Вера Коуи
Злата и красивата (21)

Двадесет и първа глава

Както и очакваше, Брад откри майка си седнала в леглото, облегнала гръб на възглавниците. Таблата със сутрешния й чай — черен, китайски, без мляко и захар, заедно с една кифличка — беше в скута й. Четеше вестник „Таймс“ от предния ден.

Щом чу, че вратата се отваря, тя смъкна вестника и възкликна:

— Брад! О, слава богу! Мое най-скъпо момче, къде се изгуби? Толкова бях разтревожена!

Брад се обърна, заключи вратата и вместо да се спусне към прегръдките на майка си, застана неподвижно пред нея.

Ръцете на лейди Хестър се отпуснаха.

— Какво има, скъпи?

— Къде е Джени, майко? Какво си направила с нея?

Тя го гледаше с широко отворени очи. Въплъщение на изумлението.

— Джени? Коя Джени? За какво говориш?

Със свито сърце той разбра, че всичко е вярно. Щом майка му знаеше, че Джулия има дъщеря, значи знаеше и името й. „Господ да ни е на помощ и на двамата“ — помисли си той.

— Джени, както добре ти е известно, е дъщерята на Джулия. Моята дъщеря. Детето, което по твоя заръка Маркъс Левин отвлече от Дисниленд вчера следобед.

— Дисниленд! — тя беше самата невинност. — Мое най-скъпо момче, какво се опитваш да кажеш?

— Знаеш много добре.

— Не знам, мили. Нямам и най-малката представа за какво става дума.

— О, идеята е била изцяло твоя. И за миг не бих се усъмнил. Никой друг не би направил такова нещо!

Не беше очаквала това. Изгледа го строго, както когато беше малък, но той дори не трепна и тя побърза да се усмихне мило.

— О, бедното ми дете. Разстроен си, нали? — пак разтвори обятия. — Трябваше да дойдеш при мен и да ме помолиш да ти обясня всички онези ужасни неща, в които ме обвини Каролайн…

— Твърде късно е за обяснения. Искам Джени. Къде е тя, майко? Какво си направила с нея?

— Какво съм направила с кого, скъпи? — интонацията й подсказваше, че се опитва да разбере, но…

— Джени, моето дете. А не на Пол Шамбрун. Видях я, майко. Знам, че е моя дъщеря. Защо иначе би наредила да я свият?

На лицето на майка му се изписа болка — за нея жаргонните изрази бяха нещо вулгарно.

— Не знам в какъв контекст използваш тази дума, но мога да те уверя, че нищо и никого не съм свивала.

— Ти не. Но Маркъс Левин да.

— Не съм виждала Маркъс Левин от години.

— Защо? По телефона ли ти докладва?

— А! — тя пое дъх и кимна. — Сега ми е ясно. Все още си под влиянието на пиянските брътвежи на жена си.

— Каролайн ми каза истината. Затова заминах. За да поразмишлявам за това. За теб, за мен. И най-вече за двама ни.

Усмивката й го благославяше. Този път беше снизходителна. „Глупаво момче — казваше тя. — Това съм аз, майка ти! Майка ти, която те обожава и никога не би направила нещо, което да нарани любимия й син.“

— Твърде късно, майко. Знам. Ти отново скрои капан на Джулия, нали? Искаше да я изкараш лоша майка, за да можеш да вземеш Джени, когато си готова. Само че когато си тръгнах, ти вече не можеше да чакаш. А и просто трябваше да накажеш Джулия, нали?

Този път тя направи нетърпелив жест.

— Моля те, Брад! — това, че използва името му, беше първото предупреждение. — Никога не съм чувала толкова безсмислици накуп!

— О, да, всичко това е достатъчно глупаво. Но този път ти направи грешка. Джени не е такова дете, че да тръгне с всеки. Забравяш коя е майка й.

— Нито знам, нито ме интересува — отряза го майка му. — Единствената ми грижа си ти. Защо побягна така? Защо не дойде при мен?

— След онова, което ми каза Каролайн, това беше последното нещо, което би ми дошло наум.

— Да не искаш да ми кажеш, че си повярвал на пороя й от пиянски хули? — в гласа й имаше дълбока болка и неверие.

— Каролайн беше така добра да ми каже истината: да ми покаже в какво бях започнал да се превръщам, в какво почти се бях превърнал. Твоя играчка на пружинка!

— Няма да отрека, че съм изградила целия си живот около тебе.

— Грешка. Изградила си моя живот около себе си!

— А — моментът, в който гласът й секна, беше безупречно преценен. — Сега разбирам. Всичко трябва да е по моя вина. Затова, че единственото, което съм правила, е било да те обичам.

— Обич!? Това е обич, която убива!

