Вера Коуи
Злата и красивата (20)

Двадесета глава

Видя ги отдалече. Огнената коса на Джулия сама по себе си достатъчно привличаше погледа, но сега към нея се бе прибавила короната от златисточервени къдрици около главата на малкото момиченце, което я дърпаше напред като своеволно кученце, което опъва каишката си. Джени беше много почерняла, носеше къси панталонки и тениска с Мики Маус. Беше висока за възрастта си, но стройна. Когато двете с Джулия стигнаха до ъгъла, Брад видя как Джени се отскубна от майка си и се втурна в навалицата. Изблъска с лакти едно момченце, което тъкмо пъхаше ръката си в шепата на Патока Доналд, и триумфално се вкопчи в анимационния герой, като ритна едно по-голямо момче, което се опита да я избута.

После се обърна към майка си и каза властно:

— Бързо, мамче! Зареди ли апарата?

Английски глас, естествено. И интонацията… беше на майка му. Брад неволно погледна към Джулия, която фокусираше фотоапарата си. Той бързо се сети за видеокамерата, която беше купил, и я включи, за да хване как Джени с неумолимата решителност на собствената му майка застава до всеки от анимационните герои на Дисни: усмихна се самоуверено на Плуто, прегърна Мики Маус, целуна Мечо Пух. В един момент осъзна, че тя се приближава към него, и смъкна камерата от очите си.

Тя го изгледа високомерно и запита:

— Защо ме снимаш?

— Джени! — възкликна Джулия.

— Ама ти нали каза да нямам нищо общо с непознати чичковци.

— Това не е непознат, миличко. Това е… един мой стар приятел.

Брад клекна, протегна ръка и каза:

— Здрасти. Майка ти ме покани да дойда с вас днес. Казвам се Брад.

— Много ми е приятно — каза с достойнство Джени. Малката й ръчичка изчезна в голямата му длан — най-странното усещане, което бе изпитвал. — Това от ония камери ли е, дето снимат филмчета?

— Да.

— Ще ми ги пуснеш ли?

— Когато поискаш.

Тя му хвърли друга усмивка — победната усмивка на майка му.

— Да тръгваме тогава. Има много за гледане — прозвуча също като майка му, когато развеждаше Обществото на любителите на историята из къщата на Маунт Върнън Стрийт.

— Първо ще отидем в Страната на чудесата — скок-подскок. — Това ми е най-любимото място. А ти кое най̀ обичаш? — тя несъзнателно го хвана за ръката.

— Никога не съм идвал в Дисниленд — каза Брад с глас, който накара Джулия да го погледне.

— О, тогава ще те разведа, искаш ли?

— Много искам.

— Вече два пъти съм идвала тук! — каза важно Джени. — Веднъж с мама и Маркъс и веднъж с Барбара. Барбара е моята бавачка. Ама тя днеска не дойде. Отиде на плажа в Санта Барбара. Поканили са я на парти.

— Така ли? — попита Брад, като мъжествено се бореше да не се засмее.

— Хайде да вървим. Трябва да видим много неща.

Брад извърна замаяния си поглед към Джулия, преди дъщеря му да го повлече напред.

Джени ги поведе по главната алея до централния площад, откъдето водеха пътищата към различните приказни светове. Зад входа на Страната на чудесата се виждаха кулите на Омагьосания замък. Докато заобикаляха огромното цвете в центъра на площада, Брад усети, че Джени дърпа ръката му, погледна я и видя, че се е вторачила в сергията с пуканки.

— О, благодаря! — каза тя, когато той пъхна пуканките в ръката й, и му предложи да си вземе пръв.

Джулия ги наблюдаваше, но реши да не се намесва.

Така че Брад се вози в една от огромните чаши за чай на въртележката „Алиса в страната на чудесата“; качи се във влакчето на Дъмбо; възседна розов слон. Отиваше с желание и радост навсякъде, където го водеха. Беше купил три комплекта билети, а Джулия два, така че имаха достатъчно, за да се качат на всяка атракция.

