Вера Коуи
Злата и красивата (19)

Деветнадесета глава

Брад бе застанал край огромния фонтан. Водата — приличаше на лъскав целофан — падаше безшумно над заоблените ръбове в буйната растителност отдолу. Стоеше така, че да вижда асансьорите: стъклени играчки, които се плъзгаха нагоре и надолу по гладките стени на фоайето. Както винаги, огромното пространство жужеше от шумове, но той не чуваше нищо. Два оркестъра се надсвирваха, чуваше се тракането на посудата от двата ресторанта, звънът на леда в чашите на баровете, глъчката на разговарящи хора, смях на жена. Той гледаше и чакаше.

Видя я в мига, в който излезе от асансьора. Мъжете се обръщаха да я огледат. С изправена глава и изпънати рамене тя дойде към него с дългокраката походка, която той познаваше толкова добре. Тази, която означаваше, че нехае за погледите и усмивките. Беше с онова изражение, което отдавна бе определил като „лице за пред обществото“. Онова, което изключваше всяка възможност за стопяване на леда: отчуждено, дистанцирано, добре охладено като първокласно мартини.

Той пристъпи от надвисналата растителност, за да я пресрещне, и тя се закова на място. Не издаде нито звук, но той видя, че очите й се разширяват. За момент останаха загледани всеки дълбоко в очите на другия, после той се чу да казва:

— Здравей, Джулия. Отдавна не сме се виждали.

Тя кимна и той я видя да преглъща. Осъзна, че е също толкова нервна, както и той.

— Много мило от твоя страна, че дойде — продължи Брад.

Тя кимна отново.

— Благодаря ти.

Тя все още не казваше нито дума. Очите му бавно я огледаха. Както винаги, ги усещаше като пръсти. Беше се стегнала като стиснат юмрук.

— Не си се променила — каза накрая той с удивление.

„А ти си се променил“ — помисли си Джулия смаяна. Брад беше на тридесет и седем, но изглеждаше на четиридесет и пет. Линийките на остроумие и дързост бяха станали дълбоки бразди. Към тях се беше прибавила плетеница от нови — край изсечените устни, които сега бяха стиснати от напрежение. Променливите му като море очи бяха помътнели.

— Ами… едно питие преди вечеря? — попита той неуверено — нещо съвсем ново за него.

— Да, може. Но се опасявам, че не мога да остана за вечеря. Трябва да хвана самолета в осем и половина.

— О! — той изглеждаше толкова разочарован, че Джулия се чу да казва:

— Защо не отидем във въртящия се ресторант на последния етаж? Обожавам гледката.

— Добре.

Не я хвана за ръката, когато се отправиха към асансьорите.

В замъгленото многолюдно фоайе на ресторанта ги попитаха дали са за коктейли, или за вечеря и ги отведоха до една маса до остъклената стена.

— Фантастично? — възкликна Джулия. — Винаги идвам тук, когато посещавам Сан Франциско. Ще ми се работата ми да беше тук, а не в Лос Анжелос.

Съзнаваше, че бъбри почти безумно, че поддържа трескав разговор, напълно слисана от този абсолютно непознат, но в същото време толкова познат мъж.

— Всички оставят сърцето си в Сан Франциско — каза сухо Брад. — Ти не си изключение. Поне в това отношение.

Джулия се втурна да запушва пробойната.

— Познаваш ли града добре?

— Достатъчно добре. Имам много приятели тук.

Тя потисна порива си да го попита дали е отседнал тук — дали тук се крие от майка си. Чувстваше се странно стеснителна, беше й трудно да срещне погледа на тези помътнели очи, които някога бяха блестели като море под слънцето. Познаваше Брад добре, но този човек, който седеше срещу нея, й беше напълно непознат. Наистина се беше променил, при това не само външно. Беше пораснал. Да, точно така. Онзи Брад беше момче, този бе мъж. Както бе казала Аби, той току-що бе преминал през най-болезненото узряване, през което въобще някой може да премине. Личеше си. Тя отново усети болката, която бе изпитала, докато бе седяла край кухненската маса по-миналата нощ, отново я заля чувството за загуба и мъката, че е предадена. В случая с Брад обаче всичко беше сто пъти по-мъчително. Маркъс беше само приятел; Брад бе предаден от собствената си майка.

