Вера Коуи
Злата и красивата (10)

Десета глава

— Добре ли изглеждам? — попита с тревога Джулия.

Аби, която се беше качила при нея, отстъпи една крачка и каза с жар:

— Изглеждаш великолепно. Черното определено е твоят цвят. Кожата ти е подходяща за него.

— Брад ме харесва в черни дрехи — отвърна Джулия.

— Също и извън тях, ако се съди по начина, по който те гледа.

Джулия се изчерви и каза припряно:

— Ужасно мило от страна на Битси да ми каже откъде да си купя тази рокля.

— Това е важно празненство. Повиквателна от майка ни не може да бъде пренебрегната. Семейството (под това разбирам цялата фамилия, като се изключат вторите братовчеди) се събира само по няколко повода: раждане, сватба или смърт. Не сме канили на вечеря четиридесет души, откакто Битси се омъжи. А сега ти се омъжваш за Брад — Аби се намръщи. — Но все пак е наложително да сложиш някакви бижута. Тази шия е създадена, за да носи скъпи и красиви колиета. Мислех си, че мама ще ти даде диамантите на Брадфорд, но предполагам, че „пробната седмица“ не е била достатъчна за такава стъпка. Имаш ли си нещо свое?

— Само перлите, които Брад ми даде като сватбен подарък.

— Дай да им хвърлим един поглед — но когато ги видя, поклати глава. — Не. Не са подходящи — ръцете й се вдигнаха към врата й.

— О, не, Аби, не мога да приема.

Аби носеше изумруди, съвсем подходящи за златисторусата й коса и морскозелените й очи. А и Джулия беше ужасена от мисълта, че ще сложи на врата си украшение, което струва цяло състояние.

— Мога да взема на заем нещо от мама.

— Какво ще взимаш на заем от майка си? — попита лейди Хестър от прага.

— Давам на Джулия изумрудите си и се надявах да заема нещо от теб.

— Не е нужно Джулия да заема бижута — отхвърли предложението лейди Хестър. — Тези по традиция ги получава жената на най-големия син. Така, както ми бяха дадени на мен, аз ги давам на теб.

Тя отвори голямата кутия от червено кадифе, която бе донесла, и показа на Джулия съдържанието й, което блестеше ослепително.

Джулия рязко пое дъх.

— Колко са изящни!

— Направени са във Франция през 1798 година за Абигейл Брадфорд — каза лейди Хестър. — Много са красиви. Разбира се, не могат да се сравняват с диамантите на Кънингам-Брадфорд, но въпреки това са първокачествени камъни и много очарователно са обкръжени от трептящи детайли.

Огърлицата представляваше гирлянда от цветя, изработени от диаманти. На листенцата им имаше ситни капчици „роса“, които потрепваха при всяко движение. Към нея в комплект вървяха чифт обици и гривна, съставена от шест цветчета от същия вид.

Джулия застана мирно, докато лейди Хестър й ги слагаше, и изчака тя да отстъпи назад, за да прецени резултата.

— Да — каза накрая свекърва й с нотка на задоволство. — Много си представителна, Джулия. Много представителна, наистина. Действително си родена, за да носиш черно. Без съмнение.

Самата тя беше в бледосиньо, с огърлица от сапфири, големи колкото топчета за игра. На ушите й висяха крушовидни брилянти, а на лявата си китка носеше масивна гривна, украсена със същия вид камъни, която изглеждаше толкова тежка, че Джулия се зачуди как успява да си движи ръката.

— Бих искала да посрещаш гостите заедно с мен, Джулия. Така ще мога да те представя на всички. Абигейл, ти и Битси както винаги ще се погрижите всичко да тече гладко. Сет и Дрексел ще имат грижата за непридружаваните жени (слава богу, от година на година стават все по-малко), а Брад ще запълва възможните пролуки. Очакваме само четиридесет души, така че не е толкова страшно.

Джулия тъкмо се чудеше какво подразбира лейди Хестър под голям прием, когато получи отговор на този въпрос.

