Вера Коуи
Злата и красивата (22)

Двадесет и втора глава

Каролайн осъзна, че някой я разтърсва и й крещи.

— Ще се събудиш ли, за бога! Каролайн, чуваш ли ме? Каролайн!

— Върви си, остави ме на мира…

— Оставих те и виж какво стана? Пияна си като свиня! Ще се събудиш ли най-сетне?

Каролайн се насили да отвори залепналите си клепачи и видя лицето на майка си, озарено от пламенен триумф.

— Страхотна новина! — викна майка й и размаха няколко вестника. — Хестър Брадфорд е мъртва! Истина е! Получила удар вчера сутринта и късно снощи умряла. Виж, всичко го има на първите страници.

Каролайн се надигна и разтърка с юмруци очите си.

— На, изпий това — майка й пъхна в ръката й чаша леденостуден портокалов сок. После продължи: — Ето. Виж сама. Старата кучка е пукнала! Никога не съм предполагала, че ще доживея този ден! — Илейн беше на седмото небе от радост.

Хестър Брадфорд мъртва? Упоеният от алкохола мозък на Каролайн не можеше да го възприеме. Хора като нея не умираха. Те бяха вечни — проваляха шансове, даваха лъжливи надежди, бяха здраво вкопчени в синовете си.

— Няма ли да се размърдаш най-сетне! — викна майка й.

Измъкна я от изпомачканото легло. На пода се търкулна една празна бутилка.

— Край и с това също! — Илейн я хвърли в кошчето. — Отсега нататък си на сух режим, чуваш ли? Господи, колко зле изглеждаш! — тя сбърчи нос с отвращение, изблъска Каролайн под душа както си беше с нощницата, и пусна водата докрай. Каролайн се развика, но майка й твърдо заяви:

— Днес следобед трябва да си в Бостън. И то съвсем трезва.

 

 

— Госпожо Брадфорд! — възкликна Томас. — Какво правите тук?

— Къде са всички, Томас?

— Във Фермата, госпожо.

— Във Фермата?

— Да, госпожо. Нали… нали лейди Хестър почина.

По дяволите! Трябваше да се досети. Винаги отиваха във Фермата за раждания, сватби и смърт. Тия Брадфордови и традицията им да се връщат при корените си! А тя се беше облякла в съответствие с изискванията на бостънското знатно общество.

— Само ще се кача горе, за да се преоблека — тя влезе. — Ще ми приготвиш ли спортния мерцедес, ако обичаш? Сама ще карам до Фермата.

Бързо разрови в шкафовете, все още пълни с нейни дрехи. Трябваше да има една черна вълнена рокля — а, ето я! Напълно подходяща за провинцията. Тя смени елегантните обувки на високи токове с удобни ниски обувки и взе палтото си от руски самур. В края на краищата, все още бе съпруга на Брад.

Беше уверена, че ще може да си го върне. В миг като този той сигурно се е огънал. Знаеше как да се справи с него.

Но когато видя колите, паркирани на алеята и по моравите, разбра, че няма да е лесно. Целият проклет щат изразяваше съболезнованията си.

— Е — каза й направо Аби, — ти си последният човек, когото очаквахме да видим!

— Защо? Всички останали са тук! — огромната гостна бе претъпкана с хора, всички държаха чаши и говореха тихо, както се полага при смъртен случай. — Аз съм съпруга на Брад, както знаеш!

— Но не и за дълго. Нали замина за Филаделфия да искаш развод.

— Сега нещата са различни.

— И още как! — отвърна мрачно Аби.

— Ти чу как разговаря с мен майка ти. Чу обидите, с които ме обсипа. Тя направо ме изгони!

— Точно така. И това още важи. Чудя се как си се осмелила да си покажеш физиономията тук!

— Имам право да бъда със съпруга си. Къде е той?

— Зает е. Знаеш ли, ние не сме съвсем сами.

— Виждам.

— Остави го на мира, Каролайн. В момента му се е струпало достатъчно.

