Вера Коуи
Злата и красивата (1)

Първа глава

Празненството бе достигнало онзи етап на пиян смях и постоянен шум, който говори за недостиг на пространство и прекалена консумация на алкохол. Домакинята, нервна както от още несигурното си положение в обществото, така и от това как то ще приеме новата й ужасно скъпа къща на Истърн Скуеър, се разкъсваше между гордостта от факта, че сто души бяха приели поканите за отбелязването на новия й дом, и страха, че — рано или късно — някой от гостите можеше да събори някое от внимателно подбраните произведения на изкуството, да изтръска нехайно пепел върху невероятно скъпия копринен килим или да разлее вино върху уникалните тапицерии от стопроцентово копринено кадифе. От шума я болеше главата, да не говорим за тревогата колко струваше приемът.

— Джулия! — тя поривисто стисна лакътя на една висока млада жена с червеникави коси, която тъкмо минаваше покрай нея. — Всичко е на ниво, нали? — тревогата й беше съвсем явна.

— Разбира се — увери я мило Джулия.

— Чух прекрасни отзиви за теб и за работата ти по жилището ми.

— Стига ми и вие да сте доволна… — измърмори дипломатично Джулия. — Нали вие сте клиентът.

— Комуто все още предстои да представи сметката на половинката си.

Джулия се усмихна. Знаеше прекрасно, че Лайла Бейнбридж е омъжена за замогнал се наскоро милионер, който и пет пари не даваше как тя харчи парите му, стига да го оставя да си прекарва времето така, както му се ще, което в случая означаваше с друга жена.

— Препоръчах те на няколко души — заговори Лайла сериозно. — Наистина се надявам да получиш поръчки.

— Е, аз просто си свърших работата — отвърна Джулия не особено въодушевено. — Но се радвам, че сте доволна.

— Доволна!? Скъпа, та аз съм направо възхитена! Ти си толкова талантлива!

— А вие сте много мила. Поне ще спя спокойно.

— О, да не мислиш да си тръгваш? Искам да те представя на някои важни хора.

Джулия отново се усмихна насила. Поръчката си е поръчка, комисионата — комисиона.

— Ами тогава…

Не мърдай оттук. Само да изпратя ей онези гости и…

 

 

Брад Брадфорд също мислеше да си тръгне. Беше дошъл късно, доведен от настоящата си любовница — авантюрата им вече помръкваше — и скучаеше. Бе попаднал в ноктите на познатото, опъващо нервите напрежение, родено от задушаващото чувство на досада, което го обземаше все по-често. Беше приключил с Анджела — разбра го в мига, в който я видя пак. Трябваше да свърши с тази история, преди да се върне в Бостън. Имаше нужда от нещо ново, от ново предизвикателство, от по-големи височини, които да изкачи, от нови препятствия, които да преодолее.

И в този момент я видя да влиза. Откъде се бе появила? Беше зашеметяваща. Какво лице! Той пое дъх. Господ току-що бе отговорил на молитвите му. Не я бе забелязал досега — сигурно идваше от някоя от многобройните други стаи. Но по-добре късно, отколкото никога. Тя бе точно онова, от което имаше нужда. Скулесто лице, строго изражение цялата й външност говореше за непроницаема сдържаност, за дистанцираност в стил „не на мене тия“. Точно това, което му допадаше. От друга страна, в усмивката й проблясваше топло сияние, което загатваше за много неща. Тя бе точно от типа жени, който обичаше да побеждава. Със сигурност ставаше. Идеална беше. Не само лицето й беше прекрасно: фигурата й също бе разкошна, с впечатляваща, неподвластна на времето и модите елегантност, присъща на жените, които осъзнават красотата си. Роклята й от кремаво жарсе падаше свободно, но кройката й беше такава, че там, където прилепваше, загатваше за сочно, великолепно тяло. Краката й започваха направо от подмишниците. Брад не можеше да определи цвета на очите й, виждаше, само че са големи и замъглени. А косата й беше с цвят на кленова гора през есента. Стойката й беше безупречна — с изправен гръб и гордо вдигната глава; движеше се с естествено достойнство, което смразяваше всеки опит за фамилиарност. Около двадесет и пет годишна. И беше онова, което в личната си класификация той определяше като ледник. О, да, ледник. Но от онези, които крият вулкан под снежната си шапка.