— В Арън обикновено нареждахме маса за сто — прозвуча въздишка за доброто старо време, а след това последва рязко: — Хайде, слизай долу, Абигейл. Ние с Джулия след миг ще те последваме.

— Е, Джулия… — лейди Хестър се настани на креслото и се втренчи в снаха си както някоя директорка би погледнала ученик. — Няма защо да се притесняваш — „няма да го позволя“ — подсказваше интонацията й.

— Това е просто семейството. Аз самата трябваше да бъда официално инспектирана, когато влязох в тази къща като булка. Американският клон на моята фамилия, тъй като произлиза от по-малкия син, проявява склонността да придава преувеличено значение на произхода.

Усмивката й намекваше, че това, разбира се, е доста смешно. Беше напълно достатъчно човек да си знае, че има славни предтечи, но тъй като Америка беше толкова млада страна, трябваше да се проявява снизхождение.

— Така, а сега за събитието тази вечер. Поканени са само членове на семейството и всички най-възрастни негови представители. По-късно ще организирам за вас с Брад серия от по-малки приеми с танци, на които по-младите ще бъдат поканени със свои приятели. А тази вечер ще те помоля да понесеш заедно с мен доста много скучни стари досадници, които обаче са част от семейството. Повечето от тях си имат по някой недъг, а един-двама са съвсем глухи, особено трите пралели, сестрите на свекър ми. Те ти правят голяма чест, като идват тук тази вечер. Отдавна са прехвърлили деветдесетте и напоследък рядко напускат Луисбърг. Братовчедът Тимоти е най-възрастният мъж в семейството и е син на брата на моя свекър. Все още е известен като „младия Тимоти“, въпреки че отдавна вече е над шестдесет.

С лекота и замах лейди Хестър щрихира пред Джулия всеки един Брадфорд, с когото й предстоеше да се срещне. Идваха от Бийкън Хил, от Бруклин, от Кеймбридж и от Чеснът Хил. Много находчиво тя ги запечати в паметта на Джулия, като споменаваше по някой характерен детайл, така че слушателката й да може да свърже имената със заешките зъби или слуховата тръба; да различи пралелите по цветовете на роклите им (те винаги носеха вейка свой цвят — навик, започнат от майка им, която никога не бе могла да ги различава една от друга); да разпознае съпругата на някой Салтъстол от жена, омъжена за Адамс или Кабът.

— За теб ще е много по-лесно, отколкото беше за мен — каза лейди Хестър. — Бостън през 1930 година, когато аз пристигнах, бе много различен от днешния Бостън от 1975. Бяха толкова подозрителни по отношение на всичко, което не е от скъпоценния им град, че направо ги избиваше на ксенофобия. Това, разбира се, е признак на липса на самочувствие. Но какво може да се очаква от хора, чиято страна има само тристагодишна история… — усмивката на лейди Хестър казваше: какво може да се очаква от парвенюта?

Джулия, която през това време отчаяно бе жонглирала с имена и лица, се усмихна послушно, но копнееше да каже: „Но аз не съм ли точно такава? Нямам абсолютно никаква история зад гърба си“. Зачуди се дали свекърва й не е насочила стрелите си и към нея. „Ставаш свръхчувствителна, Джулия — упрекна се тя. — Тя се старае да помогне, а не да нарани. Бъди й благодарна!“

Лейди Хестър хвърли поглед към часовника.

— Сега трябва да слезем. В поканите съм казала, че ги очаквам между седем и половина и осем. В семейството добре познават манията ми за точност. Никога не карам хората да чакат и разчитам те да ми отвръщат със същото внимание.

Тя стана и хвърли последен поглед в огледалото. Джулия нямаше такава възможност, защото бе направо извлечена от стаята.