Мълчанието се удължи, премина от колебание към неловкост. Сервитьорката спаси положението.

Брад си поръча „Джак Даниелс“, а Джулия коктейл с вермут.

— Най-хубавото нещо, което някога съм вкусвала — каза тя.

— Никога не си била голям пияч.

— И все още не съм. Но се пристрастих към вермута.

Брад извади цигарите си.

— И все още не пуша — каза Джулия. Забеляза, че пръстите му са пожълтели от никотин. Забеляза и лекото им треперене. Той забеляза, че е забелязала.

— Не е лесно, нали?

— Не — доволна от искреността помежду им, Джулия се отпусна.

— Имам чувството, че сме на стотици километри един от друг — каза Брад.

— Е, шест години ни делят все пак.

— И шест чувства.

Така беше по-добре. Това беше онзи Брад, когото си спомняше.

— Едва събрах смелост, за да се изправя пред теб след онова, което направих… — гласът му трепереше.

Внезапно Джулия осъзна, че е била толкова концентрирана в собствените си чувства, че в действителност и за миг не е помислила за неговите. Самата мисъл за това го направи по-близък — сякаш беше поставен под огромна лупа и тя го виждаше съвсем ясно, с цялата му тревога, страх, вина и всичко останало. Да, той беше пораснал. Питър Пан накрая бе напуснал страната Никога-Никога и се справяше трудно в реалния свят.

— Аби каза ли ти за… всичко?

— Да.

Той се загледа през прозореца.

— Трябваше да го очаквам, разбира се. И то от отдавна. Сам съм си виновен — той смукна жадно от цигарата си. — Вероятно вече е твърде късно да се оправят нещата, но все пак: съжалявам, Джулия. Ще повярваш ли на това? Думата не е кой знае колко красноречива, но точно така се чувствам в момента: отчаяно съжалявам. Вероятно мислиш, че си заслужавам всичко, което ми се струпа на главата, и това е така, но… — той дълбоко пое дъх. — Точно сега имам нужда някой да ми подаде ръка, а твоята винаги е била силна.

Откровеността, му подтикна Джулия да каже мило и — за свое собствено учудване — дори искрено:

— Не съм дошла, за да те съдя, Брад. Дойдох, защото Аби каза, че се нуждаеш от помощта ми.

Келнерката им сервира напитките. Той я изчака да си отиде и каза:

— Дори и така да е, след онова, което ти сторих, е много мило да се съгласиш да го направиш. Нямам право да очаквам от теб да зачиташ чувствата ми.

Джулия неловко помръдна рамене.

— Ти си имаше причини.

— Вярно е. Но тук не става въпрос за греховете на майка ми, а за моите — Джулия преглътна с мъка. — Ти никога не си раздавала щедро прошката си, поне доколкото си спомням. Винаги си давала само един шанс. Но ако можеш да го намериш в сърцето си…

— Какво точно искаш от мен? — прекъсна го Джулия.

— Твоята версия на нещата. За да я сверя с моята.

— Защо? За да откриеш пропуски?

Той поруменя и Джулия мислено се изрита заради непокорния си език.

— Да, но не твои.

— Добре. Откъде да започна?

— Оттам, откъдето всичко свърши. От Париж. Кажи ми какво в действителност ти е казала майка ми при онзи телефонен разговор.

Джулия отново разказа своята история. Той слушаше мълчаливо, но тя видя, че когато загаси цигарата си, ръката му притисна фаса с такава сила, че го разкъса.

— Благодаря ти — каза безизразно той, когато тя свърши. После вдигна очи и я погледна. Онова, което видя, я накара да стисне юмруци. — Прости ми, Джулия. Сам съм причина за собствените си нещастия, но не съм искал да бъда причина и за твоите.

