Вера Коуи
Злата и красивата (13)

Тринадесета глава

Огледаха хотела заедно. Той вече бе опразнен. Най-грозните части от старото обзавеждане бяха изхвърлени, което разкриваше пропорциите на прекрасните тавани, както и красотата на елегантните камини и изискания дизайн на прозорците. Всички тези елементи бяха включени в реставраторските планове на Джулия, които лейди Хестър бе прегледала, въоръжена с лупа и джобен калкулатор. Разходите бяха изчислени до петия знак след десетичната запетая.

Качиха се на горния етаж. Работниците все още опразваха последния апартамент. Брад огледа огромното легло, в което много прочути компаньонки бяха занимавали любовниците си, и промърмори:

— Ммм, хубаво ще е да се позабавляваме тук! — и се обърна към Джулия със светнал поглед. — Защо не направим следното: да се настаним точно тук, в хотела, а? Ти ще бъдеш в центъра на събитията, а и моят офис не е далеч. Ще бъде толкова забавно!

„Забавно! Само забавления ли са ти на ума? — помисли си Джулия. — Дошла съм тук, за да работя, при това дяволски здраво.“ След като видя как в действителност стоят нещата, тя разбра, че е сгрешила, като се бе съгласила на половин година. Шест месеца. Имаше работа поне за девет, дори за цяла година. Къде й е бил умът? Но докато лейди Хестър и Брад я бяха въртели на малкото си пръстче, тя явно не беше разсъждавала трезво. Като начало, това трябваше да се промени.

— О, хайде, Джулия! — нетърпеливо я подтикна Брад. На моменти беше толкова потискащо практична. И то винаги в най-неподходящия момент. Това е Париж! Женени са само от месеци. Сега му беше времето да се забавляват! Сериозното отношение щеше да настъпи по-късно, много по-късно. Мислеше си, че е пречупил този неин манталитет, който презираше празните блянове и ходенето с глава в облаците. Разбира се, тя щеше да се справи и да изпълни проекта. Но като я гледаше сега, той знаеше какви са мислите й. Беше запретнала ръкави, бе забила нос в работата си и бе превърнала крайните срокове във фетиш.

— Ще бъдеш точно в центъра на нещата — повтори той.

„Така ще е, наистина“ — помисли си Джулия. Щеше да има толкова много неща, които да надзирава. Всичко трябваше да се направи както трябва. Тоест съвършено. Не само хотелът трябваше да отговори на взискателните стандарти на свекърва й — самата тя беше обект на преценка. Нямаше право на грешка.

— Добре — съгласи се тя. — Ще живеем тук.

 

 

Дните им протичаха в организиран отмерен режим, който бе много присърце на Джулия. Закусваха заедно, после Брад потегляше към своята работа, като в очите му вече светеха доларови знаци, а Джулия слизаше на приземния етаж, където бе приспособила едно ъгълче за офис и където назначеният мениджър вече работеше.

Той беше швейцарец, четиридесет и пет годишен чаровник на име Пол Шамбрун. Бе прекарал двадесет и пет години в хотелиерския бизнес и владееше много езици. Лейди Хестър го бе отмъкнала под носа на една верига първокласни хотели. Джулия смяташе, че той е съкровище. Беше спокоен, авторитетен, мислеше бързо и нищо не можеше да го смути. От самото начало двамата с Джулия си паснаха и тъй като той познаваше Париж като петте си пръста, беше направо златна мина по отношение на информацията. Знаеше къде е всичко — от най-добрите специализирани магазини до най-забутаните дюкянчета.

— Небето ми го праща! — възкликваше щастливо Джулия пред Брад. — Един Господ знае как бих се справила без него.

Тя се хвърли с главата надолу в работата и бе все по-щастлива, че е заета и че нещата напредват.

Лейди Хестър се обаждаше редовно. Джулия също докладваше всяка седмица. Писмено. Държеше свекърва си осведомена относно всички аспекти и етапи на работата и следеше бюджетът да се спазва, надзираваше зорко работниците, гонеше доставчиците и обикаляше магазините за най-подходящите лампи, идеалните огледала, единствените по рода си порцеланови сервизи.

Беше предвидила за една от трапезариите възможно най-подходящия нюанс на розовото, матирано със сребрист оттенък. Огледалата в стаите също бяха с изискани рамки, така че всяка жена да види в отражението си най-добрите си качества. Бе успяла да се сдобие с дреболиите, които щяха да придадат на стаите характерност — дори уникалност. Идеално подбрани и съчетани цветове; изящни кутии за цигари от слонова кост; прекрасни рамки от сребрист или гълъбовосив емайл, с резба от корал или седеф, в които гостите можеха да слагат най-скъпите на сърцето си снимки. Тя упорито се стремеше да избегне безличното, да създаде атмосферата, която изискваше лейди Хестър: нещо подчертано уютно. Не хотел, а дом.