Докато слизаха по стълбите, Джулия забеляза, че къщата е променена в чест на събитието. Преливаше от свежи цветя, които отрупваха сребърни купи, големи фруктиери и кристални вази. Полилеят пръскаше сияние и всичко искреше. Брад беше във вестибюла и се съветваше с Томас, на когото щяха да помагат Роуч, икономът на Битси, двама помощник-лакеи и трите прислужнички — колосани и свежи в черните си рокли с пригладени къдрички. Щом зърна майка си и жена си, той се запъти да ги посрещне.

— Трябва да кажа, че и двете изглеждате направо блестящо! — той целуна Джулия по устата, а майка си по бузата.

— И ти не изглеждаш зле — отвърна Джулия широко усмихната. В очите й блестеше гордост от русокосата му красота, винаги изтъквана от черна вратовръзка.

Той й се усмихна, но каза на майка си:

— Всичко е идеално, току-що проверих.

Лейди Хестър кимна.

— Не бих и очаквала друго.

Очите на Брад се спряха на диамантите, които проблясваха на шията на Джулия, и тя видя в погледа му нещо като облекчение.

— Хубаво ти стоят — кимна той. — Сега наистина си Брадфорд.

Като го наблюдаваше тази вечер, Джулия започна да осъзнава какво означава да си Брадфорд. Застанал между жена си и майка си, той поздравяваше роднините с ръкостискане, ако бяха мъже, или с целувка, ако бяха жени. Винаги с подходящата забележка, с точния комплимент. Приемаше поздравленията с изящество и представяше Джулия със съвсем точната доза гордост, уважение или триумф. Той блестеше с гладката самоувереност на човек, отдавна свикнал с подобни неща, докато Джулия се бореше да свърже лицата с кратките подсказвания, които лейди Хестър й беше дала, като с мъка се удържаше да не изрази колко е смаяна или развеселена при вида на някой от членовете на фамилията, особено когато се изправи пред трите пралели. Казваха се Хенриета (позната като Хети), Софрония (известна като Софи), а най-малката беше Луиза (или Луи, както я наричаха). И трите бяха дребнички, удивително пъргави и се придържаха към стила от началото на века, като носеха рокли, почти толкова стари, колкото и самите те. Материята на дрехите им (някакъв вид подобна на хартия тафта) беше толкова изтъняла, че се беше прокъсала по шевовете. Носеха безброй панделки, пожълтели като стара хартия, но бяха отрупани от глава до пети с първокачествени старомодни бижута. Всичките се закискаха, когато Брад ги целуна — първо по ръката, а после по бузата — запърхаха около него и пофлиртуваха, преди да се отправят да поздравят „скъпата Абигейл“ и „младата Хестър“.

Младият Тимоти беше набит, плешив и неправдоподобно помпозен. Джулия бе настанена до него на масата и трябваше да се преструва на заинтригувана, докато той я отегчаваше до сълзи с детайлното описание на пропуските и недостатъците в настоящото управление на Англия. От друга страна, Брад седеше до една блондинка с опасна външност. Въпросната личност беше облечена в рокля, която очевидно се държеше на тялото й само по силата на волята и разкриваше чифт великолепни гърди. Джулия бе обзета от ревност и й се стори, че той им се възхищава твърде много. Тя поразрови паметта си и успя да си спомни само, че съседката по маса на съпруга й е омъжена за някакъв братовчед на Брадфорд, но за кого точно — не можа да се сети. Бяха твърде много. А нея я бяха блъснали в дълбокото — в море от четиридесет души — и тя отчаяно се опитваше да изплува. Нямаше проблеми да запомни няколкото по-характерни физиономии: заешките зъби, слуховата тръба, незабравимите пралели. Но другите си останаха просто лица. Тя почти не се докосна до вечерята — прости ястия, съобразени с възрастта на много от гостите, които имаха трудности при смилането на по-сложно приготвените блюда. Но явно бе отдала дължимото на виното (прекрасно „Монтраше“), защото определено усети жужене в ушите, когато напусна масата заедно с останалите — този път станаха всички, защото се очакваше да пристигнат още гости и нямаше време жените по традиция да се оттеглят в салона, докато мъжете се задържат в трапезарията.

