Вера Коуи
Злата и красивата (18)

Осемнадесета глава

— Ало? Джулия? Аби е.

Джулия се изпъна като струна.

— Изненада ли се? — попита Аби в пулсиращата тишина.

— Нищо от онова, което правят членовете на семейство Брадфорд, вече не ме учудва — отвърна Джулия.

— Да се обзаложим ли? Аз съм в Калифорния, Джулия. За да те видя. Ще се срещнеш ли с мен?

— Защо?

— Защото се нуждая от помощта ти.

— За какво?

— За Брад.

Този път тишината продължи толкова дълго, че Аби попита тревожно:

— Джулия? Чуваш ли ме?

— Защо трябва да ви помагам? — попита Джулия.

— Защото е загазил. Много — Джулия не отговори и Аби продължи: — Свързано е с теб.

— Това вече не е възможно.

— Ако ти кажа, че сребърната верига се е скъсала, ще разбереш, че е възможно.

— Закъсняла си с шест години.

— Моля те, Джулия. Не ме отхвърляй. Повръщах почти пет хиляди километра, докато дойда. След като аз мога да преодолея заради него страха си от летене със самолет, не можеш ли и ти да преодолееш предразсъдъците си?

— Не искам да имам абсолютно нищо общо с майка ти, Аби. Нито сега, нито никога.

— Няма да ти се наложи. И все пак всичко е заради нея, Джулия. Брад избяга.

Джулия насмалко да се изсмее.

— Аби, той е голям човек…

— Да, вече е.

Още веднъж настъпи мълчание.

— Той е напълно разбит, Джулия.

— Познавам това чувство. Много добре.

Въздишката на Аби долетя през слушалката като порив на вятъра.

— Знам, че си права.

Джулия наостри уши.

— Откъде знаеш?

— Всички знаем… най-сетне. Искам да кажа, че всичко излезе на бял свят. Проблемът е в това, че Брад се дави в истината. Преди две вечери имаше семеен скандал. На рождения ден на мама. Каролайн, жената на Брад, запали фитила и всичко избухна.

— Което все още не му дава правото да се обръща към мен.

— Точно затова съм тук. За да поема защитата му.

— Винаги си го правила.

— Той е малкото ми братче.

— Да, точно така: малкото ти братче!

— Вече не е дете. Точно сега преживява най-тежкото и най-жестокото узряване, през което може да премине един мъж.

— По-добре късно, отколкото никога! — парира ядно Джулия. Цялата трепереше.

— Моля те, Джулия, нека се срещнем. Искам да ти обясня.

— Закъсняла си с шест години.

Аби замълча за миг, после тежко каза:

— Е, поне се опитах.

„О, Господи“ — помисли си Джулия и попита:

— Толкова ли е зле?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

„Знаех си! Знаех си!“ — мислеше си Джулия.

— Добре. Кога и къде?

— О, Джулия… слава богу! У вас, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Тази вечер?

— Добре. Обикновено се прибирам към шест и половина. Живея на…

— Знам къде живееш — прекъсна я Аби. — Благодаря ти, Джулия. Страшно ти благодаря. Шест и половина — и затвори телефона.

Слушалката в ръката й беше мокра. Цялото й тяло беше плувнало в пот. Тя стана, отиде в банята, пусна студената вода и се изми. Лицето й беше бяло като тебешир; очите й изглеждаха огромни. Защо се бе върнала тук? Защо се бе оставила да я убедят да прави онова, което искаха? Нали знаеше, че това ще й докара неприятности. Брад да се опълчи срещу майка си? Никога! Това не бе възможно!

Следобед не беше в състояние да свърши нищо; накрая се отказа и напусна офиса в пет. Беше напрегната, нервна, пълна с ужаса на очакването. Точно от това се беше страхувала. Че въпреки разстоянието от пет хиляди километра лепкавата мрежа, която лейди Хестър бе изтъкала, можеше да я хване още веднъж.

Едва си беше влязла вкъщи, когато телефонът иззвъня. Беше Маркъс.

— Какви са тия работи? На кръшкач ли ми се правиш?

— Имам проблем.

— Какъв?

— Личен.

— Мога ли да помогна?

— Не.

— Добре ли си? Изглеждаш… напрегната.

