Вера Коуи
Злата и красивата (5)

Пета глава

Въпреки че всички прозорци в трапезарията бяха отворени, бостънското лято побеждаваше с туш. Край масата бяха седнали четири жени и трима мъже. Една от жените, неумолимо шикозна четиридесет и три годишна дама, която пилееше доста време и пари в опитите си да изглежда на тридесет и три, очевидно вехнеше под знойната му атака. Кожата й блестеше, осеяна с фини капчици пот, а косата й, вдигната нагоре за повече прохлада, беше влажна над веждите и на тила.

— Майко, наистина трябва да сложиш климатична инсталация — оплака се тя. — Просто не мога да понасям тази турска баня, в която се превръща къщата през лятото.

— Живея в тази страна от четиридесет и пет години — отвърна невъзмутимо Хестър Брадфорд — и никога не съм позволявала на времето да ми повлияе по какъвто и да било начин. Може би ако за разнообразие влагаше повече разум, отколкото гняв, това би ти донесло някаква полза в крайна сметка, скъпа Битси.

— Свикнала съм с удобството на климатичните инсталации — не се предаваше Битси.

— Не мога да ги понасям. Те са причина за безброй настинки и дори да не трябваше да се съобразявам с астмата си, пак нямаше да инсталирам такова нещо в къщата си. Ако беше живяла в Арън отпреди петдесет години — е, тогава щеше да имаш поводи за оплакване — тънките устни на лейди Хестър се извиха в усмивка, отправена към скъпите й спомени от онова време, и Брад, седнал на другия край на масата, вдигна очи към небето. Забелязала реакцията му, годеницата му Каролайн Нортън, която седеше вляво от него, го срита в глезена.

— Арън се е променил доста през последните петдесет години, майко — каза другата сестра на Брад. — През лятото може и да е прохладно благодарение на дебелите стени, но през зимата сигурно е било ужасно, преди да инсталират централно отопление.

— Дрън-дрън — отсече лейди Хестър. — Мислех си, че притежаваш по-силен дух, Абигейл.

— Със сигурност й трябва още доста сила на духа — каза Брад и се усмихна на сестра си с обич. Той не харесваше особено Битси, по-малката от двете си сестри, но бе много привързан към Абигейл — тя бе здрава и надеждна като скала.

— Това чудно ли е, след като никога не се уморяваш да разправяш наляво и надясно, че съм с пет килограма над нормата? — попита Аби, но без да се сърди. В лице тя много приличаше на сестра си: и двете бяха истински Брадфорд, чак до орловия нос и хлътналите бузи. Но приликата им свършваше дотук. Абигейл Еймъри беше толкова разсеяно размъкната, колкото сестра й бе маниакално елегантна. И двете имаха косата на семейство Брадфорд: златисторуса и гъста, но докато Битси я поверяваше ежедневно на грижите на своя фризьор, Аби небрежно я свиваше на кок и я закрепваше с фиби, които постоянно падаха и я караха да приглажда дълги кичури зад ушите си. Битси беше облечена в изискана виолетова рокля и носеше перли; двадесетина сантиметра от подгъва на петнадесетгодишната рокля от виненочервено кадифе на Аби бяха отдавна разшити, а освен това ръкавът под едната мишница се беше разпрал. Но рубините, които носеше на ушите и врата си, струваха цяло състояние. „Тактичността й струва дори още повече“ — помисли си Брад, когато я чу да променя темата.

— Е, как мина пътуването ти?

— Уморително.

— Искаш да кажеш, че си работил и нощем? — запита Битси злобничко и уж шеговито се обърна към годеницата на Брад. — Внимавай, Каролайн. Що се отнася до брат ми, забележителностите в неговата пътна карта са отбелязани не с кръстчета, а с жени.

— О, знам, че се редят на опашка за него — усмихна се непринудено Каролайн.

— Искаш да кажеш, че го причакват — измърка Битси и затрепка с изкуствените си клепки.

— Не ги виня — каза простичко Каролайн. — Аз самата дълго го дебнах…

„Е, това — помисли си Битси, — е най-слабо казаното нещо през този век.“

— Каролайн има нюх за хубавите неща — каза топло лейди Хестър. — Както и Брад, разбира се — прибави снизходително тя. — И тъй като до сватбата остават само три месеца, трябва да приключим с уговорките тази вечер. Допита ли се до майка си, Каролайн, както те бях помолила?