Поднасянето на кафето беше истинско изпитание. Всяка от жените се отбиваше, за да си „побъбрят“. Изучаваха я много подробно, макар и деликатно. Джулия отчаяно поглъщаше кафе без захар и сметана, приготвено по английски маниер и следователно доста по-силно от американското, докато отговаряше за стотен път на един и същ въпрос, стараейки се да задържи усмивката на лицето си и да запази гласа си приятен. След известно време, прекарано по този начин, беше готова да се разнищи, но точно тогава Брад прекоси стаята и каза:

— Съжалявам, братовчедке Додо, но се страхувам, че се налага да ти отнема Джулия. Трябва да поздравим другите гости.

— Често ли ще е нужно да правим това? — попита го отчаяно Джулия.

— Не, слава богу. Но тази вечер беше абсолютно задължителна. Това е семеен ритуал. Горе главата, скъпа. Справяш се прекрасно. Всички говорят за теб. Жените те одобряват, а мъжете ми завиждат. Продължавай така — той кимна към диамантите. — Фактът, че вече си получила това, е потвърждение, че изпитателният период е приключил, и не мисля, че това е минало незабелязано. Майка е главата на този матриархат и останалите проявяват склонността да следват водача. Преодоля крепостта на Семейството, сега ти остава да се справиш с доброто общество на Бостън и всичко ще приключи благополучно.

Останалата част от вечерта беше белязана с нов неспирен поток от непознати лица с размити черти. Джулия отново се озова под инспектиращите очи на няколко много величествени вдовици. По-младите жени сякаш предпочитаха да се тълпят около Брад. Шампанското се лееше и тя се черпеше щедро, още повече че беше „Дом Периньон“, реколта 1947 година. Оркестърът бе започнал да свири и оранжерията, където се провеждаше приемът, беше изпълнена с цветя и хора. Големите стъклени капаци на покрива бяха отворени, за да може да влиза нощният въздух, но пак беше твърде горещо. Джулия откри, че гори, и се изплъзна, за да отиде до тоалетната, където случайно дочу разговора на две жени, които я обсъждаха.

— … хубава — казваше едната от тях.

— Брад винаги си е падал по хубавата външност.

— Обаче май никой не знае коя е. Лейди Хестър не обелва и дума, което означава, че няма какво да се каже, доколкото я познавам — в гласа прозвуча подигравка, а жената продължи: — Което също така означава, че тя не е изборът на лейди Хестър. Какво стана с Каролайн Нортън?

— Последното, което чух за нея, беше, че си изплаква очите във Филаделфия.

— Ти нямаше ли да направиш същото, ако ти бяха отмъкнали мъжа под носа, тъкмо преди да пресечеш финалната линия?

— Е, за нея е било шок, меко казано. Хестър Брадфорд не показва нищо, но съм сигурна, че здраво го е насолила!

— Но явно е приела снаха си. Защо иначе ще организира всичко това? Ако не беше я приела, досега хубавицата да се е качила на самолета за вкъщи.

— Дори и така да е, чудя се, какво ли в действителност го е подтикнало да се ожени за нея?

— Със сигурност не защото е бременна. Не и в наши дни.

— Нима? А какво ще кажеш за Шарлот Форд? Не изключвай нищо, скъпа, докато не ти представят сметката.

Отново се разнесе злорад кикот.

— О, тя ще бъде човекът, която ще плати точно тази сметка. Искам да кажа: да си чувала някога Брад да си е плащал за нещо?

Двете се засмяха, сетне гласовете им заглъхнаха.

Джулия изчака известно време преди да излезе от тоалетната. За щастие никой не я забеляза. Забърза към своята стая, заключи се и обърна пламналото си лице към огледалото.

