Вера Коуи
Злата и красивата (6)

Шеста глава

Първият й астматичен пристъп се бе оказал толкова сериозен, че лекарите бяха настояли за чист въздух и живот в провинцията. Като последица от това тя прекара моминството си в Арън, просторния ансамбъл, проектиран от Ванбруг в Съсекс, седалището на маркизите на Арън, от които баща й беше шестият поред. Тя бе негово единствено дете; майка й бе починала при раждането на брат й, който също не оцелял при опита да му се даде живот. Баща й така и не се ожени повторно, всъщност заради успешните й усилия да предотврати това. Тя го искаше изцяло за себе си. Обожаваше го: сляпо, безумно, със страстно собственическо чувство.

Той беше едър човек, рус като всички Кънингам-Брадфорд, с очи с цвят на море, които дъщеря му наследи от него и предаде на собственото си потомство заедно с високия му ръст и сприхавия му нрав.

Лейди Хестър Мери Клариса Кънингам-Брадфорд притежаваше ужасяващо избухлив характер, съчетан с желязна воля и властно държане. Тя беше човек, на чийто път е опасно да заставаш, както скоро откриваха жените, опитали се да се омъжат за баща й. Но тя също така можеше да разтапя сърца с изключителния си чар — ако й изнасяше. Единственият човек, когото не можеше да манипулира, беше баща й, но това само я караше да го обича повече. Тя тръпнеше от възхитата, присъща на властните личности, натъкнали се на влияние по-мощно от тяхното, и боготвореше баща си заради това. Той беше най-важното в живота й. Второто по значимост, отстъпило преднината само на милиметри, беше Арън.

Хестър се гордееше с потеклото си и с неговата видима форма, чиято мраморна грамада се извисяваше на хълма над десетки мили от графство Съсекс. Постройката беше монументална, а обзавеждането на помещенията отговаряше на богатството на фасадите. Позлата, резби, огромни фрески и ехтящи мраморни подове. Неизброимите коридори с високи тавани бяха обточени с редици мраморни статуи и гигантски мебели, тапицирани с алено кадифе; стените бяха окичени с голи Рубенсови тела, чиято пищност отговаряше на обкръжението им; имаше и прекрасни платна на Тициан, Веронезе и Караваджо.

И Хестър се разпореждаше с всичко това. Всяка сутрин правеше редовната си обиколка, придружавана от домакина и икономката. Започваше с построяването на слугите в Голямата зала. Горко на онези, чиято престилка носеше петно, чиято шапчица бе накривена или чиито ръце бяха мръсни. След това си слягаше бяла ръкавица и прокарваше ръка по маси, первази, облегалки на столове — навсякъде. После се съветваше с икономката, одобряваше менюто за деня, приемаше управителя на избите и се допитваше до главния иконом.

От мига, в който стана ясно, че организаторските наклонности на Хестър са придружени с дарба, граничеща с гениалност, баща й повери всичко в нейните ръце. Случваше се да пристигне от Лондон в някоя петъчна сутрин и нехайно да спомене, че е поканил около дузина познати за края на седмицата. До времето на пристигане на гостите — точно за чая в пет — в къщата вече се бяха погрижили за всяка възможна тяхна прищявка. Навсякъде имаше свежи цветя, спалните бяха заредени със списания, книги и цигари; на всяка мивка и във всяка баня имаше по неразопакован калъп сапун. Никога не се случваше едно също ястие да бъде сервирано два пъти, а индивидуалните предпочитания — като например сортовете чай или кафе — бяха съблюдавани добросъвестно. Тенис кортовете чакаха изравнени, ливадата за крокет — окосена, басейнът — почистен, конете — приготвени, а на вечеря Хестър сядаше начело на дългата маса в трапезарията, сложила си за украса легендарните перли на Кънингам-Брадфорд или руските изумруди или индийските рубини.

Семейство Кънингам-Брадфорд притежаваше огромно богатство. В края на осемнадесети век отчаяно задлъжнелият тогавашен маркиз на Арън се бе оженил за Клариса Кънингам, единственото дете на губернатора на Източна Индия, и в замяна на богатството й се бе съгласил да прибави нейното име към своето.

На двадесет и една години Хестър притежаваше самочувствието на тридесет и пет годишна жена. Класическите й черти прикриваха комбинативен ум, достоен за глава на престъпен клан. Любимото й четиво беше „Файненшъл Таймс“ и баща й разчиташе на нейните съвети относно инвестициите си.

Тя бе представена в Двора на осемнадесетгодишна възраст и не приемаше ухажванията на никой от младите мъже, които се въртяха около нея, привлечени от ледената й красота и от баснословното й богатство. Те всички бяха идиоти. Отегчаваха я и събуждаха у нея само презрение. Баща й беше единственият мъж, когото искаше, и тя беше решена да го запази за себе си. Особено когато на хоризонта се появи почитаемата госпожа Хелън Фортескю.

Тя беше вдовица, около четиридесетгодишна, jolie laide, излъчваща чувствена сексуалност. Трябваше само да застане някъде и да диша, за да се втурнат към нея мъже от всички посоки. Когато баща й почна да кани госпожа Фортескю всеки уикенд без изключение, оставайки сляп и глух за неуловимо пренебрежителното отношение и лукавите намеци на Хестър, тя разбра, че е време да действа.

Маркизът беше буен до безразсъдство ездач. Обстоятелството, че Хелън Фортескю яздеше великолепно, беше първото нещо, пробудило в сърцето му нежни чувства към нея. „Нищо не може да я спре — казваше той на дъщеря си, — тя е извънредно изкусна ездачка.“ Но онова, което виждаше Хестър, бе, че госпожа Фортескю наистина няма да се спре пред нищо, за да оплете баща й в мрежите си.

Една вечер, когато баща й заяви, че на следващата сутрин ще излезе на езда с госпожа Фортескю, Хестър усети, че той възнамерява да предложи брак на тази сребролюбива кучка. „Само през трупа ми“ — помисли си тя, но имаше предвид трупа на госпожа Фортескю.

По време на редовната си обиколка на къщата тя лично се погрижи да провери дали всичко е наред с коня на дамата. Беше буен жребец с тежък характер и Хестър бе намекнала, че госпожа Фортескю трудно ще се справи с него.

— Скъпа — бе отвърнала развеселено Хелън, — още не се е родил конят, дето ще ме хвърли от седлото.

„Така си мислиш ти“ — каза си Хестър наум, докато се оправяше с такъмите на коня по начин, който го накара да дръпне уши и да подбели очи. И докато конярят беше зает с големия сив любимец на баща й, Балтазар, Хестър вмъкна под седлото на младия жребец едно стъбло от роза, внимателно окастрено от листа и подбрано с повечко бодли. В мига, в който се впиеше в конския гръб… Надяваше се, че червенокосата кучка ще си строши врата. Но пострада маркизът. След като приела предложението му, Хелън го придумала да си сменят конете — изгаряла от желание да премери силите си с непокорния сив Балтазар, който бе забранена територия дори за Хестър. И когато масивното тяло на маркиза се настанило на седлото и трънът се забил дълбоко в гърба на коня, животното подлудяло, а маркизът, този прочут ездач, бил запратен към един стар дъб и се ударил с такава сила, че си счупил гръбнака.