Прямотата му я срази.

— Вината не е изцяло твоя — каза тя. — От самото начало ме предупредиха за майка ти.

— Трябваше да се вслушам в думите ти. Сали Армбъстър, нали?

— Да. Когато ни покани. Каза ми, че майка ти ще се разправи с всяка жена, която заплашва да те откъсне от нея. Мислех си, че просто ревнува. Тя все още беше влюбена в теб, това беше очевидно. И едновременно с това те мразеше, че не я обичаш. Както и да е, казах си, че това е чиста злоба. Но след това… — тя почувства тъга заради пропуснатите възможности. — Само ако ми беше казал…

— Какво? Че емоционално съм толкова тясно свързан с майка си, че се задушавам? — той пресуши чашата си на един дъх. — Ти забравяш нещо. Аз просто нямах избор.

— А сега имаш ли?

— Имам. Но не си търся заместител. Не мисли така. Как можеш изобщо да вярваш в нещо, ако преди всичко не вярваш в себе си? Но това, което бих желал да ти обясня, ако ми позволиш, е как разбрах всичко.

— Мисля, че вече знам… — колебливо каза тя.

— Джени ли? — попита той.

— Да — тя се поколеба. — Джени.

— Ти имаше всяко основание да я криеш. С майка като моята… Но кажи ми, как разбра?

— С това, че съм майка. Никога не съм имала майка и следователно нямах опит, по който да съдя, нито да сравнявам, а най-малкото да оценявам. Леля ми възпита у мен чувство на отговорност. Бях нахранена, облечена, възпитана. Но тя никога не ми даде любов. Трябваше да родя Джени, за да разбера какво ми е липсвало.

— Значи ще разбереш, ако ти кажа, че от деня, в който съм се родил, майка ми ме е поробила. Тя винаги е била моята светлина. Въплъщение на Светата майка. Съвършена във всяко отношение. Тя беше моят живот, моят свят. Накъдето и да се обърнех, тя беше там. Обичаше ме, закриляше ме, помагаше ми. Беше рискувала живота си, за да ми дари моя, и даваше ясно да се разбере, че би го направила пак, на драго сърце. Все ми повтаряше, че няма нещо, което не би направила за мен.

— Брад спря и преглътна!

Джулия отмести поглед.

— Такава обич е… коварна, предателска — продължи той, втренчен в чашата си. — Да откриеш, че освен това е извратена, гнила, перверзна, дори луда, е всичко друго, но не и нещо, което е възможно да приемеш. Но аз трябва да го приема, защото заради тази обич и в нейно име тя извърши най-ужасни неща.

Гласът му, очите му бяха от камък. Джулия извърна поглед към прозореца, очите я смъдяха.

— Трябва да приема, че майка ми, която считах за недосегаема за страха, е била толкова ужасена да не ме загуби, че би направила всичко, само за да ме запази — той вдигна чашата си и се огледа за сервитьорката.

— Но най-лошото е, че дълбоко в себе си аз знаех това и използвах тази любов за своите собствени цели.

Този път мълчанието продължи толкова дълго, че Джулия се принуди да извърне глава към него и да го погледне. Примигваше, за да не заплаче, и преглъщаше усилено, за да се отърве от буцата, заседнала в гърлото й.

— Ти ме прецени точно от самото начало: лудуващо разглезено момченце, уверено, че майка му ще плати за всички щети — той говореше язвително, с горчиво съжаление. — Дори теб използвах. Теб, в която мислех, че съм намерил ножа, с който да прережа пъпната връв, която ме разделяше от свободата. Беше истина, когато ти казах, че се нуждая от теб. Грешката ми беше, че не ти казах защо.

Джулия приведе глава над сламката си. Разголеността му, суровата болка на осъзнаването, й идваха твърде много.

