Вера Коуи
Злата и красивата (17)

Седемнадесета глава

— Справи се добре, скъпи — каза майка му, когато Брад се върна в Бостън. — Знаех си, че ще се справиш.

— Информацията ти беше вярна до последната запетайка, както винаги. Имат финансови затруднения и Швейцария им е отказала. Предложих шестдесет цента за долар и просто ми капнаха в ръчичките. Филдинг не беше много щастлив, но ситуацията беше или ние, или нищо, а той поне си запазва службата.

— Само докато успеем да го отстраним. Това, че е оставил нещата да стигнат толкова далеч, е признак, че вече не е в най-добрата си форма. Щом можем, ще назнача друг на негово място. И така — продължи мило тя, — мислех си, че ще отидеш в Палм Спрингс за края на седмицата.

— Промених решението си. Помислих си, че ще е добре да се върна право вкъщи, за да ти кажа добрата новина.

— Скъпо момче. Толкова си внимателен…

Но вниманието му не беше насочено към нея. Първо беше отишъл в офиса и се беше обадил на детективската фирма, която „Брадфорд и синове“ наемаха, когато искаха информация за някой конкурент или относно бъдеща сделка. Обясни накратко, че иска от тях да проучат Джулия Кери, понастоящем пребиваваща в Лос Анжелос, в района на Бевърли Хилс. Направи кратко резюме на историята й и каза, че иска изчерпателни сведения за последните пет години: работата й, живота й, финансовото й положение, приятелите й, обкръжението й.

— … Всички подробности. Тя е една от кандидатките ни за голяма поръчка и искаме да знаем всичко за нея. Но искам щателно свършена работа. Нищо не трябва да бъде пропуснато, дори личният й живот. Разбирате ли?

— Естествено, господин Брадфорд.

— Колко време ще отнеме?

— Зависи колко надълбоко ще трябва да ровим. Три, четири, може би пет дни.

— Проверете всичко. И ми изпратете доклада си в обикновен плик. Но не вкъщи. Ще ви дам адреса.

След това се обади на една своя приятелка в Ню Йорк и я помоли да му звънне, когато пликът пристигне.

Тя му се обади след четири дни и той веднага позвъни на още едно място.

— Марти? Брад е. Слушай, имам нужда от убедително причина веднага да дойда в Ню Йорк. Можеш ли да измислиш някаква?

— Какво ще получа за това?

— Телефона на Доди Лорънс.

— Става. Къде да ти се обадя?

— В офиса. До половин час. След това излизам.

— Добре.

— Изникнала е някаква спънка в шведската сделка — каза той на майка си раздразнено. — Трябва се изстрелям и да оправя нещата.

Договорът беше крупен, ставаше въпрос за много пари и той знаеше, че майка му няма да иска да рискува. Пък и нали той оправяше проблемите на компанията.

— Значи трябва да отидеш — веднага се съгласи майка му. — Но ме дръж в течение.

— Естествено.

 

 

— Какво е това? — попита приятелката му, като му подаваше плика. — Мръсни снимки? — на плика имаше надпис: „ЛИЧНО“.

— Надявам се да има една-две снимки. Страшно ти благодаря — той я целуна забързано. — Ще ти се обадя.

Излезе от блока, влезе в най-близкия бар и седна в едно празно сепаре. След един час и няколко двойни уискита все още седеше, подпрял лице на юмруците си, втренчен в снимката на петгодишната си дъщеричка със златисточервена коса и с неговите лице и очи. Дженифър Кери, накратко Джени. Родена половин година след като бе напуснал Джулия. Баща! Всички тези опити с Каролайн, а неговото дете — неговата дъщеря — е съществувала. И нито намек от Джулия. Която бе постигнала изключителни успехи. Сега Брад знаеше всичко за Маркъс Левин, за „Джулия Кери (Дизайн) Лимитид“, за репутацията, която си беше създала, за парите, които беше спечелила, престижните поръчки, с които се бе заемала. А кулминацията беше сега в Лос Анжелос.

Поръча си още едно питие. Тази коварна, измамна кучка! Нямаше никакво право! Не беше честно! Дженифър беше и негово дете! Какво право имаше тя? Защо тя трябваше да има всичко, а той — нищо? Нищо.

Беше объркан и дълбоко обиден. Вместо да чувства (както би трябвало), че е заличил Джулия от живота си, той имаше усещането, че тя е тази, която е победила: тя го бе отстранила от живота си. Тя беше спечелила. Просто не беше честно.