След като в Страната на чудесата не остана нищо неопитано и невидяно, отидоха в Страната на приключенията. Отправиха се на сафари в джунглата; качиха се на сала до острова на Том Сойер и стреляха с пушки във форта в Дивия запад. Брад купи на Джени индиански шлем с пера и мокасини от еленова кожа, които тя веднага обу. Той пи бира от корени и яде захарен памук. Докато им купуваше хамбургери, Джени сподели щастливо с Джулия:

— Много е симпатичен, маменце. Харесва ми.

В пещерите на пиратите от Карибско море Брад се измокри до кости. Джени, която също бе опръскана, си падна от смях.

— Знаех си, че така ще стане — кискаше се тя. — Затова седнах отпред — но възмезди Брад за страданията, като се зае да го суши с носната си кърпичка.

Когато влязоха в Страната на бъдещето, Джени бе горчиво разочарована, че е още твърде малка, за да отиде на Космическата планина. За да я утеши, Брад я заведе на Магическата планина.

Джени бе едно малко чудо, мислеше си развълнувано Брад. Невероятно улегнало и в същото време лишено от задръжки петгодишно човече. Но какво ли друго можеше да се очаква, след като Джулия й беше майка…

— Брад, стига си й угаждал — смъмри го Джулия.

Но всъщност беше доволна.

— Имам да наваксвам пет години. Не може ли? — усмивката му беше усмивката на стария Брад, неустоимо чаровна.

Угриженото му изражение бе изчезнало и той пак беше онзи Брад, когото Джулия си спомняше. С леко сърце, ведър, слънчев. Възможно най-добрата компания, човек, който се наслаждава на всичко с непомрачено от нищо удоволствие; също като дъщеря им.

— Това е най-готиният ден, който съм прекарвала в Дисниленд — обяви Джени, преди да захапе поредния хот-дог.

— Най-прекрасният, скъпа — поправи я Джулия. — Но съм съгласна с теб.

— Аз също! — увери ги Брад усмихнато.

Към четири Джулия вече беше капнала, така че когато Джени предложи да отидат да поиграят на автоматите, не се съгласи.

— Краката ме болят ужасно. Вие вървете. Аз ще поседя на тази пейка — тя с облекчение седна и си събу сандалите.

— Сигурна ли си? — попита с надежда Брад. Изгаряше от желание да бъде сам с Джени.

— Абсолютно. Но все пак дръж Джени под око, иначе ще те разори.

Наблюдаваше ги как се отдалечават ръка за ръка. Облегна се, затвори очи и въздъхна. Денят бе минал превъзходно, въпреки че бяха навъртели безброй километри пеша. Бяха обиколили всички вълшебни светове и бяха изпробвали всяка атракция. Ако не се брояха кратките заседявания, докато ядяха или пиеха по нещо, не бяха подвили крак от сутринта. Всичко беше чудесно. През този ден бяха семейство: баща, майка, дете. Харесваше й. На Брад, изглежда, също, въпреки факта, че Джени го водеше насам-натам не толкова за ръката, колкото за носа.

— Тя е истинско чудо, Джулия — бе казал той, загледан в Джени, докато тя се люлееше на една люлка. — Не знаех, че децата могат да бъдат толкова забавни.

— Тя не е изтъкана само от миловидност и светлина — предупреди го Джулия.

— Радвам се, че е така! Тя е момиченце с характер. Не си ли забелязала… — гласът му пресекна, когато Джени му помаха, но Джулия си помисли, че знае как щеше да завърши фразата му: „… колко много прилича на майка ми?“

Колкото по-голяма ставаше Джени, толкова по-ясно си личеше произходът й. Нейната властност, високомерното й несъобразяване с изискванията на другите, решимостта й, когато поискаше нещо, перченето — всички тези черти бяха на баба й. Точно затова Джулия и Барбара я държаха изкъсо. Джени вече знаеше, че да иска нещо не значи, че автоматично ще го получи. Но сега баща й беше тук и угаждаше на всеки неин каприз. Е, нали беше само за този ден. Но ако Джени започнеше да се среща по-често с него, това поведение трябваше да се пресече от корен.

Джулия се прозя и затвори очи; чувстваше се приятно изтощена. Обърна лице към слънцето и се унесе в лека дрямка.