— Казах, че между нас ще лежи само истината, но имах предвид твоята истина. Бях свикнал да си имам работа само със самоизмамни лъжи. Ти, от друга страна, беше болезнено честна. Би трябвало да знам — наистина да знам, — че ми казваш истината, когато заяви, че Шамбрун не ти е любовник. Но аз не мислех ясно, изобщо не разсъждавах, само чувствах.

— Ти винаги си бил онзи, който чувства — призна Джулия. — Аз бях човекът, който разсъждаваше. Твърде много, до маниакалност. Винаги обмислях и анализирах, дори любовта си към теб.

— Знам. Виждах те понякога да ме гледаш някак… Сякаш си мислеше: „Какво правя тук?“.

— Брад — каза Джулия. — Казах ти, че вината не е изцяло твоя.

— Но ти не знаеше нищо за любовта, нали?

— Не. Никога от никого не съм я получавала.

— Вероятно затова не можа да се справиш с моята.

Джулия отвори уста, но отново я затвори.

— От време на време — продължаваше Брад — имах чувството, че желаеш да си, където и да било другаде, само не с мен. Че съжаляваш, че си се омъжила за мен, и гледаш на брака ни като на отклонение от нормалното, като на грешка, направена под напора на чувствата… А между нас се завихриха доста чувства, нали?

Джулия можа само да кимне.

— Така ли се чувстваше наистина? — той знаеше, но искаше потвърждение.

— Да. Бях твърдо решила да намеря рационално обяснение за нещо напълно ирационално. Не можех да приема, че няма никаква разумна причина. Разкъсвах се в опитите си да я открия — тя го погледна право в очите. — Точно затова те пренебрегнах. Чувствах се сигурна с работата си, докато с теб… около теб… ставах човек, когото не познавах; правех неща, които мислех, че са в разрез с характера ми. Те, разбира се, бяха просто страни от характера, който отказвах да призная.

— Значи си се поучила от грешките си, след като имаш силата да ги признаеш.

— Надявам се.

Тя отново сведе глава над чашата си.

— Аби ми каза, че сега имаш собствен бизнес — промени темата Брад и Джулия вдигна глава.

— Знам, че си накарал да ме проучат — каза хладно тя.

Той почервеня.

— Значи знаеш, че сега съм „Джулия Кери (Дизайн) Лимитид“, с много поръчки, и че тъкмо сега започвам най-мащабната?

— Ти заслужаваш да имаш успех. Винаги съм знаел, че имаш способности да го постигнеш — той спря за момент. — А Маркъс Левин? Къде се намества той в картинката?

— Не и в леглото ми!

Той пламна.

— Нямах предвид…

— Тогава не питай.

— Не питам — каза тихо той. — Казах го просто защото го познавам.

— Аби каза ли ти нещо за него и мен?

— Само че имате бизнес взаимоотношения.

— Той ме подкрепи — каза Джулия. — С парите на майка ти.

Видя как мътните му очи проблеснаха, пронизани от болка.

— Кажи ми.

Джулия му разказа.

— Имаш ли някакво доказателство за всичко това? — попита той и запали нова цигара. Ръцете му трепереха.

— Няма нужда от доказателства. Просто знам.

— Казвала ли си му нещо за това?

— Не. Аби каза, че първо трябвало да споделя с теб.

— Радвам се, че го направи — очите им отново се срещнаха.

Тя знаеше какво има предвид.

— Мислех, че ми е приятел. Той се появи в момент, когато наистина имах нужда от приятел. Той някак… ме върна към самата мен, като работещ човек. Аз му вярвах… — гласът й пресекна.

— Той не е човек, който заслужава доверие. Знам.

— Аз също. Предател. Юда.

— А аз какъв съм тогава? Блудният син?