„Мама ще знае как да се оправи с това — помисли си той. — Точно така. Трябва да й кажа — тя ще знае какво да направи.“

Забърника в джобовете си за пари. Ръцете му трепереха толкова силно, че изпусна банкнотите на пода. Събра ги, изправи се, залитна и подвикна на бармана:

— Хей, ще ми извикаш ли такси?

— Десет цента — каза барманът.

Навън беше студено и малко му мина.

— Аз пияници не возя — каза агресивно шофьорът.

— Не съм пиян. Зле ми е.

— А на мен ми се вижда, че си се гушкал с бутилката. От бара излизаш, нали?

— Ще платя двойно. Моля ви се…

Отпусна се на мръсната седалка. Шофьорът продължи все така войнствено:

— Повърнеш ли, ще ти взема тройно, ясно ли е? Накъде сега?

Приятелката му възкликна изумено, когато го видя облегнат на вратата й. Беше блед, беше му лошо и трепереше.

— Господи, Брад! Какво има? Изглеждаш ужасно.

— Кафе. Без захар — изхриптя той. — Много кафе.

— По-добре полегни — тя го поведе към големия плюшен диван. Той се строполи върху него със затворени очи, ръцете му стискаха плика. Когато се върна с голяма чаша кафе и се опита да измъкне плика от ръцете му, той се вкопчи в него още по-здраво.

— Не, това е мое! Мое! — очите му се напълниха със сълзи. — Мое! — той се обърна по корем и раменете му се разтресоха.

Тя предпазливо сложи ръка на рамото му и той се обърна, хвърли се към нея, прегърна я и зарови лице в скута й. Плака дълго, после със зачервени очи, с уталожен гняв, вече изтрезнял, си изгълта кафето. Продължаваше да стиска плика.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

— Не, благодаря. Вече направи достатъчно.

— Ами… скоро трябва да тръгвам за работа.

Тя беше момиче от шоупрограма и си имаше възрастен богат любовник, който я издържаше. Имаше разкошна външност, но не я биваше много в леглото. Брад й беше направил предложение една вечер след шоуто и оттогава поддържаха нередовна връзка — той и се обаждаше, когато идваше в Ню Йорк. Винаги се бе проявявал като блестящо самоуверен, гибелно привлекателен, фантастичен ловец. Но сега я плашеше и смущаваше.

— Добре, отивам си — той прокара пръсти през разрешената си коса. — Може ли да ползвам банята ти?

Излезе поосвежен, само бледото му лице и червените очи подсказваха за пиянската истерия отпреди малко. Още стискаше плика. Тя не можеше да се насили да срещне погледа му.

— Благодаря — каза той — нещо неприсъщо за него. На вратата предпазливо се наведе и я целуна по бузата.

— Съжалявам за това, което ти се е случило… каквото и да е то — прошепна тя и забързано затвори след него. Надяваше се повече да не й се обади.

 

 

Когато се върна в Бостън, откри, че майка му е отишла във Фермата.

— Днес е рожденият ден на майка ви, сър — каза Томас изненадано.

Божичко! Беше забравил. Но подаръкът му беше готов. Възможно най-големият флакон с „Червена роза“ на „Флори“, който вървеше с цветето, което бе поръчал: от рубини и изумруди, с капчици роса от диаманти по листенцата. Качи се в стаята си, за да го вземе, и потегли с колата към Фермата.

Цялото семейство беше там, дори Патриша ван Шуйлер, за която Джонатан — по-големият син на Битси — наскоро се беше сгодил. Чакаха него, за да седнат на масата за вечеря, така че трябваше да отиде в стаята си и бързо да се преоблече. Усещаше мрачния поглед на жена си. Нямаше никаква възможност да поговори с майка си насаме.

— Добре ли си, скъпи? — смръщи се тя, като се облегна на ръката му на влизане в трапезарията.

— Добре съм. Останахме на официалния обяд, нали знаеш как е.

— Оправи ли нещата?

— Разбира се, няма проблеми — излъга той.

— Дръж Каролайн под око — промърмори майка му. — Вече изпи три двойни мартинита преди вечеря. Трябва да поговорим, скъпи. Така не може да продължава…

— И аз искам да говоря с теб — каза тихо той.

Тя стисна ръката му.

— След вечеря.

Но докато се хранеха, Битси пусна духа от бутилката.

— Познайте кой е жив и здрав и живее в Калифорния — каза тя със светнали очи.