Всеки апартамент — нямаше отделни стаи — притежаваше своя индивидуална вътрешна украса и името на хотела нямаше да се вижда никъде, освен на ръчно изработената хартия за писма, която се съхраняваше в папка, подвързана с импрегнирана коприна, чийто цвят отговаряше на цвета на помещението. Джулия изминаваше километри, за да намери най-подходящия детайл, плат или боя. Но с течение на времето недоволството на Брад все повече нарастваше.

— Но аз съм уредил да прекараме деня в Нюли — случваше се да каже той. Или: — Но знаеш, че съм запазил маса в „Максим“!

А Джулия се опитваше да се откачи, понеже точно тогава беше единственото време, когато би могла да погледне някой артикул.

— Съжалявам, скъпи. Ако не отида днес, няма да имам друга възможност.

Той се мръщеше, цупеше се и се оплакваше, че не е дошъл в Париж за това. Не и за да бъде пренебрегван.

— А аз не съм дошла в Париж, за да се забавлявам — казваше търпеливо Джулия. — Трябва да гоня твърди срокове. Майка ти си е наумила, че хотелът трябва да бъде открит през май, макар че не виждам как ще стане. Ти върви, скъпи. Не е нужно да се лишаваш от удоволствията си.

— Не мисли, че няма да го направя! — отвръщаше рязко той.

И все по-често започваше да излиза сам. Почна да се прибира все по-късно и по-късно, а изтощената Джулия все по-често беше заспала и протестираше:

— Не сега, мили, уморена съм. Работила съм четиринадесет часа и трябва да съм на крак в седем сутринта…

Това продължи, докато една нощ той не скочи от леглото и не се озъби:

— Може би ще трябва, да си хвана любовница!

Джулия го откри излегнат на шезлонга в хола, загърнал се с едно одеяло, вцепенен от гняв и болка.

— Скъпи, съжалявам. Моля те, опитай се да разбереш. Имах ужасен ден. Проклетите дърводелци сложиха ламперията не в тая стая, в която трябваше, и се наложи да я свалят. Нямах намерение да бъда рязка, но ставам раздразнителна, когато се тревожа.

— Какви тревоги имаш ти?

— Много добре знаеш! Изоставаме с времето. Няма да успеем да открием хотела през май, а майка ти душа дава за това. Всеки път, когато ми се обади, ме подсеща.

— Тогава й кажи, че не можеш да го направиш! Ти си умна жена, но не можеш да правиш чудеса!

— Опитах се, но тя само се смее и казва: „О, стига, Джулия, ако някой изобщо може да се справи, то този човек си ти. Париж през пролетта, помниш ли? Ти се съгласи с това“.

— А не се ли съгласи?

— Казах, че мисля, че би могло да се направи дотогава. Не бях права. Не смятам, че е възможно.

— Кажи й го тогава!

— Да се противопоставя на майка ти? Никога не съм виждала дори ти да го правиш!

— Тогава си работи по двадесет и четири часа на ден! Какво ми пука на мене! — той се загърна още по-плътно в одеялото и й обърна гръб.

Джулия се втурна в спалнята и затръшна вратата. Какво дете! Какъв егоист! Изобщо помисля ли за някой друг, освен за себе си? Нека се цупи, щом му се ще.

На следващата сутрин той не й говореше, но тя не забеляза, защото се взираше в писмото от производителите на специалната й сребристорозова боя, които я уведомяваха, че цветът не се е получил и че всичко трябва да се направи наново. О, Господи! Тя посегна към телефона. Когато затвори, Брад беше излязъл.

Същия следобед отиде заедно с Пол до фабриката за бои, а на връщане се отбиха в една галерия, специализирана за порцелан. Тъй като това беше една от слабостите на Джулия, тя прекара няколко изпълнени със спокойствие и удовлетворение часа, докато обикаляше из галерията, разглеждаше и подбираше. Когато се върна, Брад я чакаше побеснял.

— Къде беше, по дяволите?

— Нали ти казах: разправях се с неразбориите с боята.

— Нищичко не си ми казала! Единственият човек, с когото разговаряш, е онова мазно швейцарско копеле!

— О, не ставай смешен.

— Ти си тази, която ставаш за смях — с оная отрепка!

Тя забеляза, че е с официален вечерен костюм и черна вратовръзка.

— Излизаш ли?

— Да! Ти също беше поканена, но вече е твърде късно тепърва да се обличаш. Ще те извиня — както винаги! — прибави той и затръшна вратата на излизане.

О, Господи, вечерята у Фламбар! Брад щеше да разговаря за бизнес цяла вечер, докато тя трябваше да седи и да слуша как жените обсъждат модата, скандалите и ежедневните баналности. Не, благодаря. Предпочиташе една гореща вана и — в леглото.

Беше са накиснала блажено в банята, когато телефонът иззвъня. Беше свекърва й. Въодушевено каза, че чула, че маркиза дьо Монтрьо продавала дванадесетте си фотьойла Луи XVI и успяла да уреди покупката им. Искаше Джулия да потвърди сделката на място.