Първото нещо, което направи Хестър, бе да застреля животното — след като преди това бе отстранила тръна естествено. После изля гнева си върху нещастната госпожа Фортескю.

— Ти си виновна! — крещеше тя на уплашената жена. — Ти си настоявала да яздиш Балтазар! Никога няма да ти простя, никога! Омитай се от тази къща, ти, кучко, сееща смърт! Нито баща ми, нито аз искаме да те виждаме отново! Хайде, махай се — вън… вън!

Слугите, свили се от страх в коридора, видяха как вратите на сутрешната трапезария се разтварят със замах и как ридаещата госпожа Фортескю излита през тях и се спуска като стрела по стълбите.

Хестър вече хладнокръвно бе анализирала всичко и бе приписала вината на Хелън. Ако тя не бе омотавала Папа в мрежите си, ако не беше го убеждавала да си сменят конете, сега тя щеше да е със строшен гръбнак, а не Папа; следователно тя е виновната.

Лорд Арън бе парализиран от кръста надолу превърна се инвалид, прикован за количката си. Хестър лично се грижеше за него и го обслужваше, без да пророни и дума на оплакване. В интерес на истината, тя ликуваше. Сега никоя друга жена не би пожелала баща й; сега той беше изцяло неин. Сега никога нямаше да я напусне.

Грижеше се за него с любов, откликваше на всяка негова нужда с желание и всеотдайност, които караха хората да клатят глави. Никой не харесваше особено лейди Хестър Кънингам-Брадфорд, но усърдието й наистина заслужаваше възхищение.

Баща й се опита да й се противопостави.

— Не трябва да посвещаваш живота си на мен, мила. Ти си твърде млада, твърде жизнена… Би трябвало да мислиш за брак, за деца.

— Деца! Не искам хлапета, Папа! Искам теб, мой най-скъпи и обожаван татко.

— Но това не е редно!

— Редно ли! — отвърна презрително Хестър. — Ние сме Кънингам-Брадфорд, Папа. Кой смее да определя кое е редно за нас и кое не е?

— Но аз съм инвалид!

Тя го прегърна и притисна устни към устните му.

— Никога не произнасяй тази дума! Ти си обездвижен, това е всичко. И дори така си много повече мъж от всеки, когото познавам. О, да, мой най-скъпи и обожавани татко. Ти си истински мъж!

Той задуши едно стенание в бялата й шия. Устните му усещаха сатенената й гладкост, ноздрите му вдишваха уханието й. Винаги едно и също. „Червена роза“ на „Флори“.

— Но, скъпа, не трябва да го правим… не бива.

— Но ще го направим, нали, мой най-скъпи Папа. Ти имаш нужда от мен, Папа. Аз те обичам повече от всеки, който някога те е обичал или ще те обича. Мога да ти дам всичко, което, желаеш и от което се нуждаеш, защото знам какво е то — моята любов!

Той простена, когато тя взе ръката му и я постави на тялото си, но по-скоро от страст, отколкото от отчаяние, защото беше мъж със силно изразена сексуалност и дъщеря му му доставяше най-задоволяващите и смущаващи еротични тръпки, изпитани през целия му живот. Нейните нежни, но силни ръце умееха да извикват в тялото му усещания, които бе мислил за завинаги загубени. Все още имаше някои нерви, способни да отговарят на дразнения, и дъщеря му знаеше как да ги стимулира. Още от самото начало, когато, докато го къпеше, бе направила първия замаскиран опит, той бе разбрал, че е загубен. И тя го знаеше.

— Аз ти действам много по-добре от всички лекарства, предписани от докторите. Ти си човек с изострени апетити и за мен е радост да мога да ги задоволявам. Върховна радост, Папа. И за двама ни. Зная какво е добро за теб и ще го имаш. Ще го притежаваш изцяло, Папа — само ние двамата, завинаги. Ти и аз, вечно…

За него страданието настъпи по-късно, когато в душата му се загнездиха угризения, отвращение и чувство за вина при осъзнаването на факта, че се е отдал на най-страшния от всички грехове. Това беше лудост. Но тя бе влязла под кожата му дотам, че той престана да изпитва друго, освен желанието си към нея. Точно това го плашеше. Имаше чувството, че изцежда жизнените му сокове. Всеки път, когато се случваше, той се ужасяваше да не се повтори и в същото време копнееше тя да дойде при него. А когато го правеше, той захвърляше скрупулите си и й се отдаваше по начин, който го караше да се задъхва и да потръпва под жадните й устни и да моли за още и още, и още. По-късно осъзна, че за нея е най-важна властта й над него, това, че е изцяло под неин контрол, телесно и душевно. Той отчаяно канеше млади мъже да им гостуват за уикендите. Те идваха с желание, непреодолимо привлечени от ледената й чувственост: високото, стройно като стъбло на лилия тяло, облечено в бричове за езда и прилепнала бяла копринена риза; късо подстриганата коса, ярка като зряла царевица над изтънчено жестокото лице с огромни очи с цвят на море. Но тя не даваше и пет пари за никой от тях.

Ейвъри, главният иконом, споделяше с Форбс, домакина, как чул на вечеря лейди Хестър да се подиграва на ухажорите си пред баща си с най-неблагопристойни изрази. А веднъж я видял да удря през лицето един млад мъж с камшика си за езда, защото я бил докоснал.

— Мен никой не ме докосва! — изсъскала тя. — Никой!

— Така никога няма да си намери съпруг — каза Ейвъри.

Но Хестър не искаше съпруг, тя искаше баща си. И беше по-щастлива от всякога, защото го имаше. Беше изцяло неин.

Според Форбс господарят нямаше да го бъде. Имаше вид на човек, който се задушава, изглеждаше напълно изстискан — толкова силно го бе пристегнала дъщеря му в примката си.

И една сутрин, събуждайки се след нощ, споменът, за която го накара да се сгърчи от отвращение към самия себе си, лорд Арън избра единствения изход към своето спасение — чрез морфина, с който тайно се бе запасявал.

Хестър бе излязла на езда; препускаше в галоп до най-далечните предели на имота, опиянена от превъзходното усещане за непобедима мощ. Всичко ставаше така, както го бе планирала. Тя бе извън себе си от радост, неизказано щастлива.

Докато я повикат да се върне в къщата, доктор Харгрейвз, стар приятел на семейството, вече бе подписал смъртен акт, в който като причина за смъртта бе посочен сърдечен удар. Бе го направил след дискретен разговор с Форбс и Ейвъри и тази тема никога не бе спомената отново. Хестър бе тази, за която трябваше да се погрижат. Тя беше съсипана. Когато й съобщиха, дълбоко в гърлото й се зароди странен звук — някакво ръмжене, което прерасна в див, пронизителен писък. Тя се хвърли към стаята на баща си в пристъп на истерия, риташе и тропаше, хвърляше каквото й попадне, разкъсваше дрехите и плътта си и непрестанно крещеше:

— Папа! Папа! Върни се при мен, Папа! Няма да ти позволя да ми направиш това! Как можеш да ми правиш това? Обичам те! Папа! Папа!