Аби беше ядосана. Последното нещо, от което Брад се нуждаеше, бе Каролайн. А и Джулия беше тук. Но Брад се бе оказал непреклонен. „Джулия остава, Джени също.“ Битси бе позеленяла от яд, но Аби бе почувствала задоволство. Погледът й се спря на чантата, в която Каролайн носеше необходимите си неща за пренощуване.

— Да не си дошла с идеята да останеш?!

— Разбира се! Аз съм съпруга на Брад и…

— О, за бога, стига вече! Не го безпокой точно сега. Защо не направиш нещо полезно? Заеми се с тези хора — тя я избута към една група и Каролайн нямаше друг избор, освен да се ръкува с тях и да приеме съболезнованията им. Нищо, това само щеше да послужи да заздрави позицията й в семейството.

Очите й обходиха стаята, за да открият Брад. А, ето го най-сетне, в центъра на онази голяма група. И пак жени! Тя тръгна от група на група към него и скришом го наблюдаваше. „Изглежда ужасно! — помисли си злорадо тя. — Определено е измъчен! И толкова остарял. Е, време беше да порасне.“ Този уморен, напрегнат, страдащ мъж не бе златното момче, за което се беше омъжила. „И нищо чудно — помисли си отмъстително тя. — Отсега нататък ще трябва да стои на собствените си два крака, а не знае как. Този Брад няма да ми създаде никакви трудности. Този Брад мога да го моделирам по мой калъп. И когато приключа с него, никой няма да го познае.“ Но когато накрая успя да стигне до него, видя, че не е добре дошла. В очите му нямаше нищо; те бяха мъртви. Целуна я по бузата и стисна ръката й така, както би поздравил някой доброжелателен непознат.

— Каро, благодаря ти, че дойде.

— Какво искаш да кажеш? Аз съм ти жена, за бога!

В този момент, облегната на ръката на най-младия си внук, се приближи старата госпожа Пийбоди, която никога не излизаше от къщата си на Луисбърг Скуеър, освен за някоя панихида. Каролайн видя как съпругът й показва към старата дама същата официална учтивост, с каквато се беше отнесъл към нея. „А, не на мене тия! — помисли си тя. — Аз да не съм ти посетителка!“ Кипеше от яд. Докато наблюдаваше как той изпраща госпожа Пийбоди до вратата, забеляза, че по-малката му сестра се е запътила към нея, и нарочно се обърна и се отдалечи. Тази поне нямаше защо да си мисли, че ще заеме мястото на майка си.

Каролайн се приближи към Чарли и попита:

— Какво става тук? Какво се е случило с Брад?

Устните на Чарли се присвиха в тънка линия.

— Майка му почина, не разбра ли?

— Знам това! Имам предвид промяната у него.

— Ти нямаше ли да се промениш, ако беше твоята майка?

„Не, нямаше“ — помисли си Каролайн и бързо излъга:

— Разбира се, знам колко е ужасно, но… о, хайде, Чарли. Знаеш как беше.

— Всичко, което има значение за Брад сега, е как е в момента — каза тихо Чарли.

— Никога няма да бъде същото — съгласи се Каролайн и си помисли: „И слава богу!“

Чарли потрепери.

— Не. Беше ужасно. Майка каза… — тя си спомни с кого разговаря, въздържа се да продължи, измърмори нещо и прибързано се измъкна.

Ужасно? Шестото чувство на Каролайн се пробуди. Някакъв проблем ли е имало? Нещо, което да е предизвикало смъртта на старата кучка? Защо иначе Брад ще изглежда толкова… толкова разбит? Да, смъртта бе настъпила неочаквано и внезапно. Но ударите винаги са такива, нали? Чудна работа. Дали нещо не бе предизвикало удара? Доколкото знаеше, свекърва й не бе боледувала нито ден в живота си, а и бе под редовното наблюдение на лекаря си. Нещо трябва да е предизвикало удара. И тогава я осени. Брад! „О, не — помисли си ликуващо тя. — Той ли го е предизвикал? Нищо чудно, че изглежда като осъден на смърт.“