— Ще са идеални за фоайето — звънна щастливо гласът на лейди Хестър. — Те са точно това, което ми каза, че търсиш: подходящ цвят, подходящ период, всичко е подходящо. Не ме подвеждай при тази сделка, Джулия. Тя се съгласи да се види с тебе утре вечер. Знае, че ще я посетиш. За съжаление има уговорка за вечеря и не може да се срещне с теб преди единадесет часа.

— Толкова късно! — възкликна Джулия.

— Нищо не може да се направи. Искам тези столове. Разбираш ли ме?

— Да.

— Вземи Пол Шамбрун. Той много разбира от мебели. Искам да съм сигурна, че тя няма да ми продаде нещо, което да не е в идеално състояние. Накарай го да им направи внимателен оглед.

— Добре — послушно се съгласи Джулия.

— Е, сега, кажи ми как върви всичко останало? След двадесетминутен кръстосан разпит(„Бог да ми е на помощ със сметката за телефона“ — помисли си Джулия) лейди Хестър най-накрая се почувства удовлетворена и прекъсна разговора, но не и преди да прибави ново предупреждение за важността на столовете.

— Тя е пресметлива стара брантия, но столовете ще си струват, ако са в идеално състояние — а се предполага, че са. Принадлежали са на Мария Антоанета!

Джулия беше заспала, когато Брад се върна, а на следващата сутрин, кой знае защо, се успа и когато се събуди, той вече беше излязъл.

О, по дяволите! Бе имала намерение да поуспокои нещата.

Каза на Пол за пътуването до Версай и той се учуди.

— Тези столове!?

— Знаеш за тях?

— Че кой не знае? Мисля, че Пол Гети веднъж се опита да ги купи, но дори той с всичките си милиони не можа да посрещне разходите. Те, разбира се, са безценни.

— Е, не знам как свекърва ми е успяла да плати, но и нея си я бива в пазарлъка. Много съм заинтригувана да ги видя.

Вечерта Брад се върна рано. Влезе и намери Джулия в разгорещен спор с бригадира на гипсаджиите, който се пазареше за цената на извънредния труд.

— Още ли не си свършила? — свъси се Брад. — Хайде, знаеш, че тази вечер е приемът на посолството.

Джулия закри устата си с ръка.

— О, не!

— Какво има пък сега?

Тя му каза за телефонния разговор, столовете и късното посещение във Версай.

— Това не се връзва — каза подигравателно той. — Майка ми никога не би забравила някой важен прием. Не си разбрала.

— Така ли! Тя беше много конкретна.

— Не е възможно.

— Защо винаги ме разбираш погрешно? Майка ти сигурно е забравила за приема в радостта си, че се е сдобила със столовете.

— Майка ми никога не забравя неща, свързани с бизнеса.

— Трябва да е забравила. Казах ти, тя беше повече от настоятелна.

— Така казваш ти!

— Лъжкиня ли ме наричаш?

Работниците ги зяпаха с интерес. Пол Шамбрун се бе оттеглил дискретно. Брад я избута в недовършеното фоайе.

— Не, но нещо не си разбрала.

— С което ме наричаш лъжкиня. Мен, а в никакъв случай скъпоценната си майка — Джулия, която до този момент едва се бе сдържала, избухна. — Защо ще си измислям?

— Ти ми кажи!

Тя отиде до най-близкия телефон, дръпна слушалката и му я пъхна в ръцете.

— Обади й се, хайде, обади й се! Помоли я да ти повтори какво ми е казала!

— Не си мисли, че няма да го направя!

Но лейди Хестър не си беше в офиса, нито у дома, нито във Фермата.

Никой не знаеше къде е.

— Много удобно! — Брад тръшна слушалката.

— След като няма начин да се провери, това ти оставя изход!

От очите на Джулия излязоха мълнии. Вече прекаляваше!

— Брад, няма да се карам с теб. Имах тежък ден и той далеч не е свършил. Прекалено съм уморена, за да споря повече.

— Напоследък да си била в друго състояние?

— Очевидно от вниманието ти е убегнало, че работя много. Но нищо не може да проникне през егоцентризма ти, нали?

Лицето на Брад придоби странно изражение.

— Странно се изрази. Фройдистка грешка, без съмнение. Проникване в съзнанието.

Джулия пребледня, после почервеня.

— Това изчервяване от вина ли е? — въпросът му звучеше заплашително.

— Нямам за какво да се чувствам виновна!

— Не ми се прави на невинна! Знам, че има нещо между тебе и онова мазно швейцарско копеле. Така е от деня, в който пристигнахме!

— Сега кой си измисля? Пол Шамбрун никога не е проявявал към мен друго, освен дружелюбие и услужливост! Опитай се да проявиш здрав разум, колкото и малко да имаш от него! Поне веднъж се замисли! Той не би рискувал работата си и в добавка, между нас няма привличане! Държиш се като глупак.