Двама от най-едрите лакеи едва успяха да я удържат, докато докторът й бие успокоително. Дишането й вече бе затруднено, гърдите й се разкъсваха отвътре, очите й бяха изцъклени, дробовете й хриптяха.

Тя излезе от това състояние със сухи очи, студена като лед. Настоя да седи край тялото на баща си и отказа да излезе от стаята, когато дойдоха служителите от погребалното бюро. Придружи ковчега до семейния параклис и остана там до погребението, което се състоя два дни по-късно. После седна, без да пророни дума, и изслуша четенето на завещанието на баща си. Титлата и имението й преминаваха към законния наследник — племенника на маркиза, син на починалия му по-малък брат. Всичко останало оставаше на дъщеря му, което я правеше баснословно богата. Но Арън й беше отнет.

След изчитането на завещанието новият маркиз се обърна към нея и каза нервно:

— Би могла да се настаниш в Доуър Хаус.

— Доуър Хаус! — тя го изгледа, сякаш бе казал „в приюта за бедни“.

— Дороти мисли… — Дороти беше жена му, която Хестър считаше за парвеню. — Нали разбираш, децата и тъй нататък… та тя смята да направи някои промени…

Гласът му отново заглъхна под погледа й. Дълбоко в себе си той смяташе, че жена му е права — мъката бе довела братовчедка му Хестър до лудост.

— Какви промени?

Той настръхна.

— Ами, обстановката е малко тежка, нали разбираш. Дороти иска да модернизира всичко…

— Да модернизира!

Той отстъпи крачка.

— Защо не? — опитваше се гласът му да звучи предизвикателно.

— Нищо тук не е променяно от векове. Това е Арън, глупако!

— Хей, я по-полека… Това сега е мой дом. Мога да правя каквото си поискам!

„Не й се оставяй — отчаяно бе настоявала жена му. — Не й отстъпвай нищо, Джеймс. Знаеш я каква е. Ако стане нейното, накрая ние ще се озовем в Доуър Хаус. Ти си маркизът сега; не й позволявай да ти нарежда какво да правиш.“

Хестър би го изпратила в ада, ако имаше тази възможност. Дори си помисли да се отърве от него, но той имаше двама сина. Мисълта, че този самодоволен тъп задник и жена му — проста търговска щерка — ще живеят в Арън, а тя нищо не може да направи, бе непоносима. Трябваше да се спазва редът за унаследяване. Задави я сподавен писък. Папа! Папа! Омразата се надигна в нея като жлъч. Само защото не беше мъж. Та тя беше също толкова добра — не, по-добра — от всеки мъж! Само защото те носеха семето, защото имаха онова нещо между краката. Хестър потисна стона си. Не трябваше да мисли за това. Но е толкова несправедливо. Арън е неин. Е, тя ще им покаже! Ще си отмъсти. Ще покаже на мъжете какво може да направи една жена.

Тя изгледа с погнуса подобното на пудинг лице на братовчед си, обърна му гръб и закрачи яростно през ливадите. Не забеляза, че един от присъстващите на погребението — висок, едър мъж с тържествено-сериозно лице — я последва отдалече: въпреки че беше привлечен от красотата й, характерът й му вдъхваше боязън. „Толкова красива, но и толкова горда — мислеше си той с възхита, загледан как тя се движи с високо вдигната глава, с присъщата си широка крачка към езерото, в което плуваха бели лебеди. — Самата тя прилича на лебед.“ Изненадваща мисъл, тъй като той бе прозаичен човек.

Високият й властен глас, който никога не се понижаваше за нищо и за никого на света, долетя до него. Тя говореше на лебедите.

— Дори и вас, прекрасни мои. Те взеха всичко… всичко…

„Каква ли тъга изпитва — помисли си той. — И какъв гняв!“ Потръпна от възхищение. Бе я видял да разговаря с братовчед си. Колко величествена беше в гнева си! Точно в този миг тя сигурно усети присъствието му, защото погледна през рамо. Съвършените й маниери идеално прикриха раздразнението й и той прие усмивката й за искрена.

— Просто исках да се сбогувам — започна неуверено той. — Корабът ми отплава от Саутхамптън тази вечер.

— Разбира се. Вие сте от американския клон на семейството, нали?

— Да. Уинтроп Брадфорд. Имаме общ прародител, но вие произхождате от сър Хенри, който станал първият барон, докато моите корени водят до Уилям, по-малкия му брат.

Хестър се вгледа в скулестото му, дългоносо лице. Единствените очевидни белези на семейство Брадфорд бяха русата коса и високият ръст. Той я отегчаваше до смърт, но тя каза любезно:

— Много ли сте там, отвъд океана?

Смехът му беше изненадан и някак дрезгав.

— Всъщност да. Ние сме доста многоброен клан. Една от най-старите фамилии в Бостън. Ще станат двеста и деветдесет години, откакто живеем там.

Надутата му гордост я накара да се усмихне. Нейното семейство бе живяло по тези земи почти хилядолетие.

— Човек никога не мисли за американците като за хора, които имат предци — каза тя грубовато и развеселено.

Бледото му лице се покри с руменина.

— В Бостън предците са от голямо значение.

— Наистина ли? Човек винаги си представя, че Америка е населена с индианци и гангстери.

— Очевидно никога не сте посещавали родината ми.

„Не, и нямам намерение да го правя“ — помисли си Хестър.

— Ще ви хареса, уверявам ви — каза пламенно Уинтроп. — Бостън е най-цивилизованият град. В Америка, разбира се. Въплъщение на английския дух и в същото време люлка на нашата независимост.

— Нима! В такъв случай, колко мило от ваша страна да изминете целия този път, за да присъствате на погребението на баща ми.

— Ние сме горди с връзките си с Англия!

— Но нали сте се отрекли от аристокрацията?

— Не и в Бостън! В този град кой си е също толкова важно — ако не и по-важно — от това какъв си!

Той беше такъв отегчителен досадник, че тя заяви преднамерено жестоко:

— Баща ми бе на мнение, че сте толкова измешани помежду си, че браковете ви граничат с кръвосмешение.

Скулестото му лице отново се покри с руменина.

— Вярно е, че сме склонни да се женим помежду си — съгласи се сковано той. — В моето собствено потекло са смесени фамилиите Адамс, Кабът и Лоуел. Майка ми беше Адамс — Хестър имаше желание да му се изсмее в лицето. Кои, за Бога, бяха семейство Адамс? В неговите уста звучеше, сякаш са седели отдясно на Господ.

— Много се гордеем с потеклото си — продължаваше Уинтрои. — Всъщност следваме почти всички английски традиции. С изключение на реда ви за унаследяване, разбира се.

Интересът й се пробуди.

— Нямате закони, които да определят реда на унаследяване по мъжка линия?

— Не и, след като Томас Джеферсън ги е отменил. Но, разбира се, ние се справяме посвоему. В Бостън много държим да предаваме наследството си непокътнато. Има си начини да бъде предотвратено разпиляването му. Вижте какво стана със семейство Вандербилт.