— Казах ти вече — аз също имам вина. Ако се бях вслушала в предупрежденията, които ми бяха отправени…

— Сали имаше основателни мотиви. И нея нараних. Искаше да се омъжи за мен, но аз не желаех. Тя ме следваше навсякъде, притискаше ме… така че отидох при майка ми. Семейство Армбъстър произвеждат електронни компоненти за нас; ние даваме хляб на седемдесет процента от бизнеса им. Майка ми каза на Роджър Армбъстър, че или ще разкара Сали, или тя ще анулира договора им с нас — очите му потъмняха. — Нали виждаш, това е история, която не бих могъл да ти кажа тогава.

— И все пак ми се ще да се беше опитал. Може би тогава бих могла да съм честна по отношение на себе си. Като например да ти призная, че съм фалшива. Онова, което си мислеше, че съм, и онова, което в действителност бях, бяха двама души, които нямаха нищо общо. Бях ужасена от това да се посветя някому; да се отдам изцяло. Самотата не ми тежеше. Тя означаваше сигурност. Тогава никой не можеше да стигне до мен. С изключение на теб, и то по начин, който ме ужасяваше, защото ти ме превърна в жена, която не познавах, с която не можех да се разбера и още по-лошо: която не можех да контролирам. Затова все търсех рационално обяснение. Винаги много ме е бивало в практическата част от живота; но винаги съм била безполезна, когато е опирало до чувства. Те ме плашеха. Както и връзката между теб и майка ти. Знаех, че нещо в нея… не беше наред, но се боях да ровя твърде надълбоко. Страхувах се от онова, което бих могла да открия. Казвах си, че е най-добре да оставя този въпрос на мира. Това показва колко ме е било страх, че нещо може да разклати брака ни. А и ме освобождаваше от отговорността аз да бъда човекът, който да… Какъвто бях — завърши безпощадно Джулия. — Бях емоционален страхливец. Ти не си единственият, който трябва да се извинява.

Погледнаха се и Джулия осъзна, че той също е разбрал, че войната е свършила. Но предстоеше още една битка.

— Майка ти знаеше каква съм. Ако не беше така, никога не би могла да направи онова, което стори. Да, тя ме познаваше много добре. По-добре, отколкото се познавах аз.

— Разкажи ми за Джени — каза Брад. — Каква е тя?

— Като теб.

— Като мен!?

— Не само на външен вид. Виждам те в нея… о, по толкова начини. Тя е живак, също какъвто си ти; в един миг е на седмото небе, в следващия е в най-дълбоката дупка. Изобщо не се спира. Ту е чаровна, ту вбесяваща. Но не бих я сменила за нищо на света. Тя е моят свят.

— Може би някой ден… ще ми позволиш да я видя.

— В неделя удобно ли ти е?

Брад смаяно се вгледа в нея.

— Ще ходим в Дисниленд. Джени твърдо вярва, че това е мястото, където отиват малките момиченца, след като умрат. Ако можеш да дойдеш към единадесет…

— Къде?

— Влизаш през въртящите се врати и отиваш до гарата в началото на главната улица „САЩ“ — това е любимото ни кътче в Дисниленд. След това продължаваш надолу и някъде на средата на пътя има една чудесна реконструкция на смесен магазин от 1910 година; на ъгъла има сергия за цветя, край която се събират всички анимационни герои на Дисни, за да могат посетителите да се снимат с тях…

— Ще бъда там — каза Брад.

Джулия наведе глава над питието си.

— Сигурно вече е станало на помия — каза той. — Ще ти поръчам ново.

Когато сервитьорката си отиде, Брад продължи:

— Това е много неочаквано за мен. Благодаря ти.

— Тя е и твоя дъщеря — каза твърдо Джулия. — Ще съм лоша майка, ако я лишавам от баща й.

— Не бих те винил, ако го беше направила — той я погледна в очите. — Няма да позволя на майка ми да я докосне. И косъм няма да падне от главата й.

— Не забравяй, че майка ти не само знае за Джени, но и я държи под око, сигурна съм. За това й е бил нужен Маркъс. Ако можеше да докаже, че съм лоша майка: като живея с човек, уволнен заради кражба…

— Няма да го направи — каза Брад. — Отсега нататък майка ми е вън от живота ми. Имам предвид наистина вън, Джулия.

