Вера Коуи
Злата и красивата (12)

Дванадесета глава

Върнаха се в Бостън след Деня на труда. И двамата бяха много загорели, дълбоко удовлетворени и убедени, че са закърпили всички появили се наскоро прорези в отношенията си. Никога преди Джулия не бе изпитвала такава сигурност в себе си и в брака им. Никога преди Брад не бе чувствал такава увереност, че е постъпил по единствено правилния начин.

Затова толкова по-силен беше шокът, когато спорът, който възникна още първата им вечер у дома, прерасна в конфликт, довел до много горчиво отдръпване.

Имаше семейна вечеря, за да се отпразнува завръщането на всички от почивка. Говореше се много за това какво са правили, кого са видели и така нататък. Даже ръбовете на Битси се бяха поизгладили. Докато наблюдаваше как Аби, Сет и децата потеглят с колата за Кеймбридж, Джулия си помисли: „Ще ми се и ние сега да си тръгвахме за нашия собствен дом“.

Докато се решеше, а Брад си миеше зъбите, тя, без да се замисли, заговори за това:

— Кога ще имаме собствена къща, Брад?

— Какво й е на тази? Достатъчно е голяма.

— Но не е наша. Това е домът на майка ти. Сестрите ти си имат собствени жилища. Кога ще имаме и ние?

— Но те имат и деца.

— И ние ще имаме някой ден.

— Мислех, че сме се разбрали. Първо ще си оставим малко време за игра.

— Знам, но…

Брад се появи на вратата. Беше намръщен.

— Не ти ли харесва да живееш тук?

— Не съм казала такова нещо. Казах, че би ми се искало да имам собствен дом някой ден — после, предупредена от нотката в гласа му, продължи шеговито: — Нали знаеш какво казват за живеенето със свекърва?

— Не, не знам. Какво казват?

— Че никога не излиза на добро.

— Значи мислиш, че нещата не вървят?

— И това не съм казала.

— Тогава какво казваш?

— Че бих искала да имам собствен дом някой ден. Толкова ли е чудно това?

— Това вече е нашият дом… е, във всеки случай е мой.

— Твой?

— Когато се ожених, майка ми приписа къщата на мен.

— Изобщо не си ми казал.

— Изобщо не си питала.

Джулия се ядоса.

— А ти въобще сподели ли нещо с мен? — тя тръшна четката за коса на тоалетната масичка пред огледалото. — Когато говорех за наш собствен дом, имах предвид каквото казах. Тази къща е на майка ти, независимо от това чие име е записано в нотариалния акт! — после безпомощно добави: — Представях си нещо по-малко, само за нас двамата.

— Удобно ми е да живея тук. Роден съм в тази къща и вероятно ще умра в нея. Винаги така става с мъжете, носещи фамилията Брадфорд. Или поне с най-големите синове. Освен това ще мога да се грижа за мама. Тя няма да става по-млада, а и астмата й… Никога не си я виждала застигната от астматичен пристъп. Човек може да си изкара акъла. Когато това стане, тя винаги иска да съм при нея. Какво ще стане, ако междувременно сме се изнесли в Бруклин или някъде другаде? — той се свъси още по-силно. — Всъщност тя ми предложи да се разделим, но аз не исках и да чуя за това. Майка ми е на седемдесет и въпреки че се държи, сякаш е неуязвима, е много по-крехка, отколкото изглежда. Нали не ти се свиди да посветиш няколко години от всичките безброй, които ни очакват, на една жена, която никога, нито за минута не е отказвала — нито пък на тебе, нека си го кажем — да ми отдаде толкова от времето си, колкото е могла.

Беше се свъсил като буреносен облак. Джулия бе сторила немислимото — бе се отнесла с пренебрежение към майка му.

— И не ми казвай, че ти ходи по петите и непрекъснато ти се меси — продължи озлобено Брад. — Защото тя е последният човек на света, който би сторил подобно нещо. Мама никога не се намесва.

„Защото няма нужда да го прави — помисли си Джулия. — Нали изпълняваш съвсем точно онова, което иска.“

— Не ми отговаряш — каза заплашително Брад.