Майка му се отпусна немощно на възглавниците.

— Как можеш да ми кажеш подобно нещо!

— Слава богу, най-накрая съм в състояние да го направя.

— Никога нищо не съм ти отказвала, нищо! — страстно възкликна тя и изстена. — Кой направи това? Кой е отровил съзнанието ти? Кой го е напълнил с такива чудовищно злобни лъжи?

— Истината е чудовищна!

— Обезумях от тревога. Никой не ми казваше къде си, дори собствените ми дъщери съзаклятничеха срещу мен. Предадена съм от собствените си деца!

— А ти знаеш доста за предателството, нали?

Тя пак изстена страдалчески.

— Как можеш да говориш такива неща?

— Защото дойде времето да го направя.

— Винаги съм те обичала, винаги!

— Обичаш чувството, че ме притежаваш, искаш да кажеш. Любовта не е да взимаш по начина, по който го правиш ти: ненаситно. Любовта означава да даваш, да искаш онези, които обичаш, да са щастливи. При теб онова, което искаш ти, винаги е било на първо място! Онова, което аз исках, от което се нуждаех, никога не е влизало в сметката!

— Лъжи, лъжи… — гласът й беше жален, съкрушен. — От нищо не съм те лишавала!

— Освен от правото ми да бъда самия себе си! Когато съм се родил, си взела една здрава каишка, вързала си я на врата ми и оттогава я стягаш около гърлото ми!

— Не смей да ми говориш подобни неща! Никому, нито дори на теб, не е дадено правото да ме обижда и клевети така! И отказвам да се оправдавам пред теб. Да, дори пред теб!

— И без това няма да има никакъв смисъл. Единственото, което ме интересува, е Джени. Къде е тя и какво си направила с нея?

— На никого нищо не съм правила!

— Накрая ще ми кажеш, с добро или лошо.

— Нищо няма да ти кажа! Как смееш да ми говориш по такъв начин! Аз да не съм някоя прислужница, че да ми нареждат в собствената ми къща! Спомни си кой си ти и коя съм аз!

— Сякаш бих могъл да забравя!

Тя мълниеносно смени тактиката и вдигна ръка към сърцето си.

— О! Не ми говори така… — очите й бяха влажни, умоляващи. — Казваме си неща, за които ще съжаляваме, неща, които не мислим. Ние с теб никога не се караме. И то не само защото знаеш колко опасно е това за мен.

— Без шантаж, ако обичаш! Кажи ми къде е Джени и няма да те безпокоя повече.

— Няма ли да престанеш да настояваш, че знам! — тя повиши тон.

— Не, няма. Защото знаеш. Ти си наредила да я отвлекат, знам…

— Нищо не знаеш, нищо! — тя се разплака и изхлипа: — С какво съм заслужила всичко това?

— Със злодействата си! И всичко в името на безценната ти любов! Любов ли?! Никога не си ме обичала. Винаги си обичала само себе си!

— Сине, сине, какво правиш с мен? — тя закърши ръце. — Не мога да повярвам, че си взел за истина пиянските бръщолевения на жена си, макар да знам, че тя от години се опитва да те настрои срещу мен — тя протегна умолително ръка. — Мило момче. Ела, седни и ще обсъдим всичко. Всичко ще се оправи. Нали винаги, когато си имал нужда, съм ти помагала, не е ли така?

— Помагала ли? Глупости!

Тя рязко се изправи в леглото.

— Не бъди нагъл, господинчо! Що за груб език, що за безпочвени обвинения? Отново ти казвам, не ми говори с такава наглост! Няма да я приема от жена ти, няма да я приема и от теб!

— Пет пари не давам какво ще приемеш! Не ми губи времето! Повтарям: къде е Джени?

— Не искам да те слушам! — тя запуши ушите си. — Виждам, че изобщо не мислиш за мен!

— Мисля, майко. Но мисля и за себе си.

— И то изцяло под влиянието на долнопробната ти, безплодна жена!

— Не съм виждал Каролайн от онази вечер, от рождения ти ден.

— Да повярваш на… на тази никаквица, вместо на мен, собствената си майка! Как си могъл! Моят любим син! Как си могъл!

— Не беше лесно.

— Ами аз? Мислиш ли, че ми е било лесно? Изхвърча, без да кажеш дума, остави ме отчаяно да очаквам някаква вест. А после, когато решаваш да се прибереш, започваш да ме обвиняваш в най-безумните и невъзможни неща! Не бих си помислила, че си способен на такова нещо; не и ти, моят син.

— Вече не съм твой син.

Тя вдигна глава и го погледна ужасено.

