Вера Коуи
Злата и красивата (4)

Четвърта глава

Пристигна на Гровнър Стрийт точно в десет сутринта, месец след като си беше тръгнал. В един имаше делови обяд и след това вече беше свободен. Взе си душ, преоблече се и изпи чаша кафе, докато провеждаше заплануваните телефонни разговори. Щом приключи с тях, остана с ръка върху слушалката, барабанейки с пръсти. Би могъл да й се обади — тя можеше да дойде при него следобед. Не. Откри, че иска в появяването му да има елемент на изненада. Споменът за рязката й походка, която казваше: „не ми звънете, аз ще ви потърся“, бе все още жив. Неговият принцип бе винаги да оставя жените усмихнати при раздяла. Но, разбира се, не присмехулно. Не. Искаше да се наслади на шока, който щеше да се изпише на лицето й, когато му отвореше.

Но тя не си беше у дома. Разочарованието му беше толкова силно, че събуди гнева му. Жените му винаги си бяха вкъщи и го чакаха — всички до една въплъщение на Пенелопа. Не беше правил никакви други планове — тези три дни бяха предвидени да бъдат прекарани с нея. По дяволите. Разбира се, можеше да я няма, защото е останала да работи до късно. Ще й даде време до — той погледна часовника си — до осем и половина. Час и половина. Ако не се прибере дотогава, да върви по дяволите.

В девет вечерта отиде на Хортън Стрийт. Прозорците й все още не светеха. Така да бъде. Ще се обади на Анджела.

Тя беше очарована да го види. Беше готова, очакваща, пълна с клюки, както винаги. Но той откри, че вниманието му скита нанякъде; искаше му се тя да млъкне, за бога, и да го остави да помисли. Къде беше Джулия? И с кого? Към единадесет и половина повече не можеше да се сдържа.

Този път светлините бяха запалени, но отвън имаше кола. Точно когато Брад паркира на отсрещния тротоар, външната врата на къщата, в която живееше Джулия, се отвори и от нея излезе един мъж, който се запъти към автомобила. В светлината на уличната лампа Брад можа да види, че той е приблизително негов връстник, с тъмна коса и енергична походка. Разбира се, той можеше да е гостувал на някой от долния етаж… но пристъпът на ревност го заслепи.

Натисна звънеца й, сякаш забиваше нож. Чу тихото жужене на домофона, а после и леко дрезгавия й глас, в който се долавяше смях и който каза примирено:

— Какво забрави пък сега?

— Нищичко не съм забравил. Ами ти?

Тишина. Изненада, изненада! Изпита дивашко ликуване. Вратата изщрака и се отвори. Той я бутна и хукна нагоре. Вратата на апартамента й беше открехната. Той я блъсна и прекрачи прага. Джулия не беше сама. На едно кресло край камината седеше пълничка, подобна на кукла блондинка.

По дяволите!

— Здравейте — каза ведро той.

Блондинката прехвърли поглед от него към Джулия и обратно.

— И довиждане, що се отнася до мен — каза бързо тя и понечи да се надигне.

— Не бързайте да си тръгвате заради мен — каза той, вперил поглед в Джулия.

— И през ум не би ми минало — увери го тя сладко. — Правя го заради Джулия.

— Кристин Барне — Брад Брадфорд — запозна ги Джулия.

Той се приближи, протегнал ръка. Блондинката я пое и го огледа от глава до пети с очевидно — и нарастващо — възхищение.

— Аха, непристойният бостънец — промърмори тя дръзко. В сините й като тинтява очи горяха светлинки. Пищен къс захарен памук, реши той. И знае за него. Изненадващо. Не си бе представял Джулия да е от типа бъбрици, които споделят всичко на чаша кафе с приятелките.

Сякаш прочела мислите му, Крис каза:

— Ние с Джулия сме много близки.

— Познавам това чувство — каза той и й се усмихна от горе на долу. Тя беше не повече от метър и петдесет, с голям бюст и трътлеста като пингвин.

— Живея на няколко преки оттук — продължи тя, а очите й добавиха: „не се стеснявай да ми се обадиш…“

Беше забавна, но в нея нямаше дълбочини, в които да се удавиш. И все пак човек може добре да се позабавлява като играе и се пръска в плиткото…

— Ще те изпратя — каза Джулия на Крис.