Не беше го виждала, откакто бе изскочил от къщата през онази нощ. При завръщането си във Филаделфия, след като старата вампирка я беше изпъдила, бе намерила спасение в бутилката. По дяволите! Какво беше пропуснала? Нима все пак Брад се бе изправил срещу майка си? Това наистина би станало причина на стария прилеп да му избият чивиите. „Трябва да открия какво е станало — помисли си тя. — Важно е. Ако е затънал до гуша във вина, трябва да знам защо и как.“

Затърси с очи съпруга си сред тълпата и видя, че Аби излиза от кабинета с изражение, което й подсказа, че там нещо става. Изчака Аби да се залиса и бързо се отправи към кабинета. Беше празен. Ала вратата към терасата бе отворена и отвън долиташе висок, възбуден смях на дете и викове:

— По-високо, чичо Брад, по-високо…

Каролайн излезе на облицованата с плочки тераса над моравите и се закова на място. „Значи така! Това било. Тя. И хлапето. Трябваше да се досетя.“

Брад люлееше едно момиченце на люлката, завързана за големия бряст. До тях стоеше Джулия Кери.

Джулия видя Каролайн и каза предупредително:

— Брад…

Той се обърна.

— Значи така! — гласът на Каролайн трепереше от мъка. — Значи затова ме избягваш? Мен, своята съпруга!

— Ела, миличка — Джулия спря люлката, вдигна Джени и я постави на земята. — Да отидем да видим конете.

— Остани тук! — рязко каза Каролайн. — Поне ще мога да виждам какво си намислила!

— Заведи Джени да види конете — каза тихо Брад.

Джени погледна първо към него, после към майка си.

— Ама ще се върнем да се долюлея, нали?

Майка й я отведе.

Каролайн попита войнствено:

— Какво прави тя тук?

— Помолих я да дойде.

Челюстта на Каролайн увисна.

— Не и докато майка ти е била тук, обзалагам се!

— Не.

— Разбира се, че не. Не би я изложил на злобата на майка си, нали? Но мен ме остави на нея, нали? Избяга като страхливец! Аз трябваше да понеса главния удар на злобния й език. Няма да повтарям обидите, с които ме обсипа! И на куче не бих казала онова, което ми наговори тя.

— Съжалявам, Каролайн — Брад беше искрен. — Всъщност… трябва да те помоля да ми простиш много неща. Като например това, че се ожених за теб. Беше грешка, сега го разбирам. Нито единият от нас не го искаше; беше просто нещо, което майка ми беше решила.

— Не е вярно! Аз те исках: от мига, в който те видях за първи път, те исках!

— Искаш да кажеш, че си искала да бъдеш госпожа Дж. Уитрои Брадфорд.

— Защото те обичах… защото те обичам.

— Така ли, Каро? Чудя се…

— Вярно е. Винаги съм те обичала!

— Мен или онова, което олицетворявах?

— Как можеш да кажеш такова жестоко нещо?

— Вече мога. Не виждаш ли, Каро…

— Ти си този, който не вижда! Никога не си виждал нищо, освен онова, което майка ти поставяше пред очите ти. Никога не забеляза например в каква мизерия превърна майка ти живота ми! Винаги ми се подиграваше, гледаше ме отвисоко, презираше ме. Вечно намекваше, че не съм истинска жена, защото не можех да родя дете. О, да, ти никога не чу това, защото тя никога не го говореше в твое присъствие. А и изобщо не ти пукаше. Единственото, което имаше значение за теб, бе да чукаш всичко, което изникне в полезрението ти!

— Прости ми за това също, ако можеш — глухо каза Брад.

— Какво се е случило с теб? — попита раздразнено Каролайн. — Не мога да те позная.

— Благодаря на бога за това.

— Какво е ставало тук? Какво се е случило, че си станал такъв? И защо е тук тази жена… и това хлапе?

