Вера Коуи
Злата и красивата (2)

Втора глава

— Е? — попита Крие, като се втурна подобно на вихър през вратата. — Кой е, какъв е, и, най-важното: как беше? Не мога да остана много — продължи тя, без да спре, за да си поеме дъх. — Тони ще дойде в десет — Тони беше настоящият й любовник.

— Първо, той е американец — отговори Джулия. В гласа й все още се долавяше смайване. — Казва се Брадфорд, Брад Брадфорд.

— Звучи като име на кинозвезда.

— Изглежда точно като кинозвезда.

— На кого прилича?

Джулия се замисли.

— На Робърт Редфорд, но с една глава по-висок.

— Уха! — пое дъх Крие. — Разправяй!

— Няма нищо за разправяне — Джулия наля по чаша шери.

— Хайде сега, Джулия! Познаваме се! След като отговаря на твоите стандарти, трябва наистина да си го бива!

— О, да, извънредно много си го бива!

— Звучи като истинско лакомство — грейна Крие.

— Рядък деликатес.

— И ти внезапно се оказа чревоугодница, а?

Джулия отбягна проницателния поглед на приятелката си.

— О, небеса! — възкликна Крие. — Това не е онази Джулия, която всички обичаме и от която всички се страхуваме.

— Знаеш ли, след като поразмислих, мога да ти кажа, че няма да го бъде.

— За бога, никога ли не даваш на мозъка си малко почивка?

— Знаеш мнението ми за глупавите — и напълно излишни — игрички между мъжете и жените.

— Само защото лошо са те ступали в първата и последна игра, която си започвала? Знам.

— Един прекрасно научен урок.

— Всички го знаем! И все пак… — Крис замислено огледа Джулия — доколкото знам, никога не си си позволявала да стигнеш до края.

Руменината на Джулия я издаде.

— Колко далече стигнахте?

— Целуна ме, това е всичко.

— Всичко ли? Слушай, тридесет секунди след като съм срещнала някой мъж, мога да кажа дали искам да спя с него, или не.

— Ти си различна.

— Не! Ти си различната! — Крис се вгледа в поруменялото лице на приятелката си. — Как беше?

Джулия се опита да свие рамене.

— В това е проблемът. Беше… ами… невероятно.

— А… — внимателно изскубаните вежди на Крис направо изчезнаха под русия й бретон. — Значи е от онези.

— От кои?

— От майсторите. Обикновено човек трябва да ги заслужи — все едно да се научиш как да се държиш във висшето общество — тя размисли за момент. — Изглежда, е професионалист… не, нямам предвид, че го прави, за да живее! Той живее, за да го прави. Разликата е огромна — и пред ужаса, изписан върху лицето на Джулия, добави: — Да не искаш да ми кажеш, че никога не си срещала такъв?

— Не, слава богу!

— Не, разбира се. Такива мъже не навестяват заключени манастири, а при положение, че живееш като монахиня…

— Живея така, както искам.

— О, не, ти не живееш. Ти съществуваш. Това е нещо съвсем различно!

Джулия се отказа да спори, но Крис продължи безмилостно:

— Е, нали се оттегли от светския живот, след като се раздели с Дерек — така ли е, или не?

— Ако имаш предвид живота, които ти водиш, тогава — да, така е.

Крис остана невъзмутима.

— Стига, знам каква ми е репутацията: забърсвам всичко, което носи панталони, стига да е от мъжки пол. Но сега говорим за теб. За тебе, Джулия Кери. Ухажва те мъж, чиито съвършенство и способности са с главно „С“, а ти се държиш, сякаш е под достойнството ти да забележиш този факт.

— Защото ще е глупаво! От сто километра му личи, че е донжуан. Точно онова, от което нямам нужда!

— Какво общо има нуждата, за бога? Никога ли не правиш нещо просто за удоволствие?

— Никога! — каза Джулия.

— Искаш да кажеш, че не си позволяваш.

— Не съм от жените, които търсят секс заради самия секс.

— Не ми е известно някога изобщо да си търсила секс под каквато и да било форма. И то е защото един мъж — най-неподходящият за тебе — те е отказал от него. Позабавлявай се, Джулия. Поне веднъж. Приеми онова, което ти предлага този Брад. Само, за бога, не се пристрастявай. Този наркотик е много силен.