— Виждам защо бяха всичките ти съмнения — коментираше замислено Крис вече на улицата. После каза твърдо: — Задуши ги — погледът й изразяваше искрена завист. — Виждам какво си имала предвид. Той е разкошен, нали? Бих се вкопчила в него със зъби и нокти, докато му пусна кръвчица, само дето — ако съдя по начина, по който те гледаше — той едва ли би забелязал.

Джулия я гледаше намръщено.

— О, я стига! Да нямаш някакви резерви? Мислех, че яко си си паднала по него.

— Още нося следите от натъртванията — гласът на Джулия прозвуча напрегнато. — И не мога да си подредя живота.

— Там ти е проблемът — предупреди я Крис. — Не можеш да понесеш мисълта, че не контролираш всичко. Просто помни, че независимо дали е така, или не, игрите продължават.

— Веднъж вече загубих.

— Не си, докато не си му го показала! А и на него играта трябва много да му е харесала — защо иначе ще се връща за среща-реванш?

— Точно това бих искала да узная! — съгласи се мрачно Джулия.

Но в огледалото очите й изглеждаха премрежени, сякаш бе упоена с беладона, а краката й, когато бавно се изкачи по стълбите, бяха омекнали и нестабилни.

Той протегна ръце, около очите му се появиха бръчици (точно както толкова често си бе припомняла), и шеговито я смъмри:

— Котенце, котенце, къде се изгуби?

— Ами, похойках си…

Той се засмя и я притегли в обятията си:

— Ох, колко ми липсваше! Надявам се аз също да съм ти липсвал.

— Изобщо не очаквах да те видя отново — това изказване го накара да се намръщи. — Защо се върна?

— Бизнес — нещо в начина, по който го каза, я подтикна да се вгледа внимателно в него.

Той отпусна ръце и отстъпи назад.

— Да не съм прекъснал нещо?

Тя изглеждаше озадачена.

— Мъжът, когото преди малко видях да си отива…

„Охо, той ревнува!“ — помисли си тя поразена, после сърцето й разби оковите си и полетя, понесено на крилете на щастието.

— Имам си и други приятели.

— Все пак излизаш ли с него?

— С колко жени излизаш ти самият? — гледаше го в очите. Те бяха ядосани.

— Е, добре, квит — рязко каза той. Прав ли беше, или грешеше? Тя бе тъй дяволски непроницаема. Но и толкова желана.

— Май не се радваш много да ме видиш — каза обвинително той.

— Разбира се, че се радвам — „дръж се спокойно, без емоции! Нека да се люшка между несигурността и надеждата.“

Тя го удостои с онзи поглед, който той бе определил като „непрозрачен“ — уязвяващо лишен от емоции. Но същите тези очи притежаваха способността да разтапят. Предполагаше, че точно това го бе привлякло. Никой, гледайки идеалната магнолия, не би предположил, че листенцата й могат да се разтворят, за да разкрият най-сочната от всички тичинки.

— Наистина ли се радваш да ме видиш?

— Разбира се! — омекна тя и се вдигна на пръсти, за да докосне леко устните му, но той я притисна страстно. „Това ли ме държи като куче на синджир? — зачуди се Джулия, като го усети с цялото си тяло, от глава до пети. — Веригата на страстта? В такъв случай, със сигурност трябва да я направя по-тънка.“

— Да, наистина се радваш да ме видиш — каза той с нотка на удовлетворение, доволен от начина, по който бе отвърнала на целувката му. Обърна се към стенния часовник. — Още е рано! Хайде да излезем. Празнува ми се.

Заведе я да залагат в едно казино — още едно нещо, което никога не бе правила и което не можеше да се насили да стори дори сега. Гледаше го и примигваше, докато той залагаше чипове със стойността на четвърт годишна заплата на случайни числа и ги губеше без никакво съжаление. Когато я подтикна да опита, тя отказа.

— Не! Нямам твоето безцеремонно отношение към парите.

— Виж сега, това са мои пари.

— Още повече.

Видя, че лицето му помръкна и че издаде напред долната си устна, но остана непреклонна. Той премина от цупене към увещания.

— Хайде, поне веднъж в живота се отпусни. Кога е рожденият ти ден?

— През август.

— Не… на коя дата?

— На седми.

Брад натрупа една камара чипове на номер седем и спечели. Събра двете купчини, които крупието избута към него, и ги напъха в ръцете на Джулия, без да обръща внимание на протестите й.