Джулия се извърна и каза глухо:

— Да забравим за това.

— Ти започна!

— Тогава да му сложим край!

Той се върна в банята и затръшна вратата.

Джулия се втренчи в огледалото. Крехка? Хестър Брадфорд беше крехка като танк. Но още едно парченце от мозайката си бе дошло на мястото. Астмата й — опасна или не — беше главното оръжие, с помощта на което контролираше сина си. Брад очевидно вярваше, че майка му само си надява маска на смелост и прави това, както и всичко останало, за да го предпази. О, да, тя е предложила да се разделят, убедена, че Брад няма да й позволи дори да издума подобно нещо. Какъв великолепен ход: да му припише къщата. Да остави в неговите ръце грижата за всичко — и особено за себе си. Сега го бе привързала още по-здраво.

„О, Брад — помисли си Джулия и потръпна, сякаш я бяха изхвърлили навън в студа. — Брад, Брад. Защо не можеш да бъдеш искрен с мен; защо не можеш да ми кажеш какво има между теб и майка ти? Защото има нещо; нещо, което не ми е известно и което не разбирам. Само знам, че е свързано със страха ти от нея, защото ти се страхуваш — толкова много, че си направо обзет от ужас. Боиш се да не умре ли? Това ли е Дамоклевият меч, който държи над главата ти? Затова ли не искаш да се изнесеш от тази къща, далеч от нея? Защото не смееш?“ Тя с горчивина осъзна колко добре разбира страха му. Защото сега тя самата се боеше. Няколкото думи, които бе изрекла преди миг, бяха предизвикали буря. Ако беше казала още няколко — онези, които копнееше да изрече — това би довело до началото на Апокалипсиса. Имаше една невидима черта, която Брад теглеше, когато нещата опираха до майка му, и дори на жена му не й беше позволено да я преминава.

След няколко дни лейди Хестър внезапно заяви:

— Джулия, от известно време мисля за нещо. Време е ти и Брад да престанете да се бутате в неговите стаи. Това наистина е жилище за ерген. Къщата е огромна. Защо не се погледаш и не избереш няколко стаи? Можеш и да ги обзаведеш по твой вкус. Това ти е професията все пак. Ще ти поддържа формата… ако мога да се изразя така.

Джулия не бе в състояние да каже нищо, само се ококори. Как го правеше? От въздуха ли попиваше информацията?

— Брад ще трябва пак да замине за няколко седмици. При това сам — променливите като море очи говореха, че знаят какво е казала Джулия за разделите и че това по никакъв начин не би могло да повлияе върху подредбата на нещата. — Държавите, които ще посети, не влизат в списъка на страните, до които се пътува за удоволствие, вярвай ми. Арабският свят никога не е бил в този списък. Ще бъдеш принудена да си стоиш затворена в хотелската стая. Много по-разумно е да се занимаваш с нещо тук.

— Много бих желала да имаме наше собствено кътче — каза Джулия. Съзнанието й работеше трескаво.

— Тогава се заеми с това, което ти предлагам. Знам колко обичаш да си заета.

— Брад ще ми липсва — отвърна Джулия искрено, но си помисли: „Значи е забелязала. Никога нищо не пропуска, когато става въпрос за сина й. Не бих посмяла да докосна стаите на Брад на своя глава, без да я попитам. Но за новите ни стаи няма да й дам шанса да се разпорежда.“ И в мига, когато си го помисли, разбра, че лейди Хестър ще стори именно това.

— Много бих желала да направя това, което предлагаш — каза Джулия.

— И това ще бъде нашата малка тайна, нали? Хубава изненада за Брад, когато се върне.

— Колко дълго ще отсъства?