— Кой? — избумтя Аби.

— Един човек, който не би трябвало да си добрува.

— Кой?

Очите на Битси се обърнаха към брат й, който през цялата вечеря пазеше мрачно мълчание.

— Джулия Кери!

Възцари се тишина.

— Битси! — в гласа на лейди Хестър се долавяха забрана и недоволство.

— Бъфи Зейтън я видяла — в Дисниленд, представяте ли си? Миналата неделя. И познайте какво? С нея имало дете. Червенокосо момиченце. Бъфи не го разгледала добре, но казва, че сигурно било нейно. И нещо още по-интересно. Познайте с кого била! С Маркъс Левин!

Лейди Хестър хвърли поглед към сина си. Той се бе втренчил в едва докоснатата си храна, лицето му бе безизразно.

— Мислех, че е в затвора — отбеляза Дрексел Адамс.

— Но мама не го даде под съд, нали, мамо? — попита невинно Битси.

— Маркъс наистина… ми беше симпатичен — призна невъзмутимо майка й. — Но не съм го виждала, откакто не работи при мен — тя замълча за миг, после добави небрежно: — Всъщност и аз научих, от друг източник, че Джулия се е върнала в Щатите — тя презрително повдигна рамене. — Някои хора много обичат клюките.

— И очевидно живее с Маркъс Левин, а? — продължи Битси.

— Искаш да кажеш, че детето е негово? — попита стреснато Аби.

Лейди Хестър стисна отвратено тънките си устни.

— Не, от надежден източник разбрах, че детето е от връзката й с Пол Шамбрун — тя хвърли нежен поглед към безстрастното лице на сина си. — Не ти го казах, за да ти спестя това, скъпи.

Смехът на Битси беше триумфиращ.

— А бе кучката си е кучка!

— Кой ти каза, че детето е от Пол Шамбрун? — попита Брад.

— Скъпи, имам си източници. Към тях се прибавя и фактът, че… е, сметнах за редно да държа тази жена под око. Тя е такава двуличница… Нямах никакво намерение да й позволя да ти припише това дете. За щастие, мисля, че то е копие на баща си.

„Така е — помисли си Брад. — Одрала ми е кожата.“

— На колко е години? — попита Битси с ненаситно любопитство.

— Почти на шест.

— Това си пасва — въздъхна Аби.

Лейди Хестър махна с ръка.

— Джулия Кери и нейното копеле изобщо не ни интересуват. Ако питате мен, тя и Маркъс Левин много си подхождат. Сега ще пийнем ли кафе, докато разопаковам подаръците си?

Брад автоматично помогна на майка си да стане от стола. Главата му се въртеше. Беше излъгала, че Джени е дъщеря на Пол Шамбрун. И за миг не бе повярвал, че само са й „описали“ детето. Майка му знаеше всичко, какъвто си й беше неизменният навик. Щом беше държала Джулия под око, значи я бе наблюдавала с окото на орел. Което означаваше, че знае точно как изглежда Джени. Следователно беше излъгала.

Неговата майка — лъжкиня? Защо? Защо? Човек трябваше да хвърли само един поглед на Джени, за да разбере, че тя е Брадфорд, а като се имаше предвид провалът на Каролайн да роди наследник…

Нещо не беше наред. Нещо ли? Всичко. Така беше, откакто отново видя Джулия. Това, че я видя, разклати устоите на внимателно изградения му живот, само дето той се беше оказал пълна разруха. А ако майка му го лъжеше… Той се втренчи в нея, докато тя възклицаваше от удоволствие пред подаръците. Щом го бе излъгала за това, можеше ли — възможно ли беше — да го е лъгала и за други неща?

Когато подаде кафето на жена си, тя прошепна така, че да може да я чуе само той:

— Благодаря, татенце!

Едва се удържа да не трепне и да не разлее горещото кафе в скута й. Насили се да устои на погледа й. Откъде знаеше, по дяволите? Бурята, бушуваща у него, се засили; имаше чувството, че всичко се разпада. И когато видя как Каролайн гаврътна коняка си и протегна чашата за още, разбра, че нещата отиват от лошо към по-лошо.

Но пък Каролайн се оказа идеалното извинение, когато по-късно майка му каза:

— Скъпи, за какво искаше да говорим?

— По-късно мамо. Ще кача Каролайн да си легне, иначе ще трябва да я носят.

Ноздрите на майка му се разшириха от отвращение.