— Твои са и край.

Бяха толкова много, че Джулия не можа да задържи всичките; няколко се изплъзнаха от пръстите й и паднаха на пода. Брад понечи да ги вдигне и леко бутна една жена, привела се, за да заложи.

— Ама моля ви се! — каза рязко тя, но острият й като кремък глас внезапно стана сладък като локум. — Брад! Господи, каква изненада! Как си? — и го прегърна.

— Сали!

Тя беше на около тридесет години, висока и слаба, елегантно облечена в черно и златно, ефектна, но някак суха.

— Не сме се виждали от векове. Защо не ми се обади… О! — пронизващите й очи се отместиха от него към Джулия и обратно. — Ясно. Зает си, както винаги.

Брад се отнесе с върховно пренебрежение към последните й думи и ги запозна:

— Джулия Кери — Сали Армбъстър.

Двете размениха по една кратка усмивка. Усмивки на съперници.

— Как са всички вкъщи? — попита мило Сали. — Как е майка ти? — и дори още по-мило: — А Каролайн?

— Добре са, благодаря — пресилената сърдечност на Брад бе придружена с подчертана рязкост.

— Поздрави ги от мен.

— Разбира се… — той се обърна към Джулия. — Готова ли си? Да ги осребрим тогава.

— О, нима си тръгвате? Мислех си… по едно питие може би?

— Вече бяхме в бара, благодаря. Приятно ми беше да те видя пак, Сали — Брад решително поведе Джулия.

Погледът, който Сали Армбъстър заби в Джулия, беше остър като кама. И нямаше никакво съмнение относно смисъла на нейното:

— Довиждане — и късмет.

„Е, не ми е известно кой е бил нейният номер в списъка на Брад, но тя със сигурност знае моя“ — помисли Джулия, докато излизаха.

— Да повървим пеша — изкомандва Брад. — В този град това все още е възможно.

— Но… колата?

— Знаят къде живея.

Настроението му се бе променило. Но от друга страна, тя цяла вечер бе имала усещането, че нещо не е наред. Беше подобно на това да долавяш подозрителен шум в мотора на колата. Сега изглеждаше сякаш някой бе хвърлил пясък в двигателя и той беше вбесен, че ще трябва да изчака за смяна на маслото. Хвана я за ръка, както обикновено, но вървяха бързо и в пълно мълчание.

Значи Сали Армбъстър беше и семейна приятелка. Познаваше майка му. И Каролайн. Която и да беше тя. Жена му? Името й беше аристократично, навяваше представи за коне, кучета, петъчни концерти и чай в „Риц“. Това я накара остро да осъзнае колко малко знае за него; колко ограничен е техният общ свят; колко много жени познава той. Тя беше просто още една бройка. Скрупулите й би трябвало да я накарат да напусне играта, но тя бе останала, хипнотизирана от рационалния довод, че ако не е тя, ще бъде някоя друга. Но по-късно същата нощ той я люби тъй, сякаш в живота му никога не бе имало друга жена.

В събота сутринта спаха до късно и щом Брад отвори очи, Джулия разбра, че настроението от предишната вечер не го е напуснало. Тя внимателно опипа почвата и оприличи състоянието му с времето навън: ясно, но студено, със слънце, което грее слабо и не топли.

Когато той предложи — всъщност почти заповяда — да излязат с колата, тя не се възпротиви. Беше съгласна на всичко, стига то да промени настроението му. В мига, в който видя колата, разбра какви са намеренията му. Беше „Мазерати“, съвсем ниска, ужасно шикозна и със сигурност развиваше адски скорости.

Той натисна газта щом излязоха на шосе А 23. Джулия мразеше високите скорости и се ужасяваше от възможността да наруши закона. Беше напрегната и очакваше всичко да завърши със светлини на полицейски буркани и сирени на бърза помощ. Но Брад очевидно се наслаждаваше. На лицето му бе изписано изражение, което тя вече познаваше — то гореше с триумф и екзалтация, точно както изглеждаше в конвулсиите на оргазма.

Тя започна смътно да разбира какво е сексът за него. Начин да избяга от нещо или от някого. Чрез рисковете, които поемаше с него и чрез това, че го правеше, той намираше облекчение. Джулия с тревога си даде сметка, че той е много повече от лекомисления плейбой с хубавата външност и многото пари. Да, той играеше игри, но досега тя не бе разбрала, че те са на живот и смърт; че нещо го глождеше и го подтикваше да не спира.