— Дъщеря ми — поправи я Брад.

— Разбирам. Трябва да бъда захвърлена, нали, защото така и не успях да ти дам дете?

— Не, не е така. В миналото бракът ни изобщо не вървеше, няма да потръгне и за в бъдеще. Между нас няма нищо, Каро. Знаеш го толкова добре, колкото и аз — тихият му, но решителен тон я накара да обезумее.

— Ако мислиш, че можеш да ме погребеш заедно с майка си, много се лъжеш. След всички тези години? Няма начин! Не съм прекарала пет години в ада, за да позволя на някаква си кучка да влезе в моя рай!

— Няма смисъл, Каро. Аз не мога да те направя щастлива. Нито пък ти можеш да ме направиш щастлив. Сторих ти голямо зло като се ожених за теб и отново те моля да ми простиш, ако можеш. Но няма да се опитвам да възкресявам нещо, което отдавна е умряло. Вземи свободата си, Каро, и си потърси някой друг.

— Не искам друг. Искам теб. Имам те, и, Господ ми е свидетел, ще те задържа! — лицето й беше алено, а гласът й — писклив. — Баща ми те купи за мен. Ти си мой, мой, чуваш ли? Проклета да съм, ако ти позволя да ме зарежеш заради тази червенокоса кучка!

— Внимавай какво говориш — каза Брад сурово. — Свърши се, Каро. Много неща стигнаха до своя край. Нашият брак е едно от тях.

— Не и ако аз имам думата по този въпрос! За кого се мислиш? Много благочестив си станал. Ти си последният човек на този свят, от когото бих очаквала да ми чете евангелие! Това няма да трае дълго! Познавам те твърде добре! Ти няма да ме зарежеш, Брадфорд! Такава смрад ще вдигна около теб, че…

— Съжалявам, Каро — каза тъжно той, обърна се и си тръгна.

— Не смей да ми обръщаш гръб!

Но той го направи и се отдалечи със сигурна крачка.

— Копеле! — изпищя тя след него. — Мръсно копеле!

— Защо тази жена крещи на чичо Брад? — попита Джени, като се свъси като баба си.

— Защото е много ядосана — „горката кучка — помисли си Джулия. — Съсипана, както и всеки, доближил се до Хестър Брадфорд.“ Каролайн беше единствената, която бе решена да не страда сама. Което, от друга страна, бе точно това, което правеше Брад в момента.

Той я беше събудил при завръщането си от болницата, за да й каже, че майка му е мъртва.

— Казах им да изключат машината — каза той. Очите му, гласът му, бяха празни; в тях имаше единствено поражение. — Нямало надежда, така казаха. Никаква надежда. Мозъкът й бил напълно унищожен.

Джулия се измъкна от леглото, прегърна го, стопли студеното му тяло.

— Така е най-добре — каза тя. Знаеше, че става дума за много повече неща, не само за машината. — Тя всъщност нямаше да е жива, свързана с онази машина. Просто… жив труп.

— Изглеждаше толкова малка — каза Брад озадачено. — Нищо не беше останало от нея, а винаги е била толкова внушителна. Как така изглеждаше толкова малка?

Тя видя блясъка на сълзите му, усети ги да се стичат по бузата й. И вече знаеше, че обича този съсипан, изпълнен с болка и горчивина мъж, както никога не бе обичала зашеметяващото златно момче, което си беше играло с нея и беше осакатило душата й. Към този нещастен, потресен мъж тя изпитваше нежност, която бликаше от нея като от извор: също като любовта, която бе изпитала към Джени, когато за първи път я беше взела в обятията си. Този мъж се нуждаеше от нея така, както предишният никога не се беше нуждал. Този мъж не можеше да й предложи нищо, освен натрупана скръб и болка, заедно с останките от една личност, която смело се бореше да съхрани. Но тя установи, че го иска — с недостатъците му и всичко останало, и със задоволство си помисли — както никога не бе искала предишния. Желаеше го със сърцето си, не с тялото си. В това е разликата, осъзна тя. Това изобщо не беше сексуално; сексът нямаше нищо общо. Това беше напълно емоционално.