— О, да, лейди Хестър. Тя каза да действате точно според вашите предложения.

— По-скоро заповеди — промърмори Битси под сурдинка.

Мъжът й, който седеше до нея, каза през зъби, оголени в усмивка:

— За бога, не предизвиквай повече неприятности тази вечер. Брат ти си е вкъщи, майка ти е щастлива, тъй че ако обичаш, остави я в това състояние. И което е по-важно, мен също.

А когато икономът се появи зад Битси с виното, той сложи ръката си над чашата й.

— Мисис Адамс няма да пие повече вино, Паркс. Битси го изгледа свирепо, но той спокойно издържа погледа й и тя отстъпи. Ядосаният Дрексел Адамс беше човек, когото е по-добре да избягваш. Тъй че вместо да продължи стълкновението, тя се нацупи.

— Успя ли да се срещнеш с професор Холгейт, докато беше в Лондон? — попита Сет Еймъри. — Драснах му няколко реда, за да го известя, че ще бъдеш в града, тъй че да ти се обади.

— Страхувам се, че нямах време да се видя с професор Холгейт — призна Брад. — Само той ми липсваше през това пътуване, Сет. По цял ден срещи, като се започне от ранно утро. А немалко от тях продължаваха до късно вечер.

— Вече така ли му казват? — засмя се Битси.

Лейди Хестър извърна глава и изгледа по-малката си дъщеря. Имаше същите променливи като море очи, които синът й бе наследил от нея, и те можеха да са студени като арктически води, когато искаше. Точно в този миг бяха същински ледници.

— Тази вечеря е за „добре дошъл“ на моя син и твой брат при завръщането му от дълго и трудно пътуване — каза тя с отмерения глас на съдия, произнасящ присъда. — Ако нямаш желание да участваш, имаш позволението ми да напуснеш.

Битси се опита да съкруши майка си с поглед и, както винаги, не успя. Вместо това се изчерви, заби за миг очи точно между веждите на брат си и потъна в мълчание, скриващо затаената й ярост.

— Кажи ми, Сет — обърна се лейди Хестър към любимия си зет, — този професор Холгейт да не е роднина на семейство Холгейт от Уинчестър? Баща ми беше приятел на стария генерал Холгейт…

— Какво й е на Битси? — обърна се тихичко Брад към Аби.

— Каквото винаги — отвърна спокойно сестра му. — Страда от свръхдоза ревност.

Брад се изсмя сурово.

— О, мой дом любим! Нищо не се е променило.

— Очакваш промяна за шест седмици?

— Не бих очаквал и за шест години.

— Ако светът се движеше по волята на майка ни, идните шестдесет години щяха да са мумифицирани в кехлибар.

Още веднъж суров смях.

— Кой на този свят би посмял да се противопостави на волята й?

Аби го стрелна с поглед.

— Ти си единственият човек, който би могъл да я накара да промени мнението си за нещо.

— Това е съвършено различно. Още от дете съм се научил никога да не й противостоя — той вдигна чашата си, пресуши я и погледна през масата към Паркс, който се приближи, за да я напълни отново. — Може би в това й е проблемът — каза мрачно Брад. — Няма човек, който някога да го е правил.

— Не и ако е знаел какво е добро за него — съгласи се Аби.

— А какво става с онова, което е добро за нея? — попита Брад.

Аби се извърна с цяло тяло, за да го погледне.

— Да не би да си си позволил редкия лукс да поразмишляваш сериозно? — попита тя с широко отворени очи, в които се четеше изненада.

Брад се ухили.

— Добре, добре, дразни ме, щом ти харесва, но да знаеш, че аз наистина размишлявам. Поне от време на време.

— Надявам се. Иначе не би бил посланикът на мама. Брад отпи още вино.

— Искаш да кажеш, довереният й палач.

— А, ясно, по време на това пътуване е имало още екзекуции — въздъхна Аби.

— Потоци кървища — каза кратко Брад.

— Майка ни е на шестдесет и шест — каза меко Аби. — И артритът й причинява доста силна болка, от която тя изобщо не се оплаква. Познаваш я — ако е в състояние да направи нещо, тя ще го направи… Освен това ти е известно, и то още откакто изобщо стана в състояние да разбираш каквото и да било, че ти си наследникът на престола.

Брад седеше втренчен в чашата си.