— Всичко това е много хубаво, но дори ти да си я отписал от живота си… тя винаги иска да стане нейното.

— Имаш пълно право да си подозрителна, но сега нещата са различни — отново, сякаш съзнавайки, че е стъпил на тънък лед, той промени темата и попита: — Кажи ми какво мога да очаквам, когато дойде неделя?

— Подбити крака.

Той се засмя. За първи път тази вечер.

— Наистина. Тя е неуморима. Да ти кажа, би могла да разреши световните енергийни проблеми.

— Как се справяш тогава?

— С твърда ръка. С две твърди ръце: моята и на Барбара.

— Ти винаги си вярвала в дисциплината. И в самодисциплината също.

— Огледай се. Недисциплинираните деца стават недисциплинирани възрастни. Джени не е възпитавана съгласно указанията на доктор Спок!

— Мама пляска, а? — попита Брад с крива усмивка.

— Когато и ако е необходимо. Тя има силна воля. Ако й позволя, ще се наложи. Макар че не спазвам стопроцентово принципа на леля ми децата да не се виждат и чуват, не мисля, че трябва да се глезят или да им се позволи да си разиграват коня. Каишката, с която я държа, е хлабава, но никога не я изпускам от ръцете си.

— Аби ми каза, че вече проявявала характер.

„Да, този на майка ти“ — помисли си Джулия, но реши, че това е нещо, което е по-добре той да открие сам.

Сервираха им новите питиета. Джулия отпи дълбока глътка и едва не се задави, когато Брад я попита:

— Ти така и не се омъжи отново. Защо?

— След два грешни хода?

— Вината със сигурност не беше само твоя.

— Дори и така да е — тонът й подсказваше, че не желае да разговаря за това. Тя промени темата. — Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Да се изправя срещу майка ми. Веднага щом се почувствам в състояние да изляза на сцената.

— Де да можех да бъда сред публиката!

Той се намръщи.

— Не. Това ще бъде закрито представление.

— Бих искала да имам възможност да й покажа какво мога, макар навремето тя да ме отхвърли на прослушването.

Той отново се засмя. Мътните му очи се проясниха.

— Трябва да го направя сам, Джулия. Да знам, че съм го направил сам.

— Нещо като: „Виж мамо, карам без ръце?“.

Този път смехът му беше открит и свободен.

— О, Джулия, толкова е хубаво да говоря отново с теб!

Погледнаха се и Джулия видя болката в очите му.

— Прости ми, че те нараних така — помоли Брад смирено. — За това, че повярвах на лъжите на майка ми, макар дълбоко в себе си да знаех, че казваш истината.

— Да, нарани ме — отвърна твърдо Джулия. — Толкова сериозно, че си мислех, че ще те мразя до края на живота си. Но това беше преди Джени да се появи и да започна да разбирам. Ще ти простя, Брад. Ако и ти ми простиш.

— Бих предпочел ти да простиш на самата себе си. Това е най-трудното, нали разбираш.

— Ти наистина си се променил.

— Надявам се да е така.

Очите им отново се срещнаха.

— Джулия… — гласът на Брад беше натежал от чувства. — Това означава толкова много за мен. Просто не мога да…

— Брад? Брад Брадфорд? — прекъсна го някакъв глас и Брад и Джулия вдигнаха очи. Една блестяща двойка, явно жители на източното крайбрежие, бяха спрели край масата им. Мъжът беше облечен младежки, което не подхождаше на сбръчканото му лице: бледосиньо сако, бели панталони на райета, копринена риза, завързано на възел шалче, верижки, златна гривна и тежки пръстени. Жена му беше с тесни панталони от черно кадифе и бяла блуза от копринен шифон с къдрички, без сутиен.

Тежките й гърди се залюляха, когато се приведе да целуне Брад по устата по начин, който подсказваше, че го познава добре, дори интимно.

— С Джак си мислехме, че завинаги сме загубили връзка с теб! — възкликна тя.