Изражението на Джулия говореше, че тя не ползва опиати.

— От кого другиго можеш да научиш нещо, ако не от човек, дето го знае от А до Я? — попита Крис със завист и въздъхна: — Всичко е заради лицето и тялото ти. Никой мъж не би повярвал, че не си зарината до гуша с обожатели. Само защото веднъж си потопила пръст във водата и тя се е оказала ледена, не означава, че трябва да се откажеш от плуването завинаги.

— Тази работа не е за мен — повтори твърдо Джулия. — Нямам нужда от това.

— Какво общо има тук нуждата?

— Всичките ми инстинкти говорят, че ще съжалявам.

— А, значи пак сме в онова настроение! Да ти подам ли ножа, или предпочиташ сънотворни? Изходът на страхливеца, нали? Ти и твоят всесилен страх да не те наранят! Минаха пет години от историята с Дерек и досега, по всички правила, кожата ти би трябвало да е по-загрубяла. Но не и твоята. Душевно все още си девствена, макар телесно отдавна вече да не е така. Кажи ми, защо се страхуваш толкова?

Джулия помълча, после каза:

— Защото не мисля, че притежавам достатъчно емоционална гъвкавост. Просто съм си такава.

— Нима? Или просто предпочиташ да си такава?

Крис много проницателно забиваше стрелите си точно там, където бяха най-малко желани.

— Познавам те, Джулия. Би трябвало, след всичките тези години. А познавам и мъжете. През мен са минали повече мъже, отколкото топла храна. Обичам секса — той е едно от най-големите удоволствия в живота. Но ти гледаш на него сякаш е някакво отвратително отклонение от нормалното! Хайде, излъскай се от глава до пети, облечи си нещо зашеметяващо, сложи си някой парфюм, дето ще му вземе акъла, и го посрещни на неговата собствена територия. И ще победиш, вярвай ми.

Бледото лице на Джулия бе достатъчно красноречиво. Крис въздъхна. Двете с Джулия бяха приятелки от училище, но докато Крис бе общителна, Джулия трудно се сприятеляваше. Излъчваше пренебрежителна дистанцираност, която караше хората да я заобикалят отдалече. Крис бе свидетел как ледената й обвивка става все по-дебела, откакто се бе разделила с Дерек Алън — единственият мъж, с когото бе имала истинска връзка. Е, за самия Дерек нещата не стояха съвсем така — от негова гледна точка бе точно обратното.

Бяха израснали заедно, цял живот се бяха познавали и заедно нагазиха във водите на брака. Джулия бе настояла да продължи да работи. След като завърши колежа по изкуствата, тя си намери хубава работа в една дизайнерска фирма в Лийдс. Дерек беше аспирант по философия и пишеше дисертацията си. Джулия практично бе отбелязала, че е изключително важно да запази работата си и когато последната се оказа по-значима и по-задоволяваща от съпруга й, ябълката на раздора бе посадена. Джулия работеше всяка възможна минута, а Дерек се връщаше в празен апартамент, където не го очакваше нито любяща жена, нито готова вечеря. Накрая той възропта и се скараха. А когато се караха, спяха отделно. И се караха все по-често. Което доведе до това, че Дерек си намери друга и напусна Джулия.

— Ти си омъжена за работата си, Джулия, а не за мен — бе казал той с горчивина. — Амбицията ти е прекалено студен партньор в леглото, поне за мен.

— Е, и аз не съм забелязвала да си кълбо от страсти! — бе върнала топката Джулия. — Като се има предвид какво получавам от теб, нищо чудно, че предпочитам да си влагам времето в по-задоволяващи начинания.

Тогава той я зашлеви, а на излизане пусна последната си отровна стрела:

— Ти не си жена, Джулия. Само външността ти е такава.

Това, което удивляваше Крие, бе начинът, по който Джулия бе възприела думите му. Като смъртоносна рана. Докато един ден не осъзна, че не Дерек и провалът на брака й бяха ожесточили Джулия, а фактът, че е направила грешка.

