Вера Коуи
Злата и красивата (9)

Девета глава

Когато Роуз се върна, Джулия стоеше пред гардероба, решена да играе с открити карти.

— Имам нужда от твоята помощ и опитност, Роуз — каза искрено тя. — Тази вечер е много важна за мен. Коя рокля да си облека? Нужно е да изглеждам точно както трябва; сигурна съм, че разбираш.

Роуз без колебание посегна към роклята, която считаше идеална за случая.

— Жълтата коприна, госпожо.

Рокля за вкъщи. Елегантно и просто скроена, с подходяща яка-лодка, с дълги ръкави, които падаха свободно до лакътя, откъдето се закопчаваха — тясно прилепнали — до китката; на кръста имаше тесен копринен колан.

— Тази вечер ще е семейна вечеря, госпожо, и за такива случаи точно това е дрехата, която бих облякла — усмивката й беше топла и окуражителна. — А и цветът подхожда на косата ви.

— Добре — съгласи се Джулия с благодарност. — Значи тази — после прибави небрежно: — Лейди Хестър интересува ли се от облеклото?

— Дотолкова, доколкото винаги е с идеална външност, госпожо. Тя е перфекционист — и за дрехите, и за всичко останало.

Джулия почувства как към височината, която трябваше да изкатери, се прибавиха още няколко километра.

— Просто бъдете самата себе си, госпожо — посъветва я Роуз с глас, който не изразяваше никакви чувства. Идеалната прислужница. — Лейди Хестър много бързо забелязва и най-лекия намек за преструвка… И се отнася крайно закрилнически към сина си — като наблюдаваше изражението на Джулия в огледалото, тя прибави безстрастно: — Сигурна съм, че ще изглеждате много добре. Роклята е точно за случая. Ако желаете, мога да ви направя и прическа.

Обикновено на Джулия не й отнемаше повече от няколко минути да вдигне косата си на класически френски кок, но сега веднага се съгласи. Роуз доста ясно й казваше, че е на нейна страна, че иска тя да успее.

Роуз имаше златни ръце. Скоро Джулия имаше прическа, прилична на козунак, в стил епохата на крал Едуард. Тежката й коса бе здраво прихваната с масивни фиби. Това й придаваше старомодна елегантност и тя излъчваше достойнство и подкупваща простота.

— Благодаря ти, Роуз — каза тя.

Прислужницата се усмихна. В този момент телефонът избръмча и Роуз вдигна слушалката.

— Веднага слизам — каза тя, после затвори и прибави: — Лейди Хестър е пристигнала, госпожо. Трябва да отида при нея. Ако ми остане минутка, ще се върна и ще ви помогна да се облечете.

И излезе. Джулия се втренчи в отражението си. Моментът беше настъпил. Но ръцете й не трепереха, докато си слагаше грим. Не твърде много — изкуството беше да сложи толкова, че да не изглежда гримирана. След няколко минути внимателно се изучи в огледалото. Да, това би трябвало да мине на прегледа.

Брад влезе тъкмо когато се пръскаше с „L’Air du Temps“. Бе й достатъчен един поглед, за да й се свие сърцето. Беше блед, стиснал устни, очите му блестяха някак странно невиждащо. О, Господи! Какво, за Бога, му е казала майка му?

— Изглеждаш изтощен, скъпи. Задръствания ли имаше?

— Много, и то гадни — гласът му беше дрезгав. — Всичко беше гадно — ръцете му я притиснаха силно, безпощадно, разкривайки вътрешното му отчаяние. Целувката му също беше отчаяна. И беше стръвно възбуден.

— Знам от какво имаш нужда — тя се изплъзна от ръцете му, заключи вратата и отметна покривката от леглото.

— Четеш ми мислите — каза жадно той.

„Не, чета по лицето ти“ — помисли си Джулия. То потвърждаваше една нейна теория: че сексът е начинът, по който съпругът й се освобождава от всякакъв вид напрежение, особено от онова, създавано от майка му. Е, разсъди практично тя, докато копринената рокля, както и всичко останало, се смъкваше от тялото й, някои мъже пият, други бият жените си. Това със сигурност беше най-добрият начин. Но на едно по-дълбоко ниво Джулия бе възмутена, че не е нищо повече от сексуален отдушник. А един тъничък гласец лукаво прошепна в съзнанието й: „Точно така. Нали леля Шарлот казваше, че бракът е просто узаконен секс?“.

 

 

Лежаха, потънали в удовлетворено мълчание. На вратата се почука.

— Сигурно е Роуз — въздъхна Джулия.

Брад вдигна глава, погледна към часовника и ахна:

— Мътните го взели, вече минава седем!

Скочи от леглото и се втурна към банята.

Роуз не направи никакъв коментар при вида на изпомачканото легло и развалената прическа. Просто изчака Джулия да седне край тоалетната масичка, за да я направи отново. След това сложи един шифонен квадрат над косата на новата госпожа Брадфорд, спусна жълтата копринена рокля над главата й и Джулия поднови грима си.

Брад излезе от тоалетната по риза и панталон и очите му светнаха.

— Изглеждаш фантастично!

— Благодарение на Роуз.

— Благодаря ти, Роуз — усмихна й се Брад.

— Ако няма друго, с което мога да помогна, ще отида да се погрижа за лейди Хестър.