— Трябва да се направи нещо — каза решително тя. — Навиците й стават обект на клюки.

— Точно за това исках да поговорим — излъга бързо Брад. — Но по-късно, когато я сложа да легне.

— Разбира се, мило момче. Отведи я. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Трябваше да придържа Каролайн, докато се качваха по стълбите. Тя се препъваше и олюляваше. Беше изпила цяла бутилка кларет на вечеря, плюс трите двойни мартинита преди ядене и един Господ знае колко много коняци. Но не беше чак толкова пияна, че да не може да му се озъби още щом влязоха в спалнята.

— Ако това дете е на Пол Шамбрун, аз съм трамвай!

— Откъде знаеш?

— Интересува ме какво знаеш ти! Или майка ти е скрила от теб и това, както и всичко останало?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че държи бившата ти жена под наблюдение още от мига, в който я изхвърли от това семейство! И прекалено бързо приключи с въпроса за Джулия Кери тази вечер. Ако хлапето наистина беше копеле на онази кучка, щеше много по-охотно да разнищи този факт!

В пиянската логика на Каролайн имаше смисъл, но Брад все пак попита:

— Откъде знаеш, че е държала Джулия под наблюдение?

— Тя държи под наблюдение всички, глупако! Теб, мен, сестрите ти, зетьовете ти… Знае всичко за всеки.

— И за мен?

— Особено за теб! И никога нищо не ти казва, освен ако не мисли, че ти така и така знаеш.

— Това е лъжа!

— Да, ама не е! Време е за истината, Брад, и бога ми, аз горя от желание да ти я кажа!

Каролайн се заклатушка до гарафата и чашите, сложени на близкия бюфет, наля си и жадно загълта.

— Винаги бягаш от истината като от дявола! Че как иначе, след като през целия ти живот майка ти те е захранвала с лъжи!

— Ти лъжеш!

— О, не, не лъжа! Тази вечер ще чуеш самата истина, Бог ми е свидетел! Време е вече.

Каролайн беше настроена войнствено. Новината, че Джулия Кери има дете, беше капката, която преля чашата. Тази кучка имаше всичко. И особено детето, с което тя, Каролайн Брадфорд, толкова отчаяно се бе опитвала да се сдобие.

— Това хлапе е твое дете! Ако не беше, майка ти щеше да ти го каже в минутата, в която се роди! Тя мрази Джулия Кери толкова много, че би й натикала физиономията в лайна и би стъпила върху главата й. Не ти е казала и думичка, защото детето е твое — твое, невярно копеле такова, твое!

— Не викай! Да не искаш цялата къща да ни чуе?

— Не ми пука кой чува. Така и така е време всички да научат.

Каролайн отиде с клатушкане до вратата, отвори я широко и кресна:

— Чувате ли бе?

Брад се хвърли след нея, затръшна вратата и бутна жена си настрани толкова силно, че тя залитна, но се вкопчи в бюфета и не падна.

— Няма да ми затвориш устата. Вече не. Достатъчно мълчах. И то за какво? Ти доказа мъжествеността си, нали, така че нашата липса в тази насока е по моя вина — както винаги! Писна ми от теб и от проклетата ти майка! Писна ми да чукаш всичко, дето носи пола, и да ме оставяш сама седмици наред. Писна ми да тичаш при майка си, когато трябва да се обръщаш към мен, своята съпруга, чуваш ли? — гласът на Каролайн се беше повишил до писък и проникваше лесно през стените. — Ти и твоето поведение на разстроено малко момченце! Винаги тичаш при мама, когато ти се счупи играчката. А как ще ме поправиш мен? Вие двамата ме счупихте! И не давате и пукната пара за мен! Мислите само за себе си, за своите егоистични душици — защото точно такъв те е направила майка ти, негодник с негодник!

Брад я зашлеви и тя отново политна.

— Точно така! Давай, пребий ме, както преби нея. Никога не си могъл да понесеш истината!

Брад я стисна за раменете и я разтърси.

— Каква истина! Кажи ми, каква истина?