— Добре съм.

— Ще вечеряме ли заедно?

— Не. Не мога.

— Заради личния проблем?

— Да.

— Добре, не ми казвай тогава. Ще се видим по-късно, става ли?

— Да.

Ръката й трепереше, докато затваряше телефона. Джени. Щеше да прекара тази вечер с Джени.

Играеше си с малката, когато Ито влезе и обяви:

— Една дама иска да ви види, госпожо.

— Веднага слизам — каза Джулия.

— Ама не сме си довършили играта — запротестира Джени.

— Ти се навечеряй, а после аз пак ще се кача и ще я довършим.

— Закълни се в живота си.

Джулия се закле. Джени се отпусна. Знаеше, че майка й никога не престъпва обещанията си.

Аби я чакаше в дневната. На лицето й беше изписан ужас, примесен с неверие.

— Шехерезада, предполагам? — попита тя и се облещи срещу Джулия.

Тя избухна в смях и я прегърна.

— Радвам се да те видя, Джулия — каза Аби. Очите й подозрително блестяха. — При това изглеждаш досущ като преди. Как го правиш? Безупречно елегантна!

Самата тя беше с измачкана ленена блуза, а на чорапогащника й се беше спуснала бримка. Но когато разсеяно приглади косата си зад ушите по познатия начин, Джулия внезапно почувства прилив на обич. Винаги бе харесвала Аби.

— Доста време мина — каза с въздишка Аби. — Твърде много — после директно попита: — Приятелки ли сме?

— Приятелки сме. Искаш ли нещо за пиене?

— И още как!

Джулия се запъти към богато украсения бар, а Аби каза:

— Виждам, че добре се справяш.

— Тук е малко в стил сър Ричард Бъртън — засмя се Джулия. — Но аз съм само наемателка. Ако можеше да стане моето, щях да изхвърля всичко и да го реорганизирам от горе до долу.

Аби се изкиска.

— О, Джулия, толкова е хубаво да те видя! Изобщо не си се променила.

— По-стара съм с шест години.

— С всички ни е така — Аби взе чашата си. — Помниш, нали?

— Краткото време, прекарано в семейство Брадфорд, е гравирано завинаги в паметта ми.

— Ох!

Джулия седна на дивана и се обърна към нея.

— Нали щеше да ми казваш нещо.

Аби отпи от чашата си.

— Ами, както казах, беше на рождения ден на майка ни. Скъпата ми сестра Битси развърза злобния си език…

Джулия слушаше слисано, но мълчаливо, докато Аби и разказваше ужасите на празненството, превърнало се в бедствие.

— Беше кошмарно — Аби потръпна. — Каролайн се чуваше из цялата къща. Брад също. Бедното момче!

Джулия видя, че очите на Аби се изпълват със сълзи, и възкликна разстроено:

— О, Аби!

— Само да го беше видяла, Джулия! После дойде при мен чак на сутринта. Знаех си, че ще дойде. Нали разбираш, винаги идва при мен, когато не се разбира с мама. Кака Аби — тя изтри очите си. — Но този път, този път… изглеждаше като човек, който е преминал през всички кръгове на ада в търсене на дявола и накрая го е открил, като е погледнал в огледалото.

Джулия затвори очи.

— Това все някой ден трябваше да стане. Но не по този начин, не с такава сила, не толкова жестоко. То го премаза, Джулия — Аби хлипаше. — Знам, че неговото детство е най-продължителното в историята… но какъв начин да пораснеш, а?

— Какво искаш от мен? — попита Джулия.

— Ще се срещнеш ли с него… ще поговорите ли, за да му разкажеш твоята версия? Той се опитва отново да сглоби нещата, за да може да се изправи срещу мама, но за да го направи, трябва да знае истината, разбираш ли? Да, Каролайн му я каза и той говори с мен за това, но… — Аби отново изтри очи и шумно си издуха носа. — Става въпрос за мама, а ти знаеш колко я обожава той. Да откриеш, че човекът, за когото си вярвал, че е стопроцентово съвършен, е изтъкан от недостатъци, при това отвратителни, е трудно да се понесе. Той мрази себе си, мрази и нея, но все пак още я обича. Ужасява се да се увери в онова, което подозира, че е истината, но знае, че трябва да го направи, преди да предприеме каквото и да било. Честно, Джулия, той е напълно разбит.