Хестър, която нито знаеше, нито даваше пет пари, каза бавно:

— Значи… ако принадлежах към американския клон на фамилията, щях да наследя баща си изцяло?

— Разбира се! Нали сте единственото му дете.

Хестър пусна ослепителна усмивка, приближи се до него и плъзна ръка под лакътя му.

— Много интересно! Разкажете ми още.

 

 

След шест седмици името на лейди Хестър Кънингам-Брадфорд се появи сред списъка на пътниците, който отплаваха на лайнера „Мавритания“ за Ню Йорк. След още шест месеца във вестник „Таймс“ бе обявено, че госпожа Уинтрои Брадфорд III от Маунт Върнън Стрийт, Бостън, Масачузетс и от Фермата, Конкорд, Масачузетс, има удоволствието да обяви годежа на най-големия си син, Уинтроп Брадфорд IV, с лейди Хестър Мери Клариса Кънингам-Брадфорд, единствена дъщеря на маркиза на Арън.

Уинтроп Брадфорд се ожени по любов. Хестър се омъжи за фирмата „Брадфорд и синове“, която, както бе открила, бе точно онова, което бе търсила. Членовете на американския клон на семейството бяха мултимилионери, но живееха като простолюдието, въпреки че бяха пръснати по целия Бийкън Хил. Фамилните състояния бяха основани на корабопритежание и текстил, бяха се разпрострели над банковото дело и търговията и в момента се управляваха от ултраконсервативната прослойка, съставена от най-възрастните членове на семейството. На никой Брадфорд не бе позволявано да заема кресло в съветите на властта, преди да навърши четиридесет и пет години, дори и да беше най-големият син на най-големия син. Брадфорд трябваше да отслужват дълъг период на чирачество и да доказват качествата си — както и способността да увеличават десетократно всеки цент от своето състояние — преди да им се повери каквато и да било по-значителна отговорност.

Според Хестър това бе нечувано. Какво разбираха куп старци (нито един не беше под шестдесет години) от модерния начин да се ръководи бизнес? Годината бе 1930, за бога, и въпреки че бе настъпил доста неприятен икономически спад, той нямаше да трае вечно. Нима не виждаха, че е време да се купува, а не да се правят икономии! Цели компании можеха да се изкупят на безценица! Но когато изтъкна това пред съпруга си, неговият отговор беше ужас и нервен поглед през рамо.

Дори започна да я умолява никога да не зачеква въпроса в присъствието на някой от чичовците — а и на лелите. Тъй или иначе, не трябвало да тормози хубавата си главица с такива неща. Той и представа си нямаше, че същата тази хубава главица би могла да продаде и него, и чичовците му с доста добра печалба. Хестър кипеше от яд и кроеше планове. Толкова пари, които не правят нищо, а само чакат времето си, складирани в банките! Капиталът в ролята на светиня, пред която да се прекланяш!

Семейство Брадфорд харчеха пари толкова пестеливо, сякаш бяха собствената им кръв! И все пак тя бе зяпнала удивено по време на първата семейна вечеря, когато лелите се появиха в рокли, сигурно шити още за чеизите им, но окичени с бижута, с които можеше да се купят едно-две кралства. Хестър разумно бе запазила легендарните семейни перли, изумруди и рубини и без стеснение ги носеше в тяхно присъствие, но никога не поясни колко точно е богата. Тя лично се бе заела с брачните договорености. Бе инструктирала адвокатите си точно колко от богатството й да разкрият, като взе мерки това да е възможно най-малко, и запази деветдесет и пет процента от огромното си състояние изцяло под свой контрол и го използва, за да купи няколко банкрутирали предприятия. Едното бе произвеждало оръжие, докато Първата световна война не беше сложила „край на всички войни“. Другото бе изработвало копринени чорапи, в третото се валяше памучно сукно, а четвъртото бе предназначено за изделия от алуминий. От всички тях щеше да излезе нещо повече, стига да приключеше икономическият спад. Което неминуемо щеше да стане. Междувременно беше добре човек да е готов. Това им беше проблемът на Брадфордови — възвеличаваха миналото си и не се доверяваха на бъдещето. За Хестър обаче то заемаше първостепенно място.

Като начало тя се зае да научи колкото е възможно повече за работите на „Брадфорд и синове“. По̀ би й харесало да остава след вечеря на масата с мъжете, за да се присъедини към техните обсъждания, но вместо това следваше жените, когато те се оттегляха в гостната — или в „салона“, както му казваха в Бостън — за да се отегчи до сълзи от разговори за готвачи, бременности, сватби и смърти. Съзнаваше, че от нея се очаква да роди на Уинтроп син и наследник, но нямаше никакво намерение да избързва. Баща й постоянно й казваше, още откакто бе почнала да ловува: „Винаги проверявай терена със собствените си крака; трябва да знаеш върху какво ще преминеш, преди да прекараш коня оттам.“

Следователно тя изпита всичко друго, но не и задоволство, когато откри, че е бременна едва три месеца след като бе позволила на съпруга си да отнеме девствеността й (както и всичко останало, свързано с Уинтроп, сексът с него беше отегчителен). А гневът й се засили, когато детето й се оказа момиче. Сега от нея щеше да се очаква да премине през цялото това проклето нещо отново. Съгласно традицията в семейство Брадфорд дъщеря й бе кръстена Абигейл, на името на една предшественица, и бе едва на годинка, когато Хестър установи, че отново е бременна. Зад фасадата си на почтен жител на Бостън Уинтроп криеше вулкан от сексуална енергия, а междувременно Хестър бе открила, че след акт съпругът й е по-податлив на кръстосания й разпит за „Брадфорд и синове“. От своя страна, той изпитваше блаженство и удовлетворение от това, че жена му се е превърнала в такова чувствено същество. И през ум не му минаваше, че не той е обектът на нейния интерес. Само знаеше, че тя е пълна с готовност и желание всяка нощ. Онова, което беше от значение за нея, бе информацията, която изстискваше от него след съвкуплението.

Втората й дъщеря беше кръстена на нея и на една обща и за двата клона на семейството прародителка, но бе осъдена завинаги да си остане Битси, на името на чичо Брустър. Когато я видя за първи път, Хестър възкликна: „Охо, в сравнение с Аби доста си я бива“. До момента на раждането на второто им дете благоверната съпруга на Уинтроп бе научила всичко, каквото имаше да се знае за „Брадфорд и синове“. По-специално се интересуваше от предприятията им с дялово участие, в които акциите, даващи правото на глас, бяха разпределени така, че никой да не може да притежава опасно мнозинство. А точно това Хестър бе решила да има някой ден.

Втората дъщеря едва не отне живота й. Доста време й трябваше, докато се възстанови. Лекарите я предупредиха да не забременява поне още две години, което още повече я озлоби срещу съпруга й. Всеизвестно е, че мъжът определя пола на детето.