Едно момченце стреля с пистолета си с капси точно до ухото й и я стресна. Тя погледна към близкия часовник. Беше четири и половина. Трябваше да си тръгват. Джулия се прозя и потърси с крака сандалите си. Беше жадна; допи й се студен, прясно изстискан портокалов сок. Сложи си слънчевите очила, огледа се и видя, че Брад идва забързано към нея. Сам.

— Отидох само за жетони — уплашено каза Брад. — Честно, само за минутка. Но когато се върнах, беше изчезнала.

„Запази спокойствие — помисли си Джулия. — Не се паникьосвай.“ Пребледнялото лице на Брад правеше нещата достатъчно лоши.

— Тя е много любопитна. Ако нещо й допадне… Хайде, ще я потърсим. Сигурно играе на друг автомат.

— Огледах ги всичките. Няма я.

— Значи е някъде другаде. Хайде да проверим из магазините. Ти от едната страна на улицата, аз от другата. Ще се срещнем в края, на гарата.

Очите на Брад молеха за прошка. Тя докосна ръката му.

— Все трябва да е някъде. Хайде, колкото по-скоро тръгнем да я търсим, толкова по-скоро ще я намерим.

Но не я откриха. Когато Джулия накрая стигна до гарата, Брад вече я чакаше. Сам. Сърцето й се сви. Дисниленд беше огромен комплекс. Имаше хиляди деца, а Джени беше само едно от тях.

— „Изгубени деца“ — каза тя с фалшива самоувереност. — Хайде.

— Сто на сто е някъде тук, госпожо — каза младият служител, към когото се обърнаха. — Стотици деца минават през нас всеки ден. Ще я доведат. Междувременно ще разпратим описанието й и хората ни ще я търсят. Ще я намерим, не се безпокойте. Децата се озовават на най-невероятни места.

Беше толкова спокоен, че Джулия се укори за тревогата си.

— Може би е отишла да гледа парада на куклите — внезапно каза Брад. — Нали каза, че бил в пет часа.

— Ама разбира се! — Джулия почти се разсмя от облекчение. — Сигурно ще я видим най-отпред.

Но не беше така. Отново започнаха да претърсват улицата. Никаква Джени. Вече беше шест часът и Джулия едва се побираше в кожата си.

— Тя знае, че не бива да се шляе — мърмореше Джулия през зъби. — Ще я убия! Хиляди пъти съм й повтаряла. През едното влязло, през другото излязло.

— Тя е само на пет години — каза меко Брад и я хвана за ръката като едно време. — Не се тревожи, ще я намерим.

Обходиха целия комплекс, но от Джени нямаше и следа.

Стана седем. Отново се върнаха при „Изгубени деца“. Служителят също започна да се притеснява.

— О, Господи! — ахна Джулия. — Езерото с парахода… — когато се бяха возили, тя едва я бе удържала да не се преметне през перилата.

— Не, госпожо — твърдо заяви служителят. — Няма начин. Много внимаваме за това. А и никой не може да се качи на палубата без билет. Освен това, ако само дете се опита, нашите хора веднага ще го забележат и ще разберат, че нещо не е в ред. Дисниленд е горд с отчетите си за безопасността, госпожо.

— Знам, знам.

— А ако няма билет, не може да се качи никъде.

— Хайде да погледнем за последен път — предложи спокойно Брад.

— Съобщили сме на хората си — каза уверено служителят. — Ако е в Дисниленд, ще я намерим.

Но огромният комплекс вече затваряше вратите си и тълпите се стичаха към изхода. Брад и Джулия застанаха от двете страни на портите. Наблюдаваха, докато през изхода не излязоха и последните уморени деца. Джени не беше сред тях.

— Казвала съм й никога да не тръгва сама. Тя не би го направила, знам. Дори й го повторих, преди да излезем от къщи… — гласът на Джулия заглъхна.

— Какво има? Какво се сети? — бързо попита Брад.

— Телефон. Къде е най-близкият телефон?

— Телефон! Какво…

— Най-близкият телефон. Бързо!