— Къде е сега?

— Не знам. След като говори с мен, напусна Фермата, но не ми каза къде отива, защото майка щеше да спретне истински ад, докато не й кажа. Обажда ми се по телефона и онзи ден и ме помоли да се свържа с теб.

— Защо с мен?

— Заради Париж. Онзи телефонен разговор… онова, което ти е сторил. Това също го разкъсва. Има нужда да знае истината.

— Аз му казах истината.

— Но по онова време той вярваше само на майка ни.

Джулия въртеше чашата в ръцете си.

— Ще бъде като да го ритам, след като вече е паднал — каза колебливо тя.

— Той чувства, че трябва да бъде наказан — гласът на Аби беше остър. — Знае, че трябва да мине през огъня, защото оттам е единственият изход.

— Променил се е — каза Джулия.

— Казах ти. Няма да го познаеш!

— Откъде е знаел, че съм в Калифорния, преди да му каже Битси?

— Видял те е — отвърна прямо Аби. — Във фоайето на „Сенчъри Плаза“, преди десетина дни.

Очите на Джулия се разшириха.

— Наел е детектив да те разследва — продължи Аби.

— Така разбрал за Джени.

Лицето на Джулия се вкамени.

— Джени ще стои извън тази работа — каза тя.

— Но… майка знае! — каза Аби.

— Предупреждавам те, Аби! Ако дори само погледне към Джени, ще я съсипя. Вече не съм милата й снаха. Имам пари, власт, връзки. Ако тя… бога ми, ще я унищожа…

— Господ ми е свидетел, тя не знае, че съм тук. Нито пък къде е Брад. Нищо. Тя полудява и влудява всички ни с вилнеенето и буйствата си. Брад е изчезнал и тя не може да понесе това!

— Откъде знаеш, че не ти е пуснала опашка? — попита брутално Джулия.

— Брад ме предупреди, така че внимавах. Тя си мисли, че съм в Уайоминг да огледам някакъв кон. Наистина отидох там и стигнах по заобиколния път дотук. Качих се на самолета до Каспър, оттам до Чикаго и накрая дойдох тук. Не те будалкам, Джулия, изпих цяла шепа успокоителни и две двойни уискита, за да се кача на тези самолети.

Аби я хвана за ръцете.

— Кажи му истината, Джулия! Кажи му какво точно се е случило в Париж. Всъщност какво наистина се случи?

Джулия за момент се вгледа невиждащо в нея, после повтори — дума по дума, защото специално този разговор беше гравиран в съзнанието й — всичко. Разказа за дванадесетте стола и предаде разговора, последвал, след като се бе сдобила с тях.

— Беше като един от онези телефонни разговори по пиесите и филмите. Чуваш само онова, което казва актьорът, а онова, което би трябвало да чува, можеш само да си го представяш. Точно така беше. Нищо от онова, което казах, не получи отговор, който да има някакъв смисъл. Мислех си, че връзката е лоша.

— Не — каза бавно Аби. — Било е сцена от пиеса. Мама дори е разполагала с идеалната публика: Битси — тя въздъхна тежко. — Хубав номер са ти скроили. Значи Каролайн казваше истината.

— Но откъде е знаела?

Аби повдигна рамене.

— Тя и майка ми са били в съучастие, нали така? Знаела е, че майка ни иска да се отърве от теб — тя отново въздъхна и поклати глава. — Каква гадост.

— Този път няма за какво да се хване. Майка ти може да пусне копои да душат из живота ми, но пак няма да намери нищо, което да може да използва срещу мен.

Аби се втренчи в празната си чаша.

— Значи не живееш с Маркъс Левин?

Джулия тропна чашата си на масата така силно, че Аби подскочи.

— Нали ти казах. Брад е поискал да те разследват. Фактът, че те е видял, е започнал някаква верижна реакция. Но сега ме помоли да науча истината от теб самата…

— Той ползва една спалня, нищо повече. При това не моята спалня! Това е изолирана къща, а като се знае каква е Калифорния, той предложи да живее в къщата. Това е всичко. Имам предвид: всичко!

— Как се срещна с него? — попита Аби с огромно облекчение, но все пак любопитна.