„Спокойно, Джулия — каза си тя. — Всичко е съвсем естествено. Брад е зарязал заради теб годеницата си, с която е бил обвързан отдавна — заради теб, която не си никоя, както каза онази харния. Не се стягай. Справяш се добре. Брад каза така. Усмихни се.“

Тя пооправи леките поражения, които яденето и пиенето бяха нанесли на грима й, пръсна си парфюм, изправи рамене и се върна долу.

— Ето те и теб! — издебна я изневиделица Аби. — Помислих си, че си се оттеглила от бойното поле.

— Ще ми се да можех — отвърна непринудено Джулия.

Аби се засмя.

— Би било грешка. Ти си абсолютен хит. Жените харесват скромността ти — и откровеността ти — а мъжете са доволни дори само заради това, че могат да те съзерцават.

— Всички ли?

Аби присви очи.

— Никой никога не получава сто процента от гласовете. Но бих могла да твърдя, че си взела около деветдесет процента и това никак не е лошо — тя хвана Джулия под ръка. — А сега ела да се сбогуваш със старите лели. Вече е десет, дошъл е вечерният им час. Старият Доремъс вече е приготвил конете отвън, а той е ужасен, когато закъсняват.

— Коне ли?

— Нашите пралели не одобряват двигателя с вътрешно горене. Пътуват с каретата, която винаги са използвали. Тя е отвън, а конете — те са стари като тях, сигурна съм — едва се справят с пътя от техния дом дотук. Така е през лятото. Настъпи ли зима, само ние ги посещаваме.

Брад грижовно загърна трите лели в древните им кадифени манта, гарнирани с хермелин. Джулия се подчини на безмълвното му указание и ги изпрати до каретата, където един стар колкото тях слуга им помогна да се качат, като ги нахока с фамилиарността на дългогодишен прислужник, че са накарали скъпоценните му коне (два на брой) да чакат.

Вратата на каретата се затвори, копитата зачаткаха по чакъла и трите дами бавно потеглиха. Брад въздъхна.

— Кълна се, че изглеждат точно така, както когато бях на пет години. Имаха навика да ме тъпчат с разхлабителни шоколадови бисквити, когато мама ме водеше на гости при тях.

— Никога ли не са се омъжвали?

— Никога. Чичо Елиът беше най-заклетият от всички социални сноби. Беше убеден, че никой не е достатъчно добър за дъщерите му. Мисля, че винаги си е мечтал да вземе за зет Уелския принц, но той още не е бил пораснал. Беше кошмарно старче, обсебено от манията за аристократизъм, и просто обожаваше мама, защото в жилите й тече истинска синя кръв. Тя ми каза, че се е обърнал с хастара навън, за да омъжи някоя от дъщерите си за някакъв стиснат херцог или нещо такова, но работата не станала. Пък и той бил колкото богат, толкова и скъперник, и не предложил достатъчно от милионите си за зестра. Така че просто си останали вкъщи и от година на година остарявали — той я прегърна през раменете. — Радвай се, че живееш в днешния Бостън, а не в онзи отпреди седемдесет години.

— Стига да е с тебе, нямам претенции къде живея.

— Много мило — Брад наведе глава, за да я целуне, и тя понечи да се притисне към него, но той не й позволи, а каза отсечено: — Така. А сега да се връщаме на приема. Всички по-възрастни скоро ще си тръгнат и тогава ще можем да се поотпуснем. Кълна се, Бостън е последният град в света, където все още се отдава такова значение на възрастта.

Винаги бе знаела, че Брад обича сбирките, че е социално животно. Сега, докато го наблюдаваше — винаги в центъра на някоя компания, леко поруменял от шампанското, с оживено блеснали, променливи като морето очи — тя наистина му се възхищаваше.

— Да, красив е, нали? — попита меко гласът на свекърва й. — Наблюдавах те как го гледаш, Джулия.

С предизвикателност, събудена от шампанското, тя отвърна:

— На котките е позволено да гледат краля.

Лейди Хестър се засмя.