Джулия според Крис бе въплъщение на практичността. Живееше така, както и работеше: систематично, старателно, компетентно, неумолимо организирано. Тя беше роден мениджър и се бе оплакала на Крие, че Дерек не бил оценил това й качество.

„Работех, ограничавах се, спестявах, а той има наглостта да се оплаква! Защо бих го правила, ако не за него?“

„Така ли беше наистина? — бе попитала Крис. — Сигурна ли си, че точно това те разстройва?“

Но Джулия бе приела грешката си като злокобно предупреждение и бе вложила цялото си старание повече да не я повтори. Напусна Йоркшир, за да дойде в Лондон, намери си работа в едно дизайнерско бюро и отново се зае да изкачва стълбата на успеха. Имаше талант, както и усърдието да го изяви. Сега вече беше старши дизайнер и ръководеше изпълнението на няколко възложени лично на нея поръчки. Получаваше висока заплата. И какво правеше с нея? „Влага си я в банката — неодобрително мислеше Крие. — Сигурно живее от половината от доходите си — ако харчи дори и толкова!“ Какво бе онова нещо у Джулия, което й носеше дори удоволствие, че се примирява с лишенията? Да вземем факта, че и пръст не бе помръднала, за да предотврати развода. Гордост — сега вече Крис го знаеше. Необуздана, арогантна гордост. Ако тя не я накараше да я смири, някой ден щяха да я намерят мъртва, вкопчена в гордостта си. „Наистина — помисли си Крис отчаяно, — тя има лице на ангел и душа на счетоводител!“

— Какво искаш? Помощ, съвет? — попита тя. — Знаеш, че с радост ще ти ги дам. Преминала съм през всичко. И пак преминавам…

— С Тони ли?

— Че с кого другиго?

Джулия считаше Тони за лъжлив, нечестен, егоистичен негодник, но Крис бе влюбена в него до уши. Подобно на всичките й любовници, той беше женен и също като останалите все беше на ръба на развода. И винаги се оказваше, че още не му е дошло времето. Напоследък за Крис този въпрос бе станал болезнен.

— Той трябва да избере — каза тя сега. — До гуша ми дойде да съм на повикване — Крис забеляза изражението на Джулия и продължи: — Знам, мислиш, че съм глупачка и половина, нали? Ти не би се поставила в такова положение. Но аз искам Тони. Имам нужда от него. И ако единственият начин да го получа е като мърморя и натяквам, значи ще го правя.

— По-скоро бих умряла!

— Знам. Точно в това се различаваме. Бих предпочела да греша, но да имам някой мъж, докато ти би избрала да си права… и сама — Крис взе чашата си и попита: — Какво ще ми кажеш за този?

— Мисля, че е разглезен, сигурна съм, че е вятърничав. Иска приятно прекарване без никакви последствия. Той ще поръча музиката, аз ще танцувам… и ще платя на свирача. А той ще ми подхвърли някоя монета, преди да се отправи да търси следващата танцьорка. За него всичко е някаква игра — олимпийско състезание по секс, в което нищо не бива да застава между него и поредния му медал на световен шампион по свалячество!

— Тогава се включи в неговата игра!

— С моя статут на аматьор? Непрестанно ще бъда в отбрана.

— Жените винаги са били в ролята на отбраняващия се! Предполага се, че мъжете са ловците, миличка. Поне те си мислят, че е така. Нека запазят илюзиите си, ако им харесва. Просто помни, че не трябва да правиш нищо, което не желаеш. Никога не се забърквай в ситуация, от която да не можеш да се измъкнеш.

— Говориш, сякаш се предполага, че съм в състояние да разпознавам подобни ситуации.

— Ти си жена, нали така?

„Така ли е наистина?“ — помисли си Джулия, като си припомни коментара на Дерек. Какво означаваше да си жена?

— Просто играй неговата игра, както ти казах — продължи Крие. — Усвоявай правилата в движение или ме питай. Много често съм се измъквала с блъф от доста натегнати ситуации. Най ме бива, когато съм притисната до стената.

 

 

В съботната вечер заедно с него в стаята нахлуха свеж въздух и възбуда. Бе валяло и в яркорусата му коса блестяха диамантени капчици. Променливите като море очи блестяха, а начинът, по който й се усмихна, я накара да осъзнае, че никога в живота си не е усещала никой мъж така, както усещаше този — с всяка фибра. Той наистина беше смущаващо сексуален.