Джулия обясни, после заяви:

— В не малка степен благодарение на него стигнах толкова далеч. Той се е отдал на преследването на печалби и получава дял от онова, което изкарвам.

— Да — каза с усмивка Аби. — Маркъс винаги е обичал парите.

— Познаваш ли Маркъс?

— Работеше за майка ми преди десетина-дванадесет години — смутено каза Аби.

— Какво? — Джулия скочи.

— Виж сега, Джулия…

— Работел е, казваш?

— Тя го уволни. Хванаха го да бърка в касата.

— Маркъс?!

— Има скъпи пристрастия. Той е заклет комарджия.

— Маркъс залага?

— О, той би се обзаложил дори на това колко е часът!

— Знам, че обича конете и картите, но… — Джулия развълнувано закрачи из стаята. — О, Господи!

— Чакай сега…

— Ако той е комарджия и при това губи, откъде е взел парите, за да ми помогне? Струваше хиляди, за да ми даде старт. Ще ти кажа откъде ги е взел. От проклетата ти майка!

— Скачаш към заключения, които…

— Отиде ли в затвора за присвояване?

— Не, майка не го даде под съд. Тя го харесваше. Той беше единственият, който някога й се е противопоставял…

— Виждаш ли! — гласът на Джулия беше изпълнен с болка. — Тя отново ми е скроила номер! От време на време Маркъс изчезва за няколко дни. Бизнес, казва той, но това винаги е в Америка — тя се втренчи в Аби с горящи очи. — Връща се, за да докладва на майка ти. За всяко нещо, което правя, за всичко, което съм казала, за всеки, с когото съм се срещала. Всичко. Той е шпионин на майка ти — Джулия се строполи в едно кресло. — Ето защо редовно се връща в Америка. За да й докладва! — от чувството, че е предадена, започна да й се повдига. — Той е мръсен шпионин, който играе двойна игра, лъжец, измамник! Той, от всички хора на този свят, на които бих се доверила; той, на когото имах доверие! Маркъс Левин! — тя затвори очи като в молитва. — Благодаря на Господа, че никога не му позволих да ме заведе в леглото!

— Чакай, чакай малко. Правиш предположения на вятъра. Къде ти е доказателството?

— Не ми трябват доказателства! Мога да различа мафиотската ръка на майка ти от сто километра. Тя ми натресе Маркъс заради Джени. За да ме изкара неспособна майка. Затова е отрекла пред Брад бащинството му. Не й е изнасяло той да узнае точно тогава. Не и преди да успее да ми отнеме Джени и да му я поднесе с „Виж, скъпи, каква прекрасна изненада има мама за теб!“ — Джулия кипеше от ярост.

— Значи трябва да кажеш на Брад — каза решително Аби. — Това е нещото, което той трябва да узнае. Всяка гнусотия, която майка ни е направила или е възнамерявала да направи, е била в преследване на нейните лични интереси. А не на неговите.

— След като съобщя на Маркъс какво мисля за него, ще съм щастлива да кажа на Брад всичко, каквото би искал да узнае, и тогава…

— Не! — властно я прекъсна Аби. — Кажеш ли на Маркъс, той ще разбере, че е разкрит, и веднага ще докладва на майка ми! Не, Маркъс не бива да заподозре нищо. Трябва да сме внимателни, Джулия. Трябва да се погрижим две и две да не правят повече от четири.

— Но всичко си пасва! Не виждаш ли? Всичко е нагласено! Той дойде при мен само няколко месеца след Париж! Мили Боже, защо не загрях веднага? Тя отново ме изигра като последната глупачка.

— Майка ми счита всички, освен себе си за глупаци — каза Аби безстрастно. — Само недей да лъжеш Брад. Това е единственото, за което те моля.

— Направо ще му писнат ушите от това, дето ще му го кажа — обеща безразсъдно Джулия.

— Къде и кога? Той ми каза да ти предам, че ще се срещне с теб, където и когато поискаш.

Джулия прокле прекалената готовност на непокорния си език.

— Трябва да съм в Сан Франциско следващия четвъртък — каза неохотно тя. — Ако може да се срещне с мен…

— Ще го направи.

— Ще преспя в „Хаят Риджънси“. Ако иска да се срещне с мен там…

— Където кажеш.