— Около месец — при открито изразеното съмнение на Джулия лейди Хестър се засмя снизходително. — Скъпа Джулия, това са Съединените щати. Човек само трябва да каже какво желае и то бива свършено. В тази страна работниците наистина работят. Един месец е предостатъчно време за всичко, което ще трябва да направиш, повярвай ми. А аз ти давам картбланш да оформиш къща в къщата. Брад просто не искаше и да чуе да се нанесе другаде; настоява, че възрастта ми правела присъствието му задължително! — усмивката й стана още по-снизходителна. Освен това в нея се долавяше триумф. — Но една майка трябва да приеме отделянето на децата — продължи ведро тя. — Така че правя най-доброто, което мога.

„И по-добре бъди благодарна за това, остана неизказано“ — помисли си Джулия. Но дори и така пак щеше да е по-добре — тя щеше да си направи идеален дом.

Огледа къщата отгоре до долу и откри точно онова, което искаше на третия етаж: серия свързани помежду си светли стаи, от които се откриваше прекрасна гледка към града и които съвсем лесно можеха да се трансформират в отделен апартамент. Лейди Хестър стоически, въпреки болките в ставите, изкачи стълбите (тя твърдо се бе възпротивила срещу монтирането на асансьор в къщата) й направи следния коментар:

— Помня тези стаи. Използваха се от младите ергени, когато пристигнах тук като младоженка. По онова време бяха доста — кос поглед. — Тук горе ще е доста тихо, но може би искаш точно това. Любовно гнезденце, а?

— Просто място, което да е наше — отговори Джулия.

Тя потъна щастливо в мостри на цветове и дизайни. Лейди Хестър й даде позволение да избере мебелировката от обзавеждането на останалите помещения и повдигна тънките си вежди пред окончателния й избор.

— Виждам, че имаш око за хубавите неща — каза тя и нещо в гласа й накара Джулия да помисли: „Бива си я тази лукава старица! Това очевидно е намек за Брад. Но в случая е права“.

Лейди Хестър препоръча няколко специализирани магазина и предложи някои „личности“, които можели да осигурят опитна работна ръка и бързи доставки. Тя също така предложи декоратора. Цялото това планиране даде на Джулия онова, което искаше. Нещо, с което да се занимава. Едва когато се върна към работата си, осъзна колко много й е липсвала. А когато Брад й обяви примирено, че трябва да замине на дълго пътуване, тя успя да каже убедително:

— О, скъпи, наистина ли трябва?

— Съжалявам, но се налага. И не мога да те взема, не и там, където отивам. Единственото, което ще те очаква, ще бъдат хотелски стаи в десетина различни страни.

Но в очите и гласа му имаше нещо, което Джулия пропусна да долови, тъй като съзнанието й бе заето с плановете за ремонта. Не забеляза и присвитите устни, натежалия поглед. „Така приятно ще го изненадам“ — мислеше си тя и пропусна да съзре признаците, предвещаващи буря. Целуна го за довиждане по начин, който го остави със студен поглед, твърд като кремък.

— Ще ти се обаждам всяка вечер — каза той.

— Ммм, какво? О, да, скъпи, разбира се.

В мига, в който вратата се затвори след него, тя се озова край чертожната си дъска.

 

 

Този път седмиците на отсъствието му прелетяха със скоростта на светлината. Дните й бяха прекрасно изпълнени; всяка минута беше натоварена с дейност. Битси й даде името на един чудесен човек на Уошингтън Стрийт, който продаваше най-прелестните тапети, които беше виждала. Аби й препоръча една жена, която правеше на ръка великолепни възглавнички с материали, избрани от клиента. Запозна се и с една италианка от северните покрайнини на Бостън, която шиеше чудесни пердета.

Работниците пристигнаха и банята бе завършена за няколко дни, като бе монтирана включително и голямата вана, която Джулия бе купила от един предприемач, занимаващ се с разрушаването на сгради. Той, от своя страна, се беше сдобил с нея от една голяма запустяла къща в Бак Бей. Ваната трябваше да е изненада за Брад, който винаги се оплакваше, че баните били малки. Мивката беше в комплект с нея. Бяха с шарка на пролетни цветя и като по чудо нямаха и драскотина. Джулия успя да открие порцеланови гърнета за цветя, които да им подхождат, и засади редки растения, които купи от още един магазин, препоръчан й от Битси. Транспарантите на прозорците бяха със същата шарка. Душът можеше да се нагласява по множество различни начини. Банята се превърна в китно кътче, изпълнено със зеленина и огледала: място, в което да се стои часове наред. Когато Брад се върна у дома — неочаквано и по-рано, отколкото бе казал — Джулия бе заета с окачването на муселиненото перде, което стигаше от тавана до пода.