— О, не! Не е възможно да мислиш така…

— Пет часа седях в самолета и само мислих. Говоря ти съвсем сериозно. Но на тебе ти е все едно, нали? Нищо от това, което казах, няма значение за теб. Единственото, което те интересува, е как да запазиш властта си над мен, как да ме натикаш в калъпа, който си предвидила за мен. Стига вече, майко! Чуваш ли ме? Край!

Заплахата в гласа му я стресна. Тя пак скри лице в ръцете си. Съзнанието й работеше на бесни обороти.

— Ти не си на себе си — каза тя накрая. — Не мога да те позная. Какво се е случило със сина ми?

— Най-накрая порасна, това се е случило. Вгледай се внимателно, майко. Вече не съм твоето малко момченце.

Тя наистина го погледна, но светкавицата, изскочила от очите й, се сблъска с яростта в погледа на Брад. Лейди Хестър пак влезе в ролята на страдаща майка.

— Мое най-скъпо момче, какво се случи с нас? Ти ме нараняваш толкова дълбоко! — от очите й закапаха сълзи. — Ако съм сгрешила, прости ми за всичко, което си мислиш, че съм направила. За това, че толкова те обичам, за дълбоката ми любов. Не е в твой стил да си толкова безчувствен към онова, което изпитвам.

— А ти никога не си се замисляла за онова, което изпитвам аз.

Стенанията й бяха жални, раменете й се тресяха, но го гледаше внимателно през пръстите си.

— Ще ми кажеш, та ако ще да се наложи да остана цял ден тук. Къде е Джени? Имаш ли представа какво причиняваш на Джулия? Това изобщо интересува ли те?

— А теб интересува ли те какво причиняваш ти на мен? — кресна тя. Очите й горяха. — Виждам кой те е подучил на това, под чие зловредно влияние си попаднал. Онази жена! И то след всичко, което ти стори.

— Което ти си й сторила, искаш да кажеш!

Видя как по гърлото й се появиха издайнически червени петна, които винаги предизвестяваха избухване, но вече не се страхуваше.

— Знам всичко, майко. Видях се с Джулия и тя ми каза истината. А твърдиш, че си моята любяща майка! И кукувиците са по-добри майки от теб! Никой, у когото има дори капка любов, не би могъл да направи онова, което направи ти, при това на друга майка! Ти, която безкрайно обясняваш колко свята е майката! Не осъзнаваш обаче, че знам какво означава да си баща. Искам си дъщерята! Разбираш ли? Моята дъщеря!

— Твоята дъщеря! Твоята дъщеря! — изхленчи пронизително майка му. — А за майка ти кой ще се грижи?

— Ти се грижиш предостатъчно за себе си!

Видя полетялата към него чаша и се отдръпна. Тя се удари във вратата и се разби на парчета. Последва я чайникът, пълен с горещ чай. С един скок Брад се озова до майка си и я стисна за гърлото.

— Проклета да си! — изкрещя той. — Ти не си майка, ти си демон! Защо не ми кажеш къде е Джени? Ще те убия! — гласът му пресекваше от гняв и болка, кръвта бумтеше в ушите му. — Кажи какво си направила с дъщеря ми! — той силно я разтърси. — Казвай!

Очите й горяха с фанатичен пламък.

— Хайде, убий ме! Сложи край на живота ми! Не съм ли ти казвала през всичките тези години, че ти ще бъдеш моята смърт?

Той я блъсна на леглото. Някакъв вътрешен глас го предупреди да не губи контрол. Едва сега осъзна, че глухите удари, които чува, не са от пулсациите в черепа му, а долитат откъм вратата. Някой чукаше.

— Брад, пусни ме да вляза! Брад, моля те… аз съм, Джулия. Пусни ме да вляза…

— Всичко е наред, Джулия — той се постара да го каже спокойно, въпреки че целият трепереше.

— Знам къде е Джени. Маркъс наистина я е взел… Томас я е видял в колата му…

Вратата се отвори с такъв замах, че Джулия и Аби, която беше зад нея, едва не се изтърколиха в стаята.

— Ти! — гласът на лейди Хестър беше като съскане на кобра. — Трябваше да се досетя… — тя започна да се надига в леглото, готова за схватка.

— Какво е видял Томас? — попита настойчиво Брад.

— Маркъс се отбил на Маунт Върнън Стрийт да вземе ключовете за старите складове в северната част на града — обясни Аби. — Мама казала на Томас да му ги даде. Тъкмо когато затварял входната врата, видял, че на задната седалка имало малко момиченце. Каза, че било червенокосо…

— Внимавай! — Сет, който идваше зад Аби, блъсна Джулия настрани толкова силно, че тя падна.

Лейди Хестър бе станала от леглото и тъкмо замахваше към Джулия с бастуна си. Брад пое удара с едната си ръка, с другата изтръгна бастуна и го захвърли.