Спряха на канарите над тъмносивото море. Джулия се загледа в него с удоволствие. Бе родена край морето; едва когато го напусна, осъзна колко го обича и колко й липсва.

Вятърът раздърпа прихванатата й с фиби коса. Тя зарови лице в самурената яка на коженото яке, което Брад й беше подхвърлил с небрежното:

— Вземи това, би трябвало да ти стане.

Беше женско, разбира се.

— Внимавай! — Брад я издърпа от самия ръб на скалата и нервно надникна надолу. — Май добре се оправяш с височините.

— Защо, при теб не е ли така? — Джулия би се заклела, че е склонен да посрещне всякакъв вид опасности.

Отбиха се в една малка чайна в Хоув; кифли с масло, препечен хляб, чай с цвят на прясно лакирана кожа. Беше пълно с възрастни дами с подобни на саксии шапки и джентълмени с монокли и цветя в бутониерите.

— Като във Флорида — изкоментира тихо Брад.

— Да, Хоув е мястото, където идваш да живееш, след като се пенсионираш — съгласи се Джулия.

— Да се пенсионирам? Боже опази! — отбеляза неприязнено Брад.

— На всички ни се случва някой ден.

— На мен няма да ми се случи.

Това беше последното късче от мозайката. Значи затова беше в непрестанно движение, затова живееше интензивно и забързано, като сменяше жените подобно на дрехите си — а тя бе видяла колко много дрехи имаше. Винаги ново усещане, което да замести предишното; нова жена, която да дойде на мястото на онази, която вече доскучава. Сега вече разбираше, че се е върнал за още една партия с нея само защото бе успяла по някакъв начин да задържи интереса му.

Вечерта я изведе на танци. Подобно на всичко, което вършеше, той се справяше с танцуването превъзходно. Но беше необичайно разсеян. Тя бе озадачена — това не беше онзи Брад, когото познаваше. Настроението му се менеше като светофар — за секунди просветваше от най-високата до най-ниската точка. А когато, докато той се преобличаше, Джулия се задържа на телефона, той я посрещна с лице, прилично на буреносен облак. Не обичаше вниманието й да се раздвоява.

А през нощта бе толкова необуздано и грубо страстен, сякаш я наказваше, решен да я накара да вика: „Стига!“, което тя не направи.

От време на време копнееше да му каже нетърпеливо: „О, я вземи да пораснеш!“ — но знаеше, че естеството на тяхната връзка изключва подобна откровеност. Още от самото начало той бе показал ясно, че между тях всичко е на физическа основа. Законите на тялото, нали така?

В неделя сутринта ги събуди телефонът. Брад вдигна слушалката.

— Сали!? — хвърли към Джулия поглед, чийто смисъл тя не можа да разгадае, и каза: — Почакай за минутка, ще я попитам — закри слушалката с ръка. — Сали Армбъстър ни кани да пийнем по едно. Искаш ли да отидем?

Джулия вече го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че му се ще да приеме поканата; в противен случай би отказал, без да я пита.

— Защо не.

 

 

Семейство Армбъстър живееха на Кингс Роуд и бяха поканили още гости. Всички познаваха Брад, особено жените, които го наобиколиха, всяка с различна настойчивост. От Джулия се очакваше да се движи от група на група и да разменя светски приказки. Съзнаваше, че е обект на внимателно оглеждане и на сподавен шепот. Чувстваше се чужда и неспособна да установи контакт.

Застана до дългите прозорци и се загледа навън. Сали Армбъстър я доближи и й предложи нова чаша. Беше зашеметяваща в костюма си (панталон и горнище) с цвят на пчелен мед и с жълто-кафявата си коса, сресана назад като лъвска грива.

— Отдавна ли се познавате с Брад?

— Не. Почти не го познавам.

— О, още в начален стадий! — усмивката й разкри ред остри зъби. — Спомням си този етап. Същински виртуоз, нали? Расов жребец. Би могъл да направи състояние, ако взимаше хонорари — Джулия помисли, че Сали Армбъстър доста напомня на котка. — Всички сме се възползвали от услугите му по едно или друго време… — Сали махна към жените, които разговаряха с Брад, и прехапа долната си устна. — Под момчешката външност се крие още по-момчешка душа. Все още се вълнува от играчки. Ха-ха! Всички ние сме от захвърлените.