— Ако можеш да му отделиш пет минути, съпругът ти си е вкъщи — каза той шеговито, но не дотам.

— Брад! Скъпи… о, но ти не трябваше да виждаш това, преди да е завършено…

— Късно е вече — но изглеждаше впечатлен, докато оглеждаше прекрасната им гостна, цялата в кафеникавосиво и бяло, с щрихи в лимоненожълто. Възхити се на изящното взаимодействие между лъскавата памучна тъкан на тапицериите, лена на завесите, гладката коприна на възглавничките, плътното кадифе на креслото, направено специално за него. А когато видя банята, изпадна във възторг.

— Уха! Откъде намери тази вана? Тук ще мога да се излегна съвсем удобно! Ти си ангел!

— Значи одобряваш?

— Дали одобрявам! — но после прибави с въздишка: — Виждам, че този път не съм ти липсвал…

— Искаш ли да се обзаложим?

„Но е вярно“ — помисли си тя виновно, докато той се бе отдал на любимите си чувствени занимания. Не беше усетила, липсата му. Беше твърде заета, за да я почувства.

 

 

Рожденият ден на лейди Хестър беше в края на октомври — на празника на Вси светии — и бе отбелязан с тържествена семейна вечеря.

— Когато бяхме деца, ходехме по съседите за бонбони — каза Брад.

— Е, и в Англия празнуват Хелоуин, нали, Джулия? — каза Дрексел Адамс. — И при вас има вещици. Тук, разбира се, сме изгорили доста…

Джулия не му обърна внимание. Сега се чувстваше много по-сигурна. Но беше подбрала подаръка си с голямо внимание. Беше го открила съвсем случайно в един антикварен магазин на Уошингтън Стрийт. Беше викториански джобен часовник — свекърва й никога не носеше ръчен часовник и ръкавите на всичките й дрехи бяха с предпочитаната от нея дължина: до над китката. Часовникът беше обграден с диаманти и бе поставен във филигранна рамка във формата на буквата „Х“. Лейди Хестър отвори кутията и възкликна възхитено:

— Скъпа, колко е изящен! И при това викториански!

— Дадох да го почистят и сега е абсолютно точен — каза Джулия.

— Сигурна съм в това. Знам колко си акуратна, Джулия. Тя толкова се отдава на онова, с което се занимава, скъпи — обърна се лейди Хестър към сина си. — През цялото време, докато те нямаше, беше заровила нос в работата си. Виждахме я само на масата. Толкова е целенасочена. Закачи ми го, скъпи — и той го закрепи здраво на рамото на украсената й с дантела кафява официална рокля. — Много ми отива, нали?

После отвори останалите си подаръци: неглиже от Битси, цялото в шифонени къдрички върху сатен; ново кожено куфарче от Аби; порцеланова фигурка на млекарка от децата на Сет и Аби; луксозни шоколадови бонбони от Дрексел Адамс; екземпляр от първо издание на книга на Торо от Сет и хубав, подвързан с кожа бележник от близнаците. Подаръкът на Брад беше голяма чанта от крокодилска кожа.

— Видях, че на тази, която имаш, възрастта вече й личи.

— Както и на мен — оплака се с въздишка майка му.

— Глупости! Ти си жена без възраст.

Тя обхвана брадата му с ръка и го целуна продължително по устата.

— Мое най-скъпо момче…

 

 

В неделя Брад и Джулия излязоха на дълга разходка; пожълтелите листа се откъсваха и падаха.

— Най-прекрасният сезон — отбеляза Джулия. Беше го хванала под ръка, пръстите им бяха преплетени.

— Шекспир казва същото.

Джулия го погледна изненадано.