От този миг вече не я изпускаше от очи; където и да отидеше, той я дебнеше с поглед. Въпреки че нито веднъж не извърна глава към него, той знаеше — от положението на раменете й, от леката вдървеност на врата — че тя много добре е забелязала и него, и онова, което прави. Без да я доближава, той изчакваше благоприятния момент, идеалния шанс. Към тази трябваше да се подхожда внимателно.

Най-накрая възможността се появи. Видя я да се разделя с групата, с която бе говорила до момента, и да се отправя към терасата, която гледаше към площада. Някакъв мъж я спря, каза нещо, но тя решително поклати глава и го остави да се взира подире й как се плъзга през горещата пренаселена стая, през мъглата от цигарен дим и ромоленето на гласовете, докато излезе на свеж въздух. Брад пресрещна един келнер, вдигна две чаши от подноса му и я последва. Тя бе застанала до парапета, вдигнала глава към нощното небе, и вдишваше дълбоко, с удоволствие. Беше още началото на април, но вечерта бе съвсем пролетна и искряща, и докато дробовете й поемаха чистия въздух, стегнатите й нежни гърди се надигаха и спускаха под тънкия плат на роклята.

Брад почувства, че го изпълва възбуда. О, да, това беше стопроцентова жена, жена от главата до петите. Горящ от нетърпение и очакване, той излезе на терасата и отиде до нея.

— Според мен имате нужда от една глътка — каза той и й предложи едната чаша. Тя не я взе, само го изгледа високомерно.

— Без ангажименти — подкани я той и увеличи волтажа на усмивката си.

Тя пое чашата.

— Благодаря — каза го хладно, много хладно. И добави: — Много сте наблюдателен — това беше нейното питие, джин с тоник.

— Цяла вечер ви гледам.

— Знам — отвърна тя спокойно.

— Какъв разговор ще водим: светски или истински? — той нямаше намерение да се отказва.

„Разговорът е последното нещо, което ти е на ума“ — помисли Джулия. Всичко у този мъж излъчваше сексуалност. И всичко надхвърляше общоприетите стандарти. Беше прекалено красив, прекалено самоуверен, прекалено… ох, всичко! От този тип мъже, които си мислят, че светът е техен и че притежават господарското право на първа брачна нощ над всички жени в него. Тя остро осъзна какви са очите му — можеше да ги усети, сякаш бяха пръсти. Странен цвят. Нито сини, нито зелени; като море, което всеки миг се променя под слънцето. В ъгълчетата им и покрай устните имаше тънки бръчици, говорещи за остроумие и дързост. На лицето му бе прекалено красиво, прекалено изваяно. „Прилича на манекен, който, рекламира аперитив“ — помисли презрително тя.

— Може би предпочитате да се представя официално?

Тя стреснато осъзна, че се е приближил, докато се бе вслушвала в гласа му. Явно бе американец, но в произношението му имаше и нещо английско. Може би бе получил образованието си в Англия? Вече стоеше толкова близо, че можеше да го почувства — като електрическа печка, включена на четири.

— Казвам се Брадфорд — Брад за приятелите. Зная коя сте. Попитах.

Той протегна ръка, но всъщност я сграбчиха очите му. Те сякаш се разшириха и я притеглиха в себе си. Тя пое неохотно ръката му и при докосването цялото й тяло избухна в пламъци. Веднага я пусна; едва си поемаше дъх. „Това е лудост — помисли си тя. — Какво ми става, за Бога?“ Той я обгръщаше в зноя на своята чувственост; тя съзнаваше с микроскопска точност колко е висок, колко е силен, колко е жив блясъкът на очите му, колко е топла усмивката му. От него излизаше силово поле, което тя можеше да усети — дори да чуе — и което разбиваше всичките й защитни прегради.

„Това е смешно!“ — помисли Джулия, разтърсена от учестеното биене на сърцето си.