— Ти си виновна! — кресна лейди Хестър на Джулия. — Трябваше да те довърша, както направих с онази, другата червенокоса кучка. Тя също си мислеше, че може да вземе това, което ми принадлежи!

Озъби се и се хвърли към Джулия. Пръстите й бяха извити като нокти на хищна птица, готови да дерат и разкъсват. Но Брад отново застана помежду им, а Сет скочи към свекърва си, притисна здраво ръцете й към тялото и докато тя с всички сили се опитваше да се освободи, викна:

— Хайде, взимай Джулия и вървете да намерите Джени. Ние ще се оправим. Вървете!

Но Брад се беше втренчил в лицето на майка си. Тя изглеждаше обезумяла, съвсем луда. Той я гледаше невярващо, като човек, който се взира в ужасите на ада.

— Брад — повика го Джулия. Той я погледна. Тя видя болката в очите му, но каза: — Джени.

— Джени — повтори той и пое дъх дълбоко, на пресекулки. — Да, Джени.

Хвана я за ръката и я повлече навън и надолу по стълбите. Лейди Хестър чу затръшването на входната врата, отметна глава и от гърлото й излезе такъв вой, че Сет я пусна.

— Брад! Брад! Брааад! Моят син, синът ми! Загубих сина си!

Аби, Сет и Ани, зад която се бе появил и Джонас, застинаха ужасени. Обезумялата старица сграбчи бастуна си, вдигна го и заудря всичко наред — картини, кристал, порцелан. Аби и Сет се опитваха да я хванат, но тя заудря и тях. Изведнъж Аби осъзна, че името, което крещеше майка й, се е променило. Тя вече не викаше сина си.

— Папа, папа! Върни се при мен, татко! Защо ме остави? Върни се при мен, папа!

После се олюля и падна, бастунът отхвърча от ръката й. Джонас го грабна, а Сет и Аби се наведоха над старицата, която вече крещеше неописуеми мръсотии. Внезапно през тялото й премина спазъм, устата й започна да се отваря и затваря беззвучно, лицето й стана тъмночервено.

— Астмата й! О, Господи! Инхалатора! Бързо, за бога — в горното чекмедже на шкафа е. Бързо!

Джонас хукна към шкафа, но вече беше късно. От носа на лейди Хестър рукна кръв, тя се изви конвулсивно, изхърка и след миг тялото й се отпусна на пода.

— Майко! — изпищя в ужас Аби. — О, Господи! Майко!

 

 

Брад шофираше лудешки. Прелитаха през кръстовища, прекосиха моста Лонгфелоу и навлязоха в северната част на града. Асфалтът беше хлъзгав от дъжда и колата поднасяше, но Брад умело я овладяваше. Джулия се бе вкопчила за дръжката на вратата, но не казваше нито дума.

Скоро се озоваха в някакви бордеи и Брад зави по една мрачна, тясна улица. Стените от двете й страни, бяха позеленели от влага и оцапани със сажди. Джулия простена вътрешно. О, Джени, Джени…

Улицата беше задънена от огромни дървени порти. В едното им крило беше вградена по-малка врата. Брад изскочи от колата, блъсна вратата и двамата с Джулия влязоха в широк, покрит с калдъръм двор, отрупан с ръждясали машини. Пред тях имаше порутена сграда, наполовина от дърво, наполовина от разядено желязо, към която водеха разклатени дървени стълби. Брад затича натам. Джулия го последва. Очите й оглеждаха зацапаните изпочупени прозорци. В един от тях за миг се мярна мръсно момичешко личице — дъщеря й.

— Джени! Джени… — извика Джулия и хукна нагоре по стълбите. Блъсна някаква врата и видя как Брад се хвърля към Маркъс, който седеше край маса, отрупана с книжки с комикси.

— Мамичко! Къде беше? Толкова дълго чаках!

— Джени, скъпа! — Джулия коленичи и прегърна дъщеря си. Зад гърба й Брад бъхтеше Маркъс.

— Брад! — изкрещя Джулия и вдигна Джени на ръце. — Престани! Ще го убиеш! — Джени заплака и Джулия отново изкрещя: — Плашиш Джени!

Ръцете на Брад се отпуснаха. Маркъс се свлече на пода.

— Трябва да го убия това копеле! — изсъска Брад, после попита:

— Джени добре ли е?

— Да, но ти я изплаши.

— Гладна съм — обади се Джени.

Брад се засмя. Настроението му внезапно се оправи.

— Ти май винаги си гладна — каза той и я помилва. После сериозно попита: — Защо не дойде да ми кажеш, че тръгваш с Маркъс?