— Много добре знам мнението ти за мисловните ми процеси — изръмжа Брад. — Но от време на време пускам мозъка си в действие. Иначе нямаше да ми бъде поверена тази работа в Париж. Ти не си единственият способен човек тук, да знаеш.

— Никога не съм казвала, че е така.

— Може и да не си, но бога ми, винаги си го намеквала!

— Не съм!

Джулия не можеше да повярва в онова, което ставаше. И преди се бяха карали — напоследък все по-често — но никога по този начин. Това беше открита война.

— Позволил си на въображението си да се развихри — каза тя спокойно.

— Моето въображение! Ти си тази, която си смуче измислици от пръстите.

— Но защо, в името Божие, ще взема да измислям пътуване до Версай в десет вечерта?

— За да можеш да прекараш известно време с любовника си, защо иначе?

Джулия зашлеви вече зачервената му от гняв буза.

— Да не си си загубил ума? Не съм от типа, дето се хваща с любовници!

— Хвана се с мен.

— Влюбих се в теб!

— От пръв поглед, без съмнение!

— Не, от първата нощ! — Джулия пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Моля те, бъди разумен. Прекарвам доста време с Пол, защото работим заедно. Работим, чуваш ли? Той ми помага в неща, в които ти не можеш. Аз черпя от неговия опит.

— Искаш да кажеш, че той се черпи с тебе!

Тя дишаше тежко.

— Не ти казвам как да си вършиш работата, нали?

— Все още не.

Джулия замръзна поразена, после се овладя и попита:

— Брад, за какво всъщност разговаряме? Тук не става въпрос само за дванадесет стола във Версай, нали?

— Дяволски си права, че не става въпрос за това. Онова, за което говорим, назрява от седмици, от деня, в който се разведе с мен и се омъжи за работата си — Джулия го гледаше невярващо. — Тя поглъща времето, което трябва да посвещаваш на мен.

— Да посвещавам! — повиши тон Джулия. — Да посвещавам! Откога си се превърнал в мое божество? Аз съм ти жена, помни това, а не майка! И от мен няма да получиш безкритичното и безусловно обожание, което получаваш от нея!

— Как бих могъл, когато го отдаваш цялото на онова швейцарско копеле!

— За последен път ти казвам: Пол Шамбрун не е и никога не е бил мой любовник!

— Лъжеш!

— А колкото до това, че посвещавам времето си на работата… Това е нещо, което никога не си бил в състояние да разбереш или да приемеш. Дали пък не е защото майка ти изигра тази карта по този начин: направи всичко да изглежда като някакви упражнения на дилетант!

— Тогава защо я изманипулира?

Джулия се бореше за глътка въздух.

— Защо съм направила какво?

— О, я стига! Получи тази работа изпод тезгяха и много добре го знаеш. Знам, че беше отегчена и неспокойна. Бракът ни не беше достатъчен за теб. Ти си алчна, Джулия. Искаш да имаш всичко. Така че се зае с кроежи, заговори и манипулации… Направи ме на глупак, бога ми, при това в повече от една област. Изобщо не си такава, за каквато те мислех!

— Не съм ли! А ти като че ли изобщо не си ме лъгал от самото начало: нито веднъж не ми каза защо майка ти те държи в някакъв вид емоционален затвор, ограден с решетки и под ключ! От първия ден, в който стъпих в Бостън, обикалям около нея на пръсти. И всичко това само ти да си доволен! Всичко, което правя, от самото начало, го правя, за да си доволен. Не ме изкарвай злодея в тази пиеса!

— А ти не смей да обвиняваш майка ми! — гласът и лицето му бяха толкова грозни, че тя отстъпи и викна:

— Проклета да съм, ако ти позволя да обвиняваш мен!

Брад я изгледа с неумолима омраза.

— Ще дойдеш ли с мен на приема в посолството, или не?

— Ти глух ли си? — изсъска Джулия. — Майка ти иска тези столове. Нареди ми да ги получа. Сега разбираш ли?

— Добре! — той й обърна гръб и тръгна към асансьорите.

Джулия се добра със залитане до най-близката купчина навити на руло килими и рухна отгоре й. Цялата трепереше. Мразеше караниците. А тази избухна толкова бързо, толкова унищожително. Какво, за бога, му беше влязло в главата? Пол Шамбрун? Смешно!

Гневът й отново се надигна, тя скочи и се запъти към асансьорите. Веднъж завинаги щеше да изясни тази работа. Щеше да го накара да види нещата ясно.

Дрехите, които бе захвърлял, образуваха диря чак до банята. До слуха й достигна шуртенето на вода. Но когато отиде до вратата, тя се оказа заключена. Джулия заудря с юмруци.

— Брад! Отвори! Чуваш ли ме? Отвори веднага! Стига си се държал като разглезено дете. Всичко това е глупаво и безсмислено. Пусни ме да поговорим спокойно. Трябва да се разберем!