— Знаеш ли, и аз понякога чета — каза Брад. Усмивката му не можеше да прикрие резкостта на тона. — В Харвард вече не се влиза само с пари.

— Скъпи, нямах предвид…

— Знам, но просто имам нужда от време на време да доказвам, че ти не си единственият мозък в този брак.

— Кой казва, че е така?

— Ще се изненадаш, ако ти кажа. Както се изненадах аз, когато видях какво си направила с къщата.

— Толкова се радвам, че си споменал пред майка си желанието, което споделих с тебе.

— Не съм й казвал нищо.

— Не си? Тогава как…

— Майка ми знае всичко — каза Брад и повдигна рамене. — Не ме питай как го прави, но успява. И беше права, нали? Ти наистина изпита удоволствие, докато подреждаше къщата.

— Изключително удоволствие — каза Джулия с ентусиазъм. Беше чудесно да обзавежда собствения си дом, а не нечие чуждо жилище.

— Майка ми казва, че наистина си била погълната от работата си.

— Винаги съм обичала да работя. Предполагам, че съм от онзи тип хора, които трябва да са заети, за да са щастливи.

— Значи работата ти липсва?

Тя твърде късно съзря грешката си и бързо отвърна:

— Не и когато си си у дома.

— Значи не се отегчаваш?

— Не и когато съм с теб.

— А когато не си с мен?

— Е — започна внимателно Джулия, — предполагам, че работата ми дава нещо, което другите хора не получават от труда си. Обичам да чувствам, че правя нещо полезно.

— Това звучи като нещо, което би казала леля ти — изрече неодобрително Брад.

Всъщност така си и беше, но Джулия не му го каза.

— Леля вечно повтаряше, че наградата за усиления труд е в самия труд — съгласи се тя ведро.

— Значи когато ме няма, ще си потърсиш още работа?

— Ами, Битси спомена нещо… само ще й дам съвет, нали разбираш. А Аби казва, че от години замисля да направи нещо с къщата си…

— Като например да я изгори до основи и да я построи наново — каза саркастично Брад.

— Е, едва ли възнамерява да стигне толкова далеч — засмя се Джулия.

— Онова, което ме интересува, е колко далеч смяташ да стигнеш ти?

Инстинктът й подсказа да отвърне:

— Толкова далеч, колкото те отведе следващото ти пътуване, ако заминеш пак — начинът, по който лицето му се отпусна, потвърди, че е била права.

— Все още няма да заминавам — призна той. — Но преди края на годината ще трябва да остана поне месец и половина в Европа.

— Тогава и аз идвам. Никога вече няма да ме оставяш, чуваш ли? Ще бъда винаги с теб, „в добро и зло, в радост и мъка“ и така нататък!

Начинът, по който я придърпа към себе си и я целуна, й каза, че е изрекла правилните думи. Беше доволна, че никога не бе споменала отегчението, което бе изпитала първия път, когато бе останала сама и когато единственото, с което се беше занимавала, бе да си убива времето. Нямаше смисъл. От друга страна, тя обичаше да работи. Не откриваше никакво удоволствие в това да води скучни телефонни разговори, да посещава винаги еднаквите приеми и соарета, да се среща с едни и същи хора, да слуша едни и същи клюки. Връщането към работата по някакъв странен начин беше препотвърждаване на собствената й ценност: че тя не е само госпожа Дж. Уинтрои Брадфорд, както си мислеха за нея почтените заможни жители на Бостън, а Джулия Кери, дизайнер. И независимо от това, че Брад се беше върнал, тя нямаше да изпусне възможността да докаже качествата си на Битси. Виж, с Аби нямаше нужда от това — тя имаше чувството, че специално Аби вече ги оценява.

След седмица, докато Джулия изучаваше внимателно модели и шарки за проекта, който щеше да предложи на Битси, влезе свекърва й.

— Имам нужда от професионалното ти мнение, Джулия.

— Разбира се. За какво става дума?

— За това.

Подаде й снимки на един интериор, виждал и по-добри дни — очевидно едновремешен хотел.

— Трябва да е било наистина блестящо — каза Джулия. — Но доста отдавна.