— Ами той ми каза да не ти казвам — отвърна възмутено Джени. — Каза, че било изненада. Дойдохме със самолет и пих кола, и ядох сладолед…

— Нали знаеш, че не трябва да тръгваш с никого, освен ако майка ти не ти каже. Знаеш, нали?

— Ама аз бях с Маркъс — обясни търпеливо Джени.

— Дори и той да е. Повече няма да правиш така, разбра ли?

Джени хвърли поглед към майка си, която я гледаше строго.

— И с Маркъс ли не може? — попита детето с треперливо гласче.

— С никого, дори с мен. Разбра ли?

Джени кимна.

— Майка ти много се уплаши. Знаеш ли колко се тревожеше, докато те търсехме и се чудехме къде си?

Една голяма сълза се търкулна от лявото око на Джени.

— Но Маркъс каза…

— Не ме интересува какво е казал Маркъс. Няма да ходиш с никого — повтарям, с никого — освен ако майка ти не каже, че може. Ясно ли е?

Джени кимна. Джулия също разбра нещо — онова, което й беше толкова трудно да прозре и да повярва, когато бе омъжена за Брад: че той може да бъде твърд; човек, комуто е по-добре да не противоречиш. Никога не бе го виждала на работа, така че никога не бе опознала този Брад. Беше виждала само момчето с хубавата външност и чара, играча, с когото бе приятно да споделиш хубавия миг, или мъжа с надяната юзда, тероризиран от майка си. Сега Брад говореше с Джени по начин, който я накара да се подчини мигновено и послушно. За този мъж Сет, а и Аби бяха казали, че съществува, стига човек да погледне под повърхността. Което тя така и не бе направила. Нито по отношение на него, нито по отношение на майка му. Само защото той никога не бе проявявал тази сила пред нея — всъщност каква нужда бе имал да го прави? — тя не бе повярвала, че изобщо я притежава. „О, Господи, прости ми — помисли си тя. — Сама оплесках всичко.“

— Няма вече — каза Джени с треперливо гласче.

— Браво, моето момиче — Брад я вдигна, целуна я, а тя обви с ръце врата му и също го целуна. После каза:

— Умирам от глад. Маркъс ми обеща Биг Мак, ама така и не го получих.

— Ще го получиш. По една случайност съвсем наблизо има един „Макдоналдс“.

— А мога ли да си поръчам картофки и млечен шейк, и…

— Каквото си пожелаеш — съгласи се Брад.

Джулия се възползва от възможността и се намеси:

— Защо не отидете и не поръчате за трима ни? Ще дойда след малко. Искам да си поприказвам с Маркъс.

Брад присви очи, но Джулия тихо настоя:

— Това е моя работа.

— Да вървим тогава — каза Брад на дъщеря си. — На двора има чешма. Ела да се измием, че иначе може да не ни обслужат.

— Да поръчаме ли и за теб, мамо? — попита Джени, когато стигнаха до вратата.

— Да. Кафе и Биг Мак. Но първо кафе. Голяма чаша горещо кафе — тя почти плачеше, докато ги гледаше. — Тръгвайте. Няма да се бавя.

Брад и Джени излязоха и Джулия се обърна към Маркъс. Той се беше довлякъл до един стол и попиваше с носната си кърпа кръвта, която се стичаше от една драскотина над окото му.

— Не те е срам! — каза Джулия с погнуса.

— Стига, Джулия — Маркъс изпъшка от болка. — Не съм във форма.

— Как можа, Маркъс? Мислех, че сме приятели.

— Лесно беше. Винаги е лесно, когато човек няма избор. Старата вампирка ме държеше в ръцете си.

— Но да отвлечеш Джени! Мислех, че я обичаш.

— Обичам я. Но повече обичам свободата си.

— Можеш ли да ми дадеш някакво разумно обяснение защо те накара да извършиш подобно нещо? Трябва да й е било ясно, че ще разбера.

— Да ти кажа, аз мисля, че е луда. Казах й, че е глупаво, но тя не искаше да ме послуша. Казах й, че си научила Джени да не тръгва с непознати, но само си загубих времето. Абе, беше й паднало пердето.

— Знаеш ли, тя не ме интересува. Но ти ме изигра. Мамил си ме от първия миг, в който стъпи в дома ми. Преструваше се, че си изненадан от бременността ми. А тя те е изпратила, защото е знаела, че съм бременна, нали? Нали?

— Е, добре де, държеше те под наблюдение. Какво толкова?

— Това, че си лъжец, измамник, крадец и похитител на деца! Използваше нейните пари, за да ме подкрепиш, нали?

— Е, аз пари нямам.

— А двадесетте процента? Тя и това ли получаваше?

— Получаваше петнадесет. Беше така добра да ми отпусне някакви си оскъдни пет процента! — в гласа му прозвуча мъка. Типично за Маркъс. Не съжаляваше за онова, което е направил — съжаляваше единствено, че са го хванали.