— Можете поне да ми подарите надеждата на съмнението — той я дари със слънчева усмивка.

„За теб не тая никакви съмнения“ — отбеляза наум тя, после каза:

— На ваше място бих се задоволила с отговор „не“.

— В деветстотин деветдесет и девет случая от хиляда това означава „да“.

— Не се притеснявайте, но се задава случай номер хиляда.

— Е, всяко правило има изключения.

Той беше — как да го каже? — неустоим. Да, точно така. Дръзката му самоувереност очароваше, въпреки че държането му на сваляч дразнеше.

— Правилата изобщо не важат за мен — отряза го тя.

— Хайде, хайде! — засмя се той. Очите му обходиха тялото й и тя цялата се възпламени и разтрепери. — Метър и седемдесет и шест, петдесет и девет килограма. Златното правило.

Джулия с изненада осъзна, че той е ужасно прав. Явно практиката го бе обиграла до съвършенство.

— А това ми дава десетина сантиметра предимство.

— Обзалагам се, че винаги се възползвате от предимствата си!

Смехът му беше ликуващ. Тя имаше не само остър език, но и бърз ум. Точно от това се нуждаеше в момента.

— Хайде да не си губим времето — каза самоуверено той.

— Не. По-добре вие не пилейте вашето.

О, прелестно! Умението й да си служи с думите превръщаше увертюрата в нещо наистина забавно.

— Никога нищо не пилея — увери я сериозно той. — В личното ми Свето писание прахосничеството е осмият смъртен грях.

— О, измислили сте осмия смъртен грях?

Този път смехът му имаше ефекта на ударна вълна — насмалко да я залепи за стената. Той бе физически най-смущаващият мъж, когото бе срещала. Чувстваше го с цялото си тяло, дори с пръстите на краката. Никога не бе имала толкова ясно усещане за друго човешко същество.

— Прекрасно! — той направи пауза. — Почти толкова прекрасно, колкото сте прекрасна вие — никакъв отговор. — Не обичате да ви казват, че сте красива? — извърна глава. — Съжалявам. Повече няма да правя тази грешка. Ще ми е ужасно неприятно да мислите за мен само като за още един отегчителен представител на мъжкото съсловие.

— Изобщо не мисля за вас — увери го тя. — Бихте ли ме пуснали да мина, моля?

— И да си тръгнете, без да ми оставите възможността да отговоря? Едва ли.

— Внимавайте в картинката!

— Точно това правя цяла вечер. Гледам ви. Надявах се да приемем този етап за приключен и да поемем нататък.

— С вас никога — каза Джулия.

Откъде долетя глас:

— Отиваме при Анабел, Брад. Идваш ли?

— Знам много по-приятни начини за прекарване на времето след някое парти — каза Брад и се взря в очите й.

— И за времето преди парти, нали? Сега ще ме пуснете ли да мина?

— Само ако ми позволите да ви заведа някъде.

Джулия остави чашата си на ниския тухлен перваз.

— Не бих ви посъветвала да ме водите никъде — и преди да успее да я задържи, се шмугна покрай него. Лъхна го силен, опияняващ парфюм — разпозна Шанел 19 — Джулия изчезна в навалицата.

С единствената мисъл да избяга тя се запъти към спалнята, където се бяха събличали. Докато търсеше палтото си, влезе една брюнетка, с която се познаваха съвсем бегло.

— Видях те да разговаряш с Брад Брадфорд — каза брюнетката.

— Сериозно?

Смехът на брюнетката беше дрезгав.

— Приложи ти масирана атака, нали? Както винаги. Какво ще кажеш, не е ли великолепен? Смяташ ли да му пуснеш?

— Никога не го правя, когато ми го искат толкова направо.

— Анджела ще си умре от яд. Мисли, че си го е вързала в кърпа.

— За този няма достатъчно здрави възли — каза мрачно Джулия.

— Не те разбирам — брюнетката изглеждаше озадачена.

— Той също няма да разбере — отвърна Джулия.

Но когато излезе, той стоеше облегнат на стената и очевидно я чакаше. Тя се разсмя.