Погледът му й направи комплимент.

— Изглеждаш за милиони.

— Тогава помисли добре дали можеш да си ме позволиш — отвърна шеговито Джулия. Отчаяно се надяваше да не я съсипе с някоя забележка.

Брад й помогна с брошката, която закопчаваше отзад високата яка на роклята й от черен шифон.

— Харесвам те в черно. Косата ти сякаш е в пламъци. Но да не би да си в траур заради нещо… или някого? — Джулия потръпна, но издържа погледа му. — Е, с мен няма да има по какво да жалееш.

„Надявам се“ — отправи мислено молитва Джулия и отговори:

— Нали изтъкваше предимствата на съмнението.

— Не храня никакви съмнения — устните му се извиха в неприятна гримаса.

— Не обичаш съмненията?

— Не и когато ги откривам у жените си!

Това изявление я поставяше точно на мястото й. Е, тя нямаше намерение да остава там.

— Не чувам отговор — подтикна я към забележка той. Не му хареса погледът, появил се в очите й. Откакто я бе срещнал, той беше дал пълен напред и Анджела, в ролята си на междинна спирка, само бе подсилила желанието му. Сега, когато я видя в тази черна рокля и с копринени чорапи, вече беше твърдо решен да я има.

— Това предупреждение ли е? — попита тя хладно.

— Не. Просто намек какъв съм.

— Надявах се, че ще ме оставиш сама да открия какъв си — усмихна се тя.

Доброто му настроение се върна.

— Точно това съм намислил — Брад взе мантото й и каза: — Хубаво е — беше от черно кадифе, с яка и маншети от норка. Над него косата й наистина сияеше като пламък.

 

 

Отначало тя си помисли, че я е завел в частен дом. Пищната трапезария бе обзаведена в крайградски стил: картини по стените с копринени тапети, много цветя и голям огън в мраморна камина. Масите бяха поне на два метра една от друга и имаше повече келнери, отколкото посетители. Атмосферата бе наситена с онова затаяващо дъха страхопочитание, което внушават многото пари.

Един келнер се обърна към Брад по име; друг постави на масата сребърна кофичка с лед, от която стърчеше бутилка шампанско; трети донесе сребърна купичка, също поставена върху лед, пълна с блещукащи сиви перли. Джулия знаеше, че това трябва да е хайвер от моруна, макар никога да не беше яла. Четвърти тръсна във въздуха тежката салфетка от дамаска и я раздипли, преди да я положи върху коленете й. Жестът му беше като на тореадор, размахващ наметалото си пред някой бик.

— Включвай се — нареди Брад и си сипа щедро.

Джулия намаза слой хайвер върху една тънка до прозрачност препечена филийка. Келнерът наля шампанско.

Брад вдигна високата си чаша и каза:

— За нас. И за нашия старт.

Тя докосна чашата му със своята и попита:

— Май наистина харесваш стартовете?

— По-хубави са от финалите.

— През много ли си преминавал?

— Не се оплаквам от недостиг. А ти?

„През един, но ми беше предостатъчен“ — помисли си Джулия, но отговори с нехайно и (надяваше се) отработено повдигане на раменете — знаеше, че не е подходящо да му каже точно това. Личността, която мислеше, че е, и личността, която в действителност беше, се познаваха само по име. Трябваше да внимава. Проблемът беше, че той проникваше във внимателно охраняваното й съзнание на дълбочина, която я тревожеше и разстройваше.

— Хайде да не говорим за финали — каза Брад сурово. Между веждите му се появи недоволна гънка. — Днес е нашето начало.

„Нима? — помисли Джулия. — Начало на какво?“ Шампанското бе толкова студено, че вкочани небцето й, преди да избухне във вените й.

— Хубаво ли е? — попита я Брад.

— Мммм… превъзходно.

— Шампанското и жените винаги трябва да са хубави.

— Колко съдбовно!

— Е, нима не ни събра съдбата? За малко да не отида на онова празненство.

Тя не попита защо. Още едно от нещата, с които го интригуваше — уязвяващата й липса на любопитство.