— Кажи му тогава във фоайето. Край фонтана. Шест часа. Петък вечер.

— Добре. Шест часа, във фоайето на „Хаят Риджънси“, петък вечерта. Благодаря ти.

— Мамче! — чу се едно скръбно гласче и двете погледнаха към стълбите. Там стоеше Джени.

— Знаеш ли откога чакам? Пък Барбара казва, че скоро ще дойде време за лягане.

— Съжалявам, миличка. Ей сега идвам.

Но Джени вече гледаше Аби. После слезе едно стъпало и каза:

— Здравей. Коя си ти?

— Една стара приятелка на майка ти. Ела да се здрависаш с мен — усмихна се Аби.

Джени пъргаво слезе по стълбите и се запъти към нея.

— Приятно ми е да се запознаем — каза учтиво тя и подаде ръка, както я бяха учили.

— На мен ми е още по-приятно — отвърна Аби. — Я каква си голяма! На колко години си? На пет ли?

— Ще стана на шест през май — обясни Джени. Усмивката й накара Аби да затаи дъх. Беше я виждала на лицето на брат си толкова много пъти. — Просто съм едра за възрастта си — спокойният апломб беше чиста проба Хестър Брадфорд.

— Ти също си едра, нали? — продължи Джени откровено.

— Джени! — предупреди я Джулия, прехапала устна, за да не се засмее.

— Винаги съм била такава — отвърна ведро Аби.

На стълбищната площадка се появи Барбара.

— Тичай горе, миличка. Ще се кача след пет минути, обещавам.

— И одеве каза така — отговори Джени.

— Заприказвахме се — извини се смирено Аби. — Нали знаеш как е между стари приятели.

Джени я огледа внимателно, после каза:

— Да, ти наистина си стара, нали?

Аби почти прихна.

— Хайде, бързо горе, миличка — каза Джулия. — Но първо кажи „лека нощ“ на госпожа Еймъри.

— А ще получа ли целувка за довиждане? — попита Аби.

Джени погледна към майка си, видя, че е съгласна, приближи се към Аби, която се наведе, и целуна подадената й буза.

— Знаеш ли — каза Аби, като посегна към чантата си, — когато бях малко момиченце и ходех в Англия на гости при роднините, имах един чичо, който винаги ми даваше чисто новичка банкнота от пет лири. Е, аз нямам такава банкнота, но имам една чисто новичка от пет долара. Това прави приблизително пет лири. Имаш ли нещо против да ти я дам?

Джени отново погледна към майка си. Джулия кимна.

— О, благодаря ти — каза възхитено момиченцето и взе банкнотата с две ръце. След това се обърна и изтича нагоре по стълбите при Барбара. — Виж, Барбара, леличката ми даде пет долара. Те са колкото пет лири! Нали е мила леличка?

Слушаха как гласчето й заглъхва по коридора, докато разяснява с подробности как възнамерява да похарчи парите.

— Цяла-целеничка Брадфорд — произнесе гордо Аби. — И не само на външен вид. Слава богу, че приятелката на Битси я е зърнала само бегло — тя се извърна към Джулия и я прегърна. — Ти пак държиш козовете, Джулия. И вече хвърли доста светлина върху нещата. Сигурна съм, че Брад ще е в състояние да намери пътя си, след като поговори с теб. Ако той не успее да дойде в петък, ще ти се обадя. Ако не ти звънна, значи уговорката е в сила. Става ли?

Джулия кимна.

— А междувременно не се оставяй подозренията да те изгризат до кокал. Достатъчно си умна, за да не им дадеш гласност — тя допря пръст до устните си и добави: — Мълчание му е майката.

Лицето на Джулия потрепна, после разцъфна в усмивка в същия миг, в който, осъзнала какво точно е казала, Аби избухна в смях.

Като избърса очи с вече мократа си носна кърпичка, Аби каза разчувствано:

— Слава богу, че можем да се смеем. То е дяволски по-добре от плача — и след една последна бърза прегръдка се обърна и отплува към вратата.