— Здравей, Джак… здравей, Дениз — на лицето на Брад за миг се изписа гняв, после той се усмихна учтиво, но без никаква топлота.

— Видяхме те и нямаше как да не ти се обадим — каза Джак и огледа Джулия с очите на познавач. Погледът му беше открито сексуален и похотлив. — Добро парче си забърсал.

Джулия се смути от откритата им сексуалност, от явното им възхищение: на мъжа от нея и на жената от Брад.

— От векове не сме се виждали — бърбореше Дениз. — От онзи уикенд в Палм Спрингс. Никога няма да го забравя! — очите й проблеснаха заговорнически към Брад и в тях просветна нещо, което накара Джулия да се почувства още по-неловко.

— Бих предпочел да го забравиш — каза Брад така, че изтри усмивката от лицето на жената.

Тя хвърли бегъл поглед на Джулия и каза:

— О, съжалявам. Предположихме, че още си в играта.

— Вече не съм.

— Жалко — каза Джак. Очевидно бе човек, който не се отказва да опитва. — Тук сме, за да се срещнем с една двойка, с която бяхме в Малибу тази година, но жената нещо се тръшнала и си заминала, така че останахме на сухо. Сигурни ли сте, че не можем да ви заинтересуваме с едно малко приятно прекарване?

— Не, благодаря — каза Брад. Тонът му беше хладен. — Тъкмо си тръгвахме.

И двамата изглеждаха разочаровани.

— Чухме, че си имал проблеми — каза Джак. — Лоши вибрации, а? А бе трябва да се внимава, нали така.

Брад не отговори. Стана, остави няколко банкноти на масата и подаде ръка на Джулия.

— Ама сериозно ли трябва да тръгвате? — попита Дениз, като го хвана за китката и притисна гърди в рамото му.

— Да, трябва. Съжалявам — беше очевидно, че не изпитва никакво съжаление. — Нито аз, нито дамата ми проявяваме интерес към тези игри — и поведе Джулия навън.

— Съжалявам — каза той, докато чакаха асансьора. — Това са хора… и неща, които ме карат да се гърча, когато си спомня за тях.

Джулия не каза нищо, въпреки че знаеше за какво става дума. Маркъс й беше казал за груповия секс. И той го правеше.

Сега Джулия отново усети същото отвращение, както когато Маркъс й беше обяснил за какво става дума. Почувства, че пропастта между нея и Брад зейва отново. Но това беше част от миналото му и очевидно нещо, за което съжаляваше. Не можеше да разбере защо е толкова шокирана. Точно тя измежду всички жени би трябвало да знае за пристъпите на ненаситната му сексуалност. Но онова беше тогава, а това — сега. Той се бе променил — и слава богу. Тя откри, че се взира в бързо избледняващия образ на стария Брад с нещо като облекчение. Гледаше новия Брад — с бръчките, напрежението, колебанието, несигурността и всичко останало — и знаеше, че го предпочита хиляди пъти повече от предишния. Груповият секс бе част от опита му да избяга от майка си. Така че какво от това, че беше спал с Дениз — която толкова очевидно желаеше да повтори изживяването? Това е било тогава. Старият Брад сигурно би приел и вероятно би очаквал тя да се присъедини. Джулия отпъди тази мисъл преди тя да заплаши с унищожение кълновете на новото й разбиране. Онова, което беше бил, вече бе в миналото, с него бе свършено. Важно беше другото, новото. Но Джулия също така съзнаваше, че изпитва и нещо повече от ревност. Дениз беше толкова прелъстителна…

Брад я придружи до стаята й и я изчака да вземе багажа си, който вече беше готов. После, докато слизаха, каза:

— Джулия, наистина съжалявам заради онези два сексуални боклука. Те не са и никога не са били мои приятели. Просто хора, с които съм се срещал на определени сбирки. Те са част от живот, който нямам намерение повече да живея. Искам да знаеш това.

— Знам го.