— Но съм доволен, че отидох — продължи той. Тя не отговори с очакваното: „Аз също“.

— А ти? — изпроси си го той.

Клепачите й се спуснаха и закриха загадъчните й очи.

— Надявам се да бъда.

Това беше по-добре. Тя парираше отлично. Менюто беше поразително малко.

— Всяко ястие е специалитет и е приготвено съвършено. Тук не идваш, за да те видят; идваш, за да ядеш. Бих препоръчал момиците.

Джулия никога не бе опитвала такова нещо, но беше готова на всичко. Келнерът отново напълни чашите им.

— Пий — изкомандва Брад.

— Виното ме приспива — отклони поканата Джулия.

— Скоро ще те събудя.

Очите им се срещнаха и тя отново усети как той се плъзва дълбоко в нея. Бе съвършено неспособна да си обясни това, да разгадае цялостното му въздействие върху себе си. В интерес на истината, винаги бе смятала, че подобно въздействие е преувеличена романтичност. Бе склонна да се съгласи с — кой беше? Волтер или Ларошфуко? — който бе казал, че ако любовта не съществувала, трябвало да я измислят. В края на краищата не беше ли помислила веднъж, че я е намерила, само за да открие после, че е взела вместо оригинал глинено копие? „Я по-спокойно, Джулия — помисли бързо тя. — Името на тази игра не е «любов». Секс — това иска той; така е от самото начало. Цялото му отношение се заключава в: «Аз съм навит, а ти?» Хайде обратно при игрите.“

Отново сведе клепки и лицето й се вкамени в безизразното съвършенство на статуя. Само че досега той си бе дал сметка за непрестанно работещото съзнание, скрито зад тези застинали черти. А колкото до истинската й същност — тя беше много надълбоко. Толкова надълбоко, че можеше да му свърши въздухът.

Гледаше я с мълчалива наслада. Тя наистина притежаваше класа. Прекрасно се контролираше; всичко у нея беше гладко, овладяно — от маниера, по който се движеше и държеше вилицата или чашата, до начина, по който увличаше всичко (и особено него) в плавния си, сигурен ритъм. Но от друга страна, с такова лице вероятно си бе имала работа с мъже поне през половината от живота си. Това му харесваше. Отдавна се бе отказал от невинните момичета, още като юноша. Не, тази беше стопроцентова жена: загадъчна, секси, измъчващо дистанцирана. Възбудата го лизна с огнен език. Страстта на лова — както винаги — ускори реакциите му, изостри вниманието му. Обичаше преследването, разузнаването, разиграването, подготвителните ходове; бедата бе там, че те често се оказваха по-вълнуващи от самия трофей. Но с тази — той беше сигурен — и двете щяха да бъдат невероятни.

Сервитьорът донесе затоплени чинии и сервира момиците. Джулия взе вилицата и опита.

— Вкусно ли е?

— Превъзходно! — изглеждаше изненадана. — Какво е това място?

— Не си ли идвала тук?

— Не.

— Това е частен клуб-ресторант.

— Ти, разбира се, добре го познаваш.

— Познавам добре много неща… — той направи пауза. — Ти си изключение. Разкажи ми за себе си. Като например, откъде си.

— Родена съм в Йоркшир. Родителите ми починаха, когато бях малка, и ме отгледа една моя леля. Бях омъжена — за кратко.

— Защо вече не си омъжена?

— Нищо не се получи.

— Колко време мина — имам предвид, от развода?

— Почти шест години.

— А на колко си години?

— След четири месеца ще стана на двадесет и седем.

— На следващия си рожден ден ще навърша тридесет и една.

Това беше всичко, което й каза за себе си, а тя не зададе никакви въпроси. Сякаш той бе озадачен и дори раздразнен — колкото по-малко знаеше, толкова повече й харесваше. „Дълбини ли казах?“ — мина му през ума.

— И след развода си живяла сама?

Тя знаеше какво има предвид.

— Да.