А в семейство Брадфорд полът беше от първостепенна важност. Всичко беше в ръцете на мъжете. Хестър знаеше, че ако й е писано някога да упражнява някаква власт, това ще става — привидно — от името на сина й. Тъй че тя пренебрегна съвета на докторите, отново зачена от Уинтроп и след девет седмици направи спонтанен аборт. Беше момче. До времето, когато Пърл Харбър въвлече Америка във войната, тя загуби по този начин три деца, две, от които момчета. Беше отчаяна, въпреки че войната най-после беше дошла и при тях. Разчиташе на нея донякъде да намали изобилието от мъжки издънки на семейство Брадфорд — ставаше въпрос за по-младите, разбира се. Нейният син не биваше да има съперници. И трябваше да бъде роден. Тъй че когато Уинтроп, запасен офицер от флота, получи повиквателна, тя се погрижи преди той да напусне Норфолк, Вирджиния, пламенността му да бъде надлежно събудена. И както си му е редът, забременя отново.

Този път бе решила да не се пресилва, наистина, но когато чичо Брустър научи, че единственият му син, младият Брустър, е убит при Гуадалканал, новината му докара сърдечен удар, от който почина двадесет и четири часа по-късно. Съвсем скоро последва смъртта на най-големия син на чичо Тимоти, Лоуел, чийто самолет бил свален над Тихоокеанския фронт, а после дойде новината, че най-големият син на чичо Уили, Елиът, е изчезнал над Гуам. Старите чичовци бяха смазани, тръгнаха по лекари и Хестър усети, че е ударил нейният час. Докато страдащите й роднини успеят да се поинтересуват хубаво какво става, тя вече бе успяла да се настани в кабинета на Уинтроп на Комънуел Стрийт и да започне да раздава нареждания и заповеди.

Сега обяви пред света собствените си предприятия. Всички вече работеха на пълни обороти. Фабриката за памучни тъкани произвеждаше униформи, а заводът за алуминий — самолетни части. Оръжейният завод бълваше патрони. Всички имаха железни военновременни договори с правителството и носеха тлъсти печалби. Тя пренебрегна протестите на останалия без сили чичо Тимоти, който вече беше на седемдесет и седем и глух като пън, както и на чичо Уили, докаран до инвалидност от артрита си. Не срещна никаква съпротива в лицето на Уили младши, който не бе мобилизиран заради дюстабана и силното си късогледство. Тя беше в стихията си: разпореждаше се с всичко, както през отминалите дни в Арън. Въпреки капризните тръшкания и упорития отпор, тя извлече „Брадфорд и синове“ в двадесети век. Когато Уинтроп се върна в отпуск, откри, че жена му е начело на фирмата.

— Хайде сега, скъпи — каза му бързо тя, когато той даде явен израз на неудоволствието си, — нали не мислиш, че през всичките тези години само съм седяла и съм слушала, без да науча нищо?

Фактът, че тя не само бе научила, но и бе подобрила много неща, болезнено засегна честолюбието на съпруга й, вече жегнато от изпълнените с жар думи на младия Уили:

— Тя е същинско динамо, чичо Уин. Има дарба да организира! Пък и нищо не й убягва!

Бременна или не, Хестър си наложи задължението да пътува до всяка точка на военните действия, където въоръжените сили използваха изделия на Брадфорд. Живееше и се хранеше с мъжете, излизаше с обръщения към генерали и адмирали, разпределяше подаръци между изпълнени с възхита войници и благодарение на един заслепен от личността й фотограф от списание „Лайф“ се превърна в име, познато във всеки дом. Възхищаваха се на всичко у нея: на външния й вид, на родословието й, на хладнокръвната й смелост — тя беше лейди Хестър Брадфорд, за бога. Както бе написал младият Тимоти до жена си: „Ако някой от тия жълтите се окаже близо до Хестър в позиция, удобна за стрелба, тя само ще го погледне и ще каже: «Ама ти не знаеш ли коя съм?…».“ Бе станала обект на безкраен поток от публикации. Толкова по-добре за бизнеса.

Когато й бе изтъкнато — от човека, изтеглил злощастния жребий да говори с нея за това — че не само полът й, но и бременността й правят недопустимо тя да поема рискове в дебрите на джунглата, да прекарва часове наред в неотоплен джип или да бъде подхвърляна от стена към стена на борда на самолет-бомбардировач, тя не му обърна никакво внимание. Това беше възможност, пратена й от Бога. А за семейството беше проклятие. Членовете на фамилията изпитваха ужас да не би отново да я видят на първа страница, когато разгърнат сутрешните си вестници. А когато пак пометна, всички зашепнаха, затулили уста с шепа: „Казвах аз, че така ще стане“. Но никой не го изрече в лицето й. Хестър изпита облекчение. Детето се бе оказало момиче. Бяха й спестени пет кошмарни месеца на очакване на нещо, което не желаеше.

Тя беше в стихията си — организираше, рационализираше и помиташе всичко и всички по пътя си. Бе станала толкова известна, че когато президентът Рузвелт я покани на вечеря в Белия дом и след това заяви: „тя е изключителна, забележителна жена; ще ми се само родината ни да притежаваше повече жени като нея“, това се превърна във водеща новина. В семейство Брадфорд, където на Рузвелт гледаха с отвращение, се мърмореше, че това вече е прекалено. Този път Хестър бе отишла твърде далеч. Да вечеря с „онзи“!

Когато през пролетта на 1944 година Уинтроп й каза, че го изпращат в Европа (без съмнение, за да вземе участие в скорошното нахлуване), на винаги практичната Хестър й мина през ума, че той може и да не се завърне. Следователно беше от първостепенна важност да зачене своя син. Тъй че тя се изкъпа, напарфюмира се, нареди да не я безпокоят дори, в случай че я търсят от Белия дом, и се зае да забременее.

Уинтроп никога не бе преживявал нещо подобно. Бе зашеметен, съсипан, направо изцеден от страстното същество, в което се бе превърнала жена му. Празнеше се толкова често и толкова опустошително, че имаше чувството, че се разкъсва, достигайки кулминацията с взрив, за който бе сигурен, че отеква чак в Бруклин, но напълно нехаеше кой чува стенанията и виковете му! Проникваше толкова навътре, че Хестър бе сигурна, че засажда семето си дълбоко. Времето беше подходящо: точно по средата между два менструални цикъла. Тази нощ тя щеше да получи сина си или да умре в опита си да го има.

Точно така — полумъртъв — се чувстваше съпругът й, когато олюлявайки се, потегли, за да хване самолета си на следващата сутрин. Чувстваше се претрит и износен, тестикулите го боляха, съзнанието му блуждаеше замаяно. Не знаеше, че синът, който никога нямаше да види, вече се е захванал за стените на утробата на жена му. Два месеца и половина след разквартируването в Англия той бе убит заедно останалите посетители на една кръчма — един Фау го разкъса на части, които изобщо не можеха да се идентифицират. Онова, което мислеха, че е той, бе изпратено обратно в Бостън, за да бъде погребано с почести. Хестър, която се вдигна от леглото, за да отиде на погребението, практично разсърди, че той е изпълнил дълга си, като й е оставил толкова желания син. Да, щеше да бъде момче. Мисълта, че може да се окаже дъщеря, изобщо не й мина през ума. И този път тя наистина се погрижи за себе си. Окопа се в леглото с цяла батарея телефони, от които нищо и никой не беше в безопасност. Това беше последният й шанс. Този път щеше да получи своя син. Така й стана. При това на рождения ден на баща й.