— Как се прави абдикация? — попита той така, че сестра му се вгледа внимателно в него.

— Лошо пътуване? — изглеждаше й измъчен. В очите му с цвят на море светеше лъч, сякаш насочен към миналото, към нещо, оставило незаличим спомен. Вероятно жена. Нали казват, че последните месеци свобода в живота на един мъж често донасят най-паметните изживявания? Оставаха му само още три месеца като ерген. Очевидно ги изживяваше възможно най-пълно.

— И по-добри е имало — каза Брад.

— Горкичкият ми — промърмори Каролайн. Той не й обърна внимание.

— Всичко наред ли е при вас двамата? — попита Аби тихичко.

— И да не е, няма как да разбера — каза Брад с горчива ирония. — Не и преди церемонията…

— Виж, ако още не си решил…

— Нали мама е решила. Можеш ли да я разубедиш?

— Няма да ме изслуша — отвърна простичко Аби. — Ти си единственият, на чиито думи въобще обръща някакво внимание. Ще ми каже да не й губя времето с безсмислици и да не губя своето като се правя на глупачка. Но ако ти говориш с нея…

— Както сама каза, аз съм наследникът на престола. Това е мой дълг.

— Но май не е саможертвата, която си склонен да направиш, нали?

Брад се усмихна.

— Познаваш ме, Аби. Никога не съм се виждал в ролята на женен мъж.

— Не — отвърна на усмивката му Аби. — Но ти отреждат в представите си точно тази роля.

Сянка прекоси красивото му лице, но бе толкова мимолетна, че Аби се зачуди дали наистина я е видяла.

— Не се оплаквам — отговори ведро той.

„Да — помисли си Аби. — Но се чудя, защо ли?“ Ужасно глезен през целия си живот, Брад не би се подвоумил да изложи каквито и оплаквания да имаше. Защо тогава в сърцето й се бе загнездило чувството, че той страда? И то от нещо, което не може да сподели с никого. Тринадесет години по-голяма, тя бе неговият буфер срещу властното собственическо чувство на майка им и отмъстителността на другата му сестра. Винаги бяха били много близки. Аби бе тази, на която Брад изповядваше тайните си, с която споделяше неприятностите си и към която се обръщаше за съвет. Сега нейните инстинкти (а в осемдесет и пет килограмовото й туловище се криеше изключително деликатна и чувствителна жена) й подсказваха, че той е дълбоко смутен; че нещо е обсебило мислите му и че то няма нищо общо с майка им, годеницата му или бъдещото сбогуване със свободата. И все пак той се беше сбогувал с нещо. Когато смяташе, че не го наблюдават, лицето му придобиваше странно, озадачено, почти уплашено изражение. Аби го бе забелязала в мига, в който бе влязъл в къщата тази вечер. Тя хвърли поглед към майка им, която все още бъбреше надълго и нашироко със Сет. Ако лейди Хестър бе видяла същото, което бе зърнала Аби, нямаше да остави и кътче непреровено в усилията си да извади на бял свят истината за това състояние: от причините, които са го породили, до последствията, които би предизвикало. Което означаваше, че не е забелязала, защото край нея Брад внимава да не го показва. А това също така означаваше, че работата е сериозна.

„О, Господи — помоли се Аби наум, — не позволявай това да се случи. Не и някой от пристъпите на мама. Няма да го понеса.“ Като дете й изкарваха ангелите. Тя неволно потрепери при спомена за майка им, застигната от астматичен пристъп. Неистовите хрипове на борещите се за въздух дробове, изцъклените очи, размаханите във въздуха ръце. Всичко това я ужасяваше и тя, а също и Битси, бяха превили всичко възможно, за да го предотвратят, откакто стана ясно, че пристъпите идват в резултат на емоционално разстройство. Или, с други думи, когато лейди Хестър преставаше да сдържа сприхавия си нрав.

И трите деца на семейство Брадфорд бяха минали на пръсти през детството си, в постоянен ужас да не ядосат майка си, и все още бяха податливи на нейния чудовищен емоционален шантаж, особено Брад. В този момент Аби с отчетлива тревога осъзна, че ако брат й има някакви проблеми и не се обръща както обикновено към майка си за помощ, явно става въпрос за нещо, което тя не би одобрила. Което също така означаваше, помисли Аби с натежало сърце, че когато накрая узнае, това ще й докара най-силния пристъп в живота…