— Би ли ме закопчала, ако обичаш? — Брад протегна ръце към Джулия.

Джулия му се усмихна.

— Това е толкова съпружеско!

— Нали сме съпрузи! — на лицето му се върна враждебното изражение отпреди половин час.

Което означаваше, че майка му не одобрява. Думите на Брад го потвърдиха.

— Това е важно, Джулия — подчерта той, докато се приготвяха да слязат долу. — Направи го както трябва, заради мен.

„Заради теб? — каза си Джулия, докато излизаше през вратата. — А за мен кой ще помисли?“

Брад я отведе не в салона, а в една друга стая, цялата в розово и бяло. Там май се беше събрала останалата част от семейството. Без свекървата.

Величествена в зелената си кадифена рокля (намачкана и с дупка на полата), Аби доплува през стаята до тях. Обиците и колието й бяха инкрустирани с огромни изумруди и сигурно тежаха поне неколкостотин грама. Джулия не беше сложила никакви бижута — не че притежаваше нещо повече от черната котка и наниза перли — още един от сватбените подаръци на Брад.

Аби представи Джулия на членовете на семейството, с които тя още не се беше срещала: зетьовете. Брад не изрази никакъв протест, когато Аби я отвлече, а се отправи към подноса с напитките.

Аби отведе Джулия първо към Битси и един висок мургав мъж с лице на сатир.

— Джулия, това е Дрексел Адамс, мъжът на Битси. А това е новата ти снаха, Дрекс.

Той се приведе над ръката на Джулия.

— При това много красива снаха.

— Благодаря, господин Адамс — учтиво каза Джулия, втренчена право в очите му, които дръзко й се възхищаваха.

— Дрекс за приятелите и роднините, моля.

Аби я отведе по-нататък.

— А това е моята собствена по-добра половинка. Сет, запознай се с жената на Брад.

Джулия трябваше да вдигне глава — Сет беше поне два метра и беше колкото висок, толкова и слаб. И прегърбен — без съмнение, за да избягва сблъсъка с горните прагове. Сигурно за да омекотява подобни сблъсъци, природата го бе дарила с гъста коса, подобна на козината на английска овчарка. Но лицето му беше мило, а усмивката му придаваше някаква дяволитост. С неочаквано красив плътен глас той цитира:

— „И нейното присъствие излъчва сияния такива, че превръща и гроба мрачен в празничен чертог…“ — големите му ръце обхванаха нейните и той се наведе да я целуне.

— Сет си има цитат за всичко — обясни Аби с обич.

— Този път няма сребърни прибори, които да ни предупредят — каза Сет и смигна на Джулия. — Но те само щяха да ни подготвят за красотата ти, скъпа — той вдигна чашата си с шампанско. — Пия за теб. Жива-здрава и много щастие.

— Благодаря — Джулия почувства как я обгръща щедрата топлота на първото искрено казано „добре дошла“.

— Не, ти си тази, на която трябва да благодарим за добрината да доведеш сред нас прекрасното си лице.

— Нима си се съмнявал във вкуса на Брад? — избумтя Аби.

Дрексел Адамс прекоси стаята, протегнал чаша шампанско. Джулия изпита досада от начина, но който очите му я събличаха.

— Как се чувства човек като госпожа Брадфорд? — под мекотата на гласа му се чувстваше шкурка.

— Не знам — отвърна Джулия. — Защо не опитате?

Тъмносините му очи пламнаха, но смехът му беше одобрителен. Преди да успее да каже нещо, жена му се озова при тях, плъзна ръката си под лакътя му по начин, който казваше: „по-спокойно, момче“, и втренчи в Джулия поглед, пълен с враждебност.

— Тъкмо се чудехме къде сте решили да отидете на сватбено пътешествие.

— Не сме решили… все още — излъга Джулия. Идеята за сватбено пътешествие изобщо не бе споменавана в разговорите им с Брад.

Битси сведе мигли така, че Джулия разбра, че е извадила меча от ножницата.

— Е, винаги можете да се възползвате от резервациите, направени за другата сватба.

— Ако ти присяда, скъпа сестричке, просто преглътни — намеси се Аби.

— „Големият ум познава мощта на добротата“ — каза Сет и Джулия с удоволствие видя, че Битси се изчервява.

— Сигурно вече си се досетила, че съпругът ми преподава английска литература — каза Аби. — Това впрочем е Браунинг. Аз също познавам всички автори — след това прибави твърдо: — Не обръщай внимание на Битси. Тя си има от всичко по малко. Включително ревност.

Каква приятна жена. Нищо чудно, че беше любимката на Брад. „Тя е като Гибралтарската скала — беше казал той. — Непоклатима.“ Битси изглеждаше като човек, който защитава ожесточено всеки сантиметър от територията си. От друга страна, Аби излъчваше спокойната самоувереност, че нейната собствена територия не може да бъде нарушена. А колкото до съпрузите им — Дрексел Адамс беше мошеник. Лъже и маже, а после друг му опира пешкира. Сет Адамс беше единственият, който изглеждаше както Джулия бе очаквала да изглежда един представител на доброто бостънско общество. Но големият въпрос бе друг: коя бе тя и защо тя? Защо Брад бе зарязал годеницата си толкова прибързано и за каква жена го бе направил?