— Бедни мой любими — промълви тя и го залюля, както би направила с наранено дете.

— Аз я убих — каза той със същия празен глас. — Знаех дяволски добре, че за нея е фатално да си изпусне нервите, да се поддаде на ужасната си сприхавост, но я подтикнах към това като я изоставих. Тя не можа да го понесе. Аз бях нейният живот; все ми повтаряше, че някой ден ще стана причина за нейната смърт…

— Не! — възкликна Джулия така пламенно, че той трепна. — Не трябва да мислиш така! Твоята майка се самоунищожи! Ако се беше научила да контролира темперамента си, ако бе склонила да разбере, че трябва да те пусне, тя нямаше да се убие. Но го направи. Защото не можеше да те пусне. Да, нравът й я уби. Защото не можеше да понесе, че няма да има онова, което иска. Не трябва да се обвиняваш за нещо, за което нямаш вина!

— Обичах я толкова много… и я мразех толкова дълбоко — въздъхна Брад. — Отчаяно исках да се освободя от нея, но се ужасявах да не се случи нещо такова. Затова никога не можах да се откъсна от нея… Но тя беше права. Аз станах причина за смъртта й.

— Не си! — гласът на Джулия бе изпълнен със страстно убеждение. — Тя стана причина за собствената си смърт. Дори тя не би го отрекла!

Брад затвори очи. Лицето му бе посивяло от умора.

— Уморен си — прошепна нежно тя. — Имаш нужда от сън.

— Уморен — измърмори той. — Толкова съм уморен…

Тя внимателно го настани да легне — той вече се унасяше. Свали му само обувките и го зави, после легна до него. Той промърмори нещо и се намести по-наблизо, зарови глава в рамото й по стария, познат начин, ръцете му инстинктивно я обгърнаха. Въздъхна веднъж, после потъна в бездънно дълбок сън.

„Бедни мой любими“ — помисли с болка Джулия, но изпита и задоволство, на което нямаше право. Беше доволна, че може да го прегърне, да му даде утеха, топлина, всичко, от което би имал нужда. Стига само да беше в състояние да му го предостави. И преди бе имал нужда от нея, по онзи свой тираничен начин, но сега беше различно. Този път нуждата му не беше предизвикана от външен натиск; сега не бягаше от никого, сега се обръщаше към някого. В това имаше огромна разлика. И, странно, изобщо нищо сексуално; винаги когато преди бяха лежали по този начин, беше или прелюдия към, или отпускане след секс. Но не и този път. Докато го държеше в обятията си, тя изпитваше блаженство, защото за първи път, откакто се познаваха, чувстваше, че той й принадлежи. И не само защото майка му беше умряла. Не само защото беше запленен от лицето й и желаеше тялото й. А защото се нуждаеше от нея, Джулия Кери, личността, която беше тя, а не само жената. Беше дошъл при нея, за да потърси утеха, нежност, човек, който да му вдъхне увереност. И, о, колко великолепно беше да можеш да ги дадеш.

 

 