После огледа Джулия с интерес, в който се долавяше откровена ревност.

— Вие много ме заинтригувахте. Надявам се, че нямате нищо против.

— Защо трябва да имам нещо против?

— Имам си причини, вярвайте ми. Сама ще ги откриете, когато му дойде времето. Брад е едно изживяване, което оставя следи. Той пипа много меко… о, да, извънредно нежно… но скоро, дай боже, някой ще остави белези и у него… — Сали пое остро дъх и отбеляза:

— Не говорите много. Но се обзалагам, че си знаете репликите… Кажете ми, това естественият цвят на косата ви ли е? Ако не, кой ви я прави.

— Майка ми любезно се е погрижила за това — каза Джулия.

— А, да, майките… — Сали отново хвърли поглед към Брад. — И Брад си има една от същата порода; забележителна жена, истинска лейди. Имам предвид лейди Макбет. Пред лейди Хестър Брадфорд не предат и Горгоните.

— Лейди Хестър?

— Не знаехте ли? Майката на Брад е аристократка с главно „А“. Дъщеря на маркиз, ни повече, ни по-малко. Кънингам-Брадфорд, самото величие. Съпругът й беше издънка на американския клон на рода: и двете семейства са червиви с пари. Би прерязала гърлото на всяка жена, за която подозира, че е предизвикала нещо повече от мимолетен интерес у Брад, и би я окачила да виси на кука, за да изцеди и последната й капка кръв. Вече му е избрала спътничка в живота, Господ да й е на помощ — очите на Сали огледаха Джулия със зловещо разбиране. — Защо ли ви разправям всичко това? Сигурно клюкарката у мен се е събудила — светлокафявите и очи припламваха. — Някой хубав ден („ужасен“ е може би по-точната дума) ще разберете какво имам предвид. Ако можете, не изпитвайте омраза към мен заради това.

— Аз не намразвам лесно.

— Това е друго, на което ще се научите. Той е добър преподавател — подигравката изви устните й в презрителна и дори малко злобна гримаса.

— Дори Каролайн. Прави се на непорочна девица, но и тя гори с ярки пламъци, когато е край него. А мама потушава всички огньове — не че дава и пет пари кого Брад е качил на кладата, стига само скъпото й момче да не се опари — Сали я погледна подигравателно. — Като нищо може да се окаже, че вие сте последната му факла… — тя въздъхна театрално: — Но той озарява с толкова приятна светлина… — после кимна за последно към черната котка-брошка на Джулия и добави: — Моята беше лъв — и грациозно се отдалечи.

Джулия отново се загледа през прозореца. Не чувстваше нищо. Само тъга.

— За какво си приказвахте толкова време със Сали? — попита Брад по-късно, докато се настаняваха на масата си в „Гаврош“.

— За теб.

— Тя отдавна вече е минало.

— Не ми дължиш никакви обяснения.

— Не ти давам обяснения. Просто… исках да знаеш, това е всичко…

— Защо?

— Защото познавам Сали.

„И тя познава теб“ — помисли си Джулия.

— Тя е стопроцентова кучка — продължи Брад — и е адски ревнива. Не е като теб — тя не направи никакъв коментар. — А ти защо не си? Ревнива, имам предвид.

— Никога не съм изпитвала ревност — отвърна искрено Джулия, без да си направи труда да прибави, че никога не е била в ситуация, способна да предизвика подобни чувства.

— Нито дори по отношение на съпруга ти?

— Нито тогава.

— Какво не беше наред в такъв случай?

— Не бяхме един за друг.

— Тогава защо си се омъжила за него?

— Преди сватбата не го знаех.

— Но беше ли влюбена в него?

— Мислех, че съм.

Брад се размърда неспокойно, сякаш отговорите й не бяха достатъчно конкретни за целите му — каквито и да бяха те.

— Мислиш ли, че има разлика между любов и влюбеност?

— Да — отвърна Джулия. — Първото е нещо истинско, второто е романтично.

Гънката между веждите му се появи отново и той попита почти войнствено:

— Как така човек като тебе, който съхранява чувствата си в хладилна камера, излъчва толкова силна топлина?

— Може би защото съм пестелива в употребата им.