От мига, в който го зърна, Хестър се влюби за втори път в живота си. Синът й беше Кънингам-Брадфорд. Ни следа от скулестите, дългоноси черти. Той имаше лицето на баща й. И очите. И косата. Така че тя му даде и името на баща си. Джонатан Уинтроп Брадфорд V — Брад за семейството — беше, както свято вярваше майка му, прероденият дух на дядо си по майчина линия. Това бе чудо! Кърмеше го — бибероните не бяха за него, въпреки че се бяха оказали достатъчно добри за дъщерите й. Да чувства как синът й жадно суче, допрял юмручета до гърдите й, беше все едно да е свързана — физически и емоционално — отново с баща си. Докато хранеше сина си, получаваше оргазми: великолепни, експлодиращи оргазми, заради които започна да го боготвори. Прекарваше часове наред, обсипвайки с ласки голото му телце, милвайки всеки сантиметър с устни, особено миниатюрния пенис. Никога не бе могла да понася дъщерите си за повече от няколко кратки мига, след които с благодарност ги връщаше отново на бавачката. Но не можеше да понесе да бъде разделена от сина си. Когато се върна на работа, го взе със себе си; слагаше кошчето му до бюрото си и заключваше вратата на кабинета, докато го кърмеше.

Уинтроп бе оставил всичко на жена си — тя дълго и упорито го бе обработвала така, че в завещанието му (нещо нехарактерно за семейство Брадфорд) да няма ограничаващи условия. Тя наследи неговите двадесет и пет процента дялово участие, както и дяловете, които му се бяха паднали след смъртта на онези чичовци, които бяха загубили наследниците си. До времето, когато и последният Брадфорд се върна от война, тя бе натрупала петдесет и пет процента от акциите, даващи право на глас. Но шестдесет и пет процента щеше да е по-добре. Тъй че се зае да си ги набави.

Първата й мишена беше братовчедката й Аманда, вдовица на един Брадфорд, но и самата тя произхождаща от същото семейство. Тя притежаваше десет процента дялово участие — майка й навремето била от най-еманципираните жени в Бостън. Аманда беше същество, надарено със сочна чувственост, и прекарваше по-голямата част от времето си в леглото — с мъже. Съпругът й едва бе заминал, за да се присъедини към войсковата си част, когато тя легна с един лейтенант, чийто кораб бе акостирал в пристанището за поправка. Нямаше представа от кого е забременяла, но знаеше, че трябва да прекъсне бременността, и помоли братовчедка си Хестър за помощ.

В замяна на няколко тлъсти договора с група висши офицери Хестър бе организирала малка частна клиника, където от утробите на знатните бостънски щерки изстъргваха всякакви злощастни налепи. Много дебютантки от бостънското общество минаваха по пътеката между скамейките в църквата на Светата Троица като едва поглеждаха към лейди Хестър Брадфорд, която бе уредила да влязат в клиниката. Тя не подведе и братовчедка си Аманда, която по-късно й каза с благодарност:

— Ти ми спаси живота.

— Мислех, че става дума по-скоро за репутацията ти.

— Каквото и да е. Наистина съм ти благодарна. Ако мога да направя нещо за теб…

— Можеш. Продай ми семейните ти акции с право на глас.

— Как така — смая се Аманда. — Брадфордови никога — ама никога — не продават дяловото си участие.

— На хора от семейството може.

— О, но няма да го одобрят — виртуозно се измъкна Аманда, зачудена дали така формулиран, протестът й ще се приеме.

— И на теб няма да ти хареса, ако на бял свят излезе, че държиш къща на Братъл Стрийт в Кеймбридж за твоите… срещи. Понякога с няколко мъже наведнъж, нали?

Аманда пребледня.

— Как си изровила това?

— Нямаше нужда да ровя. Твоите… наклонности… са добре известни.

„Кучка! — помисли си Аманда с омраза. — Откъде, по дяволите, е разбрала за това?“

— Искам твоите пет процента и другите пет, които дойдоха в ръцете ти чрез Брукс.

Аманда се замисли и накрая попита:

— Цената?

— На пазарни цени.

— О, но за теб, Хестър, те със сигурност имат много по-голяма стойност.

— В този момент е от значение каква е стойността им за теб.

Аманда пламна от безсилна ярост.

— Никога не съм вярвала на тоя твой образ на прекалена светица — презрително рече тя. — Може и да си измамила изкуфелите старци в семейството, но още от самото начало прозрях какво се крие под външната ти обвивка!

— Скъпа Аманда — усмихна й се мило Хестър, — кажи ми името на някой мъж, който да не знае какво се крие под твоите обвивки — или дрехи, ако предпочиташ.

Аманда стисна зъби. Чиста проба кучка! Покрита с броня и с часовник вместо сърце.

— Всяко прехвърляне на акции трябва да бъде одобрено от съвета на семейството — заинати се тя.

Още една усмивка.

— Аз съм Съветът.

— Точно това винаги си искала, нали? За теб властта е като секса за мен. Не можеш без нея.

— Имам си… планове — каза Хестър и прибави с безстрастна жестокост: — За нас двете войната беше дар от Бога. За теб в твоята ограничена област — или може би трябва да кажа „легло“? — за мен в моята. Целта ми е да се погрижа добрите времена да продължат и искам ръцете ми да са развързани, за да го постигна.

— Какво ще получа срещу десетте си процента?

— Пари в брой или акции.

— Да не смяташ да излезеш на борсата! — възкликна невярващо Аманда.

— Не ставай глупачка. Нямам намерение да се обременявам с акционери. Акциите от новата емисия, която възнамерявам да пусна, ще бъдат само за семейството и няма да носят право на глас, а само дивиденти. При това по-тлъсти, отколкото някога сте имали.

Аманда не се съмняваше в това. Вече познаваше добре братовчедка си Хестър. Тя представляваше комбинация от Адолф Хитлер, Йосиф Сталин и кралица Виктория.

— Добре. Твои са. Но искам всички книжа, до последното листче, да бъдат прегледани от правист — един от настоящите й любовници беше адвокат.

— Както желаеш.

Ето така Хестър вече притежаваше шестдесет и пет процента от контролния пакет акции на следващото събрание на Съвета, на което дойдоха останалите му четирима членове, оцелели през войната, заедно с другите трима, които не бяха участвали във военните действия. След края на събранието тя вече държеше седемдесет и пет процента. Младият Кабът Уинтроп бе видял различен живот, докато бе далеч от Бостън заедно с армията, и нямаше намерение да се върне към стария. Предпочиташе да продаде акциите си на леля си Хестър и да построи яхтата, която беше проектирал, след което да обиколи света.

— Явно, лельо Хестър — отбеляза кисело след заседанието младият, тридесет и две годишен Тимоти, — „Брадфорд и синове“ понасят несгодите, породени от скорошния конфликт.

Изразяваше се точно като баща си. Старият Тимоти бе голям почитател на Хенри Джеймс.