Тишина.

— Брад! — тя блъскаше с безсилните си юмруци по вратата. — Моля те. Грешно си разбрал, честна дума. Кълна се, между Пол Шамбрун и мен няма нищо. И трябва да отида до Версай за тези столове.

Отново мълчание.

— О, я върви по дяволите! — гневът й, уплахата и чувството, че е дълбоко наранена, се възпламениха и избухнаха в последна експлозия. — Цупи се тогава като разглезено хлапе! Да, ти си хлапе! Върви да цивриш при мама! И двамата ми дойдохте до гуша!

Тя излетя от стаята, затръшна вратата, вбесено прекоси коридора и излезе на един от балконите, гледащи към Булонския лес. Облегна се на стената и затвори очи. Нещо не беше наред. Нещо не пасваше. Лейди Хестър да забрави нещо толкова важно като приема в посолството, на който ще се събере каймакът на френската индустрия? Нима триумфалното сдобиване със столовете бе изличило от съзнанието й всички останали съображения? Това не беше в неин стил. Обикновено можеше да мисли поне за дузина неща едновременно. И къде беше отишла? Ако бяха успели да я открият… За нея работата винаги беше на първо място, също както при Джулия. С шефа никога не се спори. И тъй като освен неин началник тя беше и нейна свекърва, Джулия бе решена — със стиснати зъби и опънати мишци — да работи двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата, та този хотел да бъде завършен навреме. Защото тя самата бе проявила прекален оптимизъм относно крайния срок. Защото никога не би се признала за победена. Беше виждала реакцията на лейди Хестър спрямо хора, претърпели поражение. В играта бе заложен не само дизайнът на хотела. На карта бе поставен бракът й като цяло. Едва сега осъзна колко отчаяно се бе стремила към чистосърдечното и безусловно одобрение на лейди Хестър. Съзнаваше и че Брад се стреми към същото, дори по-отчаяно от нея. Бе попила през порите си маниакалната му нужда тя да успее. Точно затова бе работила толкова здраво, като бе изключила от живота си всичко останало. За да може лейди Хестър да получи хотела си готов за откриването му в края на май. Това бе, което Брад трябваше да разбере.

Върна се в спалнята. Вратата на банята беше широко отворена, в стаите цареше пълна бъркотия, която тя трябваше да оправя. Както винаги. Кипнала от негодувание, Джулия събра дрехите, напъха мокрите кърпи в панера за пране, затвори чекмеджетата и сложи капачките на множеството шишенца с козметика. До гуша й беше дошло да прибира след него и винаги да се старае той да бъде доволен. „Да, скъпи“, „Не скъпи“… писна ми от тебе, скъпи! Тя ядно затръшна вратичката на един шкаф. Но в дъното на съзнанието й подрънкваше малко предупредително звънче, което й казваше, че го е отблъснала. Че е прекарвала повече време с Пол Шамбрун, отколкото със собствения си съпруг — нищо, че ставаше дума за чисто професионално отношение. Брад очевидно беше несигурен и това явно се беше задълбочило през тези месеци, през които го бе пренебрегвала. Тя се хвана за главата. Чувстваше, че се разкъсва. Брад с неговите нужди я дърпаше на една страна, майка му с нейната настойчивост за откриване през май — на другата. Тази свада бе продължила твърде дълго. Вулканът беше тътнал дни наред, преди да изригне тази вечер. „Застани лице в лице с проблема, Джулия — каза тя на отражението си, което я гледаше от огледалото в банята. — И мисли!“

 

 

Бързо смъкна дрехите си и пусна душа. Ще си облече най-новата рокля: оригинална „Мадам Кре“ от тежък бял креп с класическа кройка. И след като получи столовете, ще се присъедини към Брад за останалите часове до края на приема. Ще му покаже, че полага усилия да компенсира грешките си, че иска да оправи нещата помежду им. Виновно си припомни нощите, в които го бе отблъсвала, наистина твърде изморена от дванадесетчасов работен ден. А той, какъвто си беше, бе приел това като знак, че е нежелан, защото тя получава другаде предлаганото от него.

Глупачка такава! Това не е начинът да се грижиш съпругът ти да е щастлив. За тебе сексът може да е удоволствие, но за Брад той е необходимост. Време е да оправиш нещата, моето момиче, преди да те изритат. Или още по-лошо: преди Брад да се възнагради за сексуалното си въздържание на друго място. Защото дяволски добре знаеш, че ще го направи, ако го тласнеш твърде близо до ръба.

Пол не спомена нищо за свадата. Беше любезен и приятен както винаги, и подкара колкото се може по-бързо до прекрасната стара къща недалеч от парка, където живееше маркизата. Сигурно беше поне на осемдесет, но бе гримирана и фризирана като четиридесетгодишна. Говореше й се. Настоя да огледат внимателно всеки стол, като междувременно им показваше купища доказателства за произхода им.