— Точно това ми харесва у теб, Джулия. Притежаваш дързост, която ми напомня за мен самата — тя се приведе към нея. — Освен това ние двете сме най-добре облечените жени тук — тя кимна към една представителна групичка от старата гвардия: дами с неопределена възраст, облечени в рокли, очевидно купени от някой евтин магазин, и окичени със скъпи бижута като коледни елхи.

— В Бостън — продължи лейди Хестър — е комплимент, когато кажат за някого, че пази първия долар, който е спечелил — тя отново кимна, изправи се и заяви: — Трябва да се връщам на работа — прекоси стаята и се присъедини към обсъжданите дами.

Тя беше, както се бе изразила Сали Армбъстър, произведение на изкуството. Когато не гледаше съпруга си, Джулия наблюдаваше свекърва си — и се учеше. Джулия не беше срамежлива, но беше резервирана и големите сбирки не й бяха по вкуса. Беше очевидно, че за Брад те са като въздуха, който диша, което означаваше, че ще се случват често. Така че тя се насили да заговаря различни хора, да се предоставя на любопитството им, да предлага компанията си. Това от нейна страна си беше чисто и просто усилие да направи други щастливи, защото трябваше да потисне инстинктивния си порив да се отдръпне от тълпата. Джулия винаги бе мразила да е обект на обсъждане и интерес, но имаше силно развито чувство за дълг. Така че циркулираше от група на група, разговаряше, смееше се на шеги, усмихваше се на остроумия и сама пускаше по някоя находчива забележка. От време на време улавяше погледа на свекърва си и лекото й одобрително кимване я ободряваше. Роклята й пожъна всеобща възхита: черно кадифе, скроено плътно по тялото с драперия около ханша, която се спускаше отзад малко по-дълга, като опашка на фрак. Дълбокото квадратно деколте образуваше превъзходна рамка за диамантите на Брадфорд — още нещо, заради което я коментираха. Сякаш свекърва й я беше окичила с медал. Най-сетне хората започнаха да се разотиват.

— И не забравяйте. Ще вечеряте с нас на двадесет и втори. В осем часа, официално облекло. Очакваме ви с нетърпение.

— Аз също — излъга ведро Джулия.

— Приятна вечер и всичко хубаво — каза друго лице. — Приемите на Брадфорд винаги са най-добрите.

— Много любезно от ваша страна.

— Както винаги, останах до горчивия финал — само дето в тази къща те винаги са сладки.

— Много мило.

— Довиждане и огромни благодарности.

— Толкова се радвам, че ви е харесало.

Джулия се ръкуваше и се усмихваше, докато я заболя лицето. Когато накрая входната врата се затвори зад последния гост и Томас заключи, тя въздъхна и затвори очи.

— Ела с мен, Джулия. Знам от какво имаш нужда сега — изкомандва лейди Хестър и я повлече към розовия салон. Щом влязоха, тя си събу обувките и легна на скъпия килим така, че да долепи всяка извивка на гръбначния си стълб плътно до пода.

— Легни и ти — каза тя. — Това е идеалното възстановително средство, след като човек е бил на крака цяла вечер.

Джулия внезапно се засмя. Какво пък толкова! И това бе част от откачения сън, в който се бе превърнал животът й. Изрита от краката си сатенените обувки и се излегна до свекърва си.

След миг удивено промърмори:

— Права си. Наистина е хубаво.

Брад влезе и застана над тях.

— Беше хубава идея да поканиш Мъфи тази вечер — каза той на майка си. — Знам, че не я харесваш, но до утре ще се е раздрънкала за нашия прием и всеки лаик ще разбере за какво става дума.

Едва тогава Джулия свърза името с лицето и осъзна, че Мъфи е онази блондинка. Значи е имало причина за вниманието на Брад към нея! Но какво щеше да раздрънка тя? Внезапно й просветна. Беше скалъпена някаква история за причините, поради които е била зарязана Каролайн Нортън; някакво спасяващо репутацията измъкване, което тази Мъфи — очевидно семейната клюкарка — щеше да разнесе из целия град.

— Не мога да я понасям — каза лейди Хестър, все още със затворени очи. — Но от нея има известна полза.

