поглед. Посредством злобата на Битси и нейната любов към клюките знаеше къде ходи той, как върви бракът му, как жена му прекарва дните си. Каролайн чакаше часът й да удари и се поддържаше в готовност, като отмяташе дните в календара си в очакване на телефонното обаждане. Знаеше, че то неизбежно ще дойде. И след половин година то наистина дойде.

От лейди Хестър.

— Работата е свършена — каза тя. — Аз изиграх своята роля, Каролайн. Готова ли си да излезеш на сцената?

— С нетърпение го очаквам.

— Добре. Ще поддържаме връзка.

Същия ден майка й й разказа как е станало всичко.

— Няма да повярваш! Брад Брадфорд е напуснал жена си! Вярно е. Не знам всички подробности, но предполагам, че има нещо общо със сърдечния пристъп на старата вещица! Както и да е: Брад я е изритал. Което ме прави щастлива по две причини: време беше някой да й даде да разбере на старата кучка, а двуличното й синче да си получи заслуженото.

Каролайн не каза нищо. Просто зачака. Със сигурност щеше да има още едно телефонно обаждане от лейди Хестър.

— Мисля, че е време да наминеш да ме видиш как съм — каза тя без увод. — Утре, в четири часа. И не закъснявай. Важно е да изглеждаш възможно най-добре.

Каролайн си направи прическа, маска на лицето, маникюр и си сложи един от костюмите, предназначени за чеиза й: туид с цвят на изтравниче, който изтъкваше косата и очите й. Точно в четири, когато влезе в къщата на Маунт Върнън Стрийт, Брад тъкмо слизаше по стълбите. Излизаше.

Видя я и се изчерви.

— Брад… О, Брад, толкова съжалявам — Каролайн се приближи до него, повдигна се на пръсти и докосна бузата му с устни, като атакува фронтално обонянието му с парфюма си: „Мис Диор“, който той винаги бе харесвал и винаги бе свързвал с нея.

— Ако има нещо, което мога да направя… — увери го съчувствено тя. От очите й струеше нежна любов.

Лейди Хестър седеше в широкото си легло, стаята й преливаше от цветя. Изглеждаше бледа — нямаше руж — но гласът й беше рязък и заповеднически както винаги.

— Видя ли го? — попита тя.

— Да.

— Хубаво. Значи отсега нататък всичко зависи от теб. Точно сега е много уязвим. Узрял е за утеха и за рамо, на което да си поплаче. Изпълнен е със самосъжаление и объркване. Има чувството, че е изигран. В това настроение, ако изиграеш картите си правилно, той е твой.

— Как го направи? — попита очарована Каролайн.

— Като вложих старание, като взимах всичко под внимание и като проявих много търпение.

— Какво стана с нея?

— Нямай грижата по този въпрос. Отървах се от нея; това е всичко, което ти е нужно да знаеш. Сега трябва да прекратя брака. Бъди готова. Той ще ти се обади. Може би няма да е съвсем скоро. Много е… потиснат точно сега. Но след време ще ти се обади. Познавам сина си. Когато това стане, бъди готова — лейди Хестър я изгледа изпитателно. — Можеш ли да го направиш?

Каролайн само се усмихна. Лейди Хестър се засмя.

— Да. Ние добре се разбираме, нали? — пое удовлетворено дъх. — И ще се разбираме и за в бъдеще.

„О, да — помисли си Каролайн. — Прекрасно разбирам. Аз съм онова, което ще позволиш на Брад да има — нищо повече. И може да бъде мой само ако си държа езика зад зъбите. Драга моя, готова съм да си напъхам и парцал в устата, стига това да означава, че някой ден ще се разправя с теб.“

 

 

След четири месеца Каролайн Нортън стана госпожа Дж. Уинтроп Брадфорд V. Сватбата беше в Бостън. Лейди Хестър напълно бе отнела думата на госпожа Нортън по отношение на организацията. Даде да се разбере, че Каролайн Нортън от Филаделфия — подобно на Грейс Кели — се омъжва за мъж от по-висша класа. Още нещо: че човек не може да сравнява някакви си новобогаташи и парвенюта със семейство Брадфорд.

Така че отново Филаделфия свири втора цигулка и триста поканени дойдоха в църквата на Светата Троица в Бостън в едно ярко априлско утро в 11 часа, очаквайки булката. Точно две минути преди тя да дойде, Хестър Брадфорд влезе достолепно, зашеметяващо елегантна в костюма си от тъмносиня коприна и с шапка, която предизвика въздишка на завист у всяка присъстваща жена, с изключение на Илейн Нортън, която чувстваше, че доста добре я засенчва със своя ансамбъл в лимоненожълто.

Църквата преливаше и блестеше от свещи и цветя. Илейн се беше запънала в това отношение. Изобщо не й пукаше как го правят в Англия или в Бостън. Това беше американска сватба и църквата трябваше да бъде украсена по американски. Фактът, че лейди Хестър безмилостно бе отрязала много от натруфената екстравагантност, която Илейн бе планирала, за момент я накара да се намръщи, но бръчките на недоволство бързо се изгладиха, когато съпругата на един потомствен бостънски богаташ й направи комплимент за украсата.