Каролайн влетя обратно в къщата като тайфун, заслепена от ярост. Запъти се право към бутилката, без да дава и пет пари кой гледа, макар че така и така последните гости вече се качваха в колите си. Сипа си щедра доза скоч, гаврътна я и отново напълни чашата си. Съобразително взе гарафата със себе си, оттегли се в еркера на прозореца и се сви в ъгъла, скрита от завесите. Чувстваше, че безмилостно са я използвали и че са я изхвърлили след основното чистене, което винаги следва след нечия смърт. Един стар брак, от който се бяха отървали като от стари дрехи. Няма да го бъде! Тя удобно забравяше, че само преди седмица бе изхвърчала от същата тази къща, заплашвайки с възможно най-мръсен и шумен развод. В крайна сметка, тогава нямаше никакъв смисъл да продължи да стои тук. Не и след крамолата, сложила край на всички крамоли, избухнала между нея и старата вампирка. Сега се бяха отървали от нея. Всичко бе различно сега. „Никога няма да го освободя — закле се тя, — никога! Няма да се отърве от мен без бой! Господ ми е свидетел, ще му покажа такъв списък от обиди, че ще му призлее! Нека само се опита да ме зареже!“ Тя пак надигна чашата. Развратникът се е променил! Хайде бе! Скоро ще се върне към старите си навици. „И тогава ще видим“ — помисли си тя с ликуваща злоба. Ако си въобразява, че ще му позволи да я замени с тази червенокоса кучка, много се лъже! Нека види какво значи да си отчаян, да искаш, а никога да не можеш да получиш. О, да! Може да чака тази английска кучка колкото си иска — и това тяхно рижо хлапе, — но няма да получи нито нея, нито детето. Не и ако Каролайн има думата! Тя беше тук и тук щеше да остане.

 

 

— Не ме интересува какво казваш — каза скръбно Битси на Аби. — Тя беше и моя майка и имам същите права като Брад.

— О, я смени плочата — кипна многострадалната Аби. — Какво, по дяволите, би могъл да направи той? Завещанието на мама е напълно ясно. Всичко, което Брад трябва да направи, е да следва инструкциите й.

— Дори и така да е, аз имам право.

— Ами върви го изразявай тогава.

— Никой не знае как се чувствам!

— Не защото не се опитваме да разберем.

— Трябва да направя нещо. Не мога просто да седя и да мисля! Това ме влудява!

— Помисляла ли си някога, дори за миг, че Брад може би изживява същото?

Завещанието на лейди Хестър бе абсолютно ясно. Тя трябваше да бъде погребана в Арън, до баща си. Трябваше да я балсамират като него, но употребата на козметични препарати беше забранена. Трябваше да я погребат в роклята, която намериха прибрана в едно чекмедже в спалнята й, внимателно сгъната във вакуумиран найлонов плик. Беше бяла, стил тридесетте години. Към нея имаше бели сатенени обувки и чифт дълги чорапогащи от чиста коприна. Роклята, която баща й й беше купил за бала за двадесет и първия й рожден ден. Ковчегът трябваше да е от английски дъб и да бъде запечатан веднага след като положат тялото в него. Нямаше да има поклонение пред трупа. Погребението щеше да е в ограничен кръг, само за роднини, но тя бе оставила детайлни инструкции за две паметни служби — едната в Бостън, другата в Арън. Беше оставила указания за всичко: дори за молитвите и химните. Не трябваше да има никакви възхвали.

Останалата част от завещанието й беше също толкова ясна. Акциите й с право на глас в семейната фирма оставаха на сина й, заедно с основната част от личното й богатство, чийто размер изуми всички. Брад получаваше също цялото й недвижимо имущество и обширния й портфейл от дялови акции. Бижутата й трябваше да се разпределят между дъщерите й и внучката й, което изпълни Битси с още повече злоба, защото вместо да получи изумрудите, за които мечтаеше, за нея оставаха рубините, които мразеше. Аби щеше да получи изумрудите, а Чарли — диамантения й накит. Имаше оставено по нещо за дългогодишни прислужници като Томас, Ани и Джонас, както и за благотворителните организации, в чиито съвети бе участвала. Къщата на Маунт Върнън Стрийт вече принадлежеше на Брад; той получаваше също и Фермата. Нищо не бе оставено на случайността или на нечий каприз. Тя дори бе отпечатала некролозите, които трябваше да се появят в „Таймс“ и бостънските вестници. Дори в смъртта тя все още издаваше заповеди.

Аби погледна нагоре, когато Брад влезе в стаята, загърнат във връхната си дреха.

— Значи ще дойдеш? — попита той Битси, която се беше увила в самуреното палто на майка си — бе го присвоила преди някой друг да помисли за него.

— Разбира се, че ще дойда!

— Както искаш. Няма да е много дълго. Поне така се надявам — каза той на Аби.