— На старата си приятелка Хестър Брадфорд ще дам само най-доброто, което имам — изрече величествено тя и настоя да останат за по едно питие. Започна словоохотливо да разказва безкрайна история за това как за първи път се срещнали и как щяла да продаде столовете единствено на нея. После се поинтересува къде точно ще бъде мястото им в хотела и обясни колко много държала да се грижат за тях.

Джулия се стараеше да не нервничи и да не поглежда постоянно към малкия кристален часовник с купидончета, поставен върху резбованата полица на камината. Отдавна беше минало полунощ, когато най-накрая успяха да се отскубнат от маркизата. Сега Брад в никакъв случай не би очаквал да я види.

— Можеш ли да стигнеш колкото е възможно по-бързо до посолството?

— Bien sur, Madame.

Но тъкмо когато влизаха през портите на посолството, една друга кола излизаше. На волана беше Брад. До него седеше зашеметяваща брюнетка. Беше й отдал вниманието си изцяло, беше го фокусирал в нея по начин, който Джулия помнеше много добре.

Пол, който също видя всичко, просто обърна колата и я откара до хотела. Когато Джулия слезе от автомобила — оглушала, невиждаща и онемяла — той само стисна ръката й. Изпрати я до асансьора и изчака вратите да се затворят след нея. Тя се облегна на стената и се разтрепери.

 

 

Телефонът иззвъня, тя вдигна лице от подгизналата възглавница и посегна към слушалката.

— Джулия?

Тя седна в леглото, опъната като струна, ръцете й размазваха сълзи по бузите.

— Какво имаш да ми кажеш? — попита рязко лейди Хестър.

— Столовете ще бъдат докарани в хотела утре — отвърна Джулия глухо.

За момент настъпи тишина, после лейди Хестър попита колебливо:

— Добре ли си? Звучиш ми някак… странно.

— Нищо ми няма — каза Джулия.

— Ще се оправиш, мила — каза съвсем спокойно лейди Хестър. — Иначе как сте?

— Добре — излъга Джулия. — Извинявай, но съм уморена — тя хвърли поглед към часовника. Почти три през нощта. Девет вечерта в Бостън. А Брад още го няма. Ако изобщо щеше да се върне. — Беше натоварен ден — продължи тя, изпълнена с желание да си го върне тъпкано. — Напоследък е все така. Има толкова много работа, времето е толкова малко…

— Стига, Джулия. Няма пак да ми говориш за срокове, нали?

— Разбира се, че няма! Просто искам да знаеш, че полагам всички усилия.

— Не съм и очаквала друго.

— Ще го открием навреме — обеща безразсъдно Джулия. — Дори ако трябва да работим денонощно.

— Не обвиняваш мен за това, надявам се.

— Разбира се, че не. Аз…

— Изобщо не съм искала да се преработваш до смърт.

— Щом искаш откриването да бъде през май, няма друга алтернатива.

Този път тишината беше толкова продължителна, че тя затаи дъх.

— Не си ме разбрала, Джулия. Месец май беше само предположение.

— На мен не ми прозвуча като предположение. По-скоро като заповед.

— Значи наистина не си ме разбрала.

— Сигурна съм, че не е така.

— А аз съм сигурна, че е така. Недей да спориш с мен, Джулия. Винаги съм много прецизна по отношение на датите. Недей да обвиняваш мен, ако се намираш в затруднение.

— Не съм казала, че съм в затруднение!

— Ще бъдеш ли така добра да не викаш? — каза лейди Хестър ледено. — Много добре те чувам.

— Аз не викам.

— Моля ти се, много добре те чувам.

— Не викам! — какво, по дяволите… Дали я чуваше? Понякога връзките през Атлантика бяха ужасни. — Добре ли ме чуваш? Връзката добра ли е?

— Чувам те идеално. Стига си крещяла.

— Аз… не… крещя — отчетливо произнесе Джулия.

— Не ставай смешна. Аз не съм луда. Просто говори ясно и се овладей. Не бъди истерична.

— Не съм истерична! — „тя сигурно не чува какво й казвам“ — помисли си Джулия. — Май има някакви смущения по трасето — каза ясно тя. — Сигурно преплитане на линиите.

— Аз със сигурност няма за какво да се смущавам. Ти си тази, която избухна.

— Не съм избухвала! — Джулия вече почваше да се ядосва. Бездруго беше изнервена от събитията тази нощ.

— Пак ми викаш — смъмри я лейди Хестър.

— Веднъж завинаги чуй: аз не ти викам и не съм истерична! — каза Джулия със стиснати зъби. — И престани да се отнасяш с мен така.

— Да не ме обвиняваш?

— В нищо и за нищо не те обвинявам! — зачуди се дали свекърва й наистина не е глуха. Никога нямаше да си признае някоя телесна слабост. Горко на онзи, който споменеше очилата й.