Не, каза Ито. Господин Левин не се бил отбивал, но се обадил по телефона и попитал къде е Джулия. И той му казал, че са в Дисниленд за цял ден.

— Левин? — зачуди се Брад. — Защо Левин?

— Той е приближеният палач на майка ти! Тя знае за Джени, а той познава Джени. Пък ти си напуснал дома си…

Брад се втренчи в нея.

— Джени не е в Дисниленд, защото са я отвели. Претърсихме навсякъде. Тя знае, че не бива да се шляе сама. Не би го направила, сигурна съм. Ако е тръгнала нанякъде, то е защото някой я е отвел, при това някой, когото познава. Иначе би се скъсала да пищи. Единственият друг човек, когото познава, освен мен, Барбара и Ито, е Маркъс, и тя би тръгнала с него, без да пита. Тя му вярва!

— Но как, по дяволите, ни е намерил?

— Бяхме тук цял ден, нали? Може да е изчаквал сгодния случай.

— Въобразяваш си.

— Не! Маркъс я е отвлякъл. По заповед на майка ти.

— За Бога, защо майка ми ще иска да похити Джени?

— Защото знае, че си се срещал с мен. Трябва да бъда наказана за това, че съм посмяла да те видя! — Джулия почти викаше. — Джени не се е загубила, казвам ти! Тя е достатъчно умна да отиде при някой и да му каже, че се е изгубила. Тя си знае урока, Брад! Научила съм я на това. И аз съм се губила като дете — знаеш ли колко е ужасно! Единствената ми надежда е, че ако е Маркъс, Джени няма да е разстроена. Не би тръгнала доброволно с непознат, не би го направила. Ти видя как се държа с теб в началото.

Брад прехапа устна.

— Защо не ми вярваш? — кипеше Джулия. Гласът й ехтеше в празния комплекс. — О, Господи, защо се върнах в тази страна! Знаех си, че не е за добро. Тази проклета страна винаги ми е носила само неприятности!

— Джулия! — Брад я хвана за раменете и я разтърси. — Господ ми е свидетел, ако майка ми е направила това, ще…

— Какво? Нима ще направиш нещо? Кога въобще си вършил нещо, без тя да ти е казала, с изключение на онзи път, когато се ожени за мен, и виж какво се случи с брака ни! Казвам ти, Маркъс я е взел и вероятно точно сега я води при майка ти.

— Нямаме никакви доказателства.

— Джени я няма! Какви още доказателства искаш? Маркъс сигурно е разбрал, че е разкрит. Както и проклетата ти майка! Ще я убия. Ще я убия!

Брад я зашлеви през лицето. Тя вдигна ръка към бузата си и избухна в сълзи.

— Джулия, Джулия — Брад я прегърна. — Зная как се чувстваш, но не истеризирай, моля те. Първото, което трябва да направим, е да проверим какво става около майка ми. Нека да се обадя на Аби. Да разбера каквото мога.

Лейди Хестър беше във Фермата. Била там от петък вечер.

Никой не беше виждал Маркъс Левин.

— Той не е толкова глупав да я заведе право при майка ти! — каза унило Джулия. — Но тя сигурно знае къде я е отвел.

— Значи ще я попитаме — каза Брад. Гласът му беше плашещо спокоен. — Но преди да го направим, трябва да се свържем с полицията.

Докато дойде време да се качат на борда на чартърния самолет, все още нямаше новини за Джени. Бяха вдигнали на крак полицията, която бе претърсила Дисниленд. С кучета. Детето го нямаше. Претърсиха и езерото. Нямаше анонимни телефонни обаждания, с които да се иска откуп, нито някакви бележки, нищо. Джени бе изчезнала.