— Сигурен ли си, че си в състояние? Имам предвид…

— Не вдигай шум за дреболии, Аби.

Джулия слезе при тях. Държеше лист хартия.

— Ако ходите в Бостън, ще ми донесете ли някои неща? Не сме взели абсолютно нищо.

— Каквото пожелаеш, Джулия — отвърна с готовност Брад. — Само кажи.

Битси излезе от стаята с горделива походка и затръшна вратата.

 

 

Точно това събуди Каролайн. За миг тя не можа да осъзнае къде се намира. Главата й се пръскаше, краката отказаха да я държат. Чуваше гласове, но отдалеч. Успя да се надигне и отвори прозореца. Хладният, влажен от дъжда въздух я накара да потрепери, но тя започна жадно да го вдишва. После чу гласа на съпруга си.

— Върви на топло в колата. Ще почакам Джулия да завърши списъка си.

— Време е да се връща там, откъдето е дошла — чу Каролайн гласа на Битси. — Как можеш да я търпиш след онова, което направи…

— Много по-лесно търпя нея, отколкото някои други хора — отговори рязко Брад. — Престани да се заяждаш. Вината не е на Джулия и ти го знаеш. Ако не можеш да кажеш нещо хубаво, изобщо не говори. Джулия остава и това е положението!

Каролайн видя как Битси горделиво закрачи към колата.

„След онова, което Джулия е направила?“ Нямаше да е зле да си поприказва с Битси. После чу гласа на Джулия и замръзна.

— Мисля, че това е всичко…

— Каквото пожелаеш — увери я Брад. — Всичко на този свят, Джулия.

— Повечето са неща за Джени. Чарли беше много мила и ми даде едно-друго. Тя е горе-долу с моите размери.

— Горе-долу е точно казано. И дрехите й не ти отиват. Помня размерите ти. Ще видя какво мога да донеса.

— Каролайн! — гласът на Аби зад гърба й беше толкова гръмовен, че Каролайн се вкопчи в завесите.

— Мислех, че си си тръгнала… О, за бога, не и пак пияна!

— Изобщо не съм пияна! — отрече Каролайн с пиянско достойнство.

— Значи никак не ми харесваш трезвена! Най-доброто, което можеш да направиш, е да си отспиш. Хайде, беж нагоре по тези стълби, преди да съм те заритала отзад! Господи, мислиш ли някога за нещо друго, освен за себе си?

— Защо да не мисля за себе си? Никой никога не мисли за мен! Сякаш съм някаква мебел, ако съдя по вниманието, което ми се обръща!

— В това ти е проблемът — ако не си в центъра на вниманието, създаваш същински ад. Хайде, ела да те сложа да легнеш.

Аби с подбутвания и подмушквания я подкара нагоре по стълбите и я пъхна в първата спалня, пред която се озоваха, с такава сила, че Каролайн се тръшна върху леглото и се вкопчи в завивките, за да не падне.

— И не слизай долу, преди да добиеш приличен вид! — каза Аби и затръшна вратата.

Каролайн пропълзя в леглото и се отпусна по корем. Наистина се чувстваше изморена. Малко сън щеше да й дойде добре. След което щеше да се счепка с Брад заради тази английска кучка.

— Пияна като свиня — каза отвратено Аби на Джулия. — Няма да позволя Брад да се товари и с това.

— Твърде късно е — Джулия й разказа за сцената край дървото.

Аби въздъхна отчаяно.

— Ако не е едно, ще е друго. Най-вече скъпата ми сестра. Нямах възможност да ти го кажа, но съжалявам за нападките, с които те обсипа.

Джулия махна с ръка, че това няма значение. И все пак…

— Тя се нахвърли и на Брад, знаеш ли? Обвини го, че е убил собствената си майка.

— О, Аби, не!

— Но го направи. Винаги го е ревнувала — Аби вдигна безпомощно ръце. — Виждаш ли ни какви сме? Нещастници. И все пак помни, че под твърдата ледена черупка на Битси се крие горчиво нещастна и разстроена жена.