— Всъщност е точно така. Хотелът е бил в разцвета на великолепието си преди Първата световна война. Придобих го като част от голям недвижим имот. Има предложение да го съборим, но на мен доста ми харесва идеята да притежавам хотел. Мога да го прекръстя на хотел „Арън“.

— Реконструкцията ще струва много пари.

— Това не е проблем. Онова, което искам да знам, е дали мислиш, че е възможно да се направи… по-скоро дали трябва да се направи. Дали смяташ, че си струва сградата да бъде спасена.

Джулия разгледа фотографиите по-отблизо. Прекрасни тавани с гипсови орнаменти, просторни стаи, елегантно стълбище.

— Колко спални има? — попита тя.

— Петдесет. И дванадесет апартамента. Малко, но подбрано: това е моята цел.

Всичко беше запуснато и занемарено. Мазилката се ронеше, позлатата падаше, килимите бяха износени, цветовете бяха избледнели.

— Ще трябва ужасно да се изръсиш — предупреди Джулия. — Но от друга страна, много от това, което виждам тук, е безценно. Погледни само тези бани! Вани и мивки, които в днешно време струват цяло състояние. Обзалагам се, че дървенията е махагон.

— Напомня ми за онази в Арън — върна се в миналото лейди Хестър. — Или по-скоро за това каква беше в Арън. Жената на братовчед ми откачи на тема модернизации. Не искам подобен разюздан погром в моя хотел. Трябва да бъде направено внимателно и с любов. Имам нужда от някой, който ще го подмлади, без да го направи да изглежда толкова стар, колкото е. Разбираш какво искам да кажа. Успешните пластични операции трябва да остават незабелязани. Тоест искам нещо специално — не толкова хотел, колкото провинциално английско имение…

— Скъпичко ще ти излезе!

— Готова съм да платя. Но е задължително да бъде направено както трябва, а това значи: съвършено.

Повикаха ги за вечеря и снимките останаха на масата.

 

 

През следващите дни лейди Хестър продължаваше да се връща на въпроса за хотела. Беше ясно, че това е настоящият й „проект-любимец“, а от финансовите планове, които се подхвърляха насам-натам, не оставаше никакво съмнение, че има намерение да харчи щедро. Хората, които щяха да се заемат с новите дизайни на интериора, щяха да имат възможността да се развихрят.

Когато чу имената на възможните кандидати за тази работа, Джулия усети първото убождане на завистта и за първи път си пожела да е на нечие друго място. Това я накара да се задържи край чертожната дъска и да направи серия скици, които отразяваха виждането й за преродения хотел. Бяха добри, знаеше това, усещаше го. Но тя не беше „име“. Хората без наложило се име не получаваха на тепсия подобни поръчки.

Затова изобщо не беше подготвена, когато една вечер, преди да седнат на масата, свекърва й извади скиците й, които тя стоически бе изхвърлила.

— Надявам се да нямаш нищо против, Джулия, но камериерката ти ми ги донесе; помислила, че са нещо важно. Естествено, след като е видяла, че са идеи за моя хотел.

Хваната на местопрестъплението, Джулия можеше да се спаси само с блъф.

— Просто занимавка. Думите ти ме наведоха на някои идеи.

— При това очевидно добри. Проектите ти са точно онова, което имах предвид. Защо не си каза директно, че би желала да направиш дизайните за моя хотел?

Съзнавайки, че Брад слуша внимателно, Джулия се смути.

— Ако знаех, че сериозно желаеш да те имам предвид, разбира се, щях да помоля теб да направиш проекта — продължи свекърва й. — Но бях останала с впечатлението, че бракът е заел мястото на кариерата ти.

— Така е! — скочи Джулия в своя защита.

— Мисля, че не е. Иначе защо ще правиш това?

— Ти ме попита за мнението ми.

— И го получих. А тези скици са нещо различно. Виж сега — лейди Хестър бе възможно най-снизходителна, което караше Джулия да се чувства възможно най-зле, — проектите очевидно са добре обмислени и прекрасно изпълнени. Най-чудесното нещо, което съм виждала. Задоволяват всеки възможен критерий — Джулия трябваше да положи усилия да не се изчерви. — Ти си много талантлива, Джулия, и мисля, че можем да запазим цялата тази работа в семейството.