Ако следваше съвета на Крие, не биваше да му казва за манастирското си съществуване. Той вероятно нямаше да й повярва. Мъжете не й вярваха за това. „Трябва да е заради фаталната ми красота“ — помисли иронично тя. Отказваха да повярват, че не се възползва пълноценно от предимствата й. Но специално този мъж… Тя се бе доверила на инстинктите си, които й подсказваха да не задълбочава темите, да използва жилото на остроумието си и да бъде постоянно нащрек (слава Богу, бе надарена с достатъчно наблюдателност). Нямаше да се откаже от предпазливостта си — разбира се, в зависимост от това доколко далече стигнат нещата.

Тъй че, когато той попита (както тя очакваше): „Защо?“, Джулия отвърна с хладно повдигане на раменете: „Защо не?“.

— Защото не е естествено за една толкова желана и красива жена като теб.

— А какво е „естествено“?

Сарказмът й беше остър като бръснач.

— Естествено е това, което е хубаво. А не е хубаво да няма мъж… мъже… в живота ти.

— Мислиш, че не бих се справила без мъж?

— Дяволски съм сигурен, че би се справила, но не това имах предвид и ти го знаеш.

Джулия го изгледа — както се надяваше — развеселено.

— Просто се оказа, че така ме устройва.

— Искаш да кажеш, че не се е намерил мъж, който да те устройва.

Той също не бе повярвал! Но усмивката му беше одобрителна. Крис имаше пълно право! Тия мъже и техните илюзии…

— Имаш всяко основание да си придирчива — увери я сериозно Брад. — Жена, красива като теб, може да си го позволи.

Усмивката му беше на мъж, който току-що е бил предпочетен.

В прилив на внезапна самоувереност Джулия пресуши чашата си.

— „Пълнете бокалите“ — цитира тя.

— „И пийте до дъно, за да ги напълним пак.“

„Бас държа, че си загубил сметката на случаите, когато си правил точно това“ — помисли Джулия, загледана как пукат мехурчетата в чашата й.

Брад малко се отпусна и попита:

— Искаш ли бренди с кафето?

— Защо не?

Първият „Арманяк“ прерасна във втори. Седяха и разговаряха. Той с нищо не показваше, че бърза. Всичко, което правеше, беше за нея — бе изцяло погълнат от присъствието й и това се превръщаше в коварно ласкателство. Джулия забеляза погледите, които му хвърляха жените от околните маси, но той не обърна внимание на нито един от тях. Вниманието му бе изцяло приковано от нея и това я караше да се чувства единствената жена на света, обект на истинско обожание.

Още от първата им среща той й бе въздействал физически, но сега тя се хвана, че оглежда тялото му и дори се чуди как изглежда то под дрехите. Дали е толкова красиво, колкото лицето му? Бе забелязала, че има дълги крака, и за първи път в живота си осъзна, че се интересува и от онова между тях. Опита се да отклони мислите си, но физическото му присъствие бе толкова силно, че това се оказа трудна задача. Котешката му чувственост, насмешливата му усмивка и самоувереността му на хищник я оставяха без дъх.

Донесоха им сметката — твърде скоро, както й се стори. Брад я подписа, а един келнер донесе палтото на Джулия. Друг, с цветя в ръка и с неприкрита похотливост в погледа, й подаде дългостеблена роза, която измъкна от средата на букета. Сякаш понесена от приливна вълна, Джулия се озова на улицата. Брад я хвана под ръка и й се усмихна.

Разхождаха се бавно по улиците и уличките на Мейфеър и разглеждаха ярките витрини. Стигнаха до един тъмен ъгъл и Джулия се зачуди дали Брад ще я целуне, и това само засили копнежа й. Вече се бе отказала от опасенията и недостъпността си. Когато се разминаваха с други двойки, хванати за ръка, Джулия изпитваше желание да им се усмихне — нали сега и тя бе половинката от такава двойка. Колко често, забързана по Слоун Стрийт след работа, бе минавала покрай разхождащи се двойки, които спираха — както тя и Брад правеха сега — за да погледат витрините: момичето облегнало глава на рамото на мъжа. Това я караше да се чувства отново на осемнадесет и изпълнена с надежди.