— Толкова е очарователно.

„Чакай само да видиш дъщеря ми“ — помисли си Илейн триумфално и точно в този момент се появи Каролайн, хванала баща си под ръка. Илейн почувства, че се издува от гордост.

 

 

През нощта, в апартамента в „Станфорд Корт“, където младоженците отседнаха, преди да отплуват с „Кралица Елизабет II“ на сватбено пътешествие, Каролайн приложи на практика всичко, което толкова усърдно бе заучавала.

— Господи, Каро — каза Брад, когато успя да си поеме дъх. — Не съм и сънувал, че…

— Пазих всичко това за теб, скъпи. Само за теб. Знаех, че някой ден ще бъдем заедно, дори когато…

— Това беше грешка — грубо я прекъсна Брад. — Най-ужасната ми грешка. Майка ми беше права, както винаги. Беше прибързано и зле преценено. Мислех с оная си работа — а това винаги е фатално.

— Чух, че била много красива — каза невинно Каролайн.

— На повърхността. Отдолу беше чиста въглеродна стомана. Господи, колко сгреших с нея! Амбициозна кучка със студено сърце, която се направи на труднодостъпна и щом ме докопа, обърна вниманието си към онова, което в действителност я интересуваше: кариерата й. Майка ми ми показа как само е изманипулирала цялата тази работа в Париж! А после се обърна и каза, че майка ми била манипулирала нея! Ама колко умна беше! Дори каза на мама, че не искала заплащане за работата. Че щяла да го направи като жест на добра воля! Добра воля! Господи, добра е единствено към себе си! А после пак се преобръща на сто и осемдесет градуса и заплашва, че ще съди! Бих й позволил да го направи, но майка ми не искаше. А Бог е свидетел, че онази кучка веднъж вече почти я унищожи.

Каролайн скри лице в рамото на мъжа си.

— Недей — трогна се Брад. — Няма нужда да плачеш заради това. „Горкото мъниче — помисли си той поласкан. — Тя наистина ме обича.“

Беше добре, че не можеше да види лицето й. Тя се смееше.

 

 

Върнаха се в Бостън извънредно доволни един от друг. Брад отново бе възвърнал възстановеното си и ремонтирано его, което Каролайн се грижеше да поддържа в идеално състояние. Когато се нанесоха в къщата на Маунт Върнън Стрийт, от Джулия не бе останала и следа. Всичко, което бе направила, бе заличено.

Каролайн и Брад сега заемаха стаите на лейди Хестър. Тя сама бе настояла да ги напусне.

— Къщата е на Брад, той е господарят, следователно така е редно. Ще се настаня в другия край на коридора. Чувствам, че сега трябва да има някой близо до мен, след този сърдечен пристъп.

„Умно, много умно“ — помисли си Каролайн с възхита. Като привидно поверяваше на сина си статуса на глава на семейството, тя просто затвърждаваше позициите си като такава. Каролайн нямаше никакво намерение да живее със свекърва си завинаги, независимо от тази последна находчива маневра. Но сега разполагаше с достатъчно време.

После нещата започнаха да се променят. Старото неспокойство на Брад се върна. Каролайн бе вбесена, когато видя, че всичките й сексуални умения се оказваха недостатъчни да държат Брад в правия път. Тя изобщо не можеше да разбере защо е така. Винаги се грижеше да изглежда добре. Фанатично следваше максимата, че красива е слабата жена. Под ръководството на свекърва си беше достатъчно елегантна, за да говорят за нея като за „елегантната госпожа Дж. Уинтроп Брадфорд V, призната за лидер на новозадомилите се млади дами от бостънския елит“.

Отчаяна, тя се обърна към свекърва си, която повдигна вежди и каза нетърпеливо:

— Скъпа Каролайн, ти искаше да се омъжиш за сина ми при всякакви условия. Постарах се това да стане. Но, както казват, бракът е партньорство, а не робия. Не бъди глупачка. Тези жени не означават нищо за него. Ти си неговата съпруга. Така или иначе, това е всичко, което искаше, нали?

Каролайн срещна погледа на ужасяващо трезвите й очи и разбра, че свекърва й е съвсем наясно с всичко. Знаеше, че Брад не я обича. Всъщност устройваше я той да не я обича. Джулия Кери си бе отишла, защото той я беше обичал.

Това, че всички останали жени бяха само временни авантюри, че той винаги се връщаше при нея по начин, който още по-силно я привързваше към него, само засилваше мъките на Каролайн. Той беше нежен, грижовен, деликатно страстен. Правеше любов с нея всяка нощ по начин, който превръщаше удовлетворението й в екстаз. Правеше й комплименти за роклята, косата и така нататък, купуваше й подаръци изненади, водеше я на плаване с яхта или на ски, на приеми или на театър — до момента, до който тя забелязваше, че той отново се изнервя и се готви да кръшне.