— Само като си помисля, че ти вярвах! — възкликна Джулия.

— Виж, ако не бях аз да озаптявам старата вещица, отдавна вече да си пътник. След като те опознах, вече бях на твоя страна.

— Но не дотам, че да ме предупредиш. Играеше двойна игра, нали?

— Направих онова, което трябваше — каза уморено Маркъс. — Ако човек е вършил каквото съм вършил аз и е бил, където съм бил, бързо научава играта.

— Къде си бил толкова? Нали не са те тикнали в затвора — каза жестоко Джулия.

— Не и този път — съгласи се Маркъс с искрица от старото си чувство за хумор.

Джулия се засмя невярващо.

— И всички тези опити да ме вкараш в леглото си… нейна идея ли беше цялата работа?

— Идеята произлезе от нея, но склонността беше моя — позасмя се Маркъс и тя разбра, че казва истината. Не че това променяше нещо.

— Направо нямам думи — каза накрая тя.

— Това ще ти е за първи път.

— Също и за последен, що се отнася до теб. Вземай си двадесетте процента и си ги натикай… знаеш къде!

— Знам, Джули. Оттам излизам.

— Изнудвала те е, нали? Или затвор, или…

— Вършех й мръсната работа, преди да ме уволнят. Точно затова отидох при „Брадфорд и синове“. Бях човекът, който купуваше и продаваше, уреждаше плащанията и подкупите, организираше шпионирането — индустриалния шпионаж, както му казват в наши дни. Точно затова тя не ме изправи пред съда. Знаех твърде много. После… после ме разкара. Нали вече беше почнала да обучава скъпоценния си син.

— Мразиш Брад, нали?

— Че какво да му харесвам? Конте! Златното момче на Харвард. Спортни коли, най-представителните момичета от колежа „Радклиф“, купони, вечери в „Риц“. Защо което и да било човешко същество трябва да притежава толкова много? Единственото, което имах, беше умът ми. Дори истинско име си нямах. Никой не можел да произнесе името на дядо ми, след като се дотътрил през Беринговия проток, така че го направили просто на Левин. Дори името си не успял да донесе от Русия!

Джулия чак сега усети, че под външната му веселост се крият ревност, злоба и завист — и от всичко това се бе възползвала Хестър Брадфорд.

— Взимах от семейство Брадфорд, защото даваха. И имаха. Моя си е грешката, че оня път ме спипаха. Оттогава ме държи като в менгеме.

— Сигурно си си умирал от смях с мен, а? — попита Джулия горчиво.

— Виж, да работиш за Хестър Брадфорд не е много весело.

— Когато отидеш да й докладваш… Бог да ти е на помощ!

— Никъде няма да ходя — отсече Маркъс. От носа му още капеше кръв. — А ако намисли да ме преследва, кажи й, че имам копия от някои документи, които ще я вкарат в затвора — той се засмя. — „Брадфорд и синове“ ще се превърне в „Брадфорд и мошеници“. Хич няма да й хареса.

— Има едно нещо, което съм длъжна да направя — каза Джулия.

Зашлеви го и излезе.

 

 

Намери Брад и Джеси в „Макдоналдс“ и седна при тях.

— Всичко, което си мислех, се оказа вярно — каза тя. — Бил е неин шпионин. От години. Обаче каза да ти предам, че ако имате намерения да го преследвате, разполагал с информация, която би превърнала „Брадфорд и синове“ в „Брадфорд и мошеници“.

— Така ли? — навъси се Брад.

— Каза… каза, че е правил онова, с което си се заел ти, когато си влязъл във фирмата — тя вдигна глава и го погледна право в очите. — Отделът за мръсни номера.

— Това е така — каза Брад. — Там чиракувах. Но промених доста неща, щом получих властта да го направя. Всъщност нямаше нужда от тези неща. На майка просто й харесваше да ги прави.

Джулия кимна. Беше натъжена, но и се радваше, че Брад й бе казал истината. Този път между тях може би наистина стоеше само истината.

— А сега какво? — попита тя.

— Ще се върна във Фермата. Но първо ще ви закарам до Маунт Върнън Стрийт. Не искам да се навъртате край майка ми.

— Ако ни закараш до летището, ще се върнем в Калифорния.

— Първо трябва да поспите. Може би утре?

Тя усети, че той не иска да я отпрати бързо, така че каза просто:

— Добре — и прибави: — Има ли нещо, с което да ти помогна?

— Не. Не искам да се замесваш в това.

— Така и така съм замесена. Заради Джени.

— Може би. Но я намерихме, слава богу. Моя работа е да се оправя с останалото.