Тя потърси с поглед мъжа си и откри, че е застанал с гръб към камината и я наблюдава. Хвърли й насърчителна усмивка и махна на Томас да му донесе още шампанско. След това се обърна към часовника. Беше осем без пет. Роуз бе казала на Джулия, че на вечеря се сяда точно когато удари осем. Но нали свекърва й нямаше да влезе само за да ги повлече към трапезарията с нищо повече от едно „Здравейте“? Брад обаче бе казал, че тя трябва да се справи със ситуацията. Това, че той постоянно проверяваше колко е часът, засилваше тревогата й, както и убеждението й, че съпругът й се ужасява от майка си.

В секундата, когато прекрасният старинен часовник отмери точния час, двойните врати се разтвориха и всички се обърнаха. За момент Джулия истерично се зачуди дали всички жени в стаята нямаше да направя реверанс, тъй като дамата, застанала на прага, наистина беше величествена. Джулия веднага видя откъде Брад е получил очите си и източената си елегантност. Майка му беше висока метър и осемдесет, внушителна и властна. Което не попречи на Дрексел Адамс да прошепне високо:

— Мили Боже, тя вече е в траур!

Черното облекло на лейди Хестър беше зашеметяващо елегантно: рокля от фина коприна с тънки презрамки и допълнителна горна дреха от прозрачен шифон, набрана на гърлото и на китките. Тясната й огърлица, която обграждаше вече отпуснатата плът на шията, бе от пет наниза перли, събрани в огромен сапфир, заобиколен от диаманти. От ушите й висяха перлени обици във формата на капки. Косата й беше синкавобяла като прясно изпрани чаршафи; бе подстригана късо, втвърдена с лак и застинало надвиснала над челото и тила й. Лицето й бе ъгловато и властно, напомнящо на орел от някой герб, а очите й бяха блестящи и режещи като добре наточено острие. Устните й бяха тънки, но изкусно начервени така, че да изглеждат по-пълни. Кожата й беше забележително лишена от бръчки, съвсем леко гримирана, а костната структура на лицето й разкриваше, че на младини вероятно е притежавала хубост, от която на човек направо му е секвал дъхът. Изражението й беше заповеднически-арогантно. Гласът й също. Тя почука с бастунчето, на което се подпираше, и каза повелително:

— Е, сине, запознай ме с жена си.

Брад се озова до нея със скорост, която би му донесла златен медал на олимпийско състезание. Майка му протегна ръка и той я целуна. След това я целуна и по устните. Джулия забеляза как лейди Хестър докосва лицето на сина си и задържа целувката и лицето й пламна. После Брад й предложи ръката си и прекосиха стаята. Всички пазеха почтително мълчание. Той я отведе до голямото старо кресло от времето на крал Джордж, на което — Джулия вече бе забелязала — не сядаше никой. Брад прибута към краката й столче на колелца, а тя му подаде бастуна си и той го опря на креслото. Тя отново му се усмихна по начин, който накара Джулия да стисне зъби, сетне кимна леко, сякаш казваше: „Церемонията може да започне“.

„Не може да бъде! — помисли си Джулия. — На колене ли да падна, що ли?“ Изражението на съпруга й, когато се запъти към нея, подсказваше ясно, че от нея се очаква коленопреклонност във всяко отношение. Стисна я здраво за лакътя и толкова забързано я повлече през стаята, че тя си закачи тока в полите на роклята и се препъна. Чу сподавения смях на Битси и почувства, че би могла да ги убие и двамата.

— Това е Джулия, майко — каза Брад раболепно.

Джулия се втренчи в очите, които Брад бе наследил — погледът им бе много по-остър и сякаш й правеше дисекция. Тя се постара да го посрещне с вдигната глава. Отказваше да превие врат. Никога пред никого не го бе правила и никога нямаше да го направи! Устоя на очите на лейди Хестър с немигащ поглед.

Тогава лейди Хестър се усмихна и Джулия трепна и се олюля, сякаш внезапно се бе отпуснал някакъв каиш, който до този момент я бе пристягал.

— Ела и ме целуни, дете — каза достолепната дама и й предложи бузата си. Привеждайки се, за да допре устни до пергаментовата кожа, Джулия разпозна парфюма й. „Флори“ — „Червена роза“. Понечи да се изправи, но силни дълги пръсти хванаха брадичката й. Две очи я изучаваха с настойчивост, от която краката й омекнаха. „Сега знаеш коя съм аз — казваха очите. — Дай да видим коя си ти.“

— Да, без съмнение си красавица — произнесе лейди Хестър. В гласа й звучеше задоволство. — Синът ми не е преувеличил. Добре дошла в Бостън, Джулия. Надявам се да си много щастлива с нас.

„С нас ли?“ — помисли си Джулия.

Усмивката, с която я дари лейди Хестър, беше неотразима.

— Брад, скъпо момче, донеси един стол… Тук, до мен — каза тя, без изобщо да го поглежда.

— Благодаря, скъпи — каза Джулия с ясен глас, щом той донесе стола.

Лейди Хестър протегна ръка с жест, много приличен на този, с който един хирург би показал, че очаква да му подадат поискания инструмент. В случая това бяха очила с полукръгли стъкла, които Битси пъхна в ръката й. После застана зад стола на майка си в старата като света поза на придворна дама в очакване на нареждания. Значи това бе ролята на Битси в тази къща.

Лейди Хестър намести очилата си.