Джулия цяла нощ се мята в леглото. Чувстваше се разкъсана. Не само от онова, което се бе случило с Брад, но и от коварството на Маркъс. Значи той я бе лъгал от самото начало! Тя го бе харесвала, бе му вярвала, бе го считала за свой приятел. Слава на Господа, че не бе му отстъпила в онова, което не бе преставал да се опитва да получи. По заповед, разбира се. Негодник! А и старата кучка! Чувстваше се наранена, пребита, гордостта й беше в руини. Не можеше да реши кое я смущава повече: Брад или Маркъс. Брад поне никога не я бе лъгал преднамерено; просто не й беше казал истината, това бе всичко. При тази мисъл с болка внезапно я осени как точно се чувства той в момента — нали трябва да се справя с предателството на майка си, точно както тя трябваше да се справи с това на Маркъс. И за първи път през собствената си болка и мъка тя започна да възприема болките и мъките на друго човешко същество.

И дума не можеше да става за сън. Тя стана, слезе в кухнята, направи си кафе и остана там, докато слънцето изгря.

 

 

Маркъс й се обади рано сутринта, за да й каже, че следващите няколко дни ще бъде ангажиран.

— Филмов договор с моя певец. С десетина нулички в цената.

— А ти доста си падаш по нуличките!

— Не съм те чул да се оплакваш заради онези на твоите договори.

— Не се оплаквам — „внимателно“ — помисли си Джулия.

— Ще ти се обадя след няколко дни.

— Добре — съгласи се Джулия, като си мислеше с какви епитети ще го обсипе… евентуално.

Но той й се обади в четвъртък сутринта, за да каже, че ще трябва да отиде в източната част на страната.

— Случило ли се е нещо? — попита най-спокойно Джулия. Всяко мускулче на тялото й беше стегнато.

— Нищо, с което да не мога да се справя, но трябва да го направя лично.

— Неприятности? — надяваше се да е така.

— О, караници за пари, нали разбираш.

„Което означава, че са те извикали да докладваш“ — помисли си Джулия.

— Някакви проблеми при теб? — продължаваше Маркъс.

— Както и при теб — нищо, с което да не мога да се справя — отвърна Джулия. Молеше се наум наистина да се справи с него, при това по най-болезнения възможен начин.

— Ще ти се обадя, когато се върна, става ли?

— Ще броя часовете.

Трябваше да чуе гласа на господаря. На господарката. Всичките й инстинкти трептяха с това убеждение. Изчезването на Брад сигурно бе накарало лейди Хестър да предприеме извънредни мерки. Инструкции в последния момент, може би? Джулия от време на време имаше тези предчувствия. Не знаеше откъде идват, но знаеше, че са верни. И винаги се съобразяваше с тях. Сега, преди да тръгне за Сан Франциско, тя даде на Барбара строги инструкции за Джени.

Петъчният ден беше безнадежден. Брад и тяхната наближаваща среща я тревожеха непрекъснато, така че в четири и половина не можеше да издържа повече. Върна се в хотела, за да се приготви. Взе вана и кисна дълго с надеждата, че ще се отпусне.

Поради някаква — вероятно перверзна — причина реши да се облече в черно. Каквото повикало, такова се обадило, както и може би заради спомена от неприятната забележка на Дрексел Адамс вечерта, когато за първи път бе срещнала лейди Хестър. Но след като се облече, усети съмнение. Щеше ли Брад да си помисли, че е в траур? По него? По техния брак? Но черното винаги й бе отивало. Правеше кожата й да изглежда перлена, а косата й като обхваната от пламъци. А и Брад винаги я бе харесвал в черно. О, по дяволите! Остана с черната рокля. И изпита задоволство, когато се огледа. Роклята беше от копринен креп, с тънки презрамки под блузон от стопроцентово копринен шифон, завързан на кръста с пояс от черен сатен. Беше обула копринени чорапи с ръб — също черни, понеже Брад винаги обичаше тя да носи черни чорапи с жартиери — и сандали с тънки токове, чиито каишки се завързваха на панделка при глезените. Чантичка без дръжка, перли в ушите, съвършено гримирано лице, вдигната коса, но с кичури над тила и челото, последно леко пръсване с „Y“ и беше готова. Съзнаваше, че в това да се прави на луксозно непостижима има елемент на наказание. Само ще може да я гледа. И може би ще осъзнае какво е захвърлил. Но все пак се обади да й донесат едно двойно уиски в стаята.