— Смехът ти е прекрасен — каза той. — И ти отива — напомни му за шоколадите, които носеше на майка си от „Бендикс“: твърда коричка, която се пропукваше, за да изпълни устата с горчива сладост. Винаги й носеше по няколко.

Джулия се почувства притисната в ъгъла; в преследването му имаше някаква неумолимост, която я смущаваше.

— Ще се видим в Бостън, Брад, нали?

Той извърна глава и се усмихна.

— Да… разбира се…

— Оттам ли си? — попита Джулия. — От прочутия Бостън — средището на американската аристокрация?

— Точно така — засмя се той. — Но колкото до аристокрацията, предоставям тази привилегия на майка ми.

— Трябва да си прибера колата — направи последен опит Джулия.

— Ще уредя да ти я докарат до вкъщи.

Тя срещна блестящия му поглед и почувства как стомахът й подскочи. Проклятие! Той не само атакуваше масирано, той надделяваше. Невероятната му самоувереност и нейното чувство за собствено достойнство кръстосваха шпаги със звън. Щеше да е трудно да удържи този мъж — цялото му поведение беше като на човек, който само трябва да изчака, за да получи желаното.

— Ще те откарам с моята — той я прихвана за лакътя.

От момента, в който я докосна, Джулия бе загубена. Колата му беше „Бентли Континентъл“, с гюрук, сребристосива.

— Отива на очите ти — каза той.

Джулия поклати глава, но този път през смях:

— Ти си непоправим!

Сигурно беше пила твърде много. Главата й бе пълна с бръмбари. Алкохол — или възбуда? Не беше сигурна. Знаеше, че това, което става, не съвпада с намеренията й и се ядосваше на себе си, че го позволява. То просто не беше в неин стил! Досега винаги бе слагала студен компрес върху трескавите въжделения на мъжете. Но при този компресът не действаше — нещо, което я смущаваше. От доста време бе възприела политика на необвързване. Но той я оспорваше — правеше го от мига, в който бе усетила погледа му върху себе си. Каква разочароваща вечер.

Нейното собствено разочарование се коренеше в краткия й неуспешен брак. Бе се омъжила на деветнадесет и се бе развела на двадесет и една, след като съпругът й я бе напуснал заради друга. Сега, на двадесет и шест години (щеше да навърши двадесет и седем след четири месеца), тя старателно и упорито отбягваше всякакви контакти, вярна на самотата, която си бе наложила след раздялата с Дерек. Провалът на брака й бе за нея черупка, в която се затваряше при първия признак на интерес от страна на който и да било мъж. Този обаче — помисли тя с безпокойство — май щеше да проникне в убежището й. Беше брониран със самочувствие. От онзи вид, което идва от стопроцентов успех сред жените. Изобщо не се съмняваше, че се намира някъде под номер хиляда в списъка на завоеванията му. Сто на сто именно разнообразието придаваше пикантност в живота на този мъж. Той вероятно събираше жените като цветя и ги захвърляше, когато повяхваха. Не беше за нея. Защо да си търси белята? В съзнанието й отекнаха думите, които й бе казал Дерек, когато я напускаше: „Ти нямаш нужда от мен, Джулия. От никого нямаш нужда. Имаш себе си. Бедата е, че държиш това твое Аз под ключ, защото ужасно се страхуваш от крадци“. Джулия отново усети старата болка. „Е — помисли си тя, — просто не съм от типа жени, дето ще се радват да ги забърше някакъв настъпателен американец от Бостън.“

— Приятни мисли?

— Не.

— О, не е прието да се казват такива неща на толкова ранен етап от играта — укори я той, но очите му блестяха.

— Никога не съм си падала по спорта. Ще ме откараш ли до вкъщи, ако обичаш?

— Къде е това „вкъщи“?

— Кенсингтън, Хорнтън Стрийт.

— А, знам къде е.

Джулия живееше на втория етаж на малка къща срещу един от входовете на метрото, на няколко спирки от Слоун Стрийт, където работеше. Когато колата зави по нейната улица, ръката й беше вече на дръжката на вратата.

— До тази лампа — автомобилът спря. — Благодаря, че ме докара.