— Виждала съм този цвят коса само веднъж — направи коментар тя с онази изумителна грубост, която Джулия бе срещала само сред аристокрацията. Гласът й беше висок, някак подигравателен и високомерен; глас, който никога не се понижава, защото по-низшите така и така не са способни да разберат какво се казва.

— Тя също беше забележителна жена.

Джулия кипеше. Защо се гавреше с нея, ей така, за забавление? И Брад я беше въвлякъл в това! Ще го убие.

Точно в този миг лейди Хестър угаси огъня, подклажващ гнева й.

— Скъпа — каза топло тя, — толкова се радвам, че синът ми си е избрал англичанка за съпруга. Скъпата ми родина означава толкова много за мен — внезапно очите й заискриха ярко като Млечния път. — Сега няма да се чувствам толкова самотна.

Джулия примигна, внезапно окъпана в лъчите на едно невероятно очарование, фокусирано безпогрешно там, където я болеше най-много.

— Помня как беше в началото, когато пристигнах в Америка — върна се в миналото лейди Хестър. — Човек чувства, че най-внимателно го преценяват и че все има още нещо, което може да се желае от него… но виждам, че синът ми е пожелал теб.

— Много сте любезна.

— Рядко съм любезна, скъпа, но винаги съм откровена — тя млъкна, когато Томас се приведе пред нея с поднос, върху който имаше една-единствена чаша, пълна с нещо, което изглеждаше като тоник. — Не, Томас. Тази вечер ще пия шампанско с всички.

— Но, мамо, доктор Венър каза… — започна Битси.

— Много добре знам какво казва доктор Венър и също така добре знам какво ще направя. Шампанско, ако обичаш, Томас.

Лейди Хестър отново се обърна към Джулия и се оплака:

— Проклетият ми артрит. Алкохолът ми е забранен. Но не и тази вечер. Не мога да вдигна тост за сина си и булката му с минерална вода, нали?

Томас я доближи с шампанското.

— А, така е по-добре. Благодаря, Томас.

Той мълчаливо се поклони.

Лейди Хестър взе бастуна си, почука с него по столчето за крака, въпреки че никой не бе посмял да насочи вниманието си другаде, и вдигна чаша. Всички последваха примера й.

— Да пием за сина ми и жена му — каза тя.

Всички отпиха. Атмосферата беше като при обявяването на всеобща амнистия. Всички се отпуснаха. Джулия бе объркана. Змеицата се бе превърнала в добра фея. Омагьосана от чара на лейди Хестър, тя откри, че разтваря душата си за нея. В старата жена нямаше и следа от язвителност и лоши чувства.

— Брад винаги е наблягал на хубавата външност, много е чувствителен в това отношение — отбеляза лейди Хестър одобрително.

— Аз също съм чувствителна към неговия чар — отвърна честно Джулия и бе възнаградена с благосклонна усмивка.

— Още не съм срещнала жена, която да не е. В това отношение прилича на баща ми. Ето го там, над камината.

Джулия послушно се извърна, за да погледне портрета. Оттам я гледаше Брад, но петнадесет години по-възрастен и излъчващ авторитет, властност и зрелост, които още липсваха на съпруга й. Само усмивката, изпълнена с чар, който оставя жените бездиханни, беше същата.

— Обожавах баща си — каза лейди Хестър с глас, който се използва в изповедалня.

— Брад поразително прилича на него — каза Джулия.

— Точно затова обожавам и него.

Очите им се срещнаха и Джулия усети, че й преподават урок. Тя кимна леко и отново бе възнаградена с одобрителна усмивка.

Вечерята беше блестяща като шампанското, макар Джулия всъщност да не съзнаваше добре какво яде. Даваше си сметка само, че е отлично сготвено и красиво поднесено. Разговорът беше също така добре смилаем. От време на време Брад я окъпваше през масата с някоя от горещите си усмивки, а очите му й предаваха посланието: „Само така! Дръж се на ниво!“ Това, от една страна, я облекчаваше, но, от друга страна, я караше да се смайва, че е от толкова жизненоважно значение за него. Караше я да се чуди каква ли би била реакцията му, ако нещата не бяха потръгнали.

Наблюдаваше ги с майка му по време на вечерята; виждаше как тя постоянно го докосва — гордо, с чувство за собственост. Очите й сякаш казваха: „Не е ли красив обожаваният ми син? Не е ли създаден, за да бъде боготворен и от двете ни?“. Нищо чудно, че Брад беше толкова разглезен. Което пък я наведе на друга мисъл. Сред изобилието от семейни фотографии в гостната не бе видяла нито една, която би могла да бъде снимка на бащата на Брад. „Безполово размножаване?“ — зачуди се язвително тя. В семейство Брадфорд явно цареше матриархат и в качеството си на глава на клана лейди Хестър я разпитваше с деликатна, но неумолима настойчивост за произхода й, за семейството й, за възпитанието, образованието и работата й. Никой детайл не беше дотам маловажен, че да не бъде попитано за него. Джулия чувстваше, че я анализират до дъно.

„Е, това си е естествено — заспори със себе си тя. — Ако моят син беше довел у дома напълно непозната жена и я бе представил като своя съпруга, когато си мисля, че е щастливо сгоден за друга, аз също бих била подозрителна.“ Освен в злобната забележка на Битси, името на Каролайн Нортън изобщо не бе споменато. Сякаш лейди Хестър бе заповядала това име да бъде изтрито, а името на Джулия да бъде написано на неговото място. Да, никой тук не правеше нищо против волята си.