Джулия запомни и тези думи.

Влязоха Битси и Аби, следвани от съпрузите си. Щяха да останат да преспят. Аби се засмя.

— Господи, майко, как го правиш? Ако се просна долу, няма шанс да се вдигна.

— Аз мога — каза Битси и наистина го направи. Сега, след като официалната част беше приключила, не даваше и пет пари за скъпата си рокля от розова тафта, нито за огърлицата от пет реда идеално подбрани по големина перли.

— А аз — каза Аби — ще си направя моето собствено идеално възстановително средство за вечери като тази. Чаша чай.

Джулия веднага отвори очи.

— О, Аби…

— Идвай с мен тогава. Чай трябва да се пие в кухнята.

Джулия никога не беше влизала в кухнята и сега любопитно се огледа: искрящо бели стени, покрити с плочки, червен балатум на пода, огромна мраморна маса в центъра, окачени на стената медни тигани — стари, но поддържани с обич; огромна старомодна газова инсталация за готвене с цяла серия котлони и фурни. Хладилникът беше с размерите на английски гардероб, а чайникът, в който Аби наля вода, беше едновремешен, от кована мед.

— Гладна ли си? — попита Аби.

— Като вълк — отвърна щастливо Джулия.

— Какво ще кажеш за… — Аби разучи съдържанието на хладилника и извади парче студено шпиковано говеждо. Месото беше яркочервено, красиво изпъстрено с късчета тлъстина.

— С ръжен хляб? — попита с надежда Джулия.

— Хлябът е в порцелановия съд ей там.

Аби сложи на масата масло, сол и английска горчица и се зае с месото. Джулия наряза хляба. Направиха сандвичите по американски: тънки филийки и дебели резени говеждо. Чаят беше горещ и силен.

— Ирландски чай — каза Аби и побутна чашата към Джулия. — Когато бях дете, имахме една готвачка, казваше се Делия. Тя ме научи да правя чай.

— А кой те е научил да правиш такива сандвичи?

— Аз — беше Брад. Той грабна един сандвич, настани се край масата и задъвка щастливо. Внезапно Джулия бе залята от чувство на такова щастие, каквото не бе изпитвала никога.

— Това е най-хубавата част от вечерта! — обяви тя.

— Нали? Никога не мога да се насладя на храната, когато трябва да внимавам в разговора, който водя — съгласи се Аби.

— Лесно е — каза Брад, като напъха още един сандвич в устата си. — Правиш така, че събеседникът ти да говори. Тогава можеш да ядеш и да слушаш.

Битси влезе с бързата си, отсечена походка и каза:

— Как можеш да ядеш, след като си толкова дебела, Аби?

— Я престани да се заяждаш — каза грубо Брад. — Ако искаш чай, налей си. Ако не, лека нощ.

— Дойдох за чаша мляко — тросна се Битси.

— Ами сипи си де.

Тя си наля. В ледено мълчание.

— Майка качи ли се да си легне? — попита Аби, като си наля още чай.

— Не, говори със Сет и Дрекс — Битси се обърна към брат си. — И иска да отидеш при нея. Незабавно.

Брад веднага стана от масата и отиде до мивката, изплакна си ръцете и си избърса устата. После каза на Джулия:

— Не ме чакай. Подобни вечери винаги навиват пружината на мама. Ще говори с часове. При това утре е събота, така че ще можем да спим до късно — той се наведе и я целуна бегло. — Беше страхотна. Ще ти увелича възнаграждението, мисис Брадфорд.

И излезе, последван от Битси, която изсумтя на разминаване с Джулия.

Джулия си наля още чай и попита:

— С какво точно се занимава Брад? Имам предвид, каква му е работата?