Джулия не смееше да погледне към Брад.

— Но… — започна малодушно тя, привела глава пред задаващата се унищожителна буря.

— Колко време ще ти е необходимо, как мислиш?

Джулия събра обърканите си мисли.

— Ами… — изплю първата цифра, която й дойде наум: — Поне половин година, вероятно повече, но със сигурност не по-малко.

— Хмм. Сега сме в началото на ноември. Как мислиш, може ли да стане до догодина напролет? Откриването да бъде през май. Чудесна реклама: „Париж през пролетта: в Хотел «Арън».“

— Париж! — сърцето на Джулия подскочи.

— Не ти ли казах, че е в Париж?

— Не. Предполагах, че е някъде тук, в Америка.

— Не, хотелът е в Париж, край Булонския лес — лейди Хестър отново обходи скиците със злоради очи.

— Направо свръхестествено! — възхити се тя. — Уловила си същността на замислите ми. Човек може да си помисли, че си слухтяла край ключалките — тя се разсмя звънко. — Но ти очевидно си посветила много време и мисъл на любимия ми проект и аз наистина съм поласкана. Този хотел е важен за мен. Много важен. Все пак ще носи името ми. Но имам един-два въпроса. Разбира се, ти си съвсем права да съставиш апартаменти от по-малките стаи, но…

Джулия седна на дивана до лейди Хестър и двете се задълбочиха в скиците. Брад седеше с вкаменено лице. Едва когато вдигна глава, за да поеме дъх, и улови изражението му, Джулия разбра, че той е всичко друго, но не и доволен. Бе забравила, че не понася да го пренебрегват и да не му обръщат внимание. Точно в този миг лейди Хестър се обърна към сина си и възкликна:

— Каква умна жена имаш, скъпи! Ум и красота: неустоимата комбинация. Очевидно е първокласен специалист в професията си. При това се бе разделила с нея заради теб!

— Тази раздяла не беше мъчителна — излъга Джулия през зъби. Чувстваше се, сякаш й вадят кътник. — Но хотелът е в Париж, а аз не мога да се разделя с Брад. Достатъчно лошо беше, когато той ме остави, за да замине. Половин година раздяла е нещо немислимо. Но ако наистина мислиш, че дизайните ми са онова, което искаш, тогава при всички случаи се чувствай свободна да ги използваш като основа, върху която да работи специалистът, когото ще избереш. Можеш да кажеш, че идеите са твои…

Лейди Хестър потупа студената й ръка.

— Това е голяма саможертва. Много мило. Но щом наистина искаш така…

Когато се прибраха, Брад избухна.

— Господи, направо ми се повдига от тоя твой страдалчески акт на жертвоготовно благородство! Защо просто не си призна направо? Би продала душата си, за да ти възложат да направиш този хотел.

— И да бъда разделена от теб половин година? На теб би ли ти харесало?

— Какво се харесва на мен изобщо не играе тук и ти дяволски добре го знаеш!

— О, за бога, вземи да пораснеш — изплъзна се от устата на Джулия. Тя все още чувстваше пареща болка от нехарактерния си пристъп на самопожертвувателност и му беше ядосана, че е в основата му. — Никога ли не мислиш за друг, освен за себе си?

— Ами ти? Защо иначе щеше да отделиш толкова време за тези скици?

— Майка ти събуди интереса ми. Нека ти припомня, че от доста години съм дизайнер.

— И ти наистина ще дадеш скъпоценните си проекти на майка ми и ще й позволиш да си припише заслугата за създаването им? Я не ми ги разправяй!

— Добре тогава, да сляза ли да й кажа, че съм размислила, че ще се заема с хотела и няма да те видя половин година? Това ли искаш?

Свадата беше в разгара си. Двамата млъкнаха и се втренчиха един в друг.

— Замисляш ли се някога и за моите желания? — попита Брад със странен глас.