Сали Армбъстър беше права за властта, която упражняваше лейди Хестър. Но Джулия вече бе научила, че в очите на лейди Хестър Сали бе имала един фатален недостатък — вече е била омъжена.

Като изучаваше свекърва си, Джулия разбра защо Сали гледаше на нея като на убиец. Нима не бе убила надеждите й? Зад непринуденото очарование се криеше стомана. Джулия и за миг не се усъмни, че свекърва й би могла да бъде абсолютно безпощадна, когато пожелае. И беше благодарна, че онова, което получава от нея — засега — е одобрение.

Огледа стаята и реши да остави микроскопа настрана. Всички присъстващи се бяха зачервили, не толкова от виното, колкото от облекчение. Което отново я накара да се притесни и да се зачуди какво ли в действителност са очаквали. Откри, че се взира в жълтите си обувки, за да открие… следи от кръв? Вдигна глава и улови ироничния поглед на Дрексел Адамс. Не отклони очи и той пръв отмести поглед.

„Не се обременявай с мненията на останалите — каза си тя. — Лейди Хестър е важната. Щом Брад иска, падни на колене като всички.“

Както и за всичко останало, лейди Хестър реши кога да прекъсне празненството.

— Отдавна трябваше да съм в леглото — обяви тя и снизходително прибави: — Но в случай както този…

Беше единадесет и половина. Могъществото й бе такова, че раздялата за „лека нощ“ беше съвсем различна от посрещането. И двете съпружески двойки целунаха Джулия, но най-много я зарадва одобрителното „Браво“, изречено от Аби в ухото й. Брад се обърна към нея с усмивка, която обещаваше неговата собствена, специална награда.

Точно тогава лейди Хестър каза с рязка категоричност:

— Ще трябва да откъсна сина си от тебе за малко. Нали разбираш, бизнес — в гласа й простърга известна шеговитост: — Трябва да разбера дали изобщо е свършил някаква друга работа, докато е бил в Англия.

Брад придружи Джулия до първото стъпало на стълбището и я увери:

— Няма да се бавя. Не искам да се бавя. Почакай да дойда и да ти го докажа.

Джулия направо полетя нагоре по стълбите. Роуз я чакаше и на Джулия й се стори, че вижда одобрение и в нейната усмивка. Е, нали казват, че прислугата знае всичко.

Едва сега, след като бе преодоляла първото препятствие, тя осъзна колко концентрация и усилия бе вложила, за да го прескочи. Внезапно се почувства изтощена и си легна. Но сънят й, макар и дълбок, беше неспокоен. Изпълниха го отекващи гласове.

„Тя е същинска змеица… ще ти пререже гърлото и ще те окачи на кука, за да изцеди и последната ти капка кръв… С какво се занимаваш? Правя каквото ми каже майка ми… Господи! Мама ще получи пристъп!… Как се чувства човек като госпожа Брадфорд?…“

Пробуди се, когато Брад се пъхна в леглото и я попита:

— Защо се мяташе така? Да не си сънувала кошмар? — придърпа я към себе си. Беше топъл и възбуден.

— От полета е — излъга Джулия и се извърна към него с удоволствие.

— Горкото ми котенце. Ей сега ще те накарам да мъркаш.

Последната мисъл на Джулия, преди напълно да изгуби контрол, беше, че може би Брад трябва по-често да докладва на майка си.

 

 

На следващата сутрин той я събуди с целувка.

— Ставай, слънчице. Трябва да свършим много неща и да отидем на много места.

— Къде?

— Няма да ти кажа, преди да сме стигнали.

— Меден месец ли?

— Е, ще бъде кратичък, но ще се постарая да го направя възможно най-сладък.

— За колко време?

— Само до понеделник вечерта.

В душата й покълна разочарование.

— Четири дни?

— Мама е направила някои… уговорки. Тя не знаеше за нас, нали разбираш. Графикът ми е запълнен, всичките ангажименти са окончателно уредени. Това е сделка, голяма сделка, но внезапно се появи неочаквана конкуренция. Нищо тревожно, но означава, че ще трябва да те оставя за известно време.

— Толкова скоро?

— Няма да си сама — каза бързо Брад. — Мама има най-различни планове. А и ни остават тези четири дни.

Считай, че си късметлийка, казваше тонът му. Той изскочи от леглото и игриво я шляпна по голия задник.

— Ставай, жено! В тази къща закуската винаги е в девет, а точността е едно от изискванията на майка ми!

Лейди Хестър вече беше долу, седнала на масата за закуска. Беше сложила тъмни очила и преглеждаше една купчина писма. Махна очилата, когато вдигна лице, за да получи целувка от сина си — по устата, както обикновено. На Джулия предложи бузата си. Тази сутрин тя беше много елегантна, сякаш слязла от корицата на някое списание. Носеше черно-бял пепитен костюм — „Шанел“, както забеляза Джулия — обточен с ширити. На едното й рамо бе прикачена свежа червена роза. Нейният отличителен белег.

Брад отиде до редицата сребърни блюда на бюфета и си сложи бъркани яйца, малки наденички, филийки бекон, печурки и печени домати. Джулия си взе едно варено яйце от специалния контейнер.

— Надявам се, че не си на диета, нали? — попита неодобрително лейди Хестър.