— Мръсната работа на мама. Не, нищо непочтено или незаконно, просто неприятната част. Тя самата се грижеше за това, но вече не може да издържа на пътуванията. Брад си прекарва времето, като навестява „Брадфорд и синове“, когато се наложи, справя се с кризи, урежда спорове, наема и уволнява, раздава правосъдие или похвали. Много е добър в това, дяволски добър. Прекрасно се оправя с хората. Зад целия му блясък и чар щрака доста добър мозък, да ти кажа. Ако щеш вярвай, но през целия си живот е бил пълен отличник.

— Вярвам ти — каза Джулия.

Усмивката на Аби беше извинителна.

— Разбира се — съгласи се тя. — Но ще се изненадаш колко много хора не биха повярвали.

— Знам, че Брад е умен — каза тихо Джулия. — И че полага усилия, за да го прикрие.

Аби вдигна вежди.

— Ти самата не си никак глупава, щом вече си успяла да забележиш това.

Бавно и някак внимателно Джулия каза:

— Знам, че в него има много повече от златното момче, на което се прави. Той е… сложна личност.

Аби мълчеше.

— Джулия… — започна тя, но точно в този момент Сет пъхна глава през вратата.

— А… знаех си, че си тук.

— Искаш ли чай?

— Не, благодаря. Току-що с Дрекс обърнахме по едно малко преди лягане. Отивам да си потърся леглото. Мога ли да те убедя да го споделиш с мен?

— Вече си мислех, че никога няма да ме попиташ — отвърна с готовност Аби и стана. Очите й се спряха на Джулия с поглед, който ясно казваше: „Друг път“ — и Джулия скри разочарованието си зад усмивка. Ако имаше човек, който можеше да разпръсне мрака около Брад, то това беше голямата му сестра.

— Блестящо се справи тази вечер, Джулия — каза топло Сет. — Утре цял Бостън ще жужи от разговори за красивата и елегантна госпожа Дж. Уинтрои Брадфорд, както ще се изразят в светската хроника.

— Не ми казвай, че я четеш! — пошегува се Джулия.

— Това е моят начин да се отпусна — каза той.

— Лъжец! — заяви жена му. — Лека нощ, Джулия. Мъжът ми е прав. Наистина се справи блестящо. Не бързай да ставаш утре. Заслужаваш си почивката.

Джулия стана от масата и отиде да измие чашите. Аби беше прибрала говеждото и маслото. Джулия прибра хляба и с присъщата си практична експедитивност изми всички съдове, които бяха използвали, угаси осветлението и се върна във вестибюла. Там почти всички лампи бяха загасени. В далечината, през розовия салон, можеше да види как слугите разчистват остатъците от приема. Нямаше и следа от Брад или майка му. Битси и съпругът й също бяха изчезнали. Тя бавно се качи по стълбите до стаята си, влезе и откри, че Роуз я чака.

— Поздравления, госпожо. Чух, че сте пожънали голям успех — каза тя.

Джулия най-накрая се зарадва истински. Да, бяха я одобрили.

— Благодаря, Роуз.

Роуз й помогна да се съблече и разреса косата й с четка, което накара Джулия да замърка като котка.

— Не си ли уморена, Роуз — попита сънено тя.

— Не, госпожо. На служба при лейди Хестър се научих да не се уморявам. Тя няма да си легне още доста време.

— Но вече е полунощ.

— Няма значение. След прием все не може да си намери място и винаги работи с часове. Пък и аз вече си починах, докато всички бяхте долу.

— Предполагам, това означава, че съпругът ми също няма да се качи скоро — въздъхна Джулия.

— Едва ли ще дойде скоро, госпожо. Но ще свикнете. За нас това е нещо обикновено.

„Дано всички свикнат и с мен“ — помисли си Джулия, вече в леглото. Бе изморена и сънено щастлива, че вечерта бе минала толкова добре, въпреки първоначалните й резерви и неохота. „Изпълних си дълга — помисли си тя, почти задрямала. — Тя не може да каже, че не съм се опитала. Нито пък Брад. Нали каза, че всичко зависи от мен.“ Ала последната й мисъл, преди да потъне в сън, беше: „Но все още не ми е казал защо“.