Сега, като го гледаше как си реше косата, как си облича сакото и проверява дали е взел портфейла си, ключовете и кредитните карти, тя знаеше, че отново е тръгнал на лов. Предишната нощ я беше любил — просто я държеше на въдицата. Искаше й се да може да му откаже, да му заяви да не я докосва, но един-единствен негов допир беше достатъчен, за да бъде загубена. Притискаше се страстно в него, обсипваше лицето му с необуздани целувки, викаше името му, когато стигаше върха, казваше му, че го обожава, че го боготвори и ридаеше.

— Защо си толкова жесток с мен? — попита тя веднъж, след като се бяха любили.

— Знам, че съм истинско копеле понякога, но те предупредих, помниш ли? Казах ти, че не е лесно да се живее с мен. В мен има нещо… неутолимо, предполагам. Някакво неспокойство, което не мога да контролирам.

— Както чувам, никога не си бил неспокоен с нея.

— Няма да говорим за това — сопна се той. — Онази работа свърши, умря, както е умряла и тя за мен.

— Но аз никога не поглеждам към друг мъж. Защо трябва да имаш други жени?

Той стана от леглото.

— Никога не си ме обичал, никога! — зарида Каролайн.

— Любов! — гласът му прозвуча грозно. — Господи! Получих достатъчно от така наречената любов, благодаря. Цялото това нещо е едно проклятие! Оставам си при секса, благодаря за предложението. Той е дяволски по-честно нещо.

— Но не ти ли давам целия секс, от който се нуждаеш, при това с любов? Някога да съм ти отказвала!

— По дяволите! — избухна той. — Не си ли си помисляла, че може би заради това се отегчавам?

Каролайн изскимтя като наранено животно.

— Познавам те вече, Каролайн, но всички възможни начини. Първоначалната възбуда вече я няма. Вече няма предизвикателство, няма вече тайни за разкриване. Не като при… — той си прехапа езика.

Каролайн се изправи като пружина в леглото, обляна в сълзи.

— Не като при нея, искаш да кажеш.

— Добре тогава, щом искаш истината! Не, ти не си като нея. Никоя друга жена не е била и никога няма да бъде. Тя беше толкова задълбочена, колкото ти си повърхностна. Това ли искаше да знаеш? У нея имаше дълбини, в които никога не съм се спускал. Така и не я опознах. Не и цялата, не и всичко, което беше. Ако искаш да знаеш, тя беше мистерия дори за самата себе си. Сега доволна ли си? А на мъжа, срещнал се с подобна загадка, му харесва да си мисли, че нему е дадено да я разреши! Фактът, че никога не разплетох загадката, която тя представляваше, че тя беше постоянно предизвикателство, не променя с нищо факта, че беше кучка с каменно сърце, която играеше двойна игра. Но тя беше и жената, която предлагаше най-страстното отдаване, която някога съм срещал. Това отговаря ли на въпроса ти?

Той излезе и затръшна вратата, а Каролайн изкрещя след него:

— Копеле! — запрати възглавницата към вратата и се тръшне на леглото, обляна в сълзи.

Като го гледаше сега, Каролайн усещаше, че нещо в нея се е променило. Нещо бе убило чувствата й към него, когато бе заговорил за първата си жена с такава горчивина, но и с такава болка. Той все още мислеше за нея, все още я желаеше. Сега, когато си каза: „Мразя го!“, тя наистина го имаше предвид. Чувствата й бяха охладнели, мъртви. Въпреки всичко тя не бе успяла да го накара да я обикне. Беше се провалила в опита си да го държи под ключ. Не. Джулия Кери все още имаше това, тази кучка! Брад окончателно я беше съсипал, когато беше сравнил недостатъците й със съвършенството на първата си жена. Беше й доказал, че след почти двегодишен брак той все още, дълбоко в себе си, там, където бе опитал да го скрие, не беше преодолял въздействието, което му бе оказала. Фактът, че напоследък изобщо не я споменаваше, при положение че някога толкова свободно я хулеше, беше доказателство за онова, което Каролайн вярваше, че става. „Колко пъти ме е любил, като си е представял, че това е тя? — помисли си тя. — Копеле! Измамно, лъжливо копеле! Той ще ми плати за това, и още как! И онази кучка майка му. Те и двамата ме използваха, прецакаха ме и ме захвърлиха.“

Удобно бе забравила, че за да получи Брад, бе пренебрегнала всичко останало. Само знаеше, че накрая не бе успяла да го получи. Нищо чудно, че майка му окуражаваше изневерите му. Те й изнасяха. Изобщо не й пукаше с колко жени се чука, стига само да не се влюби в някоя от тях. Точно от това се ужасяваше, точно затова се бе разправила с Джулия Кери. Защото Брад я бе обичал.

„Точно както знаеше, че той не ме обича, никога не ме е обичал и никога няма да изпита любов към мен. Иска вечно да господства над сина си. Е, сега му е времето да засиля собственото си господство над него. Ще престана да взимам противозачатъчни. Ще си родя дете. Ще го привържа със здрава верига към себе си. Няма да успее да се измъкне от този брак, защото ще блокирам всички изходи.“