— Едва ли могат да се нарекат несгоди — отвърна рязко Хестър. — Отчетите, които ви представих, показват обратното. Никога не сме разполагали с толкова широки ресурси, нито сме имали толкова много поръчки.

— След известно време ефектът на натрупване от последните четири години ще отслаби въздействието си.

— Точно заради това възнамерявам да пренасочим интереса си в нови сфери на дейност. Войната стимулира взрив в технологиите, помни ми думите. „Брадфорд и синове“ трябва да заложат на това. Остави нещата в мои ръце, Тимоти, и ние ще командваме парада.

— Не бих очаквал да си на друго място, освен начело на парада — отвърна неприязнено той.

Но както и всички останали, нямаше друг избор, освен да притисне здраво шапката към главата си и да се остави да бъде понесен от попътния вятър на Хестър. Във вихъра на промените („тя има нюх като ловджийска хрътка“, бе отбелязал кисело Тимоти) тя се бе оказала готова, когато телевизионният бум заля страната. Един от новите й заводи вече бълваше хиляди приемници. Тя предвиди нуждата от евтино жилищно строителство и се зае с производството на сглобяеми домове; осъзна бъдещото превъзходство на пластмасите и построи обширен нов комплекс за тяхното производство; освен това беше пълна с планове как да се впусне в електрониката. Печалбите валяха. Тя построи нови престижни офиси в града, върху земя, която предвидливо бе придобила още преди много години. Старите помещения на Комънуел Стрийт бяха запазени като реверанс към едно славно минало. Изхвърли всички стари викториански мебели, както и вехториите от времето на крал Едуард, струпани в къщата на Маунт Върнън Стрийт, и на тяхно място нареди превъзходното старинно обзавеждане, доскоро заточено на тавана. Никой не се изненада, когато къщата бе включена в списъка на забележителностите на Бостън.

Хестър сияеше от задоволство. Всичко вървеше така, както бе възнамерявала. И имаше своя син.

Дъщерите й скоро осъзнаха, че могат да очакват само справедлива, макар и строга безпристрастност от страна на майка си, а брат им получава обичта. Всички деца на Хестър бяха отгледани по английски образец. Имаха си английска бавачка и английска гувернантка, докато пораснаха достатъчно, за да бъдат изпратени в училище с пансионат. Хестър се сбогува с дъщерите си набързо, с енергични напомняния за добро поведение и отлични оценки. Но със сина си й беше трудно да се раздели. Известно време я занимаваше мисълта за Итън, макар да знаеше, че не би понесла да го изпрати толкова надалеч. Следователно трябваше да бъде американско училище и след старателни проучвания тя избра да го изпрати във „Филипс Академи“ в Андовър. Все пак това бе най-старото училище в Америка — беше основано през 1778 година. Бе реномирано като Итън, но така можеше да държи сина си под око. Тъй че избра Андовър.

Не престана да внушава на децата си жизнената важност на английското им наследство. Всяко лято ги водеше в Арън, за да могат да го изживеят. И тримата го обожаваха. Аби заради конете, Битси заради неговата величественост, а Брад, защото точно в Арън направи едно чудесно откритие: секса. Загуби девствеността си с една от прислужничките, но по този начин даде на майка си възможността окончателно да установи властта си над него. Момичето забременя и Хестър се погрижи да я омъжи за арендатора на една от многобройните ферми, принадлежащи към имението, като бащинството бе приписано на него. Всичко бе направено толкова гладко, толкова безупречно, че изобщо не предизвика клюки.

Тя обаче се постара синът й съвсем ясно да разбере какво е направила за него и защо. Това беше първият от безбройните случаи, в който го измъкна от ситуация, която сам бе създал, но по-късно бе намерил за непреодолима. Станалото загнезди у него, както бе възнамерявала, дълбокото убеждение, че в лицето на майка си е открил протестантския еквивалент на Дева Мария. В неговите очи майка му беше самото съвършенство. Вярваше й сляпо, с обожание, напълно. Тя не можеше да сгреши, тя беше самата Истина, въплъщение на Светата Майка. Тя благоговееше пред него, мътеше му мозъка и го тласкаше към разруха.

Той израсна и се превърна в мъж, обладан от непреодолимо влечение към жените. Беше ослепително красив, с вечно жив момчешки дух, безчувствено-егоистичен потребител на секса. Винаги взимаше и никога нищо не даваше — освен изключителните си сексуални умения. В редките случаи, когато усещаше, че му е въздействано и другаде, освен в слабините, майка му винаги изскубваше от корен кълновете на подобни чувства.

Когато завърши Харвард, тя го прибра под крилото си. Взимаше го със себе си, когато пътуваше по работа — отначало той беше просто наблюдател, а по-късно, в процеса на все по-доброто усвояване от негова страна, тя му позволяваше да взема участие в различните й сделки и игри, целящи властта. Показваше му заплетените ходове, водещи към преврати по върховете; точното количество и точното място на натиска, който трябваше да се приложи; необходимите вариации, манипулации и блъфове. Научи го на хитрите и смъртоносно изкусни игри, които играеше и които винаги печелеше. Впечатлението му, че има всемогъща и всеотдайно любяща майка, бе подсилено от всичко, което виждаше и научаваше. От своя страна, това засили господството й над него.

Скоро повечето пътувания станаха негово задължение. Майка му остана в сянка, в центъра на сложната паяжина, която бе изплела и която продължаваше да плете, като винаги долавяше и най-слабите вибрации на това какво точно става и с кого.

Когато по-голямата й дъщеря се обърна, сериозно към нея и й каза, че „Брад започва да си създава отвратителна репутация на особено противен тип женкар“, Хестър само се усмихна развеселено. Бе отлично осведомена с какво се занимава синът й.

— Познавам сина си и след като аз не се тревожа, не виждам защо друг трябва да го прави — гласът й прозвуча презрително. — Ако жените, с които си има работа, са толкова алчни и глупави, за да искат повече от онова, което той желае да даде, това си е тяхна работа. Знам, че жените се лепят по Брад като мухи на мед. И в това той толкова прилича на баща ми… — усмивката й се промени. — Той също бе ужасно привлекателен мъж. О, да, пръв мъж измежду мъжете…

Аби видя, че очите на майка й се озаряват с онзи поглед, който се появяваше единствено когато заговореше за баща си, и разбра, че си губи времето.

Но продължаваха да долитат истории за неприятни разводи, за сбивания, а веднъж дори за самоубийство. И винаги, когато назрееше необходимост, Брад се обръщаше към майка си и се криеше зад полите й, докато тя се оправеше със забърканите каши.

Лейди Хестър се наслаждаваше на хищническото отношение на Брад към жените. Той постъпваше с тях както тя с мъжете. Освен това задоволяваше отмъстителността й спрямо Хелън Фортескю и всички останали, които се бяха опитвали да примамят баща й с чара си. Брад можеше да има всяка жена, която си пожелае, да й завърти главата, ако си постави това за цел, и накрая да я изостави.

За щастие, тя така бе блокирала емоциите му, че той никога не задълбочаваше връзките си. Ако — което не беше често — започнеше да се чуди защо не може да установи постоянни отношения с някоя жена, майка му скоро разпръскваше всичките му съмнения.