— Удоволствието беше мое. Какво ще кажеш да се кача за едно кафе?

„Той е като плевел — помисли отчаяно Джулия. — Тъкмо го изскубнеш от едно място и вече пониква на друго.“ Само че нямаше да му даде шанса да се насади в леглото й.

— Кафе може — натърти тя.

Той я последва по застланото с червен килим стълбище, прекосиха коридора, тя отключи и влязоха в широк хол с полукръг от големи еркерни прозорци. Джулия запали осветлението и отиде да спусне пердетата. Те бяха от тежък памучен сатен, щампован на макове. Алено и черно върху бял фон. Подхождаше на тапицерията на дивана и креслата. Паркетът бе абаносовочерен, тук-там бяха нахвърляни лъскави китайски рогозки също в червено, бяло и черно. В няколко вази от лакирана черна керамика имаше бели и червени карамфили.

Брад съблече връхната си дреха и се отпусна в едно от креслата, а Джулия изчезна някъде — очевидно в кухнята.

— Черно, без захар — подвикна Брад.

После прочете заглавията по кориците на книгите, отрупали рафтовете от двете страни на камината. Много книги за изкуство и дизайн, романи, биографии, история… и „Америка“ на Алистър Кук. Виж ти, виж ти! Цяла полица с книги за Съединените щати. О, наистина щеше да бъде много интересно.

— Много бързо се справи! — възкликна той, когато Джулия се върна с табла, на която имаше керамичен кафеник, чаши, чинийки, сметана — всичко, но не и захар.

— Винаги оставям кафе да се прецежда, преди да изляза. Когато се прибирам, е готово. Обичам кафе преди лягане.

— Аз също!

Той извади цигари и запалка и ги сложи на масичката за сервиране, преди да поеме чашата от Джулия. Първокачествен порцелан с изрисувани плачещи върби — шарката, която майка му толкова обичаше. Тя отказа цигара, взе си чашата, облегна се на дивана и кръстоса дългите си крака. Излъчваше съвършено самообладание. На лицето й бе застинало изражение, което казваше: „Прави каквото щеш. Нищо няма да постигнеш!“.

Очакването и възбудата му се усилиха. Той обичаше предизвикателствата, а и ужасно страдаше от мъртвата хватка на досадата. Тази жена имаше качествата да участва в истински турнир между шампиони. Брад обичаше да побеждава силни противници, а Джулия — беше сигурен в това — нямаше да го разочарова.

Усмихна й се.

— Много хубаво мълчиш — искаше да й покаже, че ни най-малко не е смутен от тишината. — Кафето ти също е чудесно.

Огледа самоуверено стаята, чиито цветове, макар и ярки, действаха успокояващо. Допадаше му, че тя не бъбри нервно или прекалено ведро: поведение, което издава неопитността. Е, жена с нейната външност сигурно си беше имала работа с мъже от деня, в който е обула първия си чорапогащник.

Но в него се зараждаше и чувството, че в нея има невероятни дълбини и че досега само е докоснал водата с пръст. Време беше да се гмурне. Той угаси цигарата, остави чашата и чинийката на масата и се премести на дивана. Седна до Джулия, взе нейната чаша и я сложи до своята, хвана я за раменете и я извърна към себе си. Тя не възрази; само го гледаше иззад опушения екран на невероятните си очи. Кожата й бе нежна като на бебе; в сивите й ириси имаше миниатюрни черни петънца. От нея се носеше омайващо чувствен аромат; в светлината на белите копринени абажури устните й проблясваха прелъстително. Той наведе глава и ги докосна със своите — леко, но не предпазливо. Тя не се отдръпна. Просто му позволи.

— Цяла вечер исках да направя това — каза той. Очите й не му отвърнаха нищо. Но устните й бяха меки и сочни.

— Приемам мълчанието ти за съгласие, че мога да го направя отново…

Този път целувката беше настъпателна, както и начинът, по който я прегърна — плътно, за да почувства натиска на гърдите й и дължината на бедрата й. Истинска целувка.