— Знам — „сега вече знам“ — помисли си Джулия.

— Майка ни косеше всички ни наред, безогледно, всички, с изключение на Брад. Знаеш ли, мисля, че Битси не би имала нищо против, стига майка ни да й обръщаше внимание — още една въздишка. — Аз бях късметлийка. Имах Сет, от седемнадесетгодишна го имам. Битси всъщност никога не е имала Дрекс, ако разбираш какво искам да кажа. Бракът им беше едно от деловите сливания на майка ни.

— Как успя да се измъкнеш?

— Избягах. О, да, още щом навърших осемнадесет. Двамата със Сет избягахме в Мериланд. Докато майка успее да ни настигне, вече носех Уинтроп. И въпреки външността си на печална хрътка, моят Сет си има здрави зъби и силен лай. Може би ако Битси бе имала моя късмет… но тя никога никого не си е имала. Дрекс не се ожени за нея по любов. Тя никога не е била обичана. В това й е проблемът — Аби отново въздъхна. — Както и да е, това, което ми е грижа в момента, е Брад да се чувства заобиколен от приятели. Той обожава Джени. Край нея показва някакво оживление. Точно затова искам да ти кажа колко съм ти благодарна, че се съгласи да останеш. След всичко, което това семейство ти причини, имаш всяко основание да ни кажеш да си гледаме работата.

— Точно сега ме тревожи това, че Брад се чувства не на място.

— Мен също. И имам чувството, че сме точно в окото на бурята. Един Господ знае какво ни чака…

 

 

Каролайн се събуди, заобиколена от тъмнина. Стори й се, че главата й се пръска с трясък, после разбра, че шумът е от прозореца, който се блъскаше от вятъра. Надигна се и отиде да го затвори. В светлините на верандата се виждаха локвите в чакъла и блясъкът на капките по листата; всичко беше мокро и искрящо. Тя облегна замаяната си глава на хладното стъкло и изведнъж подскочи стреснато — мъжът й и първата му жена, топло облечени, слязоха по стълбите на верандата и навлязоха в нощта, ръка в ръка.

Яростта я смушка с остена си. Каролайн прекоси стаята, излезе през балконската врата и се надвеси над перилата. Тишина. Обутите й в чорапогащник крака бяха безшумни като дъжда. Тя притича надолу по стълбите и излезе. Не чувстваше влагата, в която подгизна до глезени, нито боцкането на чакъла. Тръгна към червения мерцедес, паркиран под дърветата. Не чувстваше и студ — гневът я изгаряше.

Беше напълно обезумяла. Запали мотора и превключи на първа. Някаква хладнокръвна част от трескавото й съзнание я накара да не включи фаровете. Внимателно подкара колата. Чакълът захрущя, после гумите тихо навлязоха в гъстата мокра трева. Къде бяха? Да, ето ги, точно отпред, на петдесетина метра. Щом се озова точно зад тях, тя запали фаровете и натисна педала на газта докрай. Колата скочи напред с ръмжене. Двете фигури спряха и се обърнаха, засенчили очите си с длани.

— Ще ви науча аз, копелета такива! — изпищя ликуващо Каролайн. — Няма да ми се събирате и да заговорничите как да се отървете от мен!

Брад хвана Джулия за раменете и силно я бутна настрани, после, се опита да отскочи, но не беше достатъчно бърз; колата го закачи и го запокити в тъмнината. Каролайн се засмя и обърна колата, за да направи същото и с Джулия. Но тя вече беше на крака и тичаше.

Каролайн натисна газта; бягащата фигура подскачаше на светлината на фаровете. Внезапно точно срещу колата изникна огромният ствол на чепатия стар бряст. Каролайн отчаяно натисна спирачките, но тревата беше хлъзгава от дъжда… Чу се трясък, скърцане на метал и чупене на стъкла, и в следващия миг резервоарът гръмна като огромно алено цвете.