— Наистина ли? Светът, в който живеех, беше болен. Аз също бях болен… духовно.

— Знам.

— Сега не искам това. Нямам нужда от него. Мислех, че беше израз на абсолютна свобода. Но единственото, което всъщност правех, беше да подрънквам с веригите, с които бях привързан.

Джулия го хвана за ръката.

— Знам какво се опитваш да ми кажеш и наистина разбирам. Честна дума, разбирам.

— Знаеш ли… ти си се променила. А аз тепърва опитвам да се променя. Но имам намерение да го направя. Нямам избор. Ако не мога, ако не успея да се променя, съм загубен.

Очите му бяха отчаяни.

— Аз съм на твоя страна, Брад — каза Джулия.

Той си пое дълбоко дъх, сякаш освобождавайки се от огромно напрежение.

— Това е всичко, което имах нужда да знам.

Мигът, разрушен от грубата поява на Джак и Дениз, се върна. Джулия отново го почувства близък, но този път нямаше усещане за паника. Чувстваше единствено, че сякаш се е завърнала у дома, сякаш е намерила нещо, което бе мислила за загубено завинаги. И сега беше способна да го приеме такова, каквото е, завинаги.

Той дори не шофираше по същия начин. Сякаш всичко у него се бе забавило, беше минало на първа скорост. Говореха си непринудено, без напрежение, за странични неща. Болната тема беше оставена настрана.

Той я придружи чак до паспортната проверка, подаде й багажа и хвана ръката й.

— За мен беше удоволствие, Джулия. Наистина. Вече имам повече поводи да гледам напред с радост и нетърпение. Още веднъж ти благодаря.

Наведе се и докосна бузата й с устни.

— До неделя.

— До неделя — отзова се като ехо Джулия.

В самолета започна да съжалява за импулсивността си. Защо направи това? Нямаше намерение да го среща с Джени. Беше също толкова изненадана, колкото и той, когато думите се изплъзнаха от езика й. Както винаги, край него се превръщаше в друга жена. В човек, който не се подчиняваше на никоя от обичайните схеми и който пренебрегваше всички очевидни предупреждения. Дори сега, след всичко, което беше направил, след всички страдания, които й бе причинил, той все още притежаваше могъществото да развърже всеки възел в нейното същество, да я превърне в нещо отпуснато и пластично, което отвръщаше инстинктивно на всеки негов поглед и жест. Крис се бе оказала права, както винаги. Той беше причината да избягва Америка през всичките тези години. Защото тя се страхуваше от него; осъзнаваше — знаеше — дълбоко в себе си, че той все още има власт над нея и винаги ще я има. Дори сега, с явните белези на похабеност, съсипан, разтревожен, пушещ като комин, отчаян, той все още притежаваше някаква могъща привлекателност, на която бе невъзможно да се устои. Беше остарял. Тя бе видяла сиви косъмчета сред гъстата руса грива. Блясъкът му беше помътнял, а жизнерадостната му енергия беше силно изчерпана, но тя все още можеше да ги усети. Въздействието му върху нея беше същото. А бе възнамерявала да е спокойна и непреклонна, да не му прощава в никакъв случай. Само един поглед обаче й бе достатъчен, за да се разтопи, да позволи номерът му да мине, дори да го покани да прекара неделята с нея и Джени. „Сигурно съм полудяла — помисли си тя и се сгуши до прозореца. — Сигурно съм луда, щом се навъртам толкова близо до майка му. И все пак… все пак той се нуждае от мен. Той има нужда от всеки, който би могъл да му помогне. И точно сега, защото ще се изправи срещу нея, се нуждае от цялата помощ, която би могъл да получи.“

Неочаквано настроението й се промени отново. „Ще му помогна — помисли си решително тя. — Ще бъде ужасна грешка, ако не помогна на когото и да било да се изтръгне от лапите на лейди Хестър Брадфорд. Освен това, тя ми е длъжник за онова, което ми стори. Трябва да й го върна.“