— Аби сигурно се е справила.

— Точно това имам предвид. Не, не е нейна работа. Тази каша я забърках аз.

— Мамо, уморена съм… — обади се Джени.

Брад стана с такава готовност, че Джулия осъзна нетърпението му да тръгват. „Разбира се — помисли си тя. — Независимо от всичко тя все пак е негова майка.“

В колата Джени заспа в скута й. Джулия също не искаше нищо друго, освен да се пъхне в леглото.

Но когато им отвори вратата, Томас изглеждаше необичайно напрегнат и развълнуван.

— Господин Брад! Слава богу, че се върнахте!

Брад се навъси.

— Какво има?

— Майка ви, сър. Получила е удар тази сутрин. Госпожа Еймъри се обади преди малко, че са я откарали в Окръжната болница на Масачузетс. Обясних, че не сте тук, но тя каза да ви предам, щом дойдете.

Брад се закова на място.

— Удар!

— Да, сър. Госпожа Адамс също е в болницата.

— Може ли да сложа Джени да легне някъде? — каза Джулия. — Толкова е изморена, че съм сигурна, че няма да се събуди, но ще е добре да има някой, който да я наглежда — после се обърна към Брад. — Ще дойда с теб.

Томас я позна чак сега.

— Госпожо… мис Джулия! Разбира се, разбира се… прощавайте, че не ви познах.

Брад не каза нищо.

Джулия забързано сложи Джени в леглото на първата спалня, която Томас й показа. Детето не се събуди, просто се сви на кълбо и пъхна палец в устата си.

— Ще наредя някоя от прислужниците да остане при нея — каза Томас.

— Благодаря ти, Томас. Ако се събуди — въпреки че се съмнявам, — обади ми се в болницата.

— Добре, мис Джулия.

Брад стоеше на абсолютно същото място и в абсолютно същата поза, както го беше оставила. Тя докосна ръката му.

— Хайде, ела. Ще те закарам до болницата.

Томас им беше казал, че лейди Хестър е в интензивното, и когато влязоха в чакалнята, Джулия видя, че се е събрал целият клан Брадфорд, чак до вторите и третите братовчеди.

Аби седеше до Сет, който държеше ръцете й. От другата й страна беше Чарли — много променена: с петнадесет килограма по-слаба и шикозно облечена по модата. Зад тях стояха двете им момчета, само че сега бяха мъже. Край прозореца бе застанала Битси, а от двете й страни бяха синовете й. Мъжът й зяпаше навън.

Всички се втренчиха безмълвно в нея.

Аби веднага скочи.

— Брад! Слава богу. Взехте ли Джени?

— Да. Какво стана?

— След като ти излезе, тя изпадна в ярост. Това доведе до лош пристъп на астмата, който пък предизвика кръвоизлив в мозъка. Претърпя, както го наричат докторите, „масивен мозъчен инсулт“. Сега е в кома, на системи. Животът й се поддържа с машина.

— Мога ли да я видя?

— Ела.

Двамата излязоха, а Джулия се огледа за място, където да седне, и срещна очите на Битси. Те горяха от омраза.

— Хайде, огледай добре! — просъскаха жлъчно Битси. — Всичко това е по твоя вина.

— Битси! — каза рязко Сет и стана.

— Никаква „Битси“! Казвам истината. Ако не се беше върнала, това нямаше да се случи. Заради нея се скараха мама и Брад, нали? Именно заради нея майка ми умира сега!

Сет се пресегна към Джулия и стисна ръката й.

— Джулия е тук, защото майка ти отвлече дъщеря й.

— Защото е дъщеря на Брад, глупако! Да си чувал някога да е помислила за моите деца!

— Самозабравяш се! Бъди справедлива…

— Справедлива! Че кога справедливостта е имала нещо общо с майка ми и Брад? Винаги е гледала да облагодетелства единствения си скъпоценен син! — Битси заплашително пристъпи към Джулия. — Защо изобщо дойде в това семейство? Донесе само неприятности! Не те харесах тогава, не те харесвам и сега, кучко такава! За какво се мислиш?

— Битси! — викна Сет. — Джулия не е направила нищо, за да заслужи подобни обиди.

— Точно така, тя никога нищо не направи, нищичко. Нито за мен, нито за мама, нито за Брад! Просто застана отстрани и позволи на майка ми да постигне своето, нали? Ако обичаше Брад, защо не се бори за него? Но не и тя, о, не! Тя не би паднала толкова ниско! Не би си изцапала краката в калта! Но пък как само обича да ги вдига! Никога за никого не е давала и пет пари, освен за собственото си егоистично Аз!

— Точно сега ти си егоистката!

— Не, просто показвам какво ми е!

— Няма извинение за онова, което майка ти направи на Джулия!