— Истината, че твоята майка ти е промила мозъка! Ако ти каже, че луната е от сирене, ще повярваш, защото го казва тя! Толкова здраво те е омотала, че не можеш да се отскубнеш! Накарала те е да си мислиш, че си дар божи, и когато някой не се отнася с теб така, тичаш да цивриш и да се оплакваш. А тя знае какво ще направиш във всяка ситуация, защото те е програмирала от деня, в който си се родил. И в единствения случай, когато излезе от очертаното русло, тя се отърва от вмешателството! — Каролайн му се изсмя с наслада. — Не знаеше за това, нали? Онази парижка измислица беше скроена. Тя ми каза да чакам, докато часът ми настъпи. Че след шест месеца ще бъдеш свободен и че ще мога да те имам, ако още те искам: а аз те исках. Господи, исках те! — Каролайн заплака. — Бях толкова луда по теб, че пет пари не давах какво прави тя, стига да ми позволи да те имам! Тя те ожени за мен. Тя те праща при всичките ти курви! Не загряваш ли, нещастно копеле такова, че на майка ти не й пука колко жени ще заведеш в леглото си, докато всичко, което искаш от тях, е секс? Но истински се ужаси от онази единствена жена, която те обичаше. Тя ревнуваше от Джулия Кери! Толкова ревнуваше, че щеше да се побърка. Защото те искаше. Собствената ти майка е влюбена в теб, глупако!

Брад отново я удари и тя падна.

— Лъжеш! — той беше побелял, потеше се. — Лъжеш, мръсницо!

— Само така, удряй и бягай, както винаги! Също като майка си. Тя ме омъжи за теб, защото знаеше, че не ме обичаш. Също както знаеше колко много те обичам аз; знаеше, че бях готова да дам всичко, да направя всичко, за да те имам. Само дето никога всъщност не си бил мой — Каролайн се засмя истерично. — Единственото, което получих от теб, беше една хартийка, която правеше всичко законно. Ти получи мен, а майка ти получи париците на баща ми. Моята зестра! Майка ти те продаде, нещастно копеле такова! Как се чувстваш като стока?

Брад се бе втренчил в нея с разкривено лице.

— Лъжи, само лъжи — каза той без капка убеденост. — Толкова си пияна, че не знаеш какви ги плещиш.

— Грешка! Толкова съм пияна, че поне веднъж мога да ти кажа истината! И знаеш ли защо: защото вече не ми пука нито за теб, нито за нея, нито за целия ви проклет клан!

— Тогава й го кажи — внезапно се озъби Брад. — Хайде, давай, ако смееш!

— С удоволствие! От години си умирам от желание да го направя! — тя се озъби като куче, стана и хвана дръжката на вратата. — Хайде, ела тогава! Нека видим какво има да каже тя, след като аз си изприказвам своето.

Но Брад не помръдна.

— Не можеш, нали? Прекалено си уплашен! Глупаво копеле такова! Тя те е създала, тя те е оформила със собствените си ръце, като глина. Погледни се! — Каролайн се спусна към него, стисна ръката и го завлече до огледалото. — Виж се! Това отражение не е твоето, а на майка ти. Тя е господарка на душата ти. Какво ще направиш, когато накрая поиска и тялото ти?

Брад извика и я стисна за гърлото.

— Млъкни! Млъквай, злобна кучко!

— Хайде, продължавай — изхриптя Каролайн. Лицето й бързо почервеняваше. — Удуши ме, както теб те задушават до смърт. И благодари на майка си и за това!

Той я блъсна и тя падна на пода. В следващия миг вече го нямаше. Външната врата се затръшна.

Каролайн запълзя на четири крака към бюфета и гарафата. Изведнъж вратата се отвори с трясък и на прага застана свекърва й — опряна тежко на бастуна си, с мъртвешки бледо лице и пламтящи очи.

— Впиянчена повлекана! Как смееш да се държиш по този начин в къщата ми?

— Време беше — каза завалено Каролайн. — Време беше някой тук да каже истината — килна се и падна на пода.

Свекърва й вдигна бастуна си и го стовари върху почти разголените гърди, открити от раздърпалата се рокля на Каролайн. Вдигна го за втори удар, но някой я сграбчи за ръката. Беше Аби.

— За бога, майко!

— Къде е синът ми? — попита властно лейди Хестър. — Той ли излезе преди малко?

— Мисля, че да.

— Тогава върви и го намери. Хайде, върви! Намери го, казах!

Аби не се помръдна.

— Не, майко.

— Чу ли какво ти казах?

— Да, чух. Но няма да отида никъде. Аз също чух всичко. Брад има нужда да бъде оставен сам за известно време. Ще се върне, когато се оправи и е готов за това.

Лицето на лейди Хестър се сгърчи.

— Как смееш? — изсъска тя. — Ще правиш каквото ти се казва!

— Не, няма — отвърна Аби. — Твърде късно е, майко. Празненството ти свърши. Ще трябва да поразтребиш.