— Това да не е твоят начин да ми кажеш, че аз твърде свободно се разпореждам с моите?

— Изобщо не мисля, че ги пускаш в действие.

— А, Сали добре се е потрудила, нали?

— Сали няма нищо общо.

— Защо се държиш толкова неприятно?

— Правех ти комплимента да съм честна с теб.

— Честността е комплимент само когато не си този, който го получава — той се намръщи още по-силно и попита грубо: — Какво искаше ти от мен?

— Онова, което предлагаше.

Тя видя как се стегнаха мускулите от двете страни на устата му — тази чувствена, събуждаща страсти уста.

— Надявам се, че съм отговорил на очакванията ти.

— Нямам оплаквания.

— Е — каза той (нима с горчивина?) — всъщност аз бях този, който помоли за надеждата на съмнението — последната дума се изплъзна от устата му почти яростно. — Хайде стига, дошли сме да ядем.

 

 

Джулия не заспа до четири. Тъмната душа на нощта. Затова не бе чудно, че тя сега изследваше своята душа.

Ревностно бе прегледала данните, които съзнанието й — този усърден архивар — бе съхранявало старателно дори в моментите на най-пълен екстаз и физическо опиянение. Бе проследила издигащата се крива от първите симптоми на рядко срещано физическо привличане, стръмно нагоре по склона на трескавата ответност до върховете на задоволеността. Бе премерила очевидността на удоволствието си, бе се гмурнала в дълбините на обвързаността си и бе излязла с единствената диагноза, която можеше — или искаше — да постави.

Сляпо увлечение.

Разумът й излагаше своите открития, но в същото време снемаше от себе си всяка отговорност. Ако се беше вслушала в него, вместо да се остави да бъде водена от тялото си, нищо от това нямаше да се случи. Което си е право, разумът й я беше предупредил, че се намира в ситуация, заради която ще съжалява; че е време да се отстрани от източника на заразата. В противен случай ще става все по-зле и ще се превърне в неудържима епидемия от най-опасната от всички смъртоносни болести — любов.

Което я плашеше до смърт. Любов към този мъж? Този егоистичен, безчувствен, лекомислен, незрял плейбой, чиито наклонности бяха да целува и да бяга? Това просто не беше в неин стил!

„Нима? — язвително попита разумът й. — Тогава как така е възможно само от едно негово докосване костите ти да омекват?“

„Секс — отвърна си рязко тя. — Бях на сухо от дълго време, а той беше подръка. Това не е моето разбиране за любов.“

„Дай ми определение за «любов», хапливо си го върна разумът й.“

Но преди да успее да го направи, телефонът иззвъня. Брад се размърда, но не се събуди; спеше като заклан. Кой, за бога, би могъл да звъни в четири сутринта? И изведнъж разбра. Майка му, разбира се.

Гласът в слушалката потвърди заключението й.

— Брад, скъпи… ти ли си? — властно, заповеднически.

Джулия силно ръгна Брад в ребрата.

— За тебе е.

Брад изпъшка и взе слушалката.

— Ало… Майко! — той седна, опънат като струна. Този израз на изненада, диагностицира безстрастно Джулия, е бил подготвян твърде старателно. — Да, добре, ще разчистя всичко… Какво? Сега? Днес?

Слисването му бе пресилено.

— Е, щом трябва… разбира се. Мога да хвана този в седем и половина.

„Самолет — помисли си Джулия. — Самолет, който да го спаси; да го отдалечи от ситуация, която вече не му е удобна.“ Усещаше как се отдръпва от него със скоростта на светлината.

Той затвори телефона, прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Извикаха ме да се прибирам. Нещо се е случило. „Знам — помисли си Джулия. — Налегна те досадата“. И каза:

— Колко жалко.

— Трябва да съм на летището в шест и половина… — бърз поглед към будилника, — за да хвана самолета в седем и трийсет.

— Да ти направя ли резервация?

— Ти си съкровище! — той скочи от леглото усмихнат и облекчен. Този път нямаше да има „още веднъж, за последно“.

Тя успя да му резервира място в първа класа, докато той взимаше душ. През шума на пуснатата вода можеше да дочуе веселото му свирукане.

— Най-добре е по бързия начин — каза оживено Брад, когато излезе, вече облечен. Целувката му беше по-скоро отработена, отколкото страстна. Копнееше да си тръгне.

И след миг вече го нямаше.