— От цялата си душа желая тя да мислеше толкова за моите деца, че да направи същото! Но винаги е бил Брад, само Брад, Брад, Брад! — слюнката й опръска лицето на Джулия. Съпругът й се приближи до нея, тя рухна в ръцете му и зарида истерично. Погледът, който Дрексел Адамс хвърли на Джулия, беше студен, горчиво обвинителен. Всички останали се бяха втренчили в пода.

— Това беше непростимо от страна на Битси — каза Сет. — Мога само да те помоля да проявиш разбиране. Шокът… тя е много развълнувана.

„А защо аз не съм?“ — помисли си Джулия. Чувстваше се вцепенена.

Дяволски точният снайперистки обстрел на Битси май бе улучил целта. Да, в оценката й имаше много истина.

— Скъпа — Сет беше загрижен. — Моля те, не се разстройвай. Знаеш, че Битси ревнува.

Джулия мълчеше.

— А и на теб много ти се събра — продължи утешително Сет. — Най-добре ще е да се върнеш при дъщеря си и да си починеш. Тук нищо не можеш да направиш — той въздъхна. — Страхувам се, че това е бдение над мъртвец. Мозъкът й е непоправимо увреден. Върни се при дъщеря си. Аз ще обясня на Брад.

Сет я изведе и я придружи чак до колата.

— Сигурна ли си, че си наред? Може би е по-добре да те закарам…

— Не. Остани при Аби. Тя има нужда от теб. Аз ще се оправя. Наистина.

Щом излезе от полезрението му, тя спря колата, опря глава на волана и се разтрепери. Никога никой не й беше говорил с такава брутална откровеност. Представата, която бе имала за себе си, бе разбита на парчета. Между онова, което бе мислила, че е, и онова, което другите виждаха у нея, очевидно нямаше никаква връзка. Надменна? Непоклатимо спокойна и сдържана? Така ли изглеждаха на околните усилията й да постигне хладен самоконтрол? Нима външният облик, който с толкова усилия бе довела до съвършенство, се възприемаше като въплъщение на вътрешната й същност? Е, нима външността винаги не е била от решаващо значение? Леля й толкова често й бе повтаряла: „Хората те възприемат според онова, което виждат Джулия. Никога не им позволявай да видят, че си нещо по-малко от съвършена.“

Крис й бе казала, че боготвори съвършенството. Но й беше казала още доста неща, които Джулия бе пренебрегнала. Гордост, помисли си тя сега. Вилнееща, арогантна гордост. Хестър Брадфорд сигурно я бе забелязала веднага. Нищо чудно, че я бе манипулирала, както си поиска.

Да, сигурно бе вярно. Тя бе такава. Поне за останалите. „Изобщо нямах представа, никаква представа.“ Беше лъгала сама себе си толкова време. Беше си казвала, че онова, което Брад иска, е тя да не предизвиква вълнения, докато онова, от което се е нуждаел, при това отчаяно, е било някой да направи точно обратното, макар той самият да не го е съзнавал. Дрексел Адамс й бе казал, че е силна. Че била неговото спасение. Тя бе разбрала — да, разбрала бе! — че Брад се страхува от майка си, и въпреки това бе позволила личните й страхове да господстват над действията й. Беше си повдигнала полите, за да не нагази в тинята; беше изпитала — както винаги — тръпка на отвращение пред емоционалните крамоли. Дори не се бе зачудила защо Битси ревнува. Просто го бе приела като факт.

Гордост. Един от седемте смъртни гряха… Спомни си думите, които Брад бе казал първия път, когато се срещнаха: за това, че прахосничеството е осмият смъртен грях. Тя беше виновна и в прахосничество. Бе пропиляла време, брака си, всичко.

Тя изстена. Сълзи — горещи и заслепяващи — бликнаха от очите й. „Мили Боже, помогни ми!“ — повтаряше ли повтаряше наум тя. Плака, докато не й останаха сълзи, после продължи да седи, опряла глава на волана, разтърсвана от сухи ридания при спомена за избухването на Битси. Чувстваше, че вече е минала през огъня. Но Брад все още се печеше на него.

Изправи се, погледна се в огледалото на колата и бързо отмести очи. Трябваше ли да се върне? Да чака с останалите? Да им покаже, че не е човек, който ще изпълзи навън с подвита опашка? „Гордост! — предупреди се тя. — Какво значение има, по дяволите, онова, което си мислят те? Брад е от значение; онова, през което минава, онова, което изстрадва. Върни се при него. Той се нуждае от теб повече от всякога. Бъди до него. Направи го както трябва този път, Джулия. Трябва. Това е последният ти шанс. Преди го подведе. За бога — заради него и заради себе си — не го прави отново.“