— Не. Просто не съм много гладна.

— Хубавата закуска е добро начало за деня — каза назидателно лейди Хестър и сипа кафе от сребърната кана.

— Всичко е уредено — каза тя на Брад, докато му подаваше чашата: първокачествен порцелан с изрисувани върби — близнак на сервиза на Джулия. — Така, колкото до вторник…

Джулия намаза една препечена филия с масло, поровичка в яйцето, без всъщност да има желание да го яде, като слушаше как майка и син си говорят за неща, които й бяха непознати. Чувстваше се напълно изолирана.

— Ако е необходимо, ще трябва да го последваш където и да отиде — казваше лейди Хестър. — Ако Макколи ни подведе, момчетата на Дънам ще се доберат до него, а така не става. Искам това разногласие да се превърне в разкол; така ще можем да разделяме и да владеем.

— Добре — отвърна Брад с непринудена, но абсолютна самоувереност. — Ще стане.

Джулия си изпи кафето. Чувстваше се излишна. Припомни си съня от изминалата нощ. Знак ли беше това?

— Хей! — Брад я побутна с крак.

— Какво? О, извинявай, бях се отнесла…

— Нахрани ли се? Искаш ли още кафе? Ако не, тогава да тръгваме…

— Да тръгваме ли? Но не съм приготвила никакъв багаж.

— Позволих си да наредя на Роуз да го направи вместо теб — каза лейди Хестър.

— Но…

— Роуз знае съвсем точно от какво ще имаш нужда. Докато се върнете, ще съм ти наела лична камериерка. Вървете й се забавлявайте.

Брад издърпа стола й и Джулия се надигна неуверено. Чувстваше се като колет, който пращат по пощата.

Влезе Томас.

— Колата ви чака, сър.

— Добре. Багажът качен ли е?

— Да, сър.

Брад се обърна към майка си.

— Ще се видим в понеделник вечер тогава.

Прегръдката й беше израз на безутешност.

— Беше вкъщи толкова за кратко — каза тя, като предложи буза на Джулия. Но нейното „Забавлявайте се“ беше заповед.

Джулия беше уверена, че забавлението ще е последното нещо, което ще направи. Да бъде опакована като пощенска пратка, без никой и дума да обели на какъв адрес ще бъде доставена! И това ми било меден месец. Дори не я бяха попитали.

Тя седеше вдървено, намусена и злочеста до Брад, който караше. Насрещните коли профучаваха край тях като ядосани пчели.

— Това е Чарлз — каза Брад, докато прекосяваха реката, и няколко минути по-късно: — А това е Кеймбридж, където живее Аби — нехайно кимване: — Това пък е Харвард.

Скоро напуснаха академичните дебри и навлязоха в провинцията. Когато Джулия видя табелата: „КОНКОРД 20 м“, чувството, че е предадена, се задълбочи. Отиваха във фермата, за която Брад й беше споменавал! Меден месец във ферма? Крави, разорани ниви и стара фермерска къща! Остана без дъх от възмущение. Значи това беше представата на майка му за меден месец!

Брад шофираше с усмивка и или не усещаше, или беше безразличен към кладата от чувства, разгоряла се на съседната седалка. Беше прекрасен ден; той беше смъкнал прозорците и бе опрял лакът навън, ръцете му лежаха отпуснати върху волана. Джулия вреше и кипеше. Карирана риза и дънки! А тя беше облякла елегантна рокля с цвят на кафе с мляко, чорапогащник и високи токове! Хубаво начало за меден месец!

После забеляза красотата на природата. Зелена трева, бели огради, добитък, коне, мирис на сено.

— Близо сме вече — каза успокоително Брад и й хвърли един поглед. — Слънцето сияе, защо не сияеш и ти?

— Ако знаех къде отивам и какво ще правя, сигурно щях да имам причини да сияя!

— Чакай само да видиш — страшно ще ти хареса!

„Така си мислиш ти“ — репликира го наум Джулия.

Бе очаквала да я заведат на някое специално, блестящо, очарователно място. Да се качи на вълшебното килимче, което я бе довело в тази страна.

— Мама беше сигурна, че това е най-подходящото място — продължаваше оживено Брад.

„Подходящо за какво? — помисли си язвително Джулия. — За да ми покаже, че съм нищо ли?“

Изкачваха някакво възвишение, а когато стигнаха до върха, тя затаи дъх.

— О!

В погледа на Брад искреше смях.

— Нали ти казах. Очакваше някаква мръсна колиба и пръснати наоколо пилета, нали? Разбрах го от облака, надвиснал над челото ти.

Пред тях, в малка падина, се разстилаше сцена, подобна на картина. Голяма бяла къща, дебели стари дървета, езеро — може би изкуствено, но доста голямо — в което плуваха патици; пасящи коне, мирис на плодни дървета и прясно окосена трева.

— О, но това е прекрасно!

— Хайде, признай си, наистина очакваше най-лошото, нали?

Джулия има доблестта да се засмее, макар и засрамено.

— Е, не знаех какво да очаквам.

— Това е Фермата. Лоното на семейство Брадфорд. Тя е важно място за нас. Тук сме пуснали корен в Америка, за да изиграем ролята си в превръщането й в Съединени щати. Джон Адамс ми е далечен предтеча — много далечен, наистина, но ние се гордеем, че произхождаме от човек, подписал Конституцията. Къде другаде бих могъл да те доведа на меден месец?