Тя се наведе, вдигна Каролайн от пода, сложи я на леглото и я зави.

— Искам тази повлекана да напусне къщата ми! — разбесня се майка й. — Сега, веднага! За в бъдеще й се забранява да влиза, в която и да е моя къща! Изхвърлете я! Безмозъчна, безплодна, впиянчена никаквица!

— Майко, стига вече — каза твърдо Аби и я хвана за ръката.

Лейди Хестър се дръпна.

— Пусни ме! Ти не си моя дъщеря! Сега, когато се нуждая от помощта ти, ти отказваш да ми я дадеш! Няма да забравя това, Абигейл!

Лицето на Аби се стегна и тя каза глухо:

— Аз също имам спомени, майко. Хайде, ела да си легнеш. Къде е Роуз?

— Не ме докосвай! Няма да си легна. Ще сляза долу и ще чакам сина си!

— Майко, не можеш да слезеш по стълбите сама.

— Ще сляза, та ако ще да пълзя надолу заднишком.

Стиснала бастуна, тя закуцука тежко към стълбите.

Аби я последва с въздишка.

— Ето, облегни се на мен.

Всички бяха наизлезли от спалните си, но щом ги видяха, мълчаливо се заприбираха.

— И ти я свърши една! — просъска Дрексел Адамс на жена си.

Лицето на Битси бе озарено от сатанинско ликуване.

— Така му се пада! — каза с омраза тя. — Надявам се да се пържи в ада!

Но ръцете й трепереха, когато започна да маже лицето си с крем.

 

 

Брад тичаше. Беше останал без дъх, когато стигна до езерото. Отстрани го прерязваше остра болка и той рухна на една пейка. В ушите му още отекваха подигравателните думи на Каролайн.

Беше невъзможно! Просто не можеше да бъде! Той да е… безволева твар, създание на майка си? Да са го лъгали, манипулирали, да са му промивали мозъка, за да получат от него безусловно подчинение? Не, всичко това бяха лъжи, лъжи! Майка му го обичаше! Нима не бе показвала това винаги? Нима не му го беше казвала? „Никой никога няма да те обича както те обичам аз — никой на този свят. Между майка и син има неразривна връзка от плът и кръв; моя плът и моя кръв. Аз съм те родила — създадох те в собственото си тяло! Подхранвах и поддържах живота ти с моя собствен! Никой не може да застане между майката и нейния син, никой!“

Винаги я беше обожавал, защото знаеше, че всичките й постъпки са продиктувани от любовта й към него. Любов ли? Любов?

Беше ли скроила майка му капан на Джулия? Онзи телефонен разговор — дали Джулия не беше права? Лицето й изплува в съзнанието му: мъртвешки бледо, с червения отпечатък на ръката му.

— О, Боже!

Нима майка му наистина й беше скроила капан? Нима това усмихнато, грейнало от обич, кристалночисто лице криеше най-черното от всички сърца? Не, не! Не можеше да бъде! Той със сигурност би разбрал, би видял, би усетил. Неговата майка беше въплъщение на истината! Тя го обичаше. Каролайн беше пияна, толкова пияна, че не знаеше какво приказва. Да, така беше. Просто пиянски брътвеж. Така трябваше да бъде. Не би могъл да живее с нещо друго.

Родната му майка влюбена в него? Боже Господи! Опита се да отхвърли тази мисъл, но в същия миг в главата му отекна гласът й: „Никой никога няма да те обича както те обичам аз, сине мой. Между майка и син съществува неразривна връзка. Ти си част от мен. Аз те създадох, дадох ти живот. Ние сме една плът, една кръв. Ние сме един живот, скъпи мой. Едно сърце, едно съзнание, един живот. Аз съм твоя и ти си мой. Никой не може да застане между нас, никой, никога!“.

Господи! Не! Не!

Той отново стисна главата си с ръце и остана така дълго, заливан от вълните на болката и шока, спускайки се дълбоко в душата си, за да извади на бял свят неща, които отдавна бе заключил там и които се бе надявал, че са забравени. Накара се да ги изследва. Стана и неспокойно закрачи. Пушеше цигара от цигара. Стенеше на глас, заровил ръце в косата си; хапеше кокалчетата на пръстите си и гледаше с невиждащи очи.

Чак когато небето започна да избледнява, той тръгна бавно като старец към къщата. Походката му беше като на осъден, отправил се към бесилката.