— За бога, не го ли доказах само преди миг?

— Нима? — попита Брад все със същата интонация. — Чудя се.

— Чудиш се! Как, по дяволите, мислиш, че се чувствам?

— Какво искаш в действителност? Бъди честна.

Нещо в гласа му накара истината да изскочи от устата на Джулия.

— Искам майка ти да ми възложи хотела и ти да бъдеш в Париж с мен.

— Представи си, че това е възможно.

Тя бързо го погледна.

— Колко възможно?

— Просто възможно. Би ли се заела с хотела?

— И още питаш!

— Ти каза: „край на разделите“. Помниш ли?

— И наистина го мисля. Точно затова се отказах от хотела.

Нещо в гласа й го накара да се приближи до нея, да постави ръце на раменете й и да се взре в очите й.

— Наистина-наистина?

— Наистина-наистина — потвърди Джулия. Но изпитваше поразително силна болка.

— Това би бил най-големият шанс в живота ти.

— Знам. — Джулия се придържаше към стоицизма си.

— И ти наистина ще се откажеш от него заради мен?

— Омъжих се за теб, нали?

— Ти си ангел! — Брад я сграбчи в обятията си.

Когато накрая успя да си поеме дъх, Джулия попита:

— Защо се държиш така?

— Защото си добро момиче. Отиваме в Париж заедно!

Джулия отвори широко очи.

— Какво?

— Идеята е на мама. Тя наистина си падна по проектите ти. Когато за първи път ти е споменала за хотела, си е помислила, че може би ще я помолиш за шанса да го направиш. Но когато не стори това, тя осъзна, че съвсем наистина си имала предвид онова, което каза: че няма да приемеш повече да се разделяме. Така че тя ме изпраща в Париж за половин година.

Джулия възкликна и се хвърли на врата му.

— О, Брад! Фантастично! Защо не каза веднага?

— Защото исках първо да чуя твоето мнение.

Джулия усети, че радостта й се поохлажда.

— Искаш да кажеш, че си пожелал да ти докажа любовта си?

Той остана невъзмутим.

— Познаваш ме. Имам тази мания — да искам да съм на първо място.

— Значи ме изпитваше?

— Ревнувам от всичко, което те отдалечава от мен, независимо какво е то. Просто исках да съм сигурен, че когато въпросът опре до избор между мен и хотела, аз ще продължавам да стоя на първо място, нищо повече.

Тя не можеше да го разбере.

— Защо си толкова несигурен? Ако има на света човек, които е обичан и комуто показват, че е обичан, то това си ти. Майка ти…

— Не говоря за майка си! Говоря за теб, моята съпруга. За нас, за нашата връзка.

Той говореше отсечено, твърдо, натъртено и нещо в начина, по който изричаше думите, я предупреди колко важно е за него онова, което казва. Все така не можеше да го разбере, но движена от нещо, което можеше да определи само като съчувствие, го прегърна.

— За мен винаги си на първо място. На първо и последно, винаги. Това ли искаше да чуеш?

— Искам да го чувам постоянно — промърмори той в косата й. — Толкова много те обичам, Джулия, толкова се нуждая от теб. Никога преди не съм имал нужда от никоя жена. Това е нещо ново и необичайно за мен и понякога си мисля… Преди връзките ми се основаваха единствено на желанието. Можех да разбера желанието. Мислех си, че нуждата е нещо, което няма да изпитам. Докато не срещнах теб.

— О, любими! — Джулия приглади гъстата му руса коса.

— Такъв ли съм наистина? Твой любим?

— Към теб изпитвам такава любов, каквато не съм изпитвала никога към никого.

— И ако някога ти се наложи да избираш…

За една микросекунда Джулия не знаеше какво да отговори, но мигновено и безпощадно премаза съмнението си.

— Ще избера теб, мили. Винаги ти ще бъдеш моят избор.

По-късно, когато Брад бе заспал дълбоко в обятията й, тя се взираше в онова, което никога не бе очаквала да намери, и се чудеше какво по дяволите ще прави с него.