— Ти си ангел! — Джулия обви ръце около врата му, точно когато той зави с колата по една широка алея от подравнен чакъл. Почти в същия миг входната врата на къщата се отвори и една жена излезе на стълбите. Невероятно! Посрещачката им изглеждаше досущ като слязла от илюстрация на Норман Рокуел^[1]. Солидна, сивокоса, с розови бузи, сива рокля и огромна бяла престилка. Усмивката й беше лъчезарна.

— Пристигнахме, Ани! — извика ентусиазирано Брад, изскочи от колата и се втурна нагоре по стълбите, за да я прегърне. — Ани е с нас от памтивека — каза той на Джулия.

— Значи това е госпожа Брад… Божке, ама сте хубава! Можех да предположа.

— Къде е Джонас?

— Ето ме — той също беше идеален за персонаж на Норман Рокуел. Или може би на Грант Ууд^[2]? Престилка на райета върху сива работна риза, скулесто лице, типично за Нова Англия; сух, лаконичен глас. Двамата с Брад си стиснаха ръцете.

— Джонас е съпруг на Ани. Той се грижи за фермата, а тя за къщата.

Джулия се ръкува и с двамата.

— Хайде, влизайте — засуети се Ани. — Кафето е топло, пък и съм ви изпекла пай с орехи.

Джулия бе останала без дъх от удоволствие. Всичко бе толкова американско!

Прекрачи прага и застина. Слънцето изливаше светлината си през един голям прозорец, изрязан над вътрешното стълбище, и хвърляше меки отблясъци по огледално лъснатия дъсчен под, върху който бяха нахвърляни ръчно изработени килимчета на почтена възраст. Един стар часовник тиктакаше уютно и, също като на Маунт Върнън Стрийт, навсякъде имаше цветя. Две златисти ловджийски кучета дотичаха, размахали опашки, и заскимтяха от удоволствие.

— Здрасти Джак, привет, Джил — Брад потупа и двете кучета. Те скачаха от радост и задъхано сумтяха. — Горкият стар Джак е сляп, но Джил гледа и за него, нали така, Джил?

Помътнелите очи на Джак не виждаха нищо, но той пъхна студения си нос в ръката на Джулия, а тя му позволи да я подуши и опознае. На Джил също.

— Облечена съм съвсем неподходящо — оплака се Джулия. — Нека се преоблека и ще ми покажеш всичко.

Стаята им беше превъзходна. С висок таван, просторна, обляна в слънце, с широко легло, в което съвсем удобно можеха да спят четирима. Беше издигнато на малка платформа и към него водеха две стъпала, покрити с персийско килимче. Мебелите бяха стари и прекрасни; всяка една вещ беше от ранната колониална епоха.

— О, великолепно! — пое дъх Джулия.

— Нали ти казах, че ще бъде приятна изненада.

Джонас донесе багажа и Джулия сграбчи чантата си. Както можеше да очаква, тя беше пълна с панталони, ризи и обувки с равни подметки. Бързо се преоблече в риза и панталони като Брад и заяви:

— А сега можеш да ми покажеш останалата част от това вълшебно място.

Джулия направо се влюби във фермата. Беше изцяло американска, не като почти напълно английската обстановка в къщата на Маунт Върнън Стрийт. Сградата се беше излегнала като застаряваща красавица без корсет. Първата постройка от дървесни трупи, която формираше сърцевината на къщата, сега беше огромна дневна. С течение на вековете към нея бяха били добавяни ново крило тук, пристройка там. Множество стълбища се извиваха в странни посоки, като някои от тях водеха до стаи с прихлупени тавани, току под покрива. Всичко миришеше на лак, цветя и лято. Джулия разгледа портретите — очевидно рисувани от пътуващи художници примитивисти. Тук нямаше картини на Копли или Гилбърт Стюарт като в Бостън. Но приборите бяха едновремешни, сребърни.

— О, всичко е толкова абсолютно превъзходно! — пламенно каза тя на Брад, който я гледаше снизходително усмихнат. — Откъде знаеше, че ще ми хареса толкова?

— Познавам те. Освен това мама каза, че тук е идеалното място — Джулия усети, че радостта й се поохлажда. — Майка ми има много изострена наблюдателност по отношение на хората — продължи Брад. — Всяка дума, която си изрекла снощи, е била отбелязана с нужното внимание. И се оказа права, нали? Ти имаш отношение към миналото, а Фермата е нашето минало. Тук семейство Брадфорд празнуват Деня на благодарността и Коледа… изобщо тук се отбелязват всички важни случаи. Така че какво по хубаво място от това за прекарване на медения месец?

Джулия се почувства засрамена от подозренията си.

— Ти си ангел! — извика тя и му се хвърли на врата. — Идеално е.

— Хайде да разгледаме останалото тогава.

Беше като сън. Бели огради, зелена трева, разлистени дървета, буйни коне, едър добитък, малко стадо овце, дори двойка кози. Царевицата се полюшваше под лекия ветрец, един човек косеше, навсякъде имаше кичести боровинкови храсти.

— Това е производителна ферма — обясни Брад. — Продаваме доста червени боровинки.

— Наблизо има ли град?

— Разбира се. Брадфорд, на няколко километра оттук. Ще отидем и дотам. Направо ще се влюбиш в църквата.