Джулия бе ужасена. Все си повтаряше, че лейди Хестър не би навредила на Джени. Нали беше дете и на Брад! „Но и мое също!“ Не смееше да си представи как ли се чувства Джени. Казваше си, че ако е с Маркъс, когото обичаше и комуто вярваше, значи е добре. Беше убедена, че Маркъс няма да нарани дъщеря й. Сигурна беше, че чувствата му към нея са истински. „Моля те, Господи, нека е добре — молеше се тя, — моля те, Господи. Ще направя всичко каквото пожелаеш. Само Джени да е добре, моля те, Господи, моля те!“

Брад кипеше от яд. Ако майка му — неговата ужасна, полудяла от ревност майка — беше планирала това гадно нещо, щеше да я убие. Щеше да я удуши. Имаше чувството, че го наказват. Всеки грях, който бе извършил, бе вписан в сметката и наказанието му беше да заплати със здравия си разум, с гордостта си на мъж, с живота си: със самата си същност.

Знаеше, че майка му няма слабост към децата. Понасяше внуците си, нищо повече. Единствените случаи, когато изобщо поглеждаше към някого с обич, беше когато гледаше към него. Обич ли? Това не беше обич, а психоза. Майка му беше луда. Луда, но умна, с блестящата интелигентност на действително ненормалните.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Джулия е права. Майка му беше заповядала на Маркъс Левин да отвлече Джени, за да го накаже за това, че я е напуснал, и за да накаже Джулия, задето бе посмяла отново да влезе в живота на сина й. Винаги бе мислила първо за себе си, осъзна той. Винаги. За онова, което иска; за това как се чувства. За нея хората бяха вещи. Служеха й да се разпорежда с тях, да ги използва както смята за необходимо и да ги захвърля, когато ги изцеди докрай. Точно както го беше учила.

Той стисна главата си с ръце. Имаше чувството, че ще се пръсне.

— Какво ти е? — чу Брад гласа на Джулия. Не можеше да я види ясно. Тя сякаш се раздвои, след това се учетвори.

Дойде в съзнание полулегнал на една от седалките. Джулия се беше надвесила над него.

— О, слава богу…

— Какво стана?

— Просто изключи. Не, лежи си спокойно. Изпий това.

Беше чай — горещ, сладък и успокояващ. Той го изгълта благодарно и усети, че менгемето, притиснало слепоочията му, лекичко се отпуска.

— Изобщо не съм изненадана — каза ядосано Джулия. — Вероятно си живял само на нерви от онази вечер. Знам как е. Правила съм го. Моля те, дръж се. Имам нужда от теб, Брад. Уплашена съм и… — тя преглътна конвулсивно. — Никога преди не съм се чувствала толкова… толкова ужасена.

Той се пресегна и хвана ръката й.

— Ти беше права. Осени ме внезапно, сякаш всичко се срути върху мен. Но сега съм добре.

— Да се опитаме да поспим — каза Джулия. — Поне малко. Нека се прегърнем, има място и за двамата.

Тя седна до него и свали облегалката на седалката. Той я прегърна. Тя също го бе обвила с ръце, положила глава на рамото му. Брад отново почувства познатата й топлина.

— Колко е часът?

Той вдигна ръка и погледна часовника си в неясната светлина на салона.

— Точно един след полунощ. Остават ни още три часа.

— Не преставам да се моля — каза Джулия.

— Аз също — притиснаха се един към друг за утеха.

— Ще я намерим — каза той. — Кълна се, Джулия, кълна се в живота си, че ще я намерим.

Задрямваха на пресекулки, но накрая потънаха в сън. Стюардесата ги събуди чак над летище „Логан“.

— Бихте ли затегнали предпазните си колани? Имаме разрешение за кацане.

Беше още тъмно, малко след пет сутринта. Валеше, беше студено. И двамата бяха с дрехите, които бяха носили в Дисниленд: Брад по дънки и риза, а Джулия с памучна рокля.

— Би трябвало да ни чака кола — Брад надникна към светлините под проливния дъжд. — Да, ето я. Докарайте я тук!

Вътре бяха Аби и Сет.

— Добре че се сетих да ви донеса топли дрехи — каза практично Аби, след като прегърна Джулия. — Ето, облечи това — беше палто от норки: прокъсано под мишницата, с развлечен подгъв, но благословено топло. На Брад подаде пуловер, сако и вълнено палто.

— Нямаш грешка — каза благодарно Брад. Аби им сипа кафе от един термос.