Сигурно бяха вървели в кръг, защото се озоваха обратно до колата. Брад я настани внимателно, сякаш бе от безценен порцелан. Завиха по Парк Лейн, после отново направиха завой и след десет минути паркираха пред една висока тясна къща с ограда от ковано желязо. Брад пусна Джулия пред себе си, последва я по безупречно чистото мраморно стълбище, отключи и я въведе вътре. Влязоха в мраморно фоайе и се качиха в открит асансьор, обрамчен в решетка от същото ковано желязо, но този път боядисано в черно и златно. Спряха на третия етаж и Джулия последва Брад до вратата в лявата част на стълбищната площадка. Той отключи и се отдръпна, за да й направи път. Външната обвивка на Джулия прекоси прага самоуверено, но вътрешната й същност се стегна от напрежение. „Сега!“ — помисли си тя.

Брад я въведе в дълга, тясна, луксозно обзаведена стая. Яркият огън в камината хвърляше топли отблясъци върху дамаската с цвят на зелена ябълка, покриваща великолепния диван. Брад запали няколко ниски лампи и стаята се озари от сияние, загатващо за еротика и съблазън. После той смъкна връхната дреха от раменете си, приближи се да поеме мантото й и попита:

— Искаш ли да се поосвежиш?

Въведе я в малко преддверие и отвори една врата, скрита в стена, облицована с китайски тапети. Зад нея имаше мивка и тоалетна чиния. Позлатените кранове бяха във формата на делфини, имаше дебели меки кърпи с цвят на захаросани бадеми и неразопакован калъп сапун на козметичната фирма „Герлен“. Краката й потънаха в дебел бял килим.

Тя си изми ръцете, внимателно изучавайки лицето си в огледалото на стената. Външно изглеждаше непроменена — само може би леко разрошена от вятъра и с очи блестящи като прожектори, пооправи се, сложи си още малко червило и си пръсна от парфюма „Aprege“, който бе решила да използва тази вечер. Когато се върна при Брад, той тъкмо отпушваше бутилка шампанско. Тя потъна в единия ъгъл на дивана, взе чашата от ръката му и отпи с наслада. Тази вечер бе изпила повече шампанско, отколкото през целия си живот. Бе изяла първите си момици. И не след дълго щеше да легне с първия си любовник. Нали така?

Трепетът, сякаш очаквал часът му да удари, високо заяви властта си над нея. Нима не беше пила за тяхното начало? Ако не искаше да започва нищо, сега беше времето да го каже.

Тя насили съзнанието си да разпръсне гъстата мъгла от емоции и да погледне на нещата — всъщност на Брад — обективно. Сравняваше предимствата (възбуждащата му чувственост, непреодолимата му физическа привлекателност, личността му, излъчваща непогрешимост, увереността му, че нещо се е случило между тях от пръв поглед, натрапчивото му, но ласкателно преследване и чувството за значимост, което събуждаше у нея) с недостатъците (всъщност липсата на всякаква близост, отношението му: „търся само секс“, опъващата нервите несигурност пред възможността да се заплете в игра, която беше нова за нея, макар намеренията му да не й бяха непознати). Отвращението се бореше с желанието, мисълта, че ще се превърне в още една мишена, в още една играчка за един разглезен от жени и пари плейбой, я ужасяваше, въпреки че Крис бе предсказала чудесно изживяване. Копнееше да е като приятелката си — първо да действа, пък после да задава въпроси. А в едно ъгълче на съзнанието й продължаваха да тлеят унищожителните думи на Дерек, че женското в нея е само външността й…

„Какво правя тук? — помисли си тя смутена и напълно объркана. — Задоволявам любопитството си и желанието да изживея нещо, което Крис казва, че винаги ми е липсвало“. Защо тогава не можеше да се отърве от песимистичната увереност, че по-късно ще съжалява? Но Джулия знаеше, че не би могла да е господарка на вниманието му, без да плати съответната цена. И всъщност точно това предизвикваше негодуванието й: това, че трябва да има някаква цена. Към тази неприятна истина се прибавяха и последиците от предишното й разрушително преживяване.