Прегърнати през кръста, обиколиха цялата ферма. Брад й показа дърветата, по които се бе катерил като момче; тайните местенца, където се бе крил от сестрите си; езерото, в което плувал през лятото; хълмовете, където през зимата се спускали с шейни — всичко.

Беше си напълнил джоба със захарни бучки за конете, които подтичваха наоколо и цвилеха. Джулия обикновено изпитваше нервност в присъствието на коне, но въпреки това протегна длан и също започна да им дава захар.

— Бих могла да живея тук вечно! — възкликна тя.

Когато се върнаха в къщата, Ани ги чакаше с готовия обяд и за първи път в живота си Джулия яде пай с риба и типичния лепкав американски десерт тип суфле с меласа. Хранеше се с такава охота, че Брад запротестира през смях:

— Хей, знам, че ти остава да наваксаш някое и друго килце, но не твърде много. Не си падам по дебели жени.

След това се оттеглиха горе в огромното легло за следобедна дрямка. Събудиха се и правиха любов бавно, с наслада, страстно отдадени един на друг. После отново се разходиха преди вечеря. Когато се върнаха, седнаха на люлките на предната веранда, полюшваха се в благоуханната вечер, пиха ябълкова ракия, направена от Джонас, и вдишваха прекрасните аромати, които се носеха откъм кухнята в задната част на къщата.

След вечеря седнаха в гостната да послушат музика. Джулия се бе облегнала на коленете на Брад, а ръцете му измъкваха фибите от косата й, като позволяваха на гъстите кичури да се разпилеят по раменете и гърба й. Накрая той я дръпна за ръцете, изправи я и я поведе нагоре, към голямото легло, което бе застлано с чисти чаршафи, ухаещи на лавандула и билки. Там отново се любиха, обгърнати в доволство, след което потънаха в сън, дълбок като кладенец.

Джулия никога не бе чувствала такова спокойствие и сигурност. Бе в състояние да приема тираничната нужда на Брад от нея с лениво задоволство, което я смайваше. Обикновено не понасяше да навлизат натрапчиво в личното й пространство, но неговото настроение бе толкова слънчево, сякаш му бе подсказано от времето. Тук в провинцията той я изумяваше с това, че му бе напълно достатъчно да не върши нищо; стигаше му да я гледа снизходително развеселен как прави венци от маргаритки, как бере диви цветя, как опознава конете. Но тя категорично отказваше да се качи на седлото.

— Някой ден ще трябва да го направиш. Всички от семейство Брадфорд яздят. Аби е същински кентавър. А колкото до майка ни… тя ще очаква от теб да се качиш на кон.

Но Джулия беше по-заета със собствените си очаквания, отколкото с тези на лейди Хестър. Сега, след тези четири дни, наситени с пълно щастие, тя изпитваше по-голяма увереност по отношение на възможността те да се реализират. Никой не се обади по телефона, никой не дойде. Бяха ги оставили да се посветят изцяло един на друг. Това беше най-съвършеното — макар може би най-краткото — сватбено пътешествие на света.

В понеделник сутринта тя възкликна:

— О, скъпи, всяка минута на това вълшебно място ми достави наслада. Може ли по-често да идваме тук?

— Разбира се.

— Толкова е спокойно.

— Сигурна ли си, че няма да ти стане скучно? — интонацията и изражението му подсказваха, че той най-вероятно би се отегчил.

— Никога! — отрече тя. — Кой изобщо би могъл да изпита скука в това омагьосано кътче?

— Добре, можем да идваме за края на седмицата. А както казах, за Деня на благодарността и Коледа това ще е задължително. Тогава къщата се пръска по шевовете.

— О, да, моля те, скъпи!

„Аз съм съпруга!“ — помисли си радостно Джулия, като обгърна коленете си с ръце. Вече не таеше никакви съмнения. Бе постъпила правилно. Брад я бе довел не само в страна, отдалечена на пет хиляди километра от родината й, но и я беше въвел в нов живот. Да, живот. Не онази смърт приживе, не онова прихлупване на емоциите, не онова живуркане от ден за ден. Щеше да бъде добра съпруга. С Брад нямаше да направи грешките, които бе сторила с Дерек. Ще го приеме такъв, какъвто е, във всичките му хиляда и едно въплъщения. И майка му също. Ще бъде внимателна, както той толкова очевидно иска от нея. Ще заздрави позициите си в семейство Брадфорд, разклатени от изпълненото й с колизии появяване, и ще докаже на всички, особено на майка му, че Брад е постъпил правилно като се е оженил за нея.

Щеше да бъде още един прекрасен ден. Последно плуване в езерото, последна разходка, последен обяд, последна следобедна дрямка — и всичко, което вървеше с нея. Беше благодарна за тези четири дни. Чувстваше, че те са глътката въздух, от която се нуждаеше. Каквото й да я очакваше сега, тя беше готова да го посрещне.

Тръгнаха си в пет часа, след множество прегръдки от Ани и Джонас, които не спираха да повтарят:

— Побързайте да се върнете при нас.

Вече в колата, Джулия се обърна, за да хвърли последен поглед, който да запечата картината в паметта й. След това се изкачиха по хълма, слязоха по склона от другата му страна и Фермата остана зад тях. Тя се обърна, за да застане лице в лице с онова, което беше пред нея.