— Така — каза тя, когато и двамата си изпиха чашите. — Каква е тази работа с Маркъс Левин и Джени?

— Аз поразпитах тук-там — обади се Сет, без да откъсва очи от пътя. — Никой не е виждал Маркъс Левин да се навърта в Бостън.

— Виждали ли сте мама?

— Не. Ние сме отлъчени — каза Аби. — Битси е единственият човек, за когото майка има време: и то само за да се държи в нейно присъствие по-зле от всякога. Никога не съм я виждала такава. Обезумяла е.

Брад и Джулия се спогледаха.

— Но за да направи такова нещо, сигурно трябва да не е с ума си — продължи Аби. — От всичките й откачени идеи тази е…

— Тя знае ли, че пристигам? — попита Брад.

— Не съм й казвала — Аби потупа студената ръка на Джулия. — Ще намерим твоето момиченце. Не се тревожи — после се обърна към Брад. — Но бъди внимателен. Много е разстроена.

— Аз също.

Посрещна ги Ани. Кухнята миришеше на прясно сварено кафе.

— Господин Брад! Слава Богу! Майка ви е направо обезумяла! — тя се вцепени от изумление, когато видя Джулия зад гърба му. — Госпожо Брад! Искам да кажа, мис Джулия — тя се изчерви и избърса ръце в престилката си, развълнувана от остро любопитство.

— Здравей, Ани.

— Майка ми будна ли е? — попита Брад.

— Току-що й занесох чая.

Брад се обърна към Джулия.

— Защо не отидеш с Ани? Пий кафе, хапни нещо. Няма да се бавя.

Джулия не помръдна. Като видя изражението й, Аби избута Сет към кухнята и повика Ани.

— Джени е моя дъщеря — започна Джулия.

— И моя също. И майка ми е наредила да бъде отвлечена. В Дисниленд ти ме обвини, че не съм в състояние да направя нищо без нея. Сега, когато съм на крачка от това да го сторя, не ми позволяваш да го извърша без теб — Джулия стоеше втренчена упорито в пода. — Готов съм да се изправя срещу нея, вярвай ми!

— Ти каза, че съм се променил, също като тебе — продължи Брад. — Да не би да искаш сега да ми кажеш, че си променила мнението си?

Джулия поклати глава.

— Вярвай ми — каза Брад.

— Вярвам ти, но…

— Мислиш, че тя отново ще ме оплете?

— Ще се опита.

— Разбира се. Но няма да й позволя. Вярвай ми.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Нали ще… внимаваш?

— Знам как да се справям с майка ми. По-добре от всички знам това. Ще го изстискам от нея, Джулия.

— Но… но Джени…

— Знам. Тя е и моя дъщеря.

Джулия поруменя.

— Забравяш, че вече познавам Джени. Бях с нея, радвах й се, наслаждавах й се. Искам я колкото заради тебе, толкова и заради себе си.

Какво бе станало с него? В самолета изглеждаше толкова ужасно! Когато загуби съзнание, тя се отчая. От друга страна, не беше за чудене, че му се случи, като се имаше предвид емоционалният стрес, на който е бил подложен. Това, което чувстваше тя сега, той го е изстрадвал дни наред, не часове. „О, Господи — помисли си тя отчаяно. — Отново повтарям старите си грешки.“

— Съжалявам — каза разкаяно тя. — Разбирам те.

— Знам — той обгърна раменете й с ръка и я съпроводи до кухнята. — Хайде, върви при Аби и Сет. Хапни нещо, ако можеш. Повече от дванадесет часа не си яла.

— Не мога.

— Тогава пийни от хубавото кафе на Ани. Ще дойда, щом узная къде е Джени.

Тя му се усмихна колебливо и влезе в кухнята. Но когато той се обърна и се отдалечи, отвори вратата и го загледа как се качва по стълбите. Походката му беше решителна, брадичката му — решително вирната. „Помогни му, Господи — помоли се тя. — Той отива да направи най-ужасното нещо.“ Опита се да се постави на мястото на лейди Хестър: представи си, че Джени се качва по стълбите, за да се срещне в ужасен сблъсък с нея. „О, Господи, помогни му.“