Тя жадно отпи шампанско, сякаш се надяваше, че непрестанно работещата машинария на съзнанието й ще хване ръжда. Крис й бе казала, че мисли твърде много, че има маниакална склонност да анализира. Но Джулия бе уверена, че онова, което предстоеше да се случи — в този миг окончателно се убеди, че то ще се случи — може да се превърне в крайъгълен камък на целия й живот. Секс. Беше точно това, ако искаше да бъде честна. Името на връзката, която щеше да започне, беше чист евфемизъм. Любовници. Какво общо има тук любовта? Онова, което ги бе събрало — а не свързало — бе нажежено до бяло сексуално привличане. Чиста физиология. Моля, оставете чувствата пред вратата.

Е, той поне бе честен спрямо нея, нали? Това само по себе си бе рядкост. Както бе казала Крие, Съвършенство и Способности с главно „С“. Няма да му мисли и премисля! Изобщо няма да разсъждава!

Ами ако се окажеше, както с Дерек, едно унищожително разочарование? Какво щеше стане, ако се разбереше, че проблемът е в нея? Крис бе разпръснала страховете й с един замах. „Не съществуват фригидни жени, има само неспособни мъже.“ Сексът с Дерек й бе донесъл само слисване, празнота и учудената мисъл: „Това ли е всичко?“. Тя бе склонна да се съгласи с доктор Джонсън: позата беше смешна, удоволствието — мимолетно, а цената — наистина страшна. Лошият секс й бе струвал брака. Или поне бе мислила така, докато безмилостната разголеност, с която Крис сравняваше изпълненията на любовниците си, не я бе накарала да се чуди дали вината в крайна сметка е била не нейна, а на Дерек. Бе я накарала да мисли, че — може би — се бе венчала за мъж, който е бил лош любовник. Е, сега щеше да открие къде е истината.

— Надявам се, че мислите ти се въртят около мен — обади се Брад.

Джулия се овладя.

— Разбира се! Например чудех се с какво се занимаваш.

— Правя каквото каже майка ми.

— Бих се обзаложила, че не е така.

— Би загубила.

— Не приличаш на мамино синче.

Лицето му се промени.

— Не съм — каза той рязко. — А сега: пий до дъно.

— Да не се опитваш да ме напиеш?

— И дума да не става! — очите му се отместиха от лицето й към гърдите й, които опъваха лъскавия черен шифон. — Искам и двамата да знаем точно какво правим.

Тя изпразни чашата си. Брад я взе от ръката й, постави я до своята, после отново се обърна към нея и я притегли в обятията си.

— Например това… — промърмори той и долепи устни до нейните.

Това беше преднамерена атака над сетивата, проведена с опитността на кален в битки воин. Нищо от опита й с Дерек не я бе подготвило за случващото се. Чувстваше, че полита. Той сякаш бе заличил всичко от обърканото й съзнание, за да може да го изпълни докрай единствено със себе си. Топлина се разля по вените й, удари я в главата. Когато Брад накрая я пусна, тя имаше чувството, че е вкусила частица от истинското съвършенство, и изгаряше от копнежа да се наслади на цялото.

Променливите му като море очи сияеха и я къпеха в топлината на мъжката му сила. Вече безвъзвратно негова пленница, тя не се възпротиви, когато той я накара да стане от дивана, и послушно го последва в другата стая.

Леглото беше огромно: с копринени завивки и натрупани възглавници. Чакаше ги. „Той сигурно сменя жените като чаршафите си“ — мина й през ума, но този път мисълта я накара да се усмихне. Пет пари не даваше колко са жените в живота му. Стига тя да е една от тях.

Брад видя усмивката й и с една крачка се озова до нея.

— Усмивки като тази трябва да се ползват внимателно — каза той и отново погълна устните й. Тя се отпусна отваляла в ръцете му. Пръстите му разкопчаха брошката, справиха се с мъничките копчета и накрая смъкнаха роклята от раменете й и тя се свлече на пода.

Видя как погледът му пламна и чу как остро си пое дъх, когато застана пред него само по копринените си чорапи и бодито от черен крепдешин. Този път усмивката й бе различна. Тя вдигна ръце и ги обви около врата му, притисна се към него като горещ, разтопен восък. Всяка мисъл я напусна, действаше напълно инстинктивно. Начинът, по който я целуваше — диво, страстно — й подсказваше, че е на прав път. И тя започна да отговаря на устните, на ръцете му и, накрая, гола под него върху широкото легло, на тялото му.