— Дай ми да поговоря със сина си — беше следващата властна заповед.

— Не е тук.

— Не е ли? Къде е тогава?

— На приема в посолството. Онзи, за който ти май забрави, когато ми нареди да отида за столовете.

— Не съм го забравила! Сега ми приписваш неща, които не съм казвала. Какво ти става, Джулия? Май си разстроена.

— Останах с впечатлението, че столовете са единственото нещо, което е важно за теб!

— Сега пък ме изкарваш лъжкиня! — болката и изненадата на Хестър бяха осезаеми. Както и внезапното болезнено задъхване. — О, Джулия, Джулия, какво съм ти направила, че да ми говориш такива неща…

— Какви неща? За какво приказваш?

— О, колко си жестока! — Джулия чу стенание, което завърши с остро поемане на дъх.

— Май не ме чуваш добре. Да затворя ли, за да те набера?

— Мисля, че чух достатъчно обиди, Джулия… Защо ме нарани така? Точно ти, от всички хора на земята… — чу се как гърдите й простъргаха, когато си пое дъх. — Точно от тебе ли трябва така да страдам? Не съм мислила, че си такава, Джулия.

— О, за бога! — нервите на Джулия не издържаха.

— Недей така — изхлипа свекърва й.

— Виждам, че няма смисъл да продължаваме този разговор — каза Джулия, като произнасяше отчетливо всяка дума. — Само те разстройва, а аз не искам…

— Не искаш?

„Това е смешно“ — помисли си Джулия, обезпокоена от измъчените звуци, които долитаха от другия край на линията. Всички я бяха предупреждавали, че астмата на лейди Хестър е нещо, което трябва да бъде избягвано на всяка цена. Тя си бе мислила, че това е ясен случай на емоционален шантаж, но сега наистина се уплаши. Сякаш неприятностите от днес не й стигаха…

— Ще ти се обадя утре — каза тя бавно и ясно. — При по-добра връзка ще можем да проведем разумен разговор.

— Аз съм разумна! Как смееш да ме обвиняваш, че съм си загубила ума?

„О, Господи — помисли си Джулия отчаяно. — Дъската й се е разхлопала!“ — уплахата я подтикна да каже забързано:

— Сега ще затворя. Ще ти се обадя утре сутрин, ваше време.

Затвори телефона и се втренчи в него като омагьосана. Беше уплашена. Какво, за бога, си бе помислила лейди Хестър? Не бе чула онова, което наистина бе изречено, това бе сигурно. Утре щеше да изясни нещата. Сега не можеше да се разправя с нея. Не и докато Брад още го нямаше. Точно в този момент той бе единственото, за което можеше да мисли.

 

 

Все още беше будна, когато дневната светлина започна да се процежда през прозорците. Внезапно вратата на спалнята се отметна с трясък. Тя скочи от леглото, готова да се разпищи, и видя, че е Брад. Почервенял от гняв, той идваше към нея със стиснати юмруци.

— Кучко такава! — викна той. — Лъжлива, измамна, престъпна кучка!

Джулия се втренчи в него, останала без глас.

— За малко да убиеш майка ми, проклетнице! Тя е в болница със сериозен сърдечен пристъп, докаран от теб и гадния ти език!

Красивото му лице беше погрозняло от ярост, променливите като море очи искряха със светлина, която накара Джулия да притисне гръб към таблата на леглото.

— Какво ти е направила майка ми, за да й крещиш и да я заливаш с помия? Тя те прие, нали? Направи всичко, което беше по силите й, за тебе — гласът му трепереше от ярост… и от още нещо. Ужас? Джулия никога не го беше виждала такъв, не можеше да го познае.

— Ще те убия, кучко мръсна! Бога ми, ще те убия…

— За какво говориш?

— Отричаш ли, че си говорила с майка ми по телефона преди няколко часа?

— Не, разбира се. Но връзката беше лоша, тя не ме чуваше добре и…

— О, чула те е много добре! Всяка твоя гадна дума. Какво е станало? Да не е прекъснала любовната ти идилия? Какво ти правеше твоят мил швейцарски любовник?

— Бях сама!

— Хайде де!

— Така беше. И тя не ме чуваше добре! Говореше ми безсмислици. Сигурно връзката е била лоша.

— Господи що за извинения!

— Казвам ти истината!

— Какво знаеш ти за истината?

— Никога не съм ти казвала друго, освен истината.

— Лъжа! Всичко, което съм чувал от теб, е лъжа. Ти си лъжкиня. Всичко у теб е фалшиво. Сама в леглото! Била си с любовника си! Знаех, че искаше да си с него.

— Отидох във Версай, за да взема столовете. Попитай маркизата. Тя ще ти каже.

— Как да я попитам? Тя не си е у дома. В Монте Карло е.

Джулия се втренчи невярващо в него.

— Но… аз се видях с нея… разговаряхме…

— Лъжеш! Къщата й е затворена за през зимата! Нямало е никакви столове, те са били за прикритие.