— Предполагам, че ще се ожениш някой ден — въздишаше тя. — Но за да се намери най-подходящата… не, съвършената съпруга за тебе, скъпи, определено са нужни титанични усилия.

— Нямам нужда от съпруга. Имам теб — отговаряше той, а тя го докосваше по бузата, усмихваше се развълнувано казваше:

— Ласкател — и беше дълбоко удовлетворена и щастлива.

Но колкото повече синът й приближаваше зрелостта — на години — толкова по-често съзнанието й се занимаваше с въпроса за подходящата за него съпруга. Тя трябваше да бъде отстъпчива, услужлива, с мек, дори покорен характер и да гори от желание да се хареса — не само на Брад, но и на майка му. Сега той беше на тридесет години; беше го оставила да си разпасва пояса, но съществуваше проблемът за продължаването на рода. Хестър смяташе за голям пропуск на Всевишния това, че отпуска на хората толкова кратък живот.

Започна да прави старателни проучвания и Каролайн Нортън привлече вниманието й. Момичето беше сестра на най-стария приятел на Брад, Брадли Нортън (приятелството им бе започнало в Андовър благодарение на една грешка, предизвикана от подобието на имената), а баща й беше милионер, направил състоянието си със собствени усилия. Елдридж Нортън, по рождение Елмо Ноториани, бе започнал от едно бунище в Чикаго, за да се превърне в най-крупния предприемач в областта на отпадъците на Източното крайбрежие. Жена му Илейн (по рождение Естер Шнауцер) беше майстор-катерач по стъпалата на социалната йерархия, както бе отбелязала Хестър в досието, което й беше отворила. Парвеню. Същински ужас! Но семейство Нортън бяха много богати, което гарантираше, че Каролайн ще бъде старателно полирана в най-добрите училища. Оказа се точно така. Годините, посветени на образованието й, бяха направили от нея красива като кукла Барби млада дама: скромна отвън, свирепо-егоистична отвътре. Веднъж решила какво иска, тя не позволяваше на нищо да застава на пътя й към желаното. А тя искаше да бъде госпожа Уинтроп Брадфорд V. Майка й хранеше същата амбиция.

Като прегледа котировката на акциите на „Нортън Инк, Дън и Брадстрийт“, както и текущия отчет за баланса на компанията, Хестър прецени, че Каролайн заслужава по-нататъшно проучване. Майката, разбира се, трябваше да бъде озаптена. Бащата, същински необработен диамант, струваше доста. И тя надлежно покани Каролайн във фермата за един уикенд.

Добре съзнаваща, че е сред претендентките, измежду които лейди Хестър смята да направи своя избор, Каролайн не пожали усилия, за да направи подходящото впечатление. Престори се на мило наивна, съвсем неопитна девойка, безнадеждно пленена от Брад, едновременно желаеща го и горяща от нетърпение да направи необходимото, за да го получи. Веднага след като тя се върна във Филаделфия, Хестър сондира мнението на сина си.

— Много хубаво момиче — каза тя. — Макар на моменти да е толкова сладка, че ме заболяват зъбите. Но направо си е загубила ума по теб, скъпо момче.

— Бива я — прие оценката й Брад и повдигна рамене с безразличие. — Но захарта май наистина идва малко в повече. По-скоро е лимонада, отколкото шампанско.

— Лимонадата винаги е най-доброто, когато се опре до утоляване на жаждата — изтъкна майка му. — А при зестрата, която баща й е готов да даде, ще можеш да пиеш шампанско всеки ден до края на живота си.

Но на лицето на Брад нямаше усмивка.

— Скъпи, все някой ден ще трябва да се ожениш. Каролайн е красива и не е твърде ярка. Когато свърша с нея и изскубна от корен следите от влиянието на ужасната й майка, тя ще се облича наистина добре. Изобщо няма да ти създава проблеми. Всичко, което трябва да направиш, е да й дадеш името си, а по-късно няколко деца. След като й създадеш занимание с тях, животът отново си е твой. Само че бъди дискретен, скъпи. Семейство Нортън са типични новобогаташи.

Той се намуси.

— Ти си единственият ми син, съкровище. Нима искаш семейното богатство да отиде при онези ужасни изчадия на Тимоти или при непрокопсаниците на Елиът? Всичко, което съм правила, съм го правила за теб, скъпи. За твоите деца. След като бях готова да се преборя със смъртта, за да те имам, най-малкото, което можеш да направиш, е поне да си ми благодарен.

Както винаги, чувството за вина надделя.

— Да не би да не я намираш за достатъчно привлекателна? Знам колко са високи стандартите ти…

— Тя си е съвсем добре. Просто… у нея няма нищо вълнуващо, никаква дълбочина. Пък и не я обичам.

— Но миличък, тези работи не стават така! Хора с нашето положение не могат да си позволят да се женят по любов. Бракът е нещо твърде важно.

Когато тя приключи, Брад бе убеден, че Каролайн Нортън става идеално за негова съпруга. Всичко, което трябваше да направи, бе да й даде името и децата си. Нищичко не бе споменато относно това да даде себе си.

Тъй че той изпълни дълга си. Официално ухажване, последвано от официален годеж, който трябваше да приключи с пищна бостънска сватба, чиято подготовка Хестър бе поела здраво в собствените си ръце.

— Да му се не види и нафуканата брантия! — често избухваше Илейн, прибирайки се вкъщи след някой оспорван двубой с Хестър. — Господи, каква префърцунена кучка!

— Искаш да се омъжа за сина й, майко — подсещаше я мазно Каролайн. — Внуците ти ще са потомци на маркиз. Нали винаги си искала точно това?

— Но не и да се влача по корем в лайна, за да го получа!

— Не бъди вулгарна.

— При цената, която баща ти плаща за всичко това, ще бъда каквато си поискам! През носа ни излиза правото ти да бъдеш наричана госпожа Дж. Уинтроп Брадфорд V. Уговорки за сватба ли? Това си е направо шантаж!

— Искам Брад и ще го получа — натърти Каролайн. — Не ми проваляй удара.

— Прекалено си хлътнала по този секс шампион. От мига, в който се видиш омъжена за него, ще трябва да го водиш на каишка.

— Не се безпокой, смятам да поставя своя отпечатък върху доста много неща, стига да надяна халката на пръста си.

— Ще ти се удаде, ако хванеш халката, пъхната през носа му.

„Стига да успея да я изкопча от майка му“ — помисли си Каролайн, като хвърли кратък поглед към своя годеник, който проявяваше всичко друго, но не и любвеобилност след завръщането си от Европа. Очевидно нещо някъде бе ударило на камък. Може би някоя жена, към която бе имал намерения, му ги е хвърлила обратно в лицето. Каролайн беше съвсем сигурна, че Брад би пожелал повече от всичко на света тя самата да направи точно това, като включи и венчалния пръстен и конфетите. Онова, което желаеше, и онова, което щеше да получи, нямаха абсолютно нищо общо. Освен това по този въпрос — както и по всеки, засягащ Каролайн Нортън — от значение бе това, което искаше тя.