 

 

Увертюрата бе свършила; бяха навлезли в първо действие. „Ако не искам — прелетя през главата на Джулия, — сега е моментът да го кажа.“ Но настроението й се бе променило — вече бе обзета не толкова от апатия, колкото от фатализъм; всеки протест би бил само загуба на време. Освен това си знаеше, че ще се случи, макар и да не бе подготвена, че тя самата ще се предаде толкова лесно. Мислите й се объркаха — той я целуваше по начин, който не приличаше на нищо, което бе преживявала. Не целуваше като Дерек — просто бегло встъпление, преди да пристъпи към главното. Целувката му беше като обещаваща прелюдия към удоволствия, които тепърва предстояха, и ефектът й беше странно парадоксален. Тя сякаш упои сетивата й и в същото време събуди чувства и реакции, за които Джулия не си бе давала сметка. Устните и езикът му извикваха у нея невероятни възприятия — сякаш устата й се бе превърнала в чувствителна антена, способна да приема — и да предава (ако можеше да се съди по реакциите му) — най-изострени усещания. Целувките се задълбочиха, станаха по-страстни, по-необуздани. Джулия имаше чувството, че изгаря, разтваря се, изчезва; че нещо неустоимо я освобождава от хватката на самоконтрола, който все повече изчезваше пред неумолимата, страстна, нежна нападателност на този мъж.

Телефонът иззвъня. Брад откъсна устни от нейните, сякаш я питаше дали наистина трябва да вдигне слушалката, но тя се вкопчи във възможността да си поеме дъх.

Беше Крис, най-старата и най-близката й приятелка.

— Как мина празненството?

— А, както обикновено…

— Срещна ли някой, дето да си струва? — Крис неизменно използваше такива случаи за лов на мъже.

— Твърде е рано да се каже.

Както винаги, Крис чу неизреченото.

— Да няма някой при теб!

— Ами…

— Господи, Джулия! Да не би да съм прекъснала нещо?

— Всъщност не.

— Добре. Точка. Вкъщи ли си утре вечер?

— Да.

— Ще намина… към осем. Става ли?

— Добре.

— Едва ще дочакам!

Джулия затвори телефона, но не седна на дивана до Брад, а се отпусна в креслото и си наля още кафе. По дяволите този проклет телефон! На Брад му беше ясно, че що се отнася до нея, всичко е приключило. А тъкмо бе потръгнало толкова добре. Добре ли?! Господи! Това бе най-неточното изявление в живота му. Под сдържаността й бе открил тлеещи огньове. Първото му впечатление се потвърждаваше.

— Вечеря утре? — попита той.

— Не.

— В събота тогава? — настоя Брад неприятно изненадан. — Можем да прекараме деня заедно…

— Имам си ангажименти.

— Добре тогава, вечеря в събота.

Даде си сметка, че усмивката му застива, но решително я задържа на лицето си, защото прекалено силно усещаше сърбежа на предизвикателството. Отдавна не беше го изпитвал. Слава богу, че я бе срещнал тази вечер.

Джулия го наблюдаваше. Разглезен. Абсолютно разглезен. Несвикнал да му се отказва. Слава богу, че Крис се обади. Спасена от звъна на телефона? Защото тя определено чувстваше, че за последен път се оставя да затъне.

„Какво очакваш от него? — попита се хладно тя. — Той е плейбой, донжуан, който просто иска да си изкара приятно — за твоя сметка.“

„Е — възрази другото й Аз, — откога търсиш заместник на Дерек? Бъди благодарна, че всичко, което този желае, е игри и забавление.“

Тя стана рязко.

— Късно е, утре съм на работа.

Той също стана, но каза неумолимо:

— Не ми отговори. Вечеря в събота?

Само за да се отърве, Джулия отвърна:

— Добре.

— Ще дойда да те взема в седем и половина.

Проклятие! Бе се надявала да си уредят среща, на която да не отиде.

— Няма проблеми да се срещнем някъде — предложи тя.

— И през ум не ми минава — увери я спокойно той. Очевидно много добре знаеше какви са намеренията й. И тя се предаде.

Той не я целуна отново, което — нелогично я разочарова.

— До събота тогава — каза той.

Тя затвори вратата след него.