— Но майка ти ми се обади и ме попита за тях, и…

— Обадила ти се е, за да провери как е минал приемът. Няма смисъл да отричаш. Има свидетел…

— Не, не при последния разговор. Имам предвид преди… по-рано.

— Мама ти се е обаждала веднъж. Само веднъж. Битси ми каза. Била е там. През цялото време, докато мама е разговаряла с теб. Чула е всяка дума, която мама е казала, и за столове изобщо не е ставало дума!

Джулия го гледаше втренчено, ушите й звънтяха. Виждаше как устните му се движат, как красивите му черти се сгърчват в гримаса на гняв. Някак равнодушно разбра, че от цялото му същество струи ужас. И изведнъж й просветна и осъзна, че са й скроили клопка. Несвързаният телефонен разговор не е бил рожба на лошите комуникации — бил е преднамерен, заради свидетеля на лейди Хестър. Всяка дума, която беше изрекла, е била извадена от контекста и изкривена, така че да бъде използвана срещу нея и да породи самопредизвикан пристъп на астма. Тези пристъпи бяха на емоционална основа, нали? Прилоша й. Нима свекърва й би отишла толкова далеч? Да предизвика сама болестта си? Кръвта й замръзна във вените. Нима омразата на лейди Хестър беше толкова ужасна?

— Какво има? Защо гледаш така? — гласът на Брад долетя сякаш от много далече.

— Тя ми е скроила клопка — прошепна Джулия. — Сигурно го е нагласявала месеци наред: хотела, кратките срокове, Пол Шамбрун, всичко — беше потресена. Сякаш гледаше филм на ужасите. — Колко добре ме е опознала. Знаела е, че ще отдам всичко на тази работа. И пак тя ти е подшушнала за Пол, нали?

— Хората горяха от желание да й разкажат какво става тук!

— Хората? — Джулия поклати глава и каза отчаяно: — Какъв си глупак! Заслепен, заблуден глупак…

Той я удари и главата й отхвръкна назад.

— Да, по отношение на теб наистина съм глупак! Ти ме лъжеше, мамеше ме, но… край! Майка ми ме предупреди за теб! Каза, че не си това, което изглеждаш, и бога ми, беше напълно права! Колкото до това, че са ти скроили клопка… думите ти са още едно доказателство за извратеното ти, болно съзнание и за омразата ти към нея!

— Моята омраза към нея! — Джулия отметна глава и се разсмя. Той я удари отново, но тя дръзко посрещна пламтящия му поглед. — Не, нейната омраза към мен! Сали Армбъстър ме предупреди, че тя не понася никакви съперници. Дори собственият ти зет, Дрексел Адамс, ми обърна внимание, че се е заела да ме унищожи.

— Лъжкиня! Измамница! Гадна интригантка! — той я удари пак. Пред очите й пламнаха огнени кълба, ушите й писнаха. По копринените чаршафи прокапа кръв.

— Майка ми те прецени съвсем правилно от самото начало. Каза, че си лъжкиня. Че си твърде амбициозна, за да бъдеш съпруга. Че искаш парите на семейство Брадфорд, не е ли така? Искаше да влезеш в света, от който щяха да дойдат тлъстите поръчки. Едва се удържа да не се вкопчиш в хотела в минутата, в който мама го спомена, нали? Майка ми каза, че така ще направиш. Не й повярвах, но тя се оказа права — както обикновено. По отношение на теб тя беше права през цялото време. А колкото до Дрексел Адамс, Битси ми каза, че си се опитала и с него…

Джулия седна в леглото. Беше зашеметена от болка. Зъбите я боляха, бузата й гореше, но гласът й звънна като камбана.

— А какво, по дяволите, правеше ти с онази брюнетка снощи? Видях те, когато излизаше от посолството. Отидох там с идеята да си оправим отношенията, но единственото, което ти беше на ума, бе как да оправиш нея! И не ме обвинявай в изневяра, измамно копеле такова! Отидох до Версай и се върнах възможно най-бързо, а когато те видях, се върнах хотела и си легнах. Сама, чуваш ли!? Аз съм човекът, когото направиха на глупак: сега и преди. Всъщност от деня, в който срещнах ужасната кучка, която наричаш своя майка! Аз съм тази, която измамиха и поведоха на заколение като жертвен агнец! Сигурно се е пръскала от смях като е гледала каква глупачка съм. И ти също, като сме си дошли на думата!

— Лъжкиня! — той пак я зашлеви и ударът я залепи за таблата на леглото. — Уличница! — още един удар. — Измамница! — още веднъж. — Не смей да обвиняваш майка ми! И спри да лъжеш! Махай се от живота ми! Върви по дяволите! Но те предупреждавам: ако майка ми умре, ще те убия! Чуваш ли? Ще те убия!!!

Но Джулия вече отдавна не чуваше и не чувстваше